Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блудния син (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Fremde aus Indien, –1886 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Информация

Корекция
jedy (2007)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

КАРЛ МАЙ

Непознатия от Индия

(Блудния син II)

Роман

Съставител и преводач: Веселин Радков, 1996

Издателство „Отечество“, том 21, София, 1996

 

Band 65

Der Fremde aus Indien

(Der verlorene Sohn)

KARL MAY VERLAG, RADEBEUL BEI DRESDEN, 1939

История

  1. — Добавяне

18. ГРОБАРЯТ ПРАЗНУВА РОЖДЕНИЯ СИ ДЕН

По покрития с дълбок сняг път, който водеше от гарата към селото Хелфенщайн, с весел звън на звънчетата се носеше шейна, теглена от два коня. Единият от пътниците, седнали в нея, беше як широкоплещест момък, чиято ръка държеше юздите, а другият така се беше увил в одеяла и кожи, че от него не се виждаше друго освен чифт сини очи, които гледаха в далечината замислено и меланхолично.

Изглежда целта им не беше самото село Хелфенщайн, защото шейната се плъзна покрай къщите му, без да спира. Тук-там иззад заскрежените прозорци се показаха любопитни лица, за да огледат пътниците. Иначе никой не се заинтересува от шейната. Сякаш режещият студ бе сковал всякакъв живот. Дори в ковачницата, където обикновено по всяко време беше оживено, всичко изглеждаше замряло. Огънят беше угаснал. Като че ли цялото село се беше смръзнало. Само тънките струйки дим, които тук-там се издигаха над комините, показваха, че под дебелите снежни козирки на ниските стрехи обитават живи същества.

Извън селото, там където полузасипана от снега пътека водеше нагоре към гробището, шейната спря. Якият момък изскочи и започна да духа вкочанените си от студ ръце. После помогна на затрупания с одеяла и кожи пътник да слезе, който се оказа дама, облечена в градски дрехи, а най-сетне изпод седалката измъкна и венец цветя. Без да каже дума, той нарами венеца и тежко нагази в дълбокия сняг нагоре по хълма пред непознатата жена.

Спря пред желязната решетъчна врата.

— Това е всичко. Благодаря ви — каза дамата. — Върнете се с шейната в селото и си поръчайте нещо топло! Не забравяйте да се погрижите и за конете!

— Ами вие, милостива госпожице? Няма ли да е по-добре да ви чакам долу на пътя с шейната? Дълбокият сняг…

— Не се безпокойте за мен! — с дружелюбен тон го прекъсна тя. — Обратният път до гостилницата не е кой знае колко дълъг, а аз съм добра пешеходка. Моля ви, дайте ми сега венеца!

Като хвърли още един разтревожен поглед към дългите проточили се преспи, които почти бяха затрупали целия път, мъжът си тръгна.

Жената бутна вратата на гробището и влезе в него. Вървейки покрай ограждащия зид, тя си проби път през високия сняг до малък параклис, чиято открита страна беше препречена от желязна решетка. Върху срещуположната стена се виждаше издълбан в стената позлатен кръст, а над него с черни букви личеше надписът: „Семейна гробница на фон Хелфенщайн“, По страничните стени бяха изписани имената на онези, които спяха вечния си сън под широката мраморна плоча.

Посетителката, Улрике фон Хелфенщайн, извади един ключ и отвори решетката, влезе вътре и избута настрани няколкото увях-нали венци, които лежаха на пода. После внимателно положи свежия венец, пооправи отделни цветчета, изправи се и молитвено сключи ръце.

Дълго стоя така неподвижна като мраморна статуя. Мислите й полетяха към нейната покойна майка, благодарение на която младостта й бе протекла слънчево, весело и безгрижно. Спомни си за своя баща, чиято ужасяваща кончина и до ден-днешен бе останала без възмездие. Спомни си за малкото си братче, чиито овъглени тленни останки почиваха там отдолу в един миниатюрен ковчег.

