Карл Май
Непознатия от Индия (6)

6. ИМАНЯРИ

Докато двамата му гости се хранеха, старият Волф пак се оттегли в кухнята. Фридрих ядеше с голям апетит, но от време на време хвърляше кос поглед в посоката, където беше изчезнал гостилничарят. Оттам се разнесоха високи гласове, после една врата шумно се затръшна.

— Гадост! — измърмори Фридрих, обръщайки се към своя господар. — Онази лисица пак се промъкна в ковачницата и тримата ще продължат съвещанието си. Ако ги подслушаме, ще научим всичко, което ни интересува. Много ми се ще да…

— Не, не! — прекъсна го Ван Зом. — Никаква непредпазливост! Каквото не става, не става!

— Точно така. Тогава ще продължим да действаме в пълен мрак.

— Ще се помъчим да внесем малко светлина в този мрак. Защо е даден на човека разум? Да размислим! „Тайната ни е издадена!“ — са казали ковачът и Хайденрайх, когато старият Волф им е занесъл новината, че имам намерение да купя мочурището. А ковачът е добавил: „Би трябвало да му извием врата на този тип!“ Тези думи са ключ за разрешаването на загадката. Явно мочурището играе много важна роля, те вярват, че съм разкрил кроежите им и сега се каня да ги осуетя. Какво ли планират?

— И аз бих искал да знам!

— Предполагам, че става въпрос за контрабанда, която се е вършела досега или наново процъфтява.

— Ами мочурището?

— Не е изключено да имат в него свое свърталище, скривалище за контрабандни стоки, или нещо друго от този род.

— Но нали в най-лошия случай могат да го преместят другаде.

— Да, биха могли. Ако, както те си мислят, не съм попаднал на следите им. Кой знае какво значение за тях и за Капитана има свърталището им!

— Първата ни задача е основна да претърсим мочурището — обади се Фридрих.

— Правилно! — кимна Ван Зом.

— И освен това — продължи Фридрих също тъй тихо, както се водеше и целият им разговор, — и освен това поне на първо време да не изпускаме тримата из очи.

— Вие сте голям специалист, господин… исках да кажа, че си те бива, драги ми Йохан. Същата мисъл ми мина вече през главата. Днес оставаме тук, в Хелфенщайн.

— В странноприемницата?

— Да.

— Ще ни приемат ли?

— Вероятно с удоволствие. Та нали сам чу, че им се иска да ни разкрият спатиите. А тази цел ще постигнат най-добре, ако ни задържат близо около себе си.

— Добре. Съгласен съм. Нямам нищо против да останем до Великден, че и по-дълго.

— Ще попитам стария Волф дали може да ни подслони, ще му кажа, че имам желание да огледам по-подробно земята, която възнамерявам да закупя. И следобед наистина ще го направим. Вечерта ще си легнем навреме, но това ще е само привидно. В действителност ще бъдем нащрек и ще ги дебнем. Ако в мочурището или край него има скривалище за контрабандна стока, което тримата се канят да опразнят, възможно е още тази нощ да се заловят за работа. Ние ще се промъкнем подир тях… — …и ще ги заловим! — припряно добави Фридрих.

— Зависи — рече господарят му. — На първо време може да не ги закачаме. Ще задържа Капитана едва тогава, когато намеря убедителни доказателства за всичките му престъпления.

Двамата имаха късмет поне донякъде да привършат разговора си. Защото вратата, водеща към коридора, се отвори и вътре влезе… кумецът Хайденрайх, човекът, когото Ван Зом смяташе за самия Капитан или за помощник-главатаря на бандата.

Князът и Фридрих веднага се досетиха какво означава посещението му. Хайденрайх идваше по поръчка на стария Волф, идваше като шпионин, за да поразпита непознатия. Ван Зом веднага се пренастрои. Реши да улесни шпионина, привидно охотно да му отговоря на въпросите, като същевременно се опита да подразбере от него това-онова.

