Карл Май
Непознатия от Индия (2)

2. В КВАРТАЛА НА МИЗЕРИЯТА

Изминаха години.

Беше в края на ноември. Дълбок сняг покри страната. После времето се изясни и вечерта настана режещ студ.

В главния областен град започнаха коледните базари. Магазините бяха ярко осветени, по улиците и площадите изникнаха безброй будки и павилиончета, в които можеше да се намери всичко необходимо за наближаващите празнични дни. Бедни и богати в помирителна задружност газеха в дълбокия сняг, за да разгледат всички тези лакомства, полезни вещи и лъскави предмети.

Но и тук имаше места, където само предпочетените от съдбата можеха да купуват. В отдалечените и мрачни ъгълчета и затънтените улички на града се бяха оттеглили онези, чиито стоки бяха пригодени повече за изтънелите кесии на бедняците.

В едно от тези забутани кварталчета на мизерията, пред слабо осветения от два фенера щанд стоеше продавачка на плодове. На съседна масичка с разклатени крака едно единайсетгодишно момиченце търгуваше с изплетени от камъш фигурки на птичета, каквито често се срещат да висят от тавана на бедняшките стаи. Народът ги нарича „свещени духове“. Редом с тях лежаха различни човешки фигурки от дърво с подвижни ръце и крака, грубо издялани и оцветени с водни бои. Момичето трепереше от студ. То бе облечено с тънка рокличка, а раменете и главата си бе загърнало с изпокъсана кърпа.

В края на тясната уличка, там, където тя излизаше на главната улица, се виждаха да преминават файтони, както и шейните на богатите господа. Светлините на витрините блестяха примамливо, но тук, в това затънтено място влизаха само хора, които едва ли някога са седели в такава шейна, а кракът им никога не е прекрачвал прага на някой от скъпите магазини. Но затова пък толкоз по-ожесточена беше борбата в страничната уличка за всеки появил се купувач.

— Ябълки, хубави коледни ябълки, дами и господа! — викаше продавачката на плодове. — Сладки и сочни, истинска захар, истински мед!

— Свещени духове, красиви свещени духове! Съвсем нови! — с тънко гласче хвалеше момичето скъпоценностите си. — Палячовци и дървени човечета! Вижте само, вижте как размахват ръце и крака, когато дръпнете връвчицата!

Детето не бе спечелило нито един пфениг. И от време на време тихичко плачеше от студ и мъка.

И ето че отново се появи закъснял посетител на коледния базар. Този път това бе добре облечен господин.

— Ябълки!

— Свещени духове! Дървени човечета!

Човекът се заслуша в жалното детско гласче. Обзет от съжаление, той се приближи и започна да разглежда палячовците и свещените духове. В същото време зададе въпроса:

— Как се казваш, детето ми?

— Ани.

Отговорът прозвуча боязливо и преди всичко — учудено. Малката не бе свикнала да й обръщат внимание.

— Живи ли са твоите родители?

— Само татко.

— И какъв е той?

Очите на момичето веднага се напълниха със сълзи.

— Беше железничар, но откакто при нещастен случай колелата му отрязаха част от едната ръка и единия крак, той не може вече да работи както трябва и… и… — …и сега прави такива свещени духове и палячовци, а?

— Да.

— Имаш ли братя или сестри?

— Имам по-голям доведен брат. Но той все е болен и нищо не може да припечели. Ах, моля ви, купете нещичко от мен! Вече нямаме нищо за ядене!

— За съжаление не се нуждая от твоите играчки, но тъй като си мило момиче, искам да ти подаря нещо.

Човекът й подаде една монета. Тя я огледа недоверчиво. Беше й непонятно как така някакъв непознат й прави толкова голям подарък.

— Ами къде живееш, детето ми? — продължи да я разпитва непознатият.

— На улица Васерщрасе номер десет.

— Та това съвсем не е далеч — изглежда мъжът беше взел някакво решение. — Момиче, я си събери нещата и ме заведи при твоя баща! Искам да разбера дали мога да ви помогна.

