Карл Май
Непознатия от Индия (4)

4. ПО ПОРЪЧЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛЯ

Задните дворове на къщите на Васерщрасе граничеха с градините на домовете, намиращи се на друга улица, която като пълна противоположност на онзи квартал на мизерията бе обитавана от заможни хора.

Първият етаж на сградата, чиито двор граничеше с парцела на Васерщрасе номер 10, беше празнично и ярко осветен. Пред входа спираха шейна подир шейна, слизаха хора, загърнати в скъпи кожени палта. Вътре прислугата посрещаше гостите и ги отвеждаше в салона, за да ги поздрави господарката на дома, жената на полковник фон Тифенбах.

Нейният съпруг, полковникът, беше по-големият брат на ротмистър фон Тифенбах, паднал от ръката на убиеца. Двамата имаха единствено дете, осемнайсетгодишна дъщеря Хедвиг.

Гостите непринудено сядаха тук-там или пък се събираха на групички и бъбреха, разменяйки си новините на деня, докато изчакваха домакинята да даде знак за вечерята.

— А аз пък твърдя, че този зловещ Капитан се числи към кръговете на отбраното общество — казваше жената на съветника от апелативния съд.

— По какво съдите? — попита Нора фон Хелфенщайн, жената на онзи племенник Франц, чийто брак бяха нарекли „романтичен каприз“. Някогашната компаньонка на Улрике фон Хелфенщайн въпреки своите четирийсет години все още беше истинска красавица.

— Та това е много просто, скъпа — обади се жената на съдебния съветник. — Как би могъл иначе да има подробни сведения за имотното състояние на своите жертви? Капитана никога не си губи времето с дреболии. Впрочем и моят съпруг е на същото мнение.

— В такъв случай наистина няма какво да се възрази — язвително каза жената на банкера.

— Точната информация, която има този престъпник за всички възможни случки, както и за подробности от живота на хората, граничи направо със свръхестественото — продължи госпожа съветничката, без да обръща внимание на леката ирония. — Той сигурно има свои шпиони навсякъде.

— Вероятно дори и в полицията! — добави друга жена.

— Какви ги приказвате! — възмути се госпожа съдебната съветничка. — Нашата полиция е извън всяко подозрение!

— Във всеки случай изглежда, че той е изключителен човек — опита се четвърта жена да помири спорещите.

— Изключителен ли? — госпожа съдебната съветничка учудено вдигна вежди. — Струва ми се, че е твърде силно казано, скъпа! Не бива всеки човек, обгърнат от тайнственост, да бъде наричан „изключителен“, а пък за един разбойнически капитан — съвсем не подхожда!

— Все пак тайнствеността си има своя чар и е напълно възможно да обгърне човека в привлекателна светлина — опита се госпожа Нора да смени темата. — Сещам се за един друг тайнствен мъж, за онзи индиец, за когото говори целият град, макар че лично не го познават повече от десетина души.

— Имате предвид княза Ван Зом? — попита госпожа съветничката. — Тук наистина сте права. Само названието „индиец“ не е съвсем вярно. Доколкото се знае, той не е истински индиец, а е холандец, дълги години живял в колониите.

— Действително ли е толкова богат, както се приказва? Разправят, че къщата му криела какви ли не редки скъпоценности.

— Че кой може да каже? — вдигна рамене жената на съдебния съветник. — Никой от нашите кръгове не е прекрачвал неговия праг. Той пребивава в града вече над шест месеца, но нито е направил посещение, нито пък е канил гости.

— Намирам го твърде неучтиво от негова страна — намеси се по-млада жена в разговора. — Човек като него е задължен да се среща с хора и да отвори дома си за светското общество.

— А може би тъкмо днес той ще наруши своя уединен начин на живот — обърна се един господин от съседната група към дамите.

Всички погледи учудено се спряха на него.

— Как така? Какво искате да кажете?

— Полковник фон Тифенбах се е запознал с княза преди няколко дни.

— И е разговарял с него?

— Да. Той уверява, че князът бил много любезен събеседник. Накрая полковникът го поканил да му дойде днес на гости.

— Ето това се казва събитие! — възкликна Нора фон Хелфенщайн. — Но ако князът се появи тук, не може да избегне други запознанства. Ето защо си мисля, че няма да дойде.

В същия момент двукрилата врата се отвори и човекът в ливрея извика към салона:

— Негова светлост княз Ван Зом!

Всички погледи светкавично се обърнаха към входа.

Князът беше красив мъж на възраст не много над четирийсетте. Известно беше, че е дошъл от Индия, но лицето му нямаше онзи силен слънчев загар, а беше бяло, сякаш винаги е живял в Северна Европа. На лицето му се виждаха два белега. Единият минаваше през челото му над основата на носа, а другият започваше от дясното ухо и през бузата стигаше чак до мустаците му. Той носеше обичайното официално облекло. На единствения пръстен на дясната му ръка проблясваше диамант с изключително висока стойност.

Полковник фон Тифенбах се приближи, за да го посрещне и поздрави. След като княз Ван Зом се запозна със семейството, той се оттегли в една ниша с прозорец и така потъна в мислите си, че никой не посмя да го безпокои. Ала той само даваше вид, че е зает със своя вътрешен мир. В действителност внимателно наблюдаваше около себе си и нищо не можеше да му се изплъзне. Не му убягна и всеобщото внимание, с което бе обградена дъщерята на домакините. Тъкмо в този момент тя отстъпи пред настоятелното желание на всички, седна пред рояла и с плътния си алт изпълни кратка ария.

Възнаградиха я с бурни аплодисменти и княз Ван Зом призна, че са напълно заслужени. А Хедвиг скромно побърза да изчезне в съседното помещение. Ван Зом я последва.

Тя бе застанала до прозореца и гледаше в светлата снежна нощ, навън към двора, граничещ с градина, зад която високите къщи на Васерщрасе се издигаха като тъмни декори. Изведнъж тя долови стъпки зад гърба си. Обърна се и се озова лице в лице с Ван Зом.

