Карл Май
Непознатия от Индия (20)

20. НА БЯЛ СВЯТ ИЗЛИЗА СТАРА ВИНА

Двамата Волф не се втурнаха да бягат надолу по склона към селото, а се затичаха към отвора в зида, откъдето го прескочиха. От онази страна гората беше съвсем наблизо и поне на първо време можеше да ги закриля. Щом се озоваха между първите дървета, спряха и се огледаха назад. Отникъде не се виждаха преследвачи.

— А сега накъде? — попита синът.

— Не можем да се върнем у дома — изпъшка бащата, останал без дъх от тичането. — Скоро ковачницата ще бъде поставена под строга охрана. Принудени сме да отидем при банкера в града. Ще трябва да ни даде пари.

— Но как ще стигнем дотам? В джоба си нямам пукнат грош.

— И аз нямам. Но това е най-малката ни грижа. Ще отидем до планинската кръчма. С онзи кръчмар сме имали не една и две далавери. Той ще трябва да ни помогне.

— Но не бива да влизаме вътре.

— Естествено! Ще се промъкнем внимателно през гората, докато се озовем точно срещу кръчмата му. После ще го накараме да излезе навън, като му подсвирнем сигнала на контрабандистите.

— Добре! — кимна синът. — Но няма ли да открият следите ни.

— Няма. Между боровете на старата гора почти няма сняг. А горе на високото, където се намира кръчмата, следите ни скоро ще бъдат засипани от вятъра. Хайде, напред!

Те се затичаха през гората, която се простираше нагоре по планинския склон. По-нататък тя стигаше до пътя, от другата страна на който се виждаше една постройка — това беше планинската кръчма.

Старият Волф пъхна два пръста в устата си и свирна по особен начин. Не след дълго на прага се появи собственикът и се огледа внимателно. Волф свирна повторно, ала този път по-тихо. Тогава кръчмарят прекоси пътя и се шмугна между дърветата.

— Вие ли сте? Пак ли имате нещо?

— Стока ли? Не! — ядно се изсмя старият ковач. — Този път самите ние сме стоката.

— Не те разбирам.

— За нас двамата контрабандата свърши веднъж завинаги! Сега са ни по петите и ти трябва да ни помогнеш да избягаме!

Кръчмарят се изплаши.

— Значи са ви разкрили спатиите, а? Какво се случи?

— Не става въпрос за контрабанда, а за нещо друго.

— Че за какво? Говори де!

— Ще го научиш от хората, които няма да пропуснат да го разтръбят навсякъде. Не разполагам с време за празни приказки. Трябва бързо да стигнем до града.

— Как да ви помогна? — попита кръчмарят и му падна камък от сърцето, понеже се беше изплашил, че и той се намира в опасност.

— Конете ти тук ли са?

— Да.

— Запрегни ги и нахвърляй сено в колата, за да можем да се скрием в него! Донеси ни две шапки, малко пари и храна! Ще ти платим в града.

— Тук ли ще чакате?

— Колко време ще ти е нужно да се приготвиш?

— Поне половин час.

— Невъзможно е толкова дълго да висим тук!

— Тогава изчезвайте! Само къде ще се срещнем!

— При следващото село в гората, веднага щом подминеш вятърната мелница.

Кръчмарят се върна в стаята, където с голямо нетърпение го очакваше синът му, момък на деветнайсет години с добродушно лице, но с хитро и лукаво изражение.

— Беше сигналът на контрабандистите, нали? — попита го той.

— Да. Пратеник от другата страна на границата.

— Най-после нещо ново! Наложи се доста време да бездействаме.

— Трябва да се върна за нещо, и то веднага. Запрегни конете!

Докато синът се отправи към обора, бащата хвърли в каруцата няколко наръча сено, прибави две-три одеяла и изтегли колата от навеса навън. Навлече кожуха си, отнесе в каруцата малко храна, пури и ракия, взе две шапки и когато свърши с тази работа, синът му докара конете.

— Накъде тръгваш? — осведоми се момъкът.

