Карл Май
Непознатия от Индия (10)

10. АЛМАНСОР

По същото време княз Ван Зом стоеше облечен и готов за излизане, този път като Непознатия от Индия.

— И така, Фридрих, добре внимавай! Знаеш, че скоро очаквам посещение. С моя гост ще разговарям в работния си кабинет. Ти ще чакаш в преддверието. Щом позвъня и поискам чаша вода, това ще е знак да отидеш на поста си.

— Какъв пост?

— Ще ми донесеш чаша вода и ще кажеш, че домоуправителят иска да представи желаната от мен сметка. После ще се върнеш в преддверието и ще влезеш в гардеробната. Там ще пропълзиш под масата, покривката е достатъчно дълга, за да те скрие. Няма да изпускаш из очи шкафчето с бижутата и ще чакаш да видиш какво ще се случи. Нали добре познаваш скъпоценностите, които се намират там?

— Много добре.

— Ще кротуваш, каквото и да се случи! После ще провериш какво липсва, ще направиш списък, ще го пъхнеш в плик и ще ми го донесеш като току-що пристигнало писмо! Ако се наложи, ще ти напиша указания върху него. Ще ги прочетеш още в преддверието, за да знаеш какво да правиш. Ясно ли е?

— Да е ясно — ясно е, ала все още не мога съвсем да го проумея.

— Предполагам, че докато ме няма, моят гост ще влезе в гардеробната ми, за да се позанимае с онзи шкаф. По какъв начин ще се развият събитията не мога отсега да кажа, но ти ще ми съобщиш всичко писмено.

— С други думи гостът ви има намерение да гепи туй-онуй, а?

— Вероятно. А сега стига приказки! Разпореди се да впрегнат шейната! Антон ще дойде с мен.

Не след дълго Ван Зом седеше в шейната и по пътя изцяло потъна в мислите си, беше достатъчно честен пред себе си, за да признае, че при цялата хитрост и грижливост, с които беше подходил към своята трудна задача да спаси честта на Герхард Бург и да разкрие Капитана, отначало бе постъпил късогледо. С непростимо упорство се опитваше само по заобиколни пътища, чрез двамата Волф, да се добере до сведения за личността на своя противник! И съвсем обяснимо се озова в задънена улица. След провала можеше спокойно да размисли и да намери правилния път, но това можеше да му се удаде от самото начало, ако беше…

Ван Зом се усмихна. Усмихваше се на собствените си грешки и несъвършенство. Сега самият той се беше изправил пред онова „ако“, пред което всеки човек поне веднъж в живота си застава. Навярно трябвало е да се случи точно така, а може би и запознанството с двамата Волф да не е съвсем напразно. По всяка вероятност пак щеше да се наложи да се разправя с тях.

Преди всичко трябва да подготви точен удар срещу онзи, в чието лице, както му се струваше, беше разкрил главния престъпник — Капитана.

Той се отби при своята съюзничка Улрике фон Хелфенщайн и откровено й разказа как стоят нещата. Когато узна за несполуката му при двамата Волф, тя се смути и като че малко се отчая.

— Значи все пак…! — каза тя. А Ван Зом допълни изречението, което само от учтивост Улрике не довърши.

— Вярно е. Човекът, на когото възлагахте толкова надежди, се провали. Моля ви, нека назоваваме нещата с истинските им имевд! така е. Но ние няма да спрем дотук. Започнах други разследвания, които ме наведоха на нови планове и този път мисля, че не се заблуждавам. Врагът няма да ми се изплъзне повторно. Само чуйте!

Той разкри пред Учрике най-новите си замисли, които бяха толкова дръзки и нечувани, че тя се изплаши и енергично започна да протестира:

— Не, ваша светлост, това което казвате, е абсолютно невъзможно!

— Събитията, които ще се случат през близките дни, ще докажат дали съм бил прав или не. Нека ви разкажа какво очаквам да се случи оттук нататък!

Докато той говореше, очите на неговата слушателка се разширяваха все повече и повече. Тя не можеше да повярва, че ще стане така, както твърди Ван Зом. Но той нито за миг не загуби самоувереността си.

— Дайте ми само време за действие! Скоро пак ще се видим.