— Обичам музиката, госпожице — простичко каза той. — Знам много песни, но не бях чувал досега изпълнената от вас песен. Можете ли да ми кажете от кого е?

— Текстът е от Алмансор.

— Алмансор?… Сигурно е псевдоним. Ами композиторът? Харесват ми тези обикновени мелодии, които по-силно завладяват сърцето от изкуственото композиторстване, изпълнено с какви ли не волности.

Тя леко се изчерви.

— Композиторът ли?… Ами той стои пред вас, ваша светлост.

— Какво? Правилно ли чух? Вие самата сте написали музиката към това стихотворение?

— Плах опит само!

Той хвана ръката й и целуна върховете на пръстите й.

— Тогава още повече се радвам, че преди да зная ви казах мнението си. Иначе бихте го възприели за ласкателство.

Откритият и сърдечен начин, по който господинът изразяваше чувствата си, я обърка.

— Колко жалко — ловко смени той темата на разговор, — че не познавам лично поета, вдъхновил вашата музикална композиция.

— Ето неговата книга, ваше сиятелство.

Тя взе от масичката томче, подвързано с марокен, подаде му го и князът го заразлиства.

— О, госпожице, колко добре стана, че ви е под ръка!… Кажи ми какво четеш, и аз ще ти кажа какъв си? — усмихна се той. — Оттам идва и любопитството ми.

Тя не отговори и търпеливо зачака да прочете някое стихотворение. Не след дълго князът затвори книгата и я върна на Хедвиг.

— Доколкото виждам, стиховете наистина са хубави. Този Алмансор има талант.

— Обичам го! — каза тя в естествен изблик.

— Него или стиховете му? — пошегува се князът.

— И него също. Как е възможно да отделяме поета от неговите произведения?

На прага се появи Нора фон Хелфенщайн. Ван Зом се поклони учтиво и се приближи до нея, за да й бъде представен. После се върна в салона и потърси домакинята.

До госпожа фон Тифенбах седеше Улрике фон Хелфенщайн. Тя имаше сериозен вид и бе облечена в черно, сякаш още носеше траур заради своите баща и брат.

Макар че от дните на ужасните събития в Боровата клисура и в замъка Хелфенщайн бяха изминали близо двайсет години, тя почти не се беше състарила. Явно беше от онези жени, които успешно устояват на времето до дълбока старост. Със своите трийсет и осем години тя лесно минаваше за двайсет и осем годишна. Само дето върху по младежки свежото й лице бе легнала сянката на лека меланхолия.

Госпожа фон Тифенбах й представи княз Ван Зом. Приближиха се и други хора и скоро се завърза оживен разговор, който продължи и след като насядаха на масата, за да вечерят. Приказваха за Ориента и за онази тайнствена страна на Изтока, наречена Индия. Князът вземаше участие в разговора и всички с голямо внимание слушаха неговите живописни описания.

Така Ван Зом бе въведен в светското общество на града. Само че в този първи път той посвети на новия си кръг познати твърде кратко време. Малко след като вечерята приключи, князът напусна дома на полковник фон Тифенбах. Отказа се да вземе шейна и тръгна бавно из гъстата плетеница на малките улички. Насочи се към района, където се намираше къщата на Улрике фон Хелфенщайн. Пред все още незаключената врата на една нова сграда князът се спря и постоя малко, наострил слух, докато отвътре се дочу едно полувисоко „пссст!“ — Кой е там? — попита.

— Шлосерът.

Светкавично князът се озова във входа.

— Съвещанието приключи ли?

— Отдавна.

— Промениха ли нещо в плана от вчера?

— Да.

— Какво?

— В нападението ще участва още един човек.

— Добре. Дадохте ли ключовете на Капитана?

— Да. Вашите са в мен.

Човекът подаде на Ван Зом връзка ключове. После попита:

— Какво решихте, господине? Всички ли, които попаднат в ръцете ви, ще бъдат задържани и предадени на властите?

— Капитана ще участва ли лично?

— Не.

— Имам ви доверие и вече ви казах, че преди всичко искам да разбера кой е този Капитан.

— Никой от нас не знае.

— Вярвам ви. Струва ми се, че ще постигна по-бързо целта си, ако не се държа враждебно към хората му. Дали ще задържа някой от тях или не, зависи единствено от поведението им. Как е узнал Капитана, че най-новата му жертва разполага с толкова много пари?

— Нямам представа.

— А кой ще получи плячката?

— Половината Капитана, другата половина — ние.

— Какви указания имате относно госпожица фон Хелфенщайн?

— Няма да й се случи нищо лошо, тя ни е необходима като свидетел.

— И как ще стане това?

— Ще направим така, че да види един от нас. Когато я разпитват, ще каже, че го познава.

— Хмм — замислено промърмори Ван Зом. — Става дума за алиби. Днес ли определихте човека, който ще участва в провеждането на удара?

— Да.

— И кой е той?

— В името на неговата безопасност няма да го издам.

— Значи госпожицата ще трябва да види този човек, за да може по-късно да даде показания, че е бил между нападателите? Объркана работа… А къде ще се съберете?

— При дърветата недалеч от „Бастилията“, затвора на предварителния арест.

— Там ли ще се присъедини към вас новият човек, за когото споменахте?

— Не мога да ви дам сведения по този въпрос.

— Кога започвате?

— Събираме се между дванайсет и един, но започваме, когато в къщата угаснат всички светлини.

— Сега е единайсет. Ще изгубите вашата част от днешната плячка. Елате утре преди обяд, преоблечен, на известното ви място! Ще получите обезщетение. Имате ли да ми казвате друго?

— Не.

— И все пак — не може ли да ми дадете по-подробни сведения за Капитана?

— И да исках, не бих могъл. Лицето му е винаги маскирано. Не знаем дори дали е с брада, или не.

— Добре, за днес друго няма.