Хайденрайх поздрави и по селски маниер удари с юмрук най-близката маса, а това означаваше: поздравът ми важи за всички, които са се събрали тук! Също и за стария Волф, който току-що се беше появил в рамката на вратата, водеща към кухнята. Хайденрайх си поръча чаша бира, седна недалеч от княза и Фридрих и завърза със съдържателя разговор, в който скоро бе въвлечен и мнимия посредник за покупко-продажба на недвижими имоти Шулце, докато „кочияшът Иохан“ прояви повече сдържаност, каквато подхождаше в присъствието на неговия господар.

— Шулце, Леберехт Шулце от Бухвалде? — попита замислено Хайденрайх, когато каза фалшивото си име. — Не ми е познато! И все пак да ме изяде мечка, ако не съм се срещал с господина!

— Възможно е — обади се князът безгрижно, опитвайки се да прикрие обзелото го безпокойство от тези думи. Какво ли искаше да каже Хайденрайх? Наистина ли мислеше, че познава Ван Зом? Или всичко това беше само една от атаките на разузнавача, и то напосоки?

— Би трябвало да помня и името ви — продължи Хайденрайх. — Имам добра памет за имена.

„Проклет негодник!“, помисли си Ван Зом. „Намеква, че крия самоличността си. Това е чисто нахалство!“ Ван Зом бе вече убеден, че пред него се намира Капитана, защото само той би могъл така дръзко да премине към открито нападение.

— Има и друга възможност — заяви на висок глас князът, — да ме бъркате с някой друг.

— Хмм.

— Или може би мислите, че плавам под чужд флаг? Хайденрайх учудено погледна събеседника си. Този поглед можеше да означава всичко и нищо.

— Не мисля друго, освен това, което вече казах — нехайно рече той. — Просто не знам към кои хора да ви отнеса.

Ван Зом се засмя.

— Ами тогава никъде не ме отнасяйте, а ме оставете тук, където съм — в гостилницата на Хелфенщайн! Смятам да поостана тук. Господин съдържателю, какви са изгледите за едно преспиване?

— Да пренощувате при мен? — разнесе се иззад тезгяха.

— Да, разбира се, ние двамата. Конете са вече подслонени.

— Става. Имам една свободна стая. Всъщност там трябваше да спи кумецът Хайденрайх, който е дошъл по работа и ще си замине утре или вдругиден, но щом се налага, мога да го настаня при сина ми. Съгласен ли си, кумец?

— Все ми е едно — кимна Хайденрайх. — Стига само да имам легло.

— Много сте любезен — усмихна му се Ван Зом и като се обърна към стария Волф, допълни: — Иска ми се днес следобед заедно с моя спътник да се поразходим наоколо и да отидем до… до замъка. Нали знаете вече.

— Аха! Тъй, тъй! Да, наистина!

Волф размени с Хайденрайх бърз поглед, който означаваше горе-долу следното: „Виждаш ли, искат да душат наоколо! Трябва много да внимаваме!“ — Да отидете до развалините? — попита Хайденрайх. — Пътят е много тежък, господа, много труден. В посока към гората всичко е затрупано със сняг.

— Няма значение. Не ни е страх от няколко преспи, а прекрасният зимен пейзаж ще ни възнагради за усилията.

— Всеки си има свой вкус! Най-важното е кой какво очаква от дадено начинание. Чувал съм да казват, че особено в града имало големи чудаци, които правели какви ли не жертви само и само да могат да се ровят в развалини. Останки от памтивека, че и още по-стари, като омагьосани рицарски замъци или нещо подобно, където витаят призраци или може да се викат духове.

— Е, е — засмя се Ван Зом, — надявам се, че не ме смятате за толкова смахнат!

Хайденрайх отново му хвърли един от своите особени погледи и каза:

— Заклинател на духове ли? И аз не знам, но ми се струва, че от господина може да се очаква да е познавач на стари книги и някои видове тайнопис.

— Хайде де! Нима наистина така изглеждам?

— По очите ви си личи! — настоя Хайденрайх.

— По очите ли?