Малката не чака да я подканят повторно. Тя набързо събра свещените духове и дървените човечета в престилчицата си и заприпка до любезния господин. По пътя се отбиха в един магазин за хранителни стоки и той поиска да му напълнят кошница с хляб, масло, колбаси и плодове. Кошницата стана доста тежка, ала само за броени минути двамата стигнаха до Васерщрасе — една от онези тесни печални улички, където трайно се бяха настанили мизерията и мъката.

Къщата на номер десет не оставяше ведро впечатление. Тя беше разкривена, имаше три етажа и мансарда. Като минаха през едно преддверие, слабо осветено от мъждукащо газениче, те се озоваха в двор, а оттам стигнаха до тесен и тъмен коридор. Момичето отвори една врата. В помещението зад нея цареше дълбок мрак.

— Ани, ти ли си? — попита нечий глас. — Продаде ли нещо?

— Да, татко, почакай малко, ще запаля лампата!

— Добре, запали я! Гладен съм.

— Гладен! — обади се някакъв рязък глас откъм ъгъла.

Припламна кибритена клечка и скоро се разгоря фитилът на малко газениче. Непознатият още стоеше пред отворената врата. Беше сложил кошницата на земята до себе си и оглеждаше осветената стая или по-скоро студеното влажно сводесто помещение. В един от ъглите бяха нахвърляни няколко парцаливи постелки и малко слама. Върху тях се виждаше изпънато тялото на еднокрак човек. В другия ъгъл се беше свило някакво създание, което едва ли можеше да се вземе за човешко същество. Това беше малоумният доведен брат на малката.

На светлината от лампата инвалидът забеляза непознатия.

— Кой е този там? Кого си ни довела?

— Той е един добър човек, татко, който ми подари цял талер и пълна кошница с…

— Остави дете! — прекъсна я непознатият, като влезе и затвори вратата зад гърба си. — Да се погрижим първо за най-необходимото!

Сковаващ студ властваше в помещението, което приличаше повече на обор, отколкото на човешко жилище. В ъгъла се виждаше малко кюмбе, до стената — една маса, а под единственото миниатюрно прозорче имаше два разнебитени стола и… това бе всичко.

С един поглед непознатият схвана положението и веднага разбра какво трябва да се направи. Той извика гладуващите хора на масата и без много приказки изпразни кошницата от съдържанието й. С кратко движение на ръката пресече учудените им въпроси.

— По-късно ще говорим! Преди всичко заповядайте и добре се нахранете!

Малоумният и момичето незабавно се отзоваха на поканата му, но инвалидът дълбоко въздъхна и каза:

— Мили Боже, имам чувството, че днес сме получили коледни подаръци!

После и той посегна към храната, която в по-голямата си част представляваше отдавна забравени лакомства. Яденето толкова погълна вниманието и на тримата, че те вдигнаха глави от масата едва когато чуха вратата да се отваря и затваря. Непознатият беше изчезнал.

Ала не след дълго той се върна, а зад него се появи помощникът на търговеца на въглища, чиито магазин се намираше наблизо. Човекът влачеше тежък чувал и снопче нацепени трески. След като ги остави, той бързо се отдалечи.

— Тъй — каза непознатият, — а сега хубавичко затоплете стаята! Утре ще ви донесат още въглища. Те са поръчани и платени.

Тримата продължиха да дъвчат, докато цялата храна изчезна. После запалиха огън в печката и едва тогава инвалидът се изправи пред своя благодетел и каза:

— Благодаря ви господине, хиляди благодарности! Мога ли да попитам кой сте и…

— Името ми няма никакво значение. Нека по-добре да поговорим за вас! Как изпаднахте в такава голяма мизерия?

— След злополуката ми с влака отпреди шест години. Преди това разполагах с достатъчно средства за сносен живот, а докато бях вахмистър в местния затвор, имах още по-малко причини да се оплаквам.

— А защо не си останахте на тази служба?

— Да остана ли? — изсмя се горчиво старият. — С удоволствие бих останал, но ме уволниха. Имах лошия късмет да ми избяга един двоен убиец, когото трябваше да прехвърля в друг затвор. Ето защо ме изгониха! Това се случи преди двайсет години.

— Двоен убиец ли? Преди двайсет години?