След това мислите й се пренесоха в града при онзи млад човек, който притежаваше златната верижка на рода Хелфенщайн. Ван Зом й беше разказал всичко, накрая беше добавил невероятно дръзките предположения и беше събудил в нея неочаквана надежда. В главата й беше назрял план да дойде тук и да се опита да разбере дали действително имаха основание подозренията на княза, че навремето, преди цели двайсет години, редом с всичките други престъпления е била извършена и една чудовищна измама.

Но докато траеше продължителното пътуване към целта, в нея се прокраднаха едно подир друго различни съмнения, които направиха на пух и прах романтичните й надежди, и когато влакът спря на последната гара, в гърдите й се загнезди леденостудено съмнение, леденостудено като всичко наоколо. Но вече и без друго се намираше при своята цел, а тя не беше човек, който зарязва недовършена веднъж започнатата работа.

— Ха, ами кого виждат тук моите стари очи?… Възможно ли е?

Милостивата госпожица фон Хелфенщайн тук? И то в този кучешки студ? Да, да!

До нея стоеше старче, което изглежда бе направило седемдесет лазарника. Тя веднага го позна. Това беше гробарят, когото помнеха не едно и две поколения, и през което дълго време той непрекъснато изпълняваше не особено тежката си служба в Хелфенщайн. Неговият дом се намираше от другата страна на гробището.

— Ти ли си, Зебалдус? — отвърна Улрике, подавайки му ръка. — Но не, не бива повече да се обръщам към теб на „ти“. Така беше само навремето, в моето детство, и малко след това.

— Не, недейте! — възпротиви се старецът. — Нека си остане така, както си беше на времето! Говорете ми пак на „ти“! Добре ми става да чувам този глас и това „ти“ от онези минали години! Да, да!

— Тогава нека бъде както преди, драги Зебалдус!

— Благодаря! Бях се загледал през прозореца си насам и видях, че някой стои в гробницата. Естествено трябваше да разбера кой е дошъл. Ах, та кой би помислил, че отново ще видя вашето мило лице! То изобщо не е остаряло! Същото си е, както някога… тъй красиво и тъй свежо… и толкоз мило, да, да!

— Зебалдус, Зебалдус! — усмихнато го заплаши тя с пръст. — Досега не знаех, че можеш да ухажваш жените също като вятърничавите градски контета!

— О, от един старец можете да чуете подобни думи — подсмихна се той. — Ах, какви хубави времена бяха това, когато вашият покоен баща бе все още жив! Много по-хубави от сегашните, при новите господари, които не се интересуват от Хелфенщайн! Да, да!

— Не си отвикнал от твоето предишно добряшко „да, да!“ — усмихнато каза Улрике.

— Да, да — кимна Зебалдус, който не се оставяше лесно да бъде отклонен от спомените си. — Като си помисля само за вашата майка, която бе тъй добра към нас! И никак не беше горделива… но, Боже мой, госпожице Улрике — внезапно се прекъсна той — та вие треперите от студ, а аз глупакът съм застанал тук и дрънкам неща, които вие и без друго знаете! Да, да!

Улрике се гушеше в коженото си палто и зъзнеше.

— Няма нищо — рече тя. — Но по-добре е, ако вляза в странноприемницата. Чувствам нужда да изпия нещо горещо.

Старецът замислено сведе поглед към мокрите й обувки.

— Ами ако пипнете някоя настинка? Ах, с такова удоволствие бих… тъй ми се иска… ако нямате нищо против…

Той се запъна и млъкна. Струваше му се дръзко да изговори предложението си и да покани някогашната господарка в малката си къщурка.

— Хайде, изплюй камъчето! — насърчи го тя.

— Може да ви се види нахално.

— Глупости, Зебалдус! Та нали те познавам толкова отдавна и знам, че каквото и да кажеш, ще е от добро сърце.

— Е, ами… исках да ви поканя на чаша горещо кафе — изтърси той най-сетне предложението си. — Същевременно бихте могли да изсушите и мокрите си обувки. Да, да!

— Не ми се иска да притеснявам твоята добра жена.