— Към долно нанагорнище, дето е в джендема, нали го знаеш!

— Е, то човек не може и да попита!

— Затваряй си устата, момче! Не е необходимо всеки да знае тези неща.

— Ами ако ме попита мама? Какво да й отговоря?

— Кажи й, че съм се възнесъл към небето. Ако тази нощ погледне нагоре, ще види до луната да стърчи моят калпак.

Смеейки се на собствената си шега, кръчмарят се качи в колата.

След около половин час той мина през най-близкото село. Малко по-късно колата изтрополи покрай вятърната мелница, ковачите изскочиха от гората и се вмъкнаха в каруцата.

— Забеляза ли нещо подозрително? — попита старият Волф.

— Не. Никой не се интересува от вас.

— Само тъй изглежда. Убеден съм, че ни търси цялата полиция.

— Значи отивате в града?

— Да.

— Целият път ли ще изминете с колата или за част от пътя ще вземете влак?

— Не бива да се мяркаме във влака.

— Но няма да стигнем в града преди смрачаване.

— Това ни е добре дошло.

— Имате ли там човек, който да ви помогне да се измъкнете от тази каша?

— Тъй ми се струва.

— Добре — промърмори кръчмарят от капрата, — и да платите, и да не ми платите, ще ви направя тази услуга. А сега бързо под сеното! По-късно, щом се отдалечим, пак ще можете да си подадете носовете!

В къщата на гробаря Ван Зом търпеливо изчакваше завръщането на околийския управител от селото. На боязливите въпроси на стария Зебалдус и на жена му даваше уклончиви, незначещи отговори, тъй че скоро те го оставиха на спокойствие. След около час околийският управител се появи.

— Ковачницата и кръчмата са под строгата охрана на местната полиция — съобщи той. — И пиле не може да прехвръкне.

— Ами околийската жандармерия?

— Уведомени са.

Управителят състави текста на доклада и свидетелите се подписаха. Князът нареди на Фридрих да го откара до гарата, като се надяваше, че ако използва влака, ще пристигне в града по-бързо отколкото с шейната. Там научи, че влак за града има чак следобед. Беше неприятно, но с шейната също можеха да изпреварят бегълците, ако действително градът бе тяхната цел, както Ван Зом с голяма сигурност предполагаше.

От предпазливост князът изпрати на своя слуга Антон телеграма със съдържание, чиито смисъл беше ясен само за посветени: „Два вълка^[1] избягаха. Строго наблюдение бърлогата на лъва“.

Изминаха два часа. Ван Зом и Фридрих пътуваха мълчаливи, потънали в мислите си. Всичко наоколо беше затрупано със сняг. Където пътят бе по-добър, конете преминаваха в тръст. После продължаваха в спокоен ход. Най-сетне пред тях изплува градът. При вида му князът се отърси от завладялата го замисленост и започна да дава напътствия на слугата си:

— Щом стигнем у дома, незабавно предай шейната и конете на кочияша. Отиди право при Антон и бъдете на пост, докато се преоблека! Маска номер седем! Кажи го на Антон, за да ме разпознае! Ако е възможно, да се опита да получи от камериерката ключа от задната врата, който наскоро тя е обещала на своя „обожател“!

— Ваша светлост, хрумна ми една мисъл, която може би не е съвсем лоша — дали наистина ковачите са избягали в града.

— Убеден съм.

— За тях е важно да се срещнат с банкера. Следователно ще се погрижат тази вечер той да си е у дома.

— Аха, значи мислиш, че ще го уведомят? Това би могло да стане само чрез телеграма. И после?

— В телеграфната служба ще трябва да ни дадат някакви сведения!

— Съветът ти не е лош. Ще те послушам. Карай право натам!

В телеграфната служба Ван Зом представи на началника своите министерски пълномощия, там проявиха най-голяма отзивчивост. Потърсиха из книжата и стана ясно, че двамата Волф са били дотам непредпазливи да изпратят телеграма до своя съучастник.