Князът не знаеше как да възприема малко странните думи на Хайденрайх. И Фридрих се губеше в догадки. Издаваше го изразът на лицето му. Старият Волф дума не обелваше. Само внимателно следеше този необикновен разговор.

Тъй като Ван Зом при последните си думи учудено поклати глава, Хайденрайх вдигна вежди, придаде си важен вид и поде:

— Чувал съм да казват…

Но внезапно Фридрих го прекъсна:

— Драги господине, вече за втори път се изразявате по този начин. Не ми се сърдете, ама като позволявате да ви разправят какво ли не, ви пращат за зелен хайвер.

После се засмя. Ала Хайденрайх с най-сериозен тон възрази:

— Кумецът Хайденрайх не позволява да го пращат за зелен хайвер. Държа и очите, и ушите си отворени и така узнавам и научавам неща, за които другите не подозират. Умея да откривам хората, които се занимават с черна магия. Естествено че те не си признават, ала това с нищо не променя факта, че знаят основните положения в магьосничеството, както и ефикасни заклинания за викане на духове.

Фридрих понечи отново да си отвори устата. На езика му беше един шеговит отговор, обаче Ван Зом го изпревари:

— Мътните го взели! — възкликна той, привидно слисан. — Човек трябва да внимава и да се пази от вашата проницателност.

Поласканият Хайденрайх се усмихна и отново хвърли към стария Волф многозначителен и както си мислеше, скрит поглед, а после измърмори:

— Да, да, кумецът Хайденрайх си го бива… А какво мисли господинът например за иманярството?

— Ами зависи — отвърна Ван Зом с непоклатимо спокойствие, макар че и новата насока на разговора го смая. — Ако пада нещо, не мога да не я похваля работата. Но в противен случай не си струва труда.

— Добре го казахте! — засмя се Хайденрайх. — Но въпросът ми целеше друго. Исках да попитам: как можете да накарате едно съкровище да излезе на бял свят?

— С труд и честни усилия.

— Само това не стига. Необходимо е още нещо.

— И какво е то?

— Заклинание.

— Аха, тъй! Правилно. За малко да го забравя.

— Знаете ли такива вълшебни думи?

— Не една и не две. Но основното заклинание, което безотказно гарантира успеха, е само едно.

— И какво гласи то? — Ора ет лабора!

Ора ет лабора! Моли се и работи! С тези думи Ван Зом искаше да каже, че човек може да постигне успех само с упование в Бога и с прилежно усърдие. Той предполагаше, че другият не го разбира, и затова превърна цялото наддумване в шега. Но дали въпросът беше приключен, оставаше неясно, понеже Хайденрайх внезапно му отправи странен поглед.

— Ора ет лабора! — повтори човекът, който оставаше съвършено непроницаем за преценките на Ван Зом. — Прав сте. Това е основното заклинание. Само трябва правилно да се прилага.

В този момент се приближи гостилничарят, за да вземе чиниите от масата и да я почисти. Той пожела на гостите си спорен ден и така разговорът окончателно приключи, понеже Хайденрайх изпи бирата си, излезе от стаята подир стария Волф и повече не се върна.

— Какво беше това? — обади се Фридрих, като кимна с глава по посока на вратата, която Хайденрайх току-що бе затворил зад гърба си. — На този човек да не му хлопа някоя дъска?

— Шшшт! Трябва да сме много предпазливи — предупреди го Ван Зом. — Струва ми се, че този Хайденрайх е изпечен и хитър тип. Прави се на глупав, но е врял и кипял.

— Тогава е най-големият актьор, който съм виждал.

— Вероятно той е самият Капитан!

— Хмм!… Капитана си го представях по-иначе.

— Аз също, но…

— Какво означаваха всички тези приказки за черна магия и иманярство?

— И аз си блъскам главата. Може би Капитана иска да ни изиграе една комедия, за да ни подмами по-лесно в някакъв капан и нашият разговор бе само нещо като встъпление. Ще видим. На първо време тръгваме към мочурището. Искам да се поогледам там. Не е изключено да открием следи от скривалището или лагера на контрабандистите. Хайде, ела!