След тези думи той се сбогува и остави Улрике фон Хелфенщайн силно развълнувана, което бе лесно обяснимо. Ван Зом беше подкрепил своите твърдения с основания, над които тя отново и по-спокойно започна да размисля. И колкото по-дълго и по-задълбочено ги обмисляше, толкова по-вероятни й се струваха догадките на княза. Изпълнена с напрежение, тя зачака по-нататъшното развитие на събитията.

Междувременно Ван Зом направи посещение на банкера фон Хелфенщайн — от чиста учтивост, нищо повече. Ала неочаквано то придоби особено значение с факта, че банкерът не беше у дома. Завари само госпожа Нора фон Хелфенщайн. Тя посрещна госта изключително любезно, защото беше много горда да види в дома си човека, който живееше извънредно затворено и уединено. Този рядък случай тя използва, за да му направи няколко полушеговити упрека, които князът обезсили с думите:

— Иска ми се да ви докажа на дело — каза той, — че не съм закоравял отшелник. Само че ще трябва да ми помогнете да приведа необходимите доказателства. Ще разрешите ли да ви помоля да ме посетите заедно със съпруга си още тази вечер?

Неочакваната покана бе приета с големи благодарности. Князът се усмихна и я увери, че удоволствието било изцяло на негова страна. После продължи пътуването си с шейната. Отби се още при полковник фон Тифенбах, за да се осведоми за състоянието на Хедвиг.

В дома на полковника нямаше други гости. Единствената тема на разговор в семейството беше обирът с взлом. Полковникът похвали бдителността, находчивостта и деликатността на полицията, която вместо да призове дъщеря му в главното управление, я беше разпитала в дома им. Самият съдия следовател беше дошъл на крака.

Тъкмо когато разговаряха за тези неща, се появи слугата и съобщи, че асесор Шуберт е дошъл.

— Аха, сигурно има нещо ново и важно! — обади се полковник фон Тифенбах. — Помоли го да влезе!

След като младият съдия следовател поздрави дамите и беше представен на Ван Зом, той се обърна към домакина с думите:

— Много ви моля за извинение, че ви смущавам, още повече, че нямам спешен повод. Господин полковник, идвам само с един въпрос.

— С удоволствие — на ваше разположение съм — отвърна Тифенбах, — На четири очи ли ще разговаряме, или негова светлост може да…

— Но разбира се, че може! — увери го асесорът. — Няма нищо поверително. Става дума за обвиняемия Бертрам.

— А-а! — обади се Ван Зом. — Никой не е в състояние да обясни как великанът Борман е могъл да се съюзи с този младеж.

— И за мен остава загадка.

— Бертрам направи ли признание?

— Нямах възможност да го разпитам. Той или лежи напълно безучастен към всичко наоколо, или пък бълнува.

— Или се преструва! — допълни полковникът.

— Точно така. Отначало и аз предполагах същото, но сега стигнах до убеждението, че и дума не може да става за симулация от негова страна.

— В такъв случай може да се направят някакви изводи от неговото бълнуване! — Не, никакви! Той само възкликва: „О, нощ, нощ, нощ!“ Или пък декламира стихове.

— Известни стихове ли?

— Хмм… в едно стихотворение става дума за морска сирена, а другото е озаглавено „Тропическа нощ“ и е от една стихосбирка на Алмансор.

— Странно!

— А изглежда, че изпитва и телесни страдания. Целият му сламеник е разкъсан. Може би под влиянието на силна болка. Днес го заведохме пред ковчега на баща му. Мислехме си, че ще го накараме да проговори… но напразно. А утре… е, точно това е въпросът, който ме води при вас.

— Моля ви, говорете!

— Господин полковник, сигурно вече сте чули, че пастрокът на Рихард Бертрам е умрял от уплаха, нали?

— Разбира се! — възкликна Хедвиг, изпреварвайки баща си. — Това е ужасно! Синът — престъпник, бащата умира от уплаха, а малките дечица остават сирачета! Казват, че това семейство живеело отсреща на улица Васерщрасе, тъй че от нашето жилище се виждат техните прозорци. Просто ме побиват тръпки… не бих могла да погледна натам!