— Ето известието, господине! То гласи: „Моля тази вечер в десет часа да бъдете вкъщи“!

Нямаше подпис. Мястото на подаване на телеграмата беше на половината път между Хелфенщайн и града. По това Ван Зом разбра, че ковачите са избягали с шейна или кола. Иначе нямаше да могат затова кратко време да изминат толкова голямо разстояние. А според времето на подаване на телеграмата беше невъзможно да са взели влака.

— Е, заслужаваше ли си труда, ваша светлост? — попита Фридрих, когато князът се настани в шейната.

— Да. Идеята ти беше добра. Срещата им е в десет часа.

— Веднага ли ще ги задържим?

— Не мога да кажа отсега. Най-напред бащата и синът трябва да разговарят с Хелфенщайн, надявам се да ги подслушаме. После ще знаем, как трябва да постъпим. Бегълците са намерили някъде подслон, където можем да ги заловим.

Ван Зом и Фридрих се върнаха у дома. Както се бяха уговорили, слугата веднага изчезна, а князът започна да се преоблича. Той избра дрехите, с които на времето се беше появил късно през нощта като таен агент в дома на семейство Хелфенщайн. До десет имаше цели три часа и той използва това време, за да посети Улрике фон Хелфенщайн и да й разкаже за събитията, случили се през този ден. От кулата на катедралата часовникът удари девет и четвърт, когато той отново се озова пред задната врата на дома на Франц фон Хелфенщайн, където Фридрих стоеше на пост. На закътано място срещу лицевата страна на къщата го чакаше Антон.

— Банкерът у дома ли е? — осведоми се Ван Зом.

— Да. Побъбрих с моята камериерка и тя ми каза, че в момента нейният господар вечеря. Пъхна в ръката ключа за задната врата. Ето го.

— Много добре! Веднага ще го използвам, отивам малко на разузнаване. Ти си бил горе, когато наблюдаваше и подслушваше госпожа Нора заради скъпоценните камъни и бижутата. Затова ще ме водиш!

Отидоха при Фридрих пред задната врата, който разбра от господаря си, че се налага сам да остане на пост.

— Вече имам ключ за тази врата и ще се промъкна в къщата — добави Ван Зом. — Антон е запознат с вътрешното й разположение. Той ще дойде с мен!

Ключът се превъртя безшумно. След като затвориха вратата зад гърбата си, Ван Зом и Антон се озоваха пред тесни и стръмни дървени стъпала. Малкият маскировъчен фенер на княза светна за секунда-две и те пъргаво и ловко се изкачиха горе.

Там двамата стигнаха до къс коридор, в чиито край, както обясни Антон, една врата водеше към работния кабинет на банкера, а през друга, намираща се от лявата страна на коридора, се влизаше в спалнята.

Ван Зом се спря на най-горното стъпало на тясната дървена стълба. Лявата му ръка стискаше перилата, украсени с причудлива дърворезба. Случайно пръстите му напипаха и натиснаха едно издадено място в дърворезбата в самия външен край на перилата, където сигурно рядко попадаше човешка ръка. Малката издатина хлътна навътре. Смаяният княз рязко вдигна глава. В него се породи подозрение.

Антон обаче, който беше пред Ван Зом, изненадано отскочи настрана. Отляво, близо до вратата на спалнята, зейна отвор в стената.

— Какво пък е…

— Тихо! — предупреди го князът — Замаскирана врата покрита с тапет!

— Кой я отвори?

— Аз. Неволно. Докоснах с пръст… ей тук… този скрит бутон. Влизай бързо в помещението зад тайната врата! Обзалагам се, че открихме едно от най-важните свърталища на капитана, което не е известно и на тъй отзивчивата камериерка, която ти даде ключа за задната врата.

През тайната врата те се шмугнаха в една стая, където по стените висяха окачени дрехи, перуки и изкуствени бради. Втора замаскирана врата водеше към спалнята. Завеса закриваше входа за работния кабинет, където гореше настолна лампа. Двамата предпазливо се приближиха до завесата и надникнаха в помещението. Нямаше жив човек.