Когато двамата ставаха от местата си, гостилничарят се появи. Ван Зом му плати. От него узна, че стаята ще им бъде приготвена. После тръгнаха на път.

С голяма мъка се придвижваха в дълбокия сняг, който вятърът беше навял на високи преспи в овразите и по скатовете. Но навсякъде успяваха да преминат, макар на места да оставаха без дъх. Най-сетне се добраха до края на гората, която ги предпазваше от ледения свирещ вятър от изток. Стигнаха до мочурището, на места обградено от елхови гъсталаци.

Князът си мислеше, че в снега може да открият пресни следи на човек, обикалял наоколо, ала не намериха нищо подобно. Опитаха се да се досетят за мястото, където контрабандистите биха могли да имат свърталище. Но и тези усилия останаха напразни.

Слънцето докосваше вече западния хоризонт и двамата се канеха да се връщат, когато изведнъж зад гърба им в гъсталака се разнесе шумолене. Там растяха ниски, недоразвити дъбове, по чиито клони имаше изсъхнала шума.

— Внимавай! — предупредително прошепна Ван Зом. — Не се обръщай!

Фридрих веднага разбра. Той посочи с ръка към отвъдната страна на мочурището, което беше замръзнало, а върху него имаше дебела и здрава снежна покривка. С това движение той имитираше, че разговаря с господаря си за околния пейзаж. Но неговите жестове нямаха нищо общо с думите му.

— Зад нас в храсталаците пълзи някой. Вероятно е кумецът Хайденрайх, иманяр и специалист по черна магия.

— Или пък някой от двамата Волф. Внимавай, сега ще го прогоним по много лесен начин!

След тези думи Ван Зом се обърна и закрачи право към ниските дъбове в края на гората.

— Ела, Иохан! — подвикна той през рамо, — Нека побързаме да се върнем в селото и в гостилницата! Иначе нощта ще ни изненада. Докъдето е възможно, ще вървим покрай гората, за да не ни брули вятърът.

Така и направиха. Съгледвачът в храсталаците трескаво се оттегли. В бързината си той невинаги намираше добро прикритие. За няколко секунди попадна в полезрението на двамата мъже.

— Аха, младият Волф! — промърмори Фридрих. — Ей го там къде бяга.

— Нека си бяга! Няма какво да разкаже на другите за нас. Двамата се върнаха в гостилницата и прекараха остатъка от деня в безделие. Няколкото опита на Ван Зом да подпита за туй-онуй стария Волф или сина му, без те да се усетят, и да узнае нещо за тайните кроежи на трилистната детелина останаха без успех. Накрая Ван Зом заяви, че е изморен и иска да си легне да спи. И тъй като кочияшът му делеше с него стаята, то и „Йохан“ го последва.

Те изчезнаха в приготвената им спалня на първия етаж на къщата. Изгасиха светлината и се вмъкнаха под завивките, обаче бяха съблекли само палтата си, а обувките оставиха до самите легла, за да са им подръка. От време на време си прошепваха нещо, колкото да не заспят. Бяха убедени, че тримата им противници още тази нощ ще отидат при мочурището и искаха да се промъкнат подир тях. Стояха нащрек, за да не пропуснат момента, когато тръгват, В старата сграда цареше тишина. Това улесняваше задачата на двамата мъже, наострили слух в леглата си. Измина час и още един и вече може би беше единайсет, когато дървените стъпала отвън внезапно изскърцаха.

— Внимание! — прошепна Ван Зом на Фридрих. — Някой идва.

— Искат да се убедят, че спим — едва доловимо дойде в отговор. — Ще успокоя човека, като взема малко да похърквам.

Фридрих здравата захърка, и то много майсторски. От време на време правеше пауза, за да нададе ухо в посока към вратата, зад която предполагаха, че стои човек и подслушва. И наистина, дъските пак леко изскърцаха. Нещо прошумоля, сякаш някой едва-едва се отърква в стената. После — пак тишина. Фридрих енергично захърка.