Ван Зом излезе на улицата и спокойно и бавно продължи по пътя си. Разполагаше с достатъчно време. Капитана нямаше да предприеме нищо преди Улрике фон Хелфенщайн да се върне у дома си, защото, както беше издал шлосерът, присъствието й бе необходимо, за да може по-късно да даде желаните свидетелски показания.

Точно срещу жилището на Улрике князът се шмугна в сводестата арка на един открит вход за коли. В мрака пред него изникна човек.

— Случило ли се е нещо, Фридрих? — попита го Ван Зом.

— Нищо, милостиви господарю!

— Носиш ли моята „лахиялаки“?

Лахиялаки е арабска дума и означава „боя за брада“. Но индийските фокусници и магьосници наричат с нея оцветители и гримове, с чиято помощ са в състояние за броени секунди да променят външността си до неузнаваемост.

Слугата му подаде калъф, който много приличаше на портфейл. Ван Зом го пъхна в джоба си.

— Химическия фенер!

— Ето го! Къде да чакам?

— Можеш да си вървиш. Днес нямам повече нужда от теб. Лека нощ!

Оттук нататък на Ван Зом му предстоеше да се въоръжи с търпение. От близката църква удари единайсет и половина, а скоро след това дванайсет без четвърт и накрая полунощ. Когато заглъхна и последният удар, една шейна се появи и спря пред входа. От нея слезе жена и влезе в къщата, а шейната продължи. Улрике се беше върнала от посещението си при полковник фон Тифенбах.

За Ван Зом настъпи времето за действие. Той изчака още пет минути, после извади ключовете, дадени му от „шлосера“, пипнешком избра един, който би могъл да пасне в ключалката и предпазливо се опита да отключи. И успя — врата се отвори безшумно.

Той влезе вътре и заключи след себе си. Извади химическия фенер, малко шишенце от кристално стъкло, напълнено със смес от фосфор и растително масло. Извадена на въздух, под въздействието на кислорода тази смес излъчва светлина със силата на малко газениче. С нейна помощ човекът намери стълбите. Горе на една врата прочете: Улрике фон Хелфенщайн. Опита да отвори с един от подбраните ключове и успя без никакъв шум.

Улрике фон Хелфенщайн още не беше легнала да спи. Колебаеше се дали да извика момичето, което й помагаше да се съблича, и известно време остана така, мечтателно припомняйки си преживяното през изминалата вечер. Мислеше за загадъчния непознат, княза Ван Зом, с когото бе разменила само няколко думи и който въпреки това й беше направил впечатление… Едно необикновено приятно впечатление, за чиято причина тя не намираше конкретно обяснение.

В момента, когато прекъсна мечтанията си и се изправи, за да позвъни на момичето, на вратата тихо се почука.

— Влез! — извика тя.

Улрике беше сигурна, че това е камериерката. Но когато вратата се отвори, тя видя човека, за когото току-що си беше мислила — княз Ван Зом. Улрике отстъпи няколко крачки назад.

Мъжът бавно затвори вратата зад гърба си и предупредително доближи показалеца на лявата си ръка до устните си. Въпросителни ят поглед на Улрике, в който се четеше боязън, не падаше от лицето му. Тогава той се усмихна и каза:

— Не викайте! Не се плашете! Не съм крадец, не съм злодей, макар че неканен нахълтах при вас в полунощ. Идвам като приятел, искам да ви предупредя и да ви помогна. Изработени са подправени ключове за всички врати на вашето жилище, за да…

— Подправени ключове! — възкликна Улрике, посъвзела се от вцепенението, в което бе изпаднала. — Да не би някой да е решил да влиза тук с взлом?

— Съществува такъв план. Узнали са, че разполагате в дома си със значителна парична сума.

— За кого говорите! Кой иска да ме ограби?

— Капитана, който разполага със свои шпиони във всички обществени кръгове.

Тя уплашено притисна ръце към гърдите си.

— Капитана ли?

— Да. Неговите хора са вече долу пред къщата. Чакат само да изгасите светлината.

Зави й се свят. Тя се олюля и се отпусна в крайчеца на канапето. Ван Зом придърпа един стол и седна.

— Няма защо да се страхувате. Докато светлината е запалена, никой от обесниците няма да прекрачи прага на къщата ви.

Улрике помоли за глътка вода.

Ван Зом посегна към чашата и гарафата, поставени в ъгъла на масичката, наля вода и й даде да пие. Видимо ободрена, Улрике вдигна глава и каза:

— Благодаря ви, ваша светлост. А сега ми разкажете всички подробности! Как попаднахте тук?

— Да предположим, че имам шперц, който отваря всички врати!

— Защо не ме предупредихте още докато бяхме в дома на Тифенбах?

— За да не се тревожите ненужно. Освен това исках да разговарям с вас на спокойствие. Щяхте да се изплашите, а това щеше да направи впечатление. Нямам намерение да давам поводи за подозрение, че сте предупредена за нападението.

— Значи злото не може да се предотврати, така ли?

— Може.

— Тогава сигурно сте изпратили човек да отиде в полицията?

— Не.

— Боже мой, та нали това е първата работа!

— Само ако човек иска да прогони крадците, но аз нямам подобно намерение. Моят план предвижда бандитите спокойно да влязат в къщата, а може би да стигнат и до спалнята… Улрике се сепна.

— Боже мой! Но защо? — възкликна тя, обхваната от подозрение.

— Веднага ли трябва да ви го обясня? Или мога да изчакам докато цялата работа приключи?

— Господине — каза Улрике бавно и резервирано, — наистина ви имам доверие, ала вашето нахлуване тук при мен… е тъй загадъчно, че… че…

— Добре тогава! — усмихна се той. — Ще трябва да се легитимирам. С тези думи князът извади от джоба си полицейска значка, дадена му от съответните власти след пристигането му в Германия, когато се представи и обясни целта на пребиваването си в Европа. После продължи:

— Както виждате, госпожице, аз действам със съгласието на полицията, макар и изцяло по собствена инициатива и по лична преценка. А сега ще ви назова едно име, което може би ще ви накара безрезервно да ми се доверите.