— Тук ще приеме двамата Волф — обади се Антон, — едва ли ще допусне в официалния салон толкова обикновени посетители.

— Естествено че няма да ги допусне там. Но я виж! Чекмеджетата на писалището са отворени! Какво ще кажеш да хвърля един поглед в счетоводството на Капитана.

— Счетоводство ли? — тихо се изсмя Антон.

— Разбира се. Не забравяй каква многостранна дейност развива! Не би се оправил, ако не води сметки и бележки за своите тъмни сделки и планове. Е, сега ще видим.

При тези думи Ван Зом изтегли докрай вече отвореното чекмедже и бързо огледа чисто подреденото му съдържание.

— Ето на! — каза той.

— Какво?

— Не ти ли прави впечатление големината на чекмеджето?

— Не… а-а, да! Струва ми се по-късо от ширината на самото писалище.

— Абсолютно вярно, драги ми Антон… а ето тук — при тези думи князът бръкна с ръка по-надълбоко в отвора, — а ето тук е счетоводната книга!

Ван Зом размаха във въздуха дебела търговска книга с очукани ръбове. Започна бегло да я разлиства, изражението на лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно.

— Да затваряме, Антоне! — каза той и върна книгата на предишното й място. — Капитана е страшен мерзавец и е крайно време да го унищожим! Всяка проява на милост е равна на престъпление!… Сега е девет и половина. Ти ще слезеш долу, ще се погрижиш за файтона и ще стоиш наблизо! Ето ти ключа. Аз оставам.

Антон се оттегли, Ван Зом заоглежда леглото. То се намираше между четири колони, които носеха копринен балдахин със син цвят. Скъпоценни тънки завеси падаха отстрани на широки дипли. Между тях и леглото имаше достатъчно място. Ван Зом се настани удобно на килима и спокойно зачака развитието на събитията.

Скоро банкерът влезе в работния си кабинет. Стъпките и гласът му ясно се чуваха в съседното помещение. Изглежда го беше последвал и някакъв слуга.

— Фриц, към десет часа ще ме потърсят. Ще пуснеш човека да влезе. Доведи го тук!

— Много добре, милостиви господаря!

Банкерът започна да се разхожда нагоре-надолу из стаята, след около четвърт час вратата се отвори.

— Волф, вие тук! — възкликна Хелфенщайн. — Значи телеграмата е от вас?

— Да, от мен и от моя син — гласеше отговорът на стария Волф.

— Значи и той е дошъл с вас?

— По-добре да сме двама, отколкото сам.

— Имате ли причина да се боите от нещо?

— Полицията е по петите ни.

— Проклятие! Да не са ви спипали с контрабандни стоки?

— О не! Това е стара история. Не бива повече да се мяркаме в Хелфенщайн. Заловят ли ни, и вие сте загубен!

— Говорите с много странен тон, приятелче.

— Извинете, господине, ала като дълги часове си лежал под сено в каруца, тръпнейки от страх, да не те спипа някой жандармерист… благодаря!

— Но в името на дявола, какво се е случило?

— В Хелфенщайн се появи непознат, който знае за детето!

— За кое дете? Говорите в загадки.

— За детето на разсилната, господине. То беше погребано в деня, когато бе опожарен замъкът Хелфенщайн.

— Че какво ме засяга детето на разсилната? И каква връзка има то с пожара в замъка?

— Ако замъкът не беше изгорял, детето щеше да си лежи в гроба.

— Волф, струва ми се, че сте прекалили с чашката и затова дрънкате врели-некипели!

— Не, господине, напълно трезвен съм. Днес дойдоха и разкопаха гроба. И сега загазихме!

— Волф, бъдете разумен и ми обяснете: каква е тази работа с детето?

— Че каква може да е? Не беше погребано на времето, защото имахме нужда от трупа му.

— Човече, ви сте луд! Имали сте нужда от трупа му? Защо?

— Трябваше да бъде изгорен.

— Да бъде изгорено детето?

— Да.