След това направи нова пауза. Дървеното стъпало повторно изскърца. От предпазливост Фридрих пак пусна дъскорезницата.

— Стига толкова! — обади се най-сетне Ван Зом. — Подслушвачът си отиде. Ей сега ще тръгнат.

Фридрих се втурна към прозореца, който гледаше към двора. Ван Зом пристъпи зад него. Открехнаха леко дясното крило на прозореца.

— Внимавай! — предупреди Ван Зом. — Ще ни видят, ако минат през двора! Луната свети доста силно и…

— Ами ако излязат през предната врата, а не през задния вход? — усъмни се Фридрих.

— Нали се пазят да не бъдат забелязани. Контрабандистите действат потайно.

Двамата зорко се взираха навън и напрягаха слух да чуят какво става в осветената от луната зимна нощ. Нищо не нарушаваше тишината. Най-сетне отдолу долетя глух шум. Появиха се три здраво загърнати в дрехите си човешки силуета — Хайденрайх, старият Волф и синът му. Носеха различни инструменти, които ясно можеха да се различат: кирка, обикновена лопата един бел, както и лом. Ковачът беше стиснал под лявата си ръка вързоп, който обаче от разстояние не се виждаше какво представлява.

Тримата се промъкнаха през двора, свърнаха зад ъгъла и изчезнаха.

— Иманярите тръгнаха за плячка! — подсмихна се Фридрих. По устните на княза заигра усмивка.

— Така изглежда. Значи все пак се канят да изпразват скривалище с контрабандна стока. Вече ми е ясно. Инструментите са за тази цел.

— Младият Волф е взел за всеки случай и няколко празни чувала — допълни Фридрих. — Трябва да ги следваме много предпазливо.

— Да — отвърна Ван Зом. — Но ние ще заобиколим. В откритото поле могат да ни забележат, ако случайно се обърнат назад.

— Ами как ще се измъкнем от къщата?

— Най-добре ще е през прозореца. Гръмоотводът се спуска близо до стената и можем да слезем по него.

— Добре — кимна Фридрих. — Аз съм пръв.

Той облече палтото си, обу обувките, сложи си шапката и широко отвори прозореца. Пъргаво се метна върху перваза, опипа гръмоотвода, пробвайки здравината му, хвана се ловко и започна да се спуска. Когато успешно стъпи на земята, господарят му го последва. В двора се огледаха. Отникъде не се виждаше светлина. Изглежда жените на гостилничаря Волф и на ковача спяха дълбоко с децата и прислугата. Това се и очакваше, логично беше мъжете да запазят в тайна от своите хора среднощното си начинание.

Князът и Фридрих се втурнаха към изхода на двора. Селската улица беше безлюдна. Въпреки това малко изчакаха. После решително тръгнаха. F Насочиха се на югозапад, макар че мочурището се намираше на югоизток. С големи усилия се добраха до гората, като непрекъснато се придържаха на значително разстояние от пътя, който предполагаха, че използват Хайденрайх и двамата Волф. Накрая свърнаха наляво и поеха покрай гората под закрилата на дърветата и вървяха докато пред тях се показа мочурището.

Оттук нататък трябваше да бъдат двойно по-предпазливи Не биваше да изшумолява нито едно клонче, не биваше да пропуква нито една съчка, полузатрупана от снега, не биваше да правят нито една необмислена крачка. Ван Зом и Фридрих се приведоха и се запро-мъкваха напред като трапери в Дивия запад, които дебнат отряд от враждебно настроени индианци.

Много скоро зад голите клони на ниските дървета по брега на мочурището те различиха три силуета: търсените от тях хора Те вече бяха навлезли в мочурището, чиято повърхност бе здраво замръзнала. Както изглежда, тримата оживено спореха помежду си Личеше си по припряните им и енергични жестикулации.

— Трябва да се опитаме да стигнем елховия гъсталак — прошепна Ван Зом на спътника си.