— Моята старица ще се побърка от радост, а чаша кафе винаги можем да предложим. Само тръгвайте веднага с мен, защото и без друго е вече време за кафе! Да, да!

Без да изчака отговор, Зебалдус й обърна гръб и заситни към къщурката си. Доволната Улрике го последва усмихната.

— Жено! Я ела да видиш кого ти водя! — извика старецът и със замах отвори вратата на стаята, която служеше едновременно като кухня и всекидневна. — Веднага свари по едно кафе! Да, да.

В радостната си изненада жената плесна с ръце, избърбори някакъв объркан поздрав и започна енергично да шета. Улрике седна зад масата на старото канапе и си събу обувките, които после поставиха над огнището, за да изсъхнат. След това Зебалдус седна до нея и изрази учудването си, че госпожицата се е наканила да посети гробницата на близките си посред зима.

— Беше внезапно хрумване — каза тя. — И самата аз не знам какво ме прихвана. Изведнъж се почувствах самотна и изоставена и ме обзе копнеж по моите непрежалими покойници, веднага тръгнах на път за насам.

— Да, да — кимна старчето. — Има такива настроения. Вие бяхте толкова млада, когато ви сполетя онова голямо нещастие. Всичко си спомням добре, сякаш се е случило вчера. Да, да!

— Двайсет години са твърде дълго време, драги Зебалдус. Обикновено избледняват спомените за едно или друго нещастие, особено ако е засегнало други хора.

— Не бива да твърдите подобно нещо — енергично възрази старецът. — Мога да ви кажа, че всички добри хора от селото най-искрено ви съчувстваха за вашето нещастие. И до ден-днешен говорят за това. Да, да! А аз… е, за себе си няма да споменавам, ама дори и да не обичах предишните си господари, пак никога нямаше да забравя онзи ден.

— И защо?

— По простата причина, че онова нещастие се случи точно на рождения ми ден.

— Е, в такъв случай ви разбирам! — усмихна се Улрике. — Рожденият ден е важно събитие в живота!

— Особено за нас, дето живеем на село. Виждате ли, ние обикновените хорица имаме много малко празници и зададе ли се някой от тях, то трябва тържествено да се отпразнува. Аз например не мога да си представя рожден ден без кейк. Няма ли кейк, целият рожден ден да върви по дяволите! Да, да! Та и на онзи знаменателен ден пак имаше кейк. И този път той беше по-голям от обикновено… заради гостите. Тук у дома бяха дошли ковачът и неговият син. Да, да!

Изненаданата Улрике наостри слух. Двамата ковачи! Старият Зебалдус имаше предвид двамата Волф, баща и син, които преди време Ван Зом беше следил заради Капитана, но всичко си остана без резултат, понеже явно бе попаднал на погрешна следа. Но като се има предвид по-нататъшния развой на нещата, може да се каже, че онази стъпка не е била чак толкова безсмислена, както изглеждаше отначало. Малко по-късно дори в княза се породиха нови предположения за забулените в мрак събития от миналото, за него се оказаха добре дошли сведенията, които беше събрал за двамата Волф. А сигурно е, че за Ван Зом е много важно, ако Улрике успее да му съобщи нещо ново за поведението на двамата Волф в онази злощастна нощ преди двайсет години. Може би ще събере нови сведения, без това да бие на очи, тъкмо тук, при това посещение в Хелфенщайн, за което князът нищо не знаеше.

Добродушно усмихната, тя бе слушала до този миг бърборенето на стареца и от време на време му отговаряше, без да се чувства особено увлечена в разговора. Но ето че сега интересът й се събуди и тя зададе следващия си въпрос поне външно също тъй спокойно, ала зачака отговора му с напрежение.

— А тези двамата твои близки приятели ли са?

— Не сме кой знае какви приятели — отвърна Зебалдус. — Но нашия син Карл ми беше изпратил писмо за рождения ден и понеже тъкмо тогава очите ми бяха болнави и буквите танцуваха пред носа ми като облак комари, а пък жена ми не е посветена в изкуството на четенето, ние поканихме на гости ковача, който е кръстник на нашия Карл. Искахме да празнува заедно с нас рождения ден и да ни прочете писмото. И понеже при подобни случаи обикновено правим някога игра на карти, за която двама души не стигат, поканихме и сина му. Да, да!