— Човече, внимавайте какво приказвате! Ако подозренията ми са верни… Изгорено! Едно дете! Знам само за дете, което загина в пламъците — малкият Роберт фон Хелфенщайн.

— Да, това исках да кажа.

Франц фон Хелфенщайн изригна ужасно проклятие.

— И какво, какво искахте да кажете? Не може ли човек да изкопчи от вас една разумна дума? Не сте дошли тук, за да ми разказвате стари истории. От двайсет години знам, че Роберт е изгорял!

— Господине — заекна Волф, — тогава… Роберт… не изгоря! Обърнат стол изтрополя на килима. Един юмрук шумно се стовари върху масата. В продължение на няколко секунди се възцари тишина.

— Значи сте го оставили жив, мръсни свини такива, така ли?

— Да, господине.

— Сатана и пъкъл! Защо?

— Този тон, господине… хмм… решително не позволявам да ми говорите с такъв тон! Аз не съм мръсна свиня, господине! Ако на времето не ни бяхте подлъгали, и до ден днешен със сина ми щяхме да си останем онези почтени люде, които бяхме преди да ви срещнем.

— Защо? Защо оставихте момчето живо? — изкрещя банкерът.

— Хмм, може би ще дойде време, когато ще го узнаете!

— Волф, не ме вбесявайте! Вие сте лъжец и предател! Вие и вашият син!

— Ами вие?

— Проклет негодник!

— Проклет негодник ли? Да, такъв съм. По ваша вина, господине! Ние прикрихме вашето убийство, защото ни държахте в ръцете си с контрабандата и ни обещахте куп пари… но не бяхме съгласни да ставаме убийци!

— Нали вие опожарихте замъка!

— По ваша заповед! Вие сте подстрекателят. Но пощадихме момчето, понеже ни беше жал и вместо него изгорихме един труп. Все пак това не беше убийство. И по друга причина оставихме детето живо, господине. Нямахме ви доверие! Когато е за вашата лична изгода, за вас човешкият живот пет пари не струва. Когато нямаше да имате вече нужда от услугите ни, с нас щеше да е свършено. Решихме и ние да ви държим в ръцете си, господине. Тъй, всичко ви казах.

Банкерът мълчеше. По-разумно беше привидно да се примири с неизбежното.

— Прав сте, Волф — заяви той с помирителен тон, — от ваша гледна точка така да разсъждавате. Не ви се сърдя. Но в крайна сметка сме съдружници, които трябва да си имат доверие. И така, кажете ми, къде се намира сега Роберт фон Хелфенщайн!

— Изключено! — махна с ръка Волф.

— Защо да е изключено?

— Защото ще го очистите.

— Глупости! За да не се боя от законния наследник, достатъчно ми е само обещанието ви, че той никога няма да узнае кой е.

— В такъв случай губим най-силния си коз.

— Ще ви платя за него.

— Да, разбира се, ще получим по някой куршум като Тифенбах, но не и пари!

— Я не се вдетинявайте! Казвате, че повече не бива да се връщате в Хелфенщайн?

— За съжаление е така.

— Е, аз ще ви дам пари и ще ви помогна да започнете нов живот. Не ми се вярва, че положението ви е толкова напечено. Я ми разкажете по-спокойно, как се случи всичко това! После ще мога по-ясно да видя нещата.

Волф му разказа. Банкерът го изслуша мълчаливо.

— Накратко казано — поде той след кратка напрегната размисъл и дебнещ израз на лицето, — на времето вие сте нарушили даденото обещание, измамили сте ме. Моля ви, няма защо да избухвате… можем да назовем нещата с истинските им имена. Сами виждате докъде я докарахте. Ако тогава бяхте почтени към мен и бяхте извършили онова, с което се бяхте нагърбили, сега нямаше да седите като бездомни бегълци. Но да забравим миналото и да помислим какво може да се спаси.

— Нищо повече не може да се спаси, господине! — отчаяно извика старият ковач.