— Да. Казваше се Герхард Бург и беше син на лесничей. Беше убил господаря на замъка Хелфенщайн, както и ротмистъра фон Тифенбах.

— Хм — замисли се непознатият. — И този човек ви избяга?

— Имал е съучастник, който го освободи. А после аз трябваше да плащам сметката.

— Но нали след това сте получили пак работа в железниците?

— Да, и там злата участ ме връхлетя с още по-страшна сила. Превърнах се в инвалид. Вярно, дадоха ми безплатна лекарска помощ, както и едно малко обезщетение… но това бе всичко. Оттогава живеем тук в тази дупка.

— Лошо — кимна непознатият, — но нещата ще се променят. — Аз ще се погрижа за това.

— Вие ли? — последва удивен въпрос. — Също и в бъдеще? Господине, не ми се сърдете за прямите думи! Как и защо обаче стигнахте до това решение? Не знам дори името ви и не мога да разбера защо вземате толкова присърце съдбата на бедни хора като нас.

— В такъв случай не вярвате в естествената доброта на човешкото сърце, в най-обикновения порив да помогнеш на ближния си?

— Вярвам в това, господине, но рядко се срещат толкова благородни сърца. Наистина… сега се сетих нещо…

— Какво?

— Казват, че в нашия град имало някакъв непознат, който полагал трогателни грижи за потиснатите, унизените и изпадналите в беда хора. Никой не знае кой е той. Никой не е в състояние да каже защо прави добрините си. Идва съвсем незван и си отива непознат, без да изчака някой да му благодари. Да не би вие да…

Непознатият посетител бързо прекъсна инвалида:

— Приемете, че аз съм пратеник на този неизвестен благодетел на бедните!

— Негов пратеник? — възкликна старият със съмнение в гласа. — Не се шегувайте с нас, господине! — Но изглежда после той възприе тази мисъл, защото каза: — Негов пратеник… господине, ако това е вярно, значи той и занапред ще ни помага!

— Да, сигурно.

Подскачайки на един крак, инвалидът се приближи до непознатия и сложи длан върху ръката му.

— Истината ли казвате? Той познава ли ни?

— Да. Известно му е, че не по своя вина сте изпаднали в мизерия и ще се погрижи вашето положение изцяло да се подобри. Ето… — непознатият извади кесията си и остави няколко монети върху масата — вземете засега тези пари! Ще ви стигнат за известно време. Скоро пак ще ви се обадя.

Стария издаде дрезгав звук и хвана ръката на непознатия.

— Господине, който и да сте, вие сте като ангел, изпратен ни от небето! Нека то ви се отплати… ние не можем!

— Добре, добре! — махна с ръка непознатият. — Приберете парите! Така! Бъдете уверен, че в този час не само вие се чувствате щастлив! Радвам се, че съм в състояние да ви помогна. Ах, кой ли би могъл да облекчи всичката мъка по тази земя и да отнеме страданията на клетниците!

— Вече вярвам, че действително сте пратеник, а може би и приятел на онзи благороден човек, за когото говори целият град — каза стария. — Прав сте, сигурно е много хубаво да можеш да се появяваш и да помагаш на изпадналите в беда. Мизерията сред хората е страшно голяма. Тъкмо ние на Васерщрасе от собствен опит много добре го знаем, и особено обитателите на тази сграда. Ние сме от онези, които щастието не е дарило с материални блага, а собственикът на къщата, един заможен банкер, е груб, недостъпен човек, без жал към изпадналите в беда. Той е назначил един домоуправител, който не познава снизхождението. Тежко и горко на онзи, който закъснее с наема! В предната част на къщата живее семейство Бертрам. По-рано бащата шиеше униформи. Освен това беше отличен валдхорнист. Печелеше много пари и добре я караше. Но после се разболя, не можеше повече да работи и изгуби клиентелата си. Жена му отдавна не е жива. Сега той живее в голяма бедност с дъщеря си Мари и още две по-малки деца, както и с осиновеното си момче, всъщност подхвърлено дете, което той прие в семейството си в добрите си дни, Често богатият собственик тормози тези хорица така, че да ти се приплаче. Момичето шие и бродира ден и нощ, а момчето, казва се Рихард, върши на хората какви ли не писарски услуги. Също и писателства, прилежен е и неуморим като никой друг, ала не напредва в живота, не му върви.