— Едно име ли? И кое е то?

— Герхард Бург.

Нервното напрежение я бе накарало да стои полуизправена на мястото си, ала при произнасянето на това име, Улрике се отпусна назад върху възглавниците на канапето. Гъста руменина покри лицето и шията й.

— Герхард… Бург! — повтори тя. — Боже мой! Познавате ли го? Още ли е жив? Или е мъртъв? Говорете!

— Срещнах го в Индия… там станахме приятели.

— Приятели? Значи е жив?

— Да. Той е… управител на моите имения.

Тази вест преобрази Улрике фон Хелфенщайн като с магическа пръчица.

— Каква новина! Колко се радвам! — възкликна тя. После смирено сключи ръце сякаш за молитва. Изглежда напълно бе забравила дебнещата я опасност.

— Герхард Бург!… Почти двайсет години не бях чувала нищо за него! Дали си спомня за мен?

— Често.

— Наистина ли? Разказа ли ви по каква причина му се наложи да напусне родината си? И какви подозрения хранех отначало към него?

— Всичко ми разказа. Това е хвърлило мрачна сянка върху целия му живот.

— Скоро след това се разкаях, но когато разбрах колко несправедлива съм била към него, вече беше твърде късно. Осъдиха го, а после… после повече не го видях… А днес… сега ми казвате: той е жив! Ами говорете де! Как живее? Щастлив ли е? Успя ли да превъзмогне миналото? Той… той… женен ли е?

— Да — отвърна Ван Зом.

Улрике трепна. По лицето й плъзна бледност, но успя да се овладее.

— Има ли деца?

— Да, четири мили деца, две момичета и две момчета.

— Каква е… неговата жена?

— Холандка.

— Аз… аз… много се радвам на неговото щастие… че как бих могла иначе! Щом действително е щастлив.

— О, убеден съм, че в момента е много щастлив.

— Как се срещнахте с него? Ван Зом вдигна вежди.

— Госпожице, позволете ми да ви напомня, че долу пред вашата къща стоят хора и само чакат да им се даде знак, за да нахълтат тук. С това има исках само да се легитимирам. Постигнах ли целта си?

— Напълно. Изцяло ви се доверявам!

— Тогава ви моля да не вземате никакви защитни мерки, а да се преструвате, че най-спокойно си лягате да спите. Преди това само ми покажете разположението на всички помещения! До тази стая стигнах през някакво преддверие и вестибюл. Накъде води вратата вляво?

— Към стаята на камериерката.

— А после?

— След това се стига до моята спалня.

— А нататък?

— Нататък няма нищо. Спалнята ми е ъглово помещение.

— И двете спални ли имат врати към коридора?

— Само стаята на камериерката.

— Тогава затворете нейната врата отвътре с резето!

— О, елате вие! Ще трябва сам да го направите! Камериерката ми още не е легнала.

Момичето много се учуди, когато видя господарката си да развежда из жилището си в среднощен час съвършено чужд човек. Без много заобикалки и съвсем накратко Улрике й обясни всичко.

— Берта, тази нощ няма да се спи! Господинът току-що ми съобщи, че у нас с взлом ще нахлуят крадци.

Камериерката ужасено подскочи.

— Боже Господи!… Взлом?… У нас?

— Да, но положението не е чак толкова страшно. Този господин ще ни закриля.

Междувременно Ван Зом се убеди, че в това помещение е невъзможно да се проникне, когато вратата е затворена с резето.

— Моля ви — обърна се той към Улрике, — да отидем отново във вашата всекидневна! Колко души живеят в къщата?

— Заедно с камериерката шестима.

— Тогава момичето да съобщи на останалите, че трябва здраво да се заключат, за да не се излагат на опасност.

Улрике даде нареждане, Берта бързо се отдалечи.

— А какво да правя самата аз? — попита Улрике.

— Ще останете в стаята на камериерката, чиято врата ще подлостим с резето. Аз ще посрещна крадците във всекидневната.

— Не бива, ваша светлост. Излагате се на голяма опасност!

— Не се тревожете! Зная как да се разправям с подобни хора.

— Въпреки това! — енергично се възпротиви Улрике. — Изобщо не разбирам защо искате бандитите да ви поставят в опасно положение. Защо е всичко това?

— Искам да разоблича Капитана, който стои зад посегателството срещу вас, или по-скоро срещу вашата собственост.

— Да разобличите Капитана?

Улрике помисли малко, после вдигна глава и продължи:

— Тогава навярно сте детектив и работите съвместно с тайната полиция, нали ваша светлост?

Ван Зом се усмихна по своя особен начин.

— Не. Както вече споменах преди малко, преследвайки Капитана, аз действам сам за себе си и по-точно казано, действам от името и в полза на нашия общ приятел Герхард Бург.

Повторното споменаване на това име бе достатъчно, за да накара Улрике отново да наостри слух.

— Герхард Бург ли? — попита тя. — Че какво общо има той с тази работа?

— Ще ви загатна само. В момента нямаме време за по-продължителни обяснения. Знаете, че на времето Герхард Бург беше осъден като най-долен престъпник. Знаете, че вината за злодеянията, които му бяха приписани, все още тегне върху него. Ала Бург ме увери, че е невинен, и че не е извършил онова, в което са го обвинили на времето, а го обвиняват и до ден днешен. Самият аз опознах Бург като благонадежден и искрен човек, като истински мъж на честта, така че нямам никаква причина да се съмнявам в неговите уверения и…

— Ваша светлост… аз… аз ви благодаря!

В очите на Ван Зом се появи особена светлина. Явно той се зарадва на благодарствените думи, изречени от Улрике, макар че видимо не им обърна внимание и продължи:

— Затова смятам за свой човешки дълг да направя всичко, което е по силите ми, за да очистя името на Герхард Бург от позора, с който е покрито. За тази цел дойдох да се запозная с положението на нещата, проследих всички възможни дири и стигнах до заключението, че тук има хора, които много добре знаят, че Бург е невинен. Но си мълчат. И както силно подозирам — сега идва най-важното — тези хора до един са членове на бандата на Капитана или негови съюзници.