— По-полека, по-полека! Ако вие двамата сте достатъчно хитри и отричате всичко…

— Но нали непознатият чу целия разговор! Там, при порутения зид!

— Въпреки това. Никой съд не може да ви осъди. И въз основа на какво? Заради няколко глупави думи, които непознатият погрешно е разбрал? Никога! Дори и самите вие да се признаете за виновни, ще трябва да се приведат доказателства за вината ви. Но как ще докажат вашата вина? Абсолютно невъзможно! Само в един случай ви грози опасност — ако Роберт фон Хелфенщайн узнае кой е всъщност самият той. Както виждате, вашата съдба е в собствените ви ръце. Надявам се няма да излезете толкова глупави да отидете сами да му кажете истината.

Волф мълчеше.

— Или — отново поде банкерът, — смятате, че е възможно той вече да… я чакай! — прекъсна се сам. — Да не би на времето да сте оставили по него белег за разпознаване?… Е? Да не ви се схвана езикът? А?… По дяволите! — внезапно изрева той. — Че говорете де, глупак такъв! Заради вашата измама аз рискувам кожата си! Сигурен съм, че сте забъркали някаква каша… по лицето ви си личи! А и да не е така, къде остана тогава вашият коз, а?

— Верижката! — отвърна Волф смутено, но тържествуващо.

— Каква верижка? — със стаено подозрение попита банкерът.

— Златната верижка, която малкият носеше на врата си!

— О, вие, невероятни тъпаци такива! — изкрещя Хелфенщайн. — Навярно тя е била заедно с издайническите инициали и символи, гравирани върху медальона! Ха-ха-ха!

След доста време той се успокои и продължи:

— Сами сте си вкарали каруцата в блатото! Сега вече мога и сам да си обясня. Намерили са верижката на Роберт и са си направили заключенията! Трябва да я открием, трябва да я вземем! Чувате ли? Тя е единственото доказателство, което може да се използва срещу вас и срещу мен! Къде е тя?

— Че откъде да знаем?

— Но нали знаете къде сте оставили момчето!

— В приюта. Подхвърлихме го пред вратата.

— И къде се намира сега?

— По-късно чухме, че го е осиновил някакъв музикант, музикант и шивач.

— Кой приют имате предвид?

— На улицата зад…

Старият млъкна. Дойде му на ум, че с лека ръка се лишава от последния коз.

— На улицата зад какво? Е, къде? — настоя Хелфенщайн. — Сигурно в този град… навярно в приюта, който се намира на улицата зад селския пазар, а?

Волф изруга.

— Ето, виждате ли? — продължи Хелфенщайн. — Няма да допусна да ме водите за носа! До ден днешен сте тъй глупав, както и преди! Значи в приюта! И го е взел някакъв музикант, който същевременно е и шивач! Преди двайсет години… а-а, всичко съвпада! Вие двамата, мили мои, изобщо не сте и подозирали, че познавам този музикантстващ шивач. Той живееше в една от моите къщи на Васерщрасе и се казваше Бертрам. Наскоро умря. Да не би в приюта да сте казали как е името на момчето?

— Не. Оставихме му само златната верижка — отвърна старият Волф.

— С гравираните инициали. Буквата „Р“ са я изтълкували като Рихард. Значи Рихард Бертрам… ето на!

— Да ви вземат… мътните!

— Сега се ядосвате, че тъй лесно и евтино ми помогнахте, нали? — злобно се изсмя банкерът. И бързо смени тона: — Е, всичко това не е във ваша вреда, а напротив. Поне разбирам, че извършената грешка може да се поправи. Знаете ли какво се случи с младежа неотдавна? Че го пратиха в пандиза?

— В пандиза ли?

— За кражба с взлом. Голям хубостник няма що, нали? Полицията и съдът са се заели да издирят произхода му, навярно той им е показал верижката си и са продължили да душат по тази диря. После са затворили едно око и са го освободили. Всичко ми е ясно! Дошли са до извода, че Роберт фон Хелфенщайн не е изгорял в пожара. И тъй като на времето са били намерени овъглени детски кости, то те би трябвало да са от друг труп. В онзи далечен ден е било погребано единствено детето на разсилната — ето го целият роман!