— Хмм — обади се непознатият, който очевидно се чувстваше задължен още малко да остане при този приказлив човек, — в повечето случаи писателстването не е доходен занаят. Така рядко някой се сдобива със слава и богатство. Може би този млад човек е трябвало да захване друга професия.

— Мм-да, но я му го кажете! Той твърди, че не можел да живее иначе. Как точно се изразяваше? Аха, ето как: някакъв вътрешен подтик го карал да грабне перото. И няма как да не му се вярва. Особен човек е този Рихард Бертрам. Вече ви разказах, че е подхвърлено дете. Кой знае къде се е родил!

— Неизвестни ли са истинските му родители? — попита непознатият.

— Никой не ги познава. Всичко е забулено в непрогледен мрак. Но може би с моите истории карам господина да скучае?

— Как така да скучая? Слушам внимателно. При това тъкмо размислях дали не би могло да се помогне и на тези хора. Ще разкажа за Бертрам на онзи, чиито пратеник съм. Но вече трябва да си вървя. Довиждане и бъдете сигурен, че и в бъдеще ще се грижа за вас!

Изпроводен с горещи благодарности на стария и неговите деца, неочакваният гост напусна жилището им. Докато преминаваше през къщата, той замислено огледа предната й част, за която бе споменал инвалидът. Тъкмо в този момент по стълбите се спускаше млад човек, когото непознатият успя добре да огледа. Той бе висок и строен, добре развит, но много бледен. Както чертите на лицето му, тъй и неговото облекло издаваха бедност.

Неволно у непознатия се промъкна мисълта, че това беше Рихард Бертрам, който припряно излезе от къщата, свърна зад близкия ъгъл и се насочи към оживения търговски квартал. Най-сетне изчезна в една от големите книжарници.

Непознатият не се колеба дълго и също прекрачи прага й. На продавача, който го попита какво желае, заяви, че иска да разгледа най-новите книги. След като му ги донесоха, започна необезпокоявано да ги разлиствай Междувременно наостри слух, за да долови какво ще каже другият, когото смяташе за Рихард Бертрам. В един ъгъл на магазина младият човек завърза разговор със собственика и непознатият можеше ясно да долавя всяка дума.

— Какво желаете, господин Бертрам? — попита книжарят и въпросът му не прозвуча особено дружелюбно.

— Извинете, че отново ви досаждам с моята молба, но… буквално гладувам! Не, не, нямам намерение да прося… само ми се иска да ви помоля за една малка допълнителна сума към моя хонорар!

— Но какво искате още? Знаете, че откупих вашето томче със стихове единствено за да ви направя услуга. При това досега само доплащам. Че кой купува в днешно време стихове? Никой! Колко ви дадох за ръкописа?

— Шейсет марки.

— И това е много! Направо нечувано за сборник със стихове на начинаещ поет. А хонорарът е най-дребното, което плаща един издател. Хартията, наборът, печатницата, както и други разходи струват стотици и стотици марки. Нямате ли готов втори том?

— О-о, как ми се иска да го напиша! Но трябва да работя за насъщния. Да бях получил поне някаква малка допълнителна сума за първия том!

— Млади човече, щастливият и охолен живот е гибел за гения. Той се калява само в борба с лишенията. Известно ми е това. Ако реша да ви изплатя най-лекомислено извънреден хонорар, така само ще ви напакостя.

— Но това би било спасение за мен!

— Духът укрепва в нуждата. Сериозно говоря, господин Бертрам.

Опазил ме Бог да взема най-безотговорно да ви лиша от вашата енергия, от вашия порив за творчество! Изключено! Виждате, че съм много зает. Елате пак, щом завършите втория том! Тогава при случай ще прочета ръкописа ви и, ако ми хареса, може би ще ви платя седемдесет и пет марки. Но само заради вас, защото с лирика лошо се търгува. А сега ме извинете, господин Бертрам!

Той му обърна гръб.

Рихард стоеше сред многобройните клиенти с пламнало от срам лице. Струваше му се, като че ли всеки миг ще потъне в земята. Олюля се и неволно потърси с ръка около себе си опора. Непознатият се притече и подпря с длан раменете му.