— Наистина, оттам за вас дойде голямо зло — каза асесорът, — ала аз изпитвам известни съмнения, че младият Бертрам е бил съучастник на Борман. Липсва ми една брънка от цялата верига — как така великанът се е измъкнал от затвора, за да отиде при този никакъв писар?

— Има две обяснения — намеси се Ван Зом. — Ако Бертрам действително е виновен, той не е имал възможност да обсъди с великана кражбата непосредствено преди извършването й.

— Тук няма никакво съмнение.

— Следователно планът е скроен от трето лице. Господин асесор, помислихте ли вече за Капитана?

— Естествено. Борман твърди, че е бил пуснат на свобода от ключаря Арнолд, ала Арнолд решително отрича. Не дава да се спомене подобно нещо и твърди, че само Капитана може по неизвестен начин да измъкне великана от затвора.

— Не е изключено — обади се Ван Зом.

— Но моля ви! Че какво ще стане с полицията и съдилищата, ако речем при всеки по-заплетен случай да си измиваме ръцете с тайнствения Капитан?

Князът остана невъзмутим:

— Ако Бертрам наистина е виновен, той също е подчинен на Капитана.

— Добре, нека го предположим, ваша светлост! Самият вие смятате ли, че спечелилият си толкова зловеща слава Капитан си служи с такива хора?

— Не. Очаквах да стигнете до този извод. А с това стигаме и до втория случай, господин асесор — Бертрам е невинен! Госпожица фон Тифенбах каза, че оттук се виждат прозорците на жилището му. Е, ами щом е възможно да се хвърли поглед дотам, то възможно е да се хвърли поглед и оттам насам. Моля ви госпожице, кажете ни, у вас светеше ли, когато бе извършено престъплението?

— Да.

— А сега си представете този дребничък романтичен поет Рихард Бертрам, който непрекъснато рецитира стихове… помислете си и че всичко, което човек прави в мигове на умопомрачение, най-често е отражение на действителността! И така, Бертрам е застанал на прозореца си точно по въпросното време. Поглежда насам. Съзира фигурата или по-скоро силуета на някакъв мъж… не забравяйте — посред нощ… и веднага подозира, че става нещо лошо. Силата на неговото въображение, което този път налучква истината, рисува пред него ужасната картина на грабеж с взлом, на обир и убийство, и незабавно последвал призива на сърцето си, той се втурва да предотврати престъплението.

Асесорът се усмихна снизходително.

— Хубаво, много хубаво!… Обаче невинният Бертрам е бил въоръжен и в момента на залавянето си е държал в ръката си златна верижка!

— Нима и за това няма обяснение? Борман как се е прехвърлил през зида?

— Разполагал е с много хубава стоманена подвижна стълба, с чиято помощ е проникнал през прозореца. Полицията вече знае, че е минал през една къща на Васерщрасе. В джоба му са намерили ключ от къщата на номер десет.

— Добре. А сега да се върнем на Бертрам! Разпознат ли е ножа, който е имал у себе си?

— Да. Сестричето и братчето на обвиняемия дадоха показания, че той е собственост на Бертрам.

— А къде е бил обвиняемият преди извършването на престъплението?

— Тук малките не можаха да дадат никакви сведения. Той има по-голяма сестра, но в следствие на голямата уплаха, тя е загубила ума и дума. Успя да си спомни само, че брат й не си е бил у дома за вечеря. Върнал се е едва по-късно и е отишъл направо в стаичката си, ала след известно време отново забързано е излязъл някъде.

— Точно това исках да узная — каза Ван Зом. — Позволете ми да продължа със заключенията си! И така, Бертрам отдалече зърва крадеца. Взема решение да осуети престъплението. Неговите близки биха му попречили и затова той предпочита да не им казва нищо, за да не ги тревожи. Грабва ножа, тичешком се спуска по стълбите на двора и като се прехвърля през зида, попада в двора на съседите. Откъм задната страна на къщата забелязва подвижната стълба на Борман и я използва. Прозорецът е отворен и младежът влиза в стаята, където заварва престъпника. Нахвърля се върху него, изтръгва златната верижка от ръката му и замахва с ножа, било за да го нападне, било за да се защити. В същия миг полицаите нахлуват в помещението. Виждат го с верижката и с ножа в ръце и го повалят с палка.