— Ще е дяволски трудно да се доберем дотам, без да ни забележат — обади се Фридрих.

— Не е така. Снегът заглушава стъпките ни, а тримата разговарят на твърде висок глас. А и едва ли ще видят, защото са с гръб към нас. Напред!

Рискуваха и успяха. Вече лежаха зад елхите, отдалечени само на няколко метра от тримата иманяри, тъй че можеха да чуват разговора им.

— Само тук е мястото и нийде другаде — заяви в този момент старият Волф с голяма сигурност в гласа. — Да започваме най-сетне!

— Търпение, търпение! — предупреди синът му.

— Ами, ами! Нямам никакво търпение, откакто се появи онзи непознат и каза, че желае да купи мочурището. Да не би да искате да ни измъкне съкровището изпод носа?

— Няма да му е толкова лесно.

— Баща ти е прав — намеси се Хайденрайх. — Непознатият може да стане опасен за нас, ако не побързаме. Нали сам чу, че знае заклинанието. Цяло щастие е, че го подпитах. По погледа му си личеше, че разбира от иманярство. Ха-ха-ха, кумецът Хайденрайх е голям хитрец! Никой друг не би узнал това, което измъкнах от него. Вече знаем дълго търсеното заклинание и макар да не е настъпила най-подходящата нощ, ще съумеем да принудим духовете да ни дадат старото съкровище от Мочурището… Но я чуйте! Селската църква започва да бие дванайсет! Настъпва часът на духовете…

Хайденрайх направи няколко странни движения с ръце. После заповеднически изпъна напред лявата си ръка и каза:

— Ораетлабора!

Докато църковната камбана отброяваше ударите на дванайстия час, той повтори заклинанието още шест пъти. След това взе кирката, Волф хвана лопатата, а ковачът — лома, и с яростно настървение тримата започнаха да ровят в твърдата земя.

Фридрих и Ван Зом размениха погледи, в които се криеше и учудване, и усмивка, а същевременно и признанието: „Олеле, колко глупави излязохме, като не разбрахме навреме с какви хора си имаме работа! Не със зловещи престъпници, а с глупци! Тримата действително вярват в иманярство. Разпитът на Хайденрайх не е целял нищо друго, освен да разбере при какви заклинания духовете отстъпват скрито съкровище. А старият Волф се е вкопчил в мочурището със зъби и нокти, защото не желае да бъде изпреварен от непознатия в издирването на съкровището.“ Князът направи знак на Фридрих. Те пропълзяха назад, после се изправиха и се промъкнаха обратно през гората. След известно време спряха, за да си поговорят открито и спокойно за случая.

— Нека ги оставим да копаят в мочурището — заключи Ван Зом. — Малко ще се поизпотят, ще си измокрят ботушите, ще им измръзнат краката и накрая ще се върнат у дома си. Това е всичко.

— Ами Капитана? — попита Фридрих, разочаровано усмихнат. Ван Зом кимна.

— Прав си. Бях по лъжливи следи. Сега разбирам — Хайденрайх се е срещал тайно с двамата Волф само заради иманярските си планове. Заради нищо друго. Той е един глупак, пратен от някой шегаджия за зелен хайвер. Ето защо вярва, че в мочурището има съкровище. Общо взето може да е хитър, но той не е Капитана. Липсват му необходимите качества. Капитана е замесен от съвсем друго тесто. Хайде, ела! Ще трябва да си опитаме късмета другаде.

Така начинанието на Непознатия от Индия завърши с пълен неуспех. Когато на следващия ден си тръгна от Хелфенщайн, кумецът Хайденрайх беше вече изчезнал. Ковачът изобщо не се мерна, а старият Волф беше потиснат и мълчалив.

— Пак ще ви се обадя за покупката на онази земя — заяви му непознатият, — освен ако междувременно не размисля. Май че все още не съм решил.

Волф направи озадачена физиономия. В изражението на лицето му се четеше недоверие. Но не каза нито дума.