— О, вече схващам, колкото и тъмна да изглежда цялата история на пръв поглед! Продължавайте, ваша светлост!

— Не остана кой знае колко за казване. Целта на моите думи бе само да ви обясня защо преследвам Капитана, защо сега искам да се видя с хората му, които се канят да ви направят посещение. Разбрахте ме и се надявам, че сте моя съюзничка.

— С удоволствие ще направя всичко каквото пожелаете.

— Тогава моля! Заключете се в стаята заедно с камериерката. Нищо друго. Останалото е моя работа.

Ван Зом приготви двата си револвера.

— И как ще постъпите с крадците? — попита Улрике.

— Зависи от самите тях. Моля ви, не бива да губим повече време! След изпълненото поръчение камериерката се върна и Улрике се заключи заедно с нея, като повторно закле своя спасител да се пази. Ван Зом извади подобната на портфейл плоска кутия, която получи от слугата си. Върху нея със златни арабски букви бе изписана думата „лахиялаки“. Отвори я. Надиплиха се малки пребрадки с различни предмети и течности. Князът пристъпи към огледалото. С бързо движение на малката четчица белезите му изчезнаха. После прекара по лицето си късче памук и незабавно то придоби по-тъмен тен. С друго памуче натри косата и брадата си, придавайки им сив цвят. Към всичко това прибави очила с дебела рогова рамка и… от огледалото го гледаше мъж на около шейсет години.

Огънят в камината беше угаснал. Ван Зом остави една свещ на камината, силно намали пламъка на лампата със светилен газ и затвори вратата. В помещението стана почти тъмно.

Камината заемаше голяма част от стаята. Ван Зом придърпа един стол и се скри зад нея. Така не можеха да го видят и освен това оттам беше лесно да засилва пламъка на лампата.

Спокойно зачака развитието на събитията. Изминаха десет… двадесет минути, половин час и ето че най-после князът долови тихо скърцане.

Бандитите идваха.

Той чу предпазливите опити на взломаджиите да отключат вратата.

— Отворено е! — прошепна някакъв глас.

— Накъде води тази врата?

— Към всекидневната.

— Апо-нататък?

— Първо към стаята на камериерката, а после се стига до стаята на господарката. Капитана така ни каза. Сигурно е идвал тук.

— Напред! Светни, за да видим дали наоколо е чисто!

Лъчът на маскировъчен фенер се плъзна по стените и пода на стаята.

— Няма никой!

— Тогава да отворим следващата врата!

Човекът, който изговори тези думи, беше недодялан, едър и як тип. При краткото проблясване на светлината от фенера Ван Зом успя да види лицето и фигурата му.

„Мътните го взели“! помисли си той. „Великанът Борман! Но нали той е затворен в «Бастилията» Значи са го измъкнали, а онова измислено алиби се отнася за него! Но какъв е този белег на бузата му?“ В ключалката издрънка ключ. Сега вече и двете жени щяха да усетят, че престъпниците са тук и са се заловили за работа.

— По дяволите! — измърмори човекът, който човъркаше в бравата.

— Какво, ключът не става ли?

— Моите ключове винаги стават, но вратата е залостена отвътре с резе!

— Проклятие! — изруга Борман. — Тогава ше я разбия с ритник. Той разбута другите настрани и вдигна крак.

— Какви непредпазливи хора! С вратата са свързани самострелни устройства — разнесе се в този миг глас зад тях.

Изплашените крадци се извърнаха назад.

Осветен от лампата, чиято светлина отново беше засилил, в дъното се беше изправил Ван Зом с револвер във всяка ръка.

— Дяволска история! — изрева великанът и се приведе, за да се хвърли към гърлото на неочаквания противник.

Но не осъществи своя скок.

— Назад! — с гръмовен глас му викна Ван Зом. — Назад, ако ти е мил животът!

Тези думи бяха изречени с такъв тон, че и другарите на Борман не посмяха да се помръднат.

— Който направи съмнително движение, ще получи куршум! Планът ви се провали. Виждате, че съм осведомен за посещението ви и съм взел предохранителни мерки!

Борман извади ножа си.

— Мерзавецо, мен няма да ме заловиш!

— Преди да вдигнеш ножа си, ще бъдеш вече мъртъв, Борман! — заплаши го князът и насочи дулото между очите на противника си.

— Мътните го взели! Тоя ме познава!

— Всичките ви познавам, момчета! Сядайте ей там на онези столове! Ако сте разумни, ще си отидете здрави и читави!

Те явно се колебаеха.

— Едно… две… т…!

Изригвайки проклятия, те се натръшкаха на тапицираните с коприна столове така, че краката и облегалките им изпращяха.

— Браво — похвали ги Ван Зом.

— Затваряй си плювалника! — изруга Борман. — Ето седнахме… и какво по-нататък?

— Най-напред искам да разберете, че плановете ви са ми известни. Нека Борман ми отговаря! Дойдохте тук, за да извършите кражба с взлом, нали?

— Тъп въпрос! — язвително се подигра Борман. — И слепец ще го види!

— Да отмъкнете парите, които, както сте научили, в момента госпожица фон Хелфенщайн държи тук.

— Ще изпотроша кокалите на онзи гад, който ни е изпортил!

— Дръж се прилично, Борман! Тук в тези пушкала имам дванайсет оловни късчета… нищо няма да ми струва да ти забия едно от тях между ребрата!

— Само дяволът може да е спокоен при подобно предателство! Ако спипам този мерзавец…

— Мълчи! Нима непременно трябва да е предателство, Борман? Ще ти кажа друго — вашият Капитан за нищо не го бива! Въобразявате си, че знаел всичко… е добре, щом като знае всичко, защо тогава допусна да влезете в този капан, а? Натисна ли спусъците, всички до един сте загубени. И къде е вашият Капитан? Сврял се е някъде и си живее живота от плячката, която му поднасяте наготово, като рискувате и здравето, и живота си! Мислите се за истински мъже? Страхливци сте, страхливци, които треперят пред черната маска на някакъв си непознат!