— По дяволите! — извика Волф. — Онзи човек ни подслуша при оградата на гробището! Той чу всяка наша дума!

— Лошо! Наистина, преди малко казах, че е необходимо да се докаже вината. Но човек никога не знае какво ще се случи. Този тип може да се яви в съда като свидетел срещу вас. Ето защо, по-добре е да изчезнете за известно време.

— И аз мисля така.

— Впрочем как пристигнахте тук толкова бързо?

— Съдържателят на планинската кръчма ни докара.

— Той знае ли кого търсите в града?

— Не.

— И никога не бива да узнае. Къде разпрегнахте?

— В странноприемницата „Златния пръстен“.

— Вие сте безотговорни, лекомислени хора!

— Не сме. Ние двамата, моето момче и аз, никъде не сме се мяркали. Кръчмарят вкара колата си в двора. Бяхме се скрили под сеното. Синът ми още е там. Аз се промъкнах съвсем тайно. Исках да чуя какво ще ни посъветвате. Имаме нужда от пари, от дрехи, от маскировка и паспорти, за да заминем за Америка.

— Каква сума ви е необходима?

— Двайсет хиляди марки!

— Волф, вие сте луд!… Това е безсрамно много. Не, приятелю, не мога да ви дам толкова!

— Тогава отсега нататък нямаме нищо общо по между си.

— В такъв случай сте загубени!

При тези думи старият Волф кипна и се развика:

— Двайсет хиляди марки били твърде много за един съсипан живот? Охо, господине! Спомнете си само за вашия изстрел в гората! Бих могъл да донеса в полицията, че сте убиецът на Тифенбах! Подпалването на замъка и отвличането на детския труп — това не е толкова лошо в сравнение с убийството в гората или с подстрекателството ви за извършените злодеяния! Накратко: двайсет хиляди марки!

— Но Волф, какво си мислите? В момента не разполагам с такава сума!

— Тогава набавете я отнякъде!

— Сега? През нощта? Нима мога да изтръскам толкова пари от ръкавите си?

— Ще почакаме до утре.

— Къде ще отидете да прекарате това време?

— Ще намерим някъде подслон.

Банкерът мълчаливо започна да крачи из стаята. След малко спря и каза:

— Добре, имам предложение: първо доведете сина си! Ще ви чакам долу при една тайна врата и ще ви подслоня до следващата нощ. После ще ви дам парите, валидни паспорти, по една великолепна маскировка и със собствения си впряг ще ви откарам до отдалечена железопътна гара, откъдето ще започнете пътуването си, без да се излагате на опасност.

Старият Волф се изсмя грубо.

— Да, ще получим при вас подслон, който ще е последният в този живот. Няма да го бъде!

— Волф! — избухна Хелфенщайн.

— Не, няма да стане! За вашия чичо приготвихте бръснач, а за ротмистър Тифенбах — куршум. По ваше поръчение малкият Роберт трябваше да бъде убит. И всичко това, защото тези хора ви се бяха изпречили на пътя. Сега идва нашият ред. Не, господин фон Хелфенщайн, благодарим ви за подслона, който ни предлагате!

Ван Зом долови бързи стъпки, после чу предрезгавелия от ярост глас на банкера.

— Човече, дръзвате да ми кажете това? На мен?… Мога да ви смажа!

— Няма да стане тъй бързо и лесно, господине! Впрочем трябва да побързаме! Според ей онзи часовник е единайсет без четвърт.

Ако до единайсет не се върна при сина си, той ще отиде в полицията и ще поиска да ви арестуват. Така се уговорихме, така и ще стане. Може да разчитате на това!

— Вие и двамата сте мерзавци, Волф! — процеди през зъби банкерът. — Но нямам нищо против! Елате утре вечер в десет!

— И ще получим пари, паспорти и всичко друго?