Учтиво и внимателно асесорът изслуша Ван Зом. После кимна и каза:

— Ваша светлост, спомням си, че двама полицаи, които са били на пост при вратата, водеща към двора, са дали показания, че са видели някакъв човек да скача от зида, да притичва през градината и да се изкатерва нагоре по стълбата. После отгоре се разнесъл вик: „Назад, подлецо!“ А след това…

— Да, да! — извика Хедвиг. — Това бяха думите, които чух и аз!

— Неколкократно чух от устата на бълнуващия Бертрам същия вик — добави асесор Шуберт.

— В такъв случай предположението ми е вярно — заключи князът. — А освен това съществува още един важен пункт, който току-що ми хрумва. Докато бълнува, Бертрам рецитира някакво стихотворение. Знаете ли в кое издателство са излезли стиховете на Алмансор?

— Издадени са от Щрикрод… тук на пазара.

Ван Зом закри очите си с длан, сякаш търсеше нещо определено в паметта си.

— Залагам главата си — каза той след малко с уверен тон, че Рихард Бертрам е невинен.

— Ние, трезвомислещите юристи, сме дебелоглави хора — усмихна се асесорът. — Все ни се иска да имаме необоримо доказателство!

— Ще ви намеря такова доказателство, господин асесор! Само ми дайте още малко време!

— Ще се радвам, ваша светлост! Макар нашата професия да ни е направила малко по-безчувствени, ще ни е жал да ни падне в ръцете младеж с досега неопетнена репутация и невинен. Във всеки случай тук бяха направени интересни внушения и се надявам утре да напреднем в работата си макар и малко. Обвиняемият все още не е с всичкия си, но съдът е на мнение, че погребалната церемония на баща му дълбоко ще го разтърси и ще го накара да дойде на себе си.

— А може би има друго, още по-просто средство — обади се Ван Зом. — Но за него ще поговорим утре, господин асесор! Ако ми разрешите, ще ви посетя следобед, за да си поприказваме.

Асесорът се поклони в знак на съгласие.

— Да очаквам ли — отвърна той колебливо, — че господин полковникът по същия начин ще прояви интерес и съчувствие към Бертрам…

— Разбира се! — намеси се полковникът. — Започвам да вярвам, че Бертрам е невинен.

— Това ми дава кураж да изрека молбата си. Господин полковник, бихте ли присъствали на погребението заедно с вашата съпруга и вашата дъщеря?

Тифенбах вдигна и двете си ръце, сякаш да се защити.

— Не ми се сърдете, — господин асесор, ала човек не обича да посещава гробищата, без това да се налага от особен случай.

— О, много съжалявам, господин полковник! Ако Бертрам най-неочаквано види вашата дъщеря…

— Глупости! — грубо го сряза полковникът. Князът направи помирително движение с ръка.

— Държите ли на отказа си, господин полковник? Ако самият аз дойда, за да взема милостивата госпожица?

— Вие? И вие ли искате да отидете на погребението? Извинете ме, но не ви разбирам съвсем.

— Е, тогава съм принуден да говоря за онова, което смятах да споделя с господин асесора утре. Неотдавна в книжарницата на Щрикрод срещнах един младеж, който очевидно бе в тежко материално положение. Научих, че е написал томче със стихове за издателството на Щрикрод, че се казва Рихард Бертрам и живее на улица Васерщрасе номер десет. Това са безпристрастните факти. А сега следва моето предположение. Ей там отсреща, в бедняшкото си жилище поетът Рихард Бертрам може би вечер след вечер е стоял и не е отделял поглед от осветения прозорец, на който понякога се е мяркал силуетът на една лъчезарна девойка. Той, детето на мизерията, се е виждал в мечтите си отвъд в този дом на благоденствието и щастието, при сирената на морското царство…

— Самият вие сте поет, ваша светлост! — засмя се асесор Шуберт. Но млъкна под изпълнения с упрек поглед на Хедвиг.