Откъм столовете се разнесе ядно ръмжене и мърморене.

— Ще ви го докажа, момчета. Сега здравата сте загазили. А защо самият той не е тук? Защото винаги стои по-надалеч от опасните неща и ги оставя на вас да ги вършите! Но защо правите всичко това? Просто ви заповядва като на покорни роби. Или както се подсвирва на някое псе!

Откъм столовете отново се разнесе недоволното мърморене и ръмжене.

— Да, ръмжете колкото си искате! Но това е истината. И когато докопате нещо, кой взема лъвския пай, макар че не си е помръднал и малкото пръстче? Вашият Капитан! Пфу, по дяволите, ако бях на мястото ви, щях да си умра от срам да пълня гушата на този страхливец!

Борман издаде напред долната си челюст и троснато каза:

— Стига си дрънкал! По-добре махни този пищов, дето си го заврял под носа ми, и ни обясни най-сетне какво искаш от нас! Ако мислиш, че ще седим тук само да слушаме твоето конско евангелие…

— Не — непринудено се засмя Ван Зом. — Целта ми е друга. Искам да ви направя предложение и ако го приемете, ще ви оставя да си отидете здрави и читави, както сте дошли. Освен това никой няма да научи за тази история.

— Тогава побързайте, господине! — каза Борман с по-учтив тон. — Един такъв револвер може сам да гръмне. Хич не е удоволствие цял четвърт час да седиш пред заредената му цев!

— Добре. И тъй, слушайте! Ако продължавате този начин на живот, един ден всички ще свършите под секирата на палача. Ще ви дам възможност да станете почтени хора. Защо ви трябва да си рискувате главите заради някакъв си страхливец, когото дори не познавате?

— Ако престанем да му се подчиняваме, той ще ни унищожи! — обади се друг.

— Ами! Я не го вярвайте! Така мислят само слуги, но не и истински мъже! Не, момчета, кажете му на вашия Капитан, че ще го смажа като червей, ако само още един-единствен път дръзне да вдигне ръка срещу този дом или срещу неговата собственичка! За днес ще му се размине, но втория път с него ще е свършено, както и с всеки друг на негова страна! Това е, което исках да ви кажа. Сега си вървете, спестявам на всекиго от вас по няколко години строг тъмничен затвор… ако не и нещо по-лошо. Не го забравяйте и се съобразявайте с предупреждението ми! Изчезвайте! Но един по един и тихичко един подир друг.

Никой от мъжете не пророни дума, великанът се надигна и рече:

— Да ме вземат дяволите, ама на тоз’ човек не мога да не му дам право. Хайде, тръгвайте преди да се е започнал някой нов танц!… В таз’ проклета къща кракът ми повече няма да стъпи!

В индианска нишка, както им беше наредил Ван Зом, бандитите се измъкнаха през вратата. После князът извади своята плоска кутия и след минута-две пак си върна предишния вид. След това взе свещта от камината, запали я и предпазливо ги последва. Чу как отключиха и заключиха пътната врата и разбра, че опасността е отминала.

Когато се върна във всекидневната, видя, че Улрике бе отворила вратата и се оглеждаше.

— Наистина ли си отидоха?

— Да — отвърна Ван Зом. — Чухте ли разговора ни?

— Чух всяка дума! Господи, Боже мой, каква опасност само е била надвиснала над главата ми! За спасението си трябва да благодаря единствено на вас!

Тя протегна ръце към него, а той ги пое и сърдечно ги стисна.

— Не беше чак толкова опасно, колкото изглеждаше.

— Искате само да ме успокоите. Мисля, че още при първото невнимание от ваша страна, щяха да ви убият. И после? Какво щеше да стане с нас? Защо пуснахте тези опасни хора да си отидат?

— Преследвам особена цел, но ще ви обясня по-късно. Мога ли да изкажа една молба?

— За вас ще направя всичко, което е във възможностите ми.

— Чухте какво обещах на взломаджиите. Ще ми помогнете ли да удържа дадената дума?

— Ще мълча, щом това е желанието ви.

— А камериерката и другите хора в къщата?

— Ще направя каквото мога.

— В такъв случай съм доволен и навярно ще ми разрешите вече да си тръгна, нали?

Улрике се изплаши.

— Искате да ме оставите сама? — попита тя. — Наложително ли е?

— Не е наложително, но е желателно. Първо ми се иска да видя какво ще предприемат онези типове, второ, вие сте извън всякаква опасност и трето, не бива повече да ви досаждам.

— Едва ли ще успеете да ги проследите — възрази Улрике, — защото навярно отдавна са изчезнали. А що се отнася до мен, то аз цялата треперя от уплаха и напрежение. Не бих могла да заспя. Моля ви, останете още малко!

— Щом това е волята ви!

— Това е само моя сърдечна молба! Позволете ми да се отдалеча за няколко минути!

Тя бързо излезе, но скоро се върна заедно с камериерката, която поднесе вино, сладкиши и плодове.

Улрике напълни чашите.

— Знаете ли защо ви задържах? — подхвана разговора тя. — Малко от страх, че не е изключено бандата отново да се върне, но всъщност повече от любопитство. Иска ми се да ми разкажете още нещичко за Герхард Бург. Вие сте се заели да възстановите неговата чест и може би ме осъждате, загдето отначало бях сред тези, които вярваха във вината му. Но ви уверявам, че се усъмних в Герхард Бург само при първоначалното си объркване, смазана от огромната тежест на онези ужасни събития! Та аз изобщо не бях в състояние да мисля самостоятелно! Но веднага щом се поуспокоих, разбрах колко много съм се провинила пред него. И до ден днешен ме измъчва упрекът, че макар и само в първите няколко седмици съм се съмнявала в неговата почтеност.

— Сигурно той не е толкова злопаметен, че още да ви се сърди — рече Ван Зом.