— Но вие ще паднете, млади човече! Какво ви е?

— Моля ви, господин Бертрам, не досаждайте на клиентите ми! — процеди през зъби собственикът на книжарницата. — Бъдете тъй добър да се стегнете!

Но непознатият му направи знак с ръка, за да го успокои, и каза на младежа:

— Свежият въздух ще ви се отрази добре. Ще ви придружа навън. На улицата от студеното силите на Рихард се възвърнаха. Той промърмори тихо няколко благодарствени думи и тръгна да си върви.

— Не, приятелю — добродушно се усмихна непознатият. — Първо се съвземете! — И като хвърли поглед на неговите тънки бедняшки дрехи, го попита: — С какво се занимавате?

— Писател съм.

— Защо бяхте дошли в книжарницата?

— За… за малък аванс или по-скоро допълнително заплащане. Книжарят издаде мои стихове, а аз се каня да напиша и втори сборник.

— Ах, писателстването е наистина твърде недоходна работа. Далече ли живеете? Как се казвате?

— Рихард Бертрам. Живея на Васерщрасе 10, на третия етаж.

— Да, поетите обичат да живеят по-нависоко — кимна непознатият, — още повече когато са принудени да се прехранват със суми, дадени в аванс. Позволете ми да поговоря с книжаря за вашия случай! Аз… аз имам известно влияние над него. Той ще ви плати сумата, за която го молите. Но за да не ви се налага да го чакате, на първо време ще ви заема въпросните пари. Ето, вземете! Нямам нужда от разписка. Всичко е уредено. Оставете ме само да действам!

Той сложи в ръката на Бертрам монети и побърза да се върне в магазина.

Изплашен и все пак изпълнен с чувство на най-гореща благодарност към непознатия заради неговото съчувствие, Рихард разтвори дланта си — в шепата му светеха две златни монети. За миг-два той се видя принуден да се облегне на стената на къщата, но после изведнъж всичките му сили се възвърнаха. Той забърза напред като в някакъв сън. Изобщо не помисли да изчака непознатия да се върне, а с окрилени стъпки прекоси пазарния площад и се насочи право към магазина за хранителни стоки.

След като пристигна у дома си и извади всичко каквото беше донесъл за ядене, баща му и Мари се разплакаха от радост. С вълчи апетит цялото семейство се нахвърли върху неочаквано появилата се на масата им храна. Едва когато донякъде задоволиха огромния си глад, те накараха Рихард да им разкаже всичко.

— И кой е този непознат господин? — попита накрая Мари.

— Той е… ах, изобщо не знам! Не го попитах, а дори ми се струва, че не успях и да му благодаря както трябва. Съвсем се бях объркал… от глад, гняв и срам!

Рихард се оттегли мълчаливо в съседната стая. Вълнението от последния час все още не бе отзвучало в него и той се нуждаеше от няколко минути усамотение, докато силно разтуптяното му сърце се успокои. Рихард Бертрам знаеше едно добро средство, с което да възстанови душевното си равновесие и да се сдобие с нови сили, за да продължи да се бори с този суров живот. Той посегна към книга, подвързана с марокен, на която имаше заглавие със златни букви „Картини от родината и тропиците, стихове от Алмансор“. Само след броени минути той бе потънал в красивия свят на собствената си поезия и бе забравил заобикалящата го грозна действителност.

Междувременно Мари, заварената сестра на Рихард, беше слязла на долния етаж с част от неочаквано получените богати покупки. Стара истина е, че най-щедри сърца имат тези, които сами познават лишения и мизерия.

На една врата на по-долния етаж се четеше на малка табелка: „Вилхелм Фелс, техник“. Отвореше ли човек вратата, веднага попадаше в бедняшка стаичка, където на пейката до печката неизменно седеше и плетеше сляпа жена. По цял ден тя бе сама, синът й Вилхелм се връщаше от работа едва вечер, за да продължи да се занимава с някаква машина, чиято изработка му бе поръчана от богат англичанин.