— Всичко ще е готово. Но ще ви помоля за едно — утре не използвайте главния вход. Полицията ви търси. Никой не бива да види, че идвате при мен!

— Та има ли друг начин да влезем в къщата?

— Да. След горния ъгъл има малка портичка. Пет минути преди уговореното време тя ще е отворена за вас.

— И сега ли да я използвам?

— Не. Моите хора ви видяха да влизате тук, тъй че ще трябва да ви видят как излизате от къщата.

Волф си тръгна. Хелфенщайн остана известно време прав, заслушан в отдалечаващите се стъпки. После сви юмруци и обърнат към вратата, злобно промърмори:

— Все пак ще те надхитря, стара лисицо! Ще си получиш парите, ала само броени минути след това пак ще ти ги взема! Така ще поставя моите хора, че да е невъзможно да им се изплъзнете! Дано отидете в пъкъла!

Думите му бяха изречени достатъчно високо, за да ги чуе Ван Зом, който тихо се измъкваше иззад леглото. Той предпазливо се прокрадна към гардеробната, а оттам се спусна по стълбите и през задната врата излезе навън.

Долу в тъмнината намери Фридрих.

— Къде е файтонът?

— Отсреща зад ъгъла.

Князът заключи вратата и последван от Фридрих забърза към колата, където ги чакаше Антон.

— Странноприемница „Златния пръстен“ в предградието Мариенфорщат!… ще минем ли покрай полицейски участък?

— Да. Има един недалеч от странноприемницата.

— Спрете първо там!

Конят потегли в тръс. Скоро те подминаха някакъв мъж, който бавно вървеше надолу по улицата.

— Старият Волф — обади се Ван Зом. — Той не бърза. Значи имаме време.

Пред полицейския участък князът скочи на земята преди още файтонът да е напълно спрял. След минута-две той се върна с няколко полицаи, плати на файтонджията и всички пеша забързаха към „Златния пръстен“.

— В двора на странноприемницата трябва да има каруца със сено — обясни пътем Ван Зом на полицейския вахмистър, който командваше малкия отряд. — Под сеното се крие младият Волф. Баща му е излязъл, но скоро ще се върне. Добре ще е, ако дотогава задържим сина му.

И наистина, както бе казал старият Волф, в двора видяха натоварената със сено каруца. За секунди, без да вдигат шум, полицаите се покатериха на нея и бръкнаха с ръце под сеното.

— А-а, ей го къде се крие! Да го измъкнем!

Ковачът бе сграбчен и извлечен навън от яки ръце, привикнали на схватки и боричкане, вързаха го и го занесоха в обора. После по съвета на Ван Зом полицаите се скриха в един по-тъмен ъгъл, а Непознатия от Индия излезе предпазливо на улицата, за да я наблюдава.

Скоро старият Волф се зададе — бавно, сякаш притиснат от тежък товар. Зоркият му поглед внимателно обходи целия двор и като не забеляза никого, бързо се приближи до каруцата.

— Хей! — полугласно подвикна стария. — Върнах се!

— Той не е вече там! — разнесе се зад гърба му любезен глас. Изплашен, Волф светкавично се извърна.

— Клетият момък е арестуван! — продължи Ван зом.

— Арестуван? — повтори слисаният баща. Но после изглежда веднага схвана положението. — Арестуван? В името на всички дяволи, мен няма да ме хванете!

Той се развъртя наоколо, сякаш в ръцете си държеше тежкия ковашки чук. Ала Ван Зом си спомни една от своите хватки, които често му бяха вършили добра работа сред загрубелите търсачи на диаманти в Холандска Индия. Той сграбчи здраво десницата на някогашния ковач и с рязък замах я изви високо зад гърба му. След секунда старият Волф лежеше на земята с изкълчена става.

— Браво! — въодушевено извика вахмистърът, втурнал се със своите хора от скривалището си. — Трябва да научите моите момчета на тази хватка!

Но и с една ръка някогашният ковач на Хелфенщайн си оставаше сериозен противник. Ала срещу една дузина яки ръце се оказа безпомощен.