— И играхте през целия ден и цялата нощ, а?

— Какво говорите? Та кръстникът и синът му дойдоха късно, а преди това трябваше да бъде прочетено писмото от моя Карл. После пък пак не успяхме да започнем с картите, защото имаше едно погребение. Да, да!

— Погребение ли?

— Да, детето на разсилната, на гърбавата Грете… Бог да я прости! Отдавна тя не е между живите, добрата женица… та беше умряло малкото на разсилната и погребението беше за шест часа вечерта.

Улрике положи всички усилия, за да скрие обзелото я вълнение. Дали все пак нямаше нещо вярно в подозренията на Ван Зом? Ако той беше прав, тогава връзката между нещата излизаше наяве — ковачите са знаели за погребението и са посетили гробаря не само заради рождения му ден, ами преди всичко заради умрялото дете, което им е било необходимо, за да осъществят намеренията си.

Тези мисли светкавично минаха през главата й, докато тя обмисляше останалото.

— Е, това се казва лош късмет! — каза тя. — Естествено, че докато свърши погребението и се засипе гроба, е минало доста време и от картите нищо не е излязло.

Старчето лукаво присви лявото си око.

— Е, не ни се наложи да чакаме чак толкоз дълго. Но на вас мога да го кажа, защото знам, че няма да ме издадете, а пък от друга страна цялата тази история има давност. Да, да!

— За какво има давност! — попита Улрике. — За картите ли? Със сериозно изражение старецът поклати глава.

— Не. Имам предвид онова, което стана с погребението. Само ме изслушайте и не бързайте да си мислите лошо за мен! Не съм човек, който да не изпълнява дълга си. И така, както си седяхме е писмото на Карл и аз между другото подхвърлих нещо за погребението, кръстникът изведнъж се обади, че няма нужда веднага да заривам гроба, за да можем час по-скоро да започнем играта. Той каза, че ще ми помогнат после, като си тръгнат. Щяло да стане много бързо.

— И ти действително ли не засипа веднага гроба? — пророни Улрике, заеквайки. — Не искам да те упреквам, просто питам ей така. Та кой ще открадне един труп!

— Тъй помислих и аз. В края на краищата човек има рожден ден само веднъж в годината. Дали един гроб ще бъде заринат няколко часа по-рано или по-късно, е съвършено безразлично. И без друго мъртвият няма да се съживи от това. Да, да!

Само с половин ухо Улрике продължи да слуша останалата част от разказа на гробаря — как кръстникът и синът му си тръгнали след полунощ, след като му помогнали да засипе гроба, как после Зебалдус и жена му се наканили да си легнат да спят, когато внезапно се разнесли викове „пожар!“, и как веднага цялото село се втурнало към горящия замък, където всички видели, че опитите да се потуши пожара са напразни. Като на сън тя си допи кафето, което й поднесе госпожа Зебалдус, като на сън отговори на въпросите на старите хора, като на сън се сбогува с тях и припряно измина обратно пътя до странноприемницата, където нареди веднага да запрегнат шейната, за да може да хване още първия влак за града.

А когато малко по-късно Улрике седна в купето, цялото й сърце бе изпълнено от нова надежда. При условие, че красивият замък, изграден в мислите й, не се срине, в бъдеще тя няма повече да води самотен живот. Съществуването й щеше да се изпълни с ново съдържание, защото тогава щеше да си има… брат!

Наистина, до безспорното потвърждение на този факт имаше още дълъг път. Но тя вярваше на Ван Зом. Този чужденец, който от изчезването на Герхард Бург, а оттогава изминаха двайсет години, беше първият мъж, оказал върху нея много силно влияние е присъствието си. По-нататък може би пак щеше да й помага и навярно щеше да намери пътечка дори там, където тя съзира непроходим и трънлив гъсталак, който я излагаше на безброй препятствия.