— Смятам, че в случая — отвърна Ван Зом, — животът с ярките си противоречия се е оказал най-големият поет. Отсреща — мрачната уличка на мизерията и лишенията, а тук — гордата улица на щастието. На единия бряг съществува човешка мъка, беднотия, нещастие, всичко грозно и потискащо, и всред цялата тази сиромашия живее един гладуващ поет, в плен на мечтите на своето сърце, безпомощен, предоставен на жестоките удари на неизказано безмилостната съдба. Един съвършен мечтател. На другия бряг има благосъстояние, щастие, младост и красота. Моля ви, дайте ми възможност да кажа още няколко думи! Когато преди време заварих в книжарницата на Щрикрод полуживия от глад Рихард, аз веднага разпитах за него. Винаги съм изпитвал слабост към особеното, нестандартното, господин асесор, защото и в собствения си живот съм преживял не едно и две странни неща. Накратко казано, след броени минути знаех всичко за младия Бертрам и в ръката си държах томчето с неговите стихове. Тези стихотворения никак не са лоши. Вероятно в тях авторът им е възвеличал своята непозната любима. Тук на земята той е бил низвергнат, хората не са му обръщали внимание, животът се е отнесъл към него сурово и безмилостно… затова той смело е посегнал към звездите. Уважаеми господа, само така си представям един даровит поет!

Ван Зом огледа хората около себе си. Никой не намери дума да му възрази. Полковникът и асесор Шуберт бяха забили поглед в килима пред себе си, а Хедвиг си играеше с гривната и разсеяно зяпаше през прозореца. След малко Непознатия от Индия отново се обади:

— Ще ви дам един цитат като пример за неговата поезия и за неговия начин на поетично изразяване, а после ми се иска да попитам, дали е възможно авторът на тези стихове да е свързан с груб и недодялан тип като Борман:

Походката й — палми разлюлени,

цветя красят одежди й зелени.

Със знак един-единствен на ръката

възпира вятъра, огънал дървесата…

Може би с подобни чувства в сърцето Бертрам е стоял в онази вечер на обира и е гледал насам. Не твърдя, че е било точно така, но мисля, че е възможно. Той е забелязал престъпника и се е втурнал, за да спасява любимата си, А ето каква награда получи — намира се в следствения арест, и то изпаднал в умопомрачение.

Тогава Хедвиг вдигна глава и учудено погледна Ван Зом в очите.

— Познати са ми тези стихове. Нали още при първото ви посещение ви показах онази стихосбирка. Наистина ли авторът им, поетът Алмансор, е този Рихард Бертрам?

— Да.

— Боже мой!

Асесорът отново поклати глава.

— Странно! Кажи-речи като единствена собственост на задържания е намерена само една стихосбирка от Алмансор, и то със забележки по полетата, чието богатство на мисълта направо ме смая. А строфата, която току-що ни рецитирахте, младежът е рецитирал многократно наизуст на висок глас в килията си. А сега твърдите, че той е авторът на тези песни?

— Убедете се сам! Попитайте неговия издател Щрикрод! Направете им очна ставка! Господин асесор, тикнали сте в затвора именно Алмансор. Издателят му го беше оставил да гладува… а сега заради онези, които искаше да спаси, лежи окован във вериги!

Хедвиг припряно скочи на крака.

— Трябва да бъде освободен! Господин асесор, моля ви, освободете го!

— Това не става тъй бързо, детето ми! — опита се да я успокои баща й.

— Първо ще видим какво въздействие ще окаже погребението върху арестанта — добави асесорът.

— Аз също ще дойда! — извика Хедвиг. — Ваша светлост, настоявам да изпълните обещанието си! Ще минете да ме вземете, нали!

— Ако разрешат вашите родители!

— Не мога да откажа позволението си — обади се полковникът, вече склонен за положителен отговор — но все пак ми се ще със сигурност да знам дали Бертрам действително е поетът Алмансор.

— Ще доведат книжаря Щрикрод в килията му — заяви асесор Шуберт. — Самият аз ще рязпоредя.

След като Хедвиг остана сама в стаята си, тя се загледа насреща в тъмната постройка на Ваеерщрасе. Наистина ли там се бяха родили онези стихове, които толкова често я бяха възхищавали?

Още дълго девойката остана на прозореца, потънала в мислите си.