— Едва ли моето мнение го е интересувало чак толкова много.

— Защо? Какво искате да кажете?

— Е, ами аз му бях твърде безразлична, за да може да се чувства кой знае колко потиснат и огорчен от моето становище.

— Защо стигнахте до такова заключение, госпожице?

— Защото ме е забравил!

— Забравил ви е? Никога!

Тези въпроси и отговори бързо последваха един подир друг, без паузи и вероятно под влияние на вълнението, завладяло Улрике в резултат на среднощното приключение.

— И все пак ме е забравил — повтори тя разпалено. — Иначе не би се оженил за друга, за някаква хо…

Улрике внезапно млъкна и след кратка пауза дълбоко смутена продължи:

— Моля, извинете ме! Винаги когато си припомня онези злощастни времена, ме обзема силно вълнение!

Ван Зом хвана ръката й, поставена върху покривката на масата до чашата с вино.

— Позволявате ли ми да говоря като ваш приятел? Вие сте го… обичали много, нали?

Улрике сведе поглед и се изчерви, но нищо не каза.

— Несъзнателно сте таили тази любов в сърцето си и едва по-късно сте осъзнали вашето силно влечение.

— Изглежда е било така — промълви тя. — Дълги години останах в плен на тези чувства…

— И затова житейският ви път е останал самотен?

Тя бе освободила ръката си от неговите пръсти и държеше ръцете си сключени като за молитва. По миглите й заблестяха сълзи. Гледаше втренчено пред себе си, без да вижда. А когато заговори, сякаш приказваше сама на себе си и напълно забравила присъствието на непознатия.

— Да, през всичките тези дълги години бях самотна и самотна ще остана. Но така е справедливо. Не се оплаквам. Нека той бъде щастлив, аз ще се примиря със съдбата си.

После в стаята настъпи тишина. Ван Зом я наруши, връщайки се на последните думи на Улрике.

— Ще се примирите ли? Защо? Та вие нямате вина за злата участ на Герхард Бург!

— Наистина ли нямам? — дойде в отговор. — Можете да го кажете, защото е невъзможно да се вживеете в душевното състояние на човек, който е причинил непоправима несправедливост на друг. Вярно, на времето осигурих един способен адвокат като защитник на моя приятел от детинство, върху когото бе паднало толкова тежко подозрение. Освен това наредих да наемат изпечен и хитър детектив, за да събере доказателства за невинността на Бург. Но резултатите доказаха само колко напразни са били усилията ми. Накрая трябваше да се явя самата аз пред съдията, за да свидетелствам с пламенни думи за невинността на обвиняемия… Това, точно това не направих. Бях…

Улрике не можа да продължи. Ван Зом я прекъсна:

— Щадете се! Не се самообвинявайте! Така ще извършите само нова неправда. Не забравяйте колко млада сте била тогава, млада и съвсем неподготвена за трудните битки със суровия живот! Освен това не забравяйте, че всичко е говорело срещу Герхард Бург! Струва ми се и вие е нямало да успеете да промените мнението на съдиите. Сега обаче съществуват по-добри изгледи за успех. Вече съм извършил доста подготвителна работа за спасяването на неговата чест и съм съвсем близо до целта си да събера конкретни доказателства за невинността на Бург. Помогнете ли ми сега, десетократно ще поправите всичко, което на времето сте сбъркали или сте пропуснали да направите.

Погледът на Улрике фон Хелфенщайн не се отделяше от устните на княза. В очите й се появиха искри на надежда. Но съвсем скоро угаснаха и тя попита нерешително:

— Десетократно да поправя всичко? Казвате го ей така. Аз съм на друго мнение. Знам, че едно нещо никога няма да мога да постигна.

— И какво е то?

— Да залича горчивината, която Герхард Бург болезнено изпитва всеки път когато си припомни, че и аз се бях отказала от него.

Ван Зом поклати глава със сериозно изражение.

— Имате грешна представа за него. Той не ви се сърди.

— Защото ме е забравил!

— Не — каза Ван Зом тихо, сякаш да придаде на думите си още по-голяма настойчивост. — Не, той не ви е забравил. Мога да го докажа. Даже ми е дал такова поръчение.

Тя го зяпна невярващо.

— Да докажете?… Поръчение ли? — каза със заекване.

Ван Зом извади от портфейла си плик и й го подаде. Вътре имаше… снимка на Герхард Бург в холандско-индийска офицерска униформа.

— Герхард! — възкликна Улрике. — Герхард!

Тя забрави всичко около себе си. Засмя се, после заплака. Стана от мястото си и, дълбоко развълнувана, започна да се разхожда на-горе-надолу из стаята. — Герхард! — шепнеше тя. — Герхард… любими!

Потънала в размисли, Улрике продължи да крачи насам-натам, после изведнъж спря, безсилно се отпусна на стола и скри длани в обляното си в сълзи лице.

Ван Зом не помръдваше. Той деликатно чакаше да премине избликът на болка и не смущаваше с присъствието си. Внезапно Улрике вдигна глава и го погледна в очите.

— Ако не се беше оженил за холандката… да, още днес бих отишла при него, за да му кажа колко много го обичам! Но това е невъзможно. Само едно нещо мога и искам да направя — да очистя от позора спомена за него. Герхард беше невинен и ще помогна да докажем невинността му!

— Наистина ли имате такова намерение?

— Да! — решително отвърна тя. — Болката по него ме беше заше-метила. Предполагах дори, че отдавна вече не е между живите. Но сега се опомних и… добре знам дълга си!

— Искате ли да станете мой съюзник?

— Да.

— Добре. Тогава ще ви посветя в положението на нещата. Как мислите, каква причина ме накара да напусна Индия и, купувайки имот, да се заселя тук?

— Да се запознаете с предимствата на западния свят. Той се усмихна.

— Не, не съм чак толкова любопитен. Ръководех се от други цели. Герхард Бург е мой приятел. Той копнее да се завърне в родината си, а все още не може. Ето защо тръгнах на път, за да вадя на бял свят свидетелства за неговата невинност, каквото и да ми струва това. Богат съм и съм напълно в състояние да направя необходимата жертва.

С блеснали очи Улрике попиваше всяка дума, излязла от устата му, а накрая му подаде двете си ръце.

— Щом е така, о, тогава нека станем съюзници! Ван Зом сърдечно й стисна ръцете.

— С радост приемам вашето приятелство. Но ви предупреждавам да не храните прекалено големи надежди за бърз и лесен успех. Имате ли понятие какво значи да търсиш и да откриваш следи, които почти са заличени… следи отпреди двайсет години?

— Мога да си представя.

— Ако искаме да докажем невинността на нашия общ приятел, това означава да открием истинския престъпник. Имате ли някакво предположение къде да го търсим?

— Предположение ли? Имам! Герхард смяташе всичко за акт на отмъщение от страна на контрабандистите, на чиято дейност беше сложил край.

— Никой друг ли не подозирате?

— Не.

— Така и очаквах — кимна Ван Зом. — Но се заблуждавате, също както и Бург се е лъгал през цялото време. Контрабандистите се изключват като извършители.

Уприке го погледа изненадано.

— Как можете да го твърдите с такава сигурност?

— Мога, чуйте моите основания. В града всички хора вярват, че тайнственият княз Ван Зом е дошъл тук едва от шест месеца. Но на вас, като на моя приятелка и доверено лице ще издам, че девет месеца преди това напълно непознат за всички и без да бия на очи обикалям областта, за да търся следи, водещи към тайнствените престъпления и към техните извършители.

— Също като в приключенски роман — каза тя с възхищение. — И какво открихте?

— Нищо, което по какъвто и да било начин да свързва контрабандистите с двойното убийство и с палежа. Посетих селските чифлици, разпитвах в къщурките на бедните тъкачи от Ерцгебирге, обиколих самотните колиби на въглищарите. Резултатът беше равен на нула. Повярвайте ми, ако имаше нещичко за научаване от тези хора, които повече или по-малко са в роднински или приятелски отношения с контрабандистите, щях да го узная от тях. Възрастта прави хората бъбриви, а аз притежавам заложби и може би от мен щеше да излезе добър детектив.

— Но ако не са контрабандистите, тогава кой за Бога би могъл да бъде?

Ван Зом не обърна внимание, продължи:

— Разбрах, че ако искам да постигна резултат, ще трябва да дам друга насока на моите издирвания. Най-напред си зададох въпроса: кой е бил човекът, който е помогнал на Герхард Бург да избяга от влака, когато са го прехвърляли в другия затвор?

— Това не се е изяснило и до ден днешен — обади се Улрике. — Може за обществеността да е загадка, аз обаче го знам от самия Бург. Бил е селският ковач от Хелфенщайн заедно със своя син. Улрике погледна учудено княза.

— Двамата?

— Да. Това изненадва ли ви?

— Разбира се. Не съм забелязала Герхард да е в приятелски отношения с някой от тях. — Действително не е. Но въпреки това те са му помогнали. Бащата, предрешен като търговец на добитък, повалил вахмистъра, а синът натрупдл камъни върху релсите пред един от тунелите, тъй че влакът е бил принуден да спре. Тогава Бург и неговият спасител се възползвали, скочили от вагона и без никой да ги забележи, изчезнали в гората.

— Но как пък точно тези двамата са решили да…?

— Според мен има само една причина — разкаянието, угризенията на съвестта са ги накарали да спасят Бург.

— Как да го разбирам?

— Вероятно са познавали истинските престъпници. Знаели са, че Бург е невинен, но не са могли да свидетелстват в негова полза. Така той е бил осъден. Ала съвестта им е проговорила. И за да намерят душевен покой, те са помогнали на невинно осъдения да избяга.

— Бога ми! Това би било едно чудесно обяснение!

— Когато ми хрумна тази мисъл, предприех и други стъпки. Разсъждавах така: защо ковачите не са могли да се явят в съда като свидетели на защитата в полза на Бург? Отговорът е: защото по този начин или са щели самите себе си да разобличат като престъпници, или пък биха издали някой друг, наистина извършил престъпленията, когото обаче от страх или от привързаност са искали да пощадят и прикрият. Следите ли мисълта ми, госпожице?

— Разбира се — припряно кимна Улрике. — Страшно съм любопитна да чуя докъде са ви довели вашите изводи. Продължете нататък!

— Установих — поде отново разказа си Ван Зом, — че ковачите отпадат като убийци на Тифенбах и на вашия уважаван баща. Различни мои допитвания до не една и две служби го доказаха недвусмислено. И така оставаше само подозрението, че са знаели кой е истинският извършител. Но кой ли е бил този човек? Така се питах, а и до ден днешен все още търся отговора на този въпрос.

— Постигнахте ли някакъв резултат?

— Половинчат успех и всички изгледи за пълен. Установих, че един непознат тайно посещава ковачите. Смятам, че този човек… — …е истинският престъпник от онова време? — попита Улрике, останала без дъх от огромното напрежение.

— Да.

— О-о, де да можехте да докажете вината му!

— Неуморно се занимавам точно с това, като полагам усилия да извадя на бял свят неговото „аз“ и да го покажа пред цялата общественост, за да се види, че той е професионален престъпник. Цялата ми дейност е насочена към тази цел, както и странното ми появяване среднощ във вашия дом.

Ван Зом изрече последните думи с особено наблягане. Улрике се стъписа.

— Сега ли? — попита тя. — Тук? Какво искате да кажете? Ван Зом се усмихна многозначително.

— Искам да кажа, че човекът, вместо когото е бил осъден невинен нашият общ приятел Герхард Бург, човекът, истинският убиец на Тифенбах, на вашия баща и на вашия брат, човекът, когото навярно по принуда двамата ковачи прикриват, оттогава е вършил престъпление след престъпление. И цялата общественост, която се страхува от него, го нарича… Капитана!