Вилхелм, любимият помощник на майстора, припечелваше с честен труд оскъдната си надница. Ала след смъртта си баща му остави дългове и Вилхелм искаше да запази паметта на покойния чиста. Затова жертваше половината от спечеленото и погасяваше бащините си дългове.

И този път, когато Мари влезе в стаята, той седеше на работната си маса, размисляше и пилеше, пилеше и размисляше.

Мари извади своите дарове. Въпреки съпротивата на сляпата жена, накрая донесеното бе възприето с благодарност. След което старата жена отиде да спи.

Тогава Вилхелм остави пилата настрани и седна до Мари на канапето, което бе изработил собственоръчно.

— Изглеждаш ми много отпаднала! — каза той и погали ръката й.

— А ти днес си по-блед от вчера.

— Би трябвало повече да се щадиш!

— И ти също.

— Да, да — усмихна се той. — Все си даваме взаимно добри съвети.

— Как върви работата с твоята машина?

— Напредва бавно, но сигурно. Трябва да правя много изчисления.

— Кога ще е готова?

— Преди Коледа.

— Колко хубаво! В празничните дни ще можеш да си отпочинеш.

— Ай онзи куп пари, Мари! Двеста марки, че и повече.

От смайване тя плесна ръце.

— Двеста марки! Тези англичани сигурно са страшно богати хора! Какво ще правиш с парите?

— Ще ти го прошепна на ухото.

Той хвана главата й, придърпа я по-близо, целуна я по устните и шепнешком каза:

— Ще се оженим.

Тя се изчерви, в очите й се появи щастлив, замечтан израз и попита:

— А сигурно ли е, че твоят англичанин ще плати?

— Разбира се! Та нали сключихме договор.

— Ами къде живее той?

— В Лийдс. Но на всеки три месеца пристига тук.

— Дано не те разочарова.

Изведнъж лицето му стана сериозно. Той се загледа, замислен в една точка пред себе си.

— Би било лошо — въздъхна. — И то в две отношения.

— Защо?

— Ах, остави! Да говорим за нещо друго!

Той изрече тези думи рязко и с явно нежелание да продължи темата. Ала любовта има остро зрение и остър слух.

— Вилхелм, имаш грижи, нали? — попита тя. — Моля те, сподели ги с мен!

— Няма смисъл!

— О, има! Възможно е да ти помогна.

— Изключено!

— Тогава поне облекчи сърцето си, като споделиш!

— Е добре, след като толкова настояваш! Мари, я ме погледни, погледни ме в очите! Тъй! И сега ми кажи дали ме смяташ за почтен човек!

— Естествено! — простичко отвърна тя. Вилхелм поклати глава.

— И все пак не съм такъв — призна той, тъжно усмихнат. Тя го прегърна и се засмя.

— Първо ме изслушай — каза той, като се освободи от ръцете й, — и после сама ще прецениш! Когато англичанинът ми възложи да му изработя тази машина, аз проявих твърде голяма гордост, за да измоля от него сума в аванс. Както разбирам едва сега, това е било голяма глупост от моя страна. Нуждаех се от различни неща, ала нямах необходимите средства, за да ги платя. В крайна сметка моят майстор сигурно щеше да ми помогне, но той не бива да узнае нищо за машината. Ето защо при един или друг повод от време на време си измолвах по някое парче стомана или месинг от него. Обаче това се оказа недостатъчно, тъй че се видях принуден без знанието му да вземам онова, от което се нуждаех.

— Не си постъпил правилно, Вилхелм. Ще трябва всичко да му признаеш и допълнително да му платиш за взетото.

— Естествено. Ами ако англичанинът се откаже от машината? Би било ужасно! При годишната инвентаризация през януари всичко ще излезе на бял свят. И тогава майсторът ще ме обвини в кражба. Само ние двамата имаме достъп до склада с материали.

— Ох, в такъв случай наистина са те налегнали тежки грижи! И те са особено потискащи, понеже не съзнаваш, че поведението ти не е било съвсем безукорно. Но аз мисля, че англичанинът ще плати за труда ти. Иначе изобщо не би ти поръчвал машината. После ще обезщетиш майстора си и най-открито ще му признаеш всичко, с което ще се оправдаеш и пред собствената си съвест.

— Права си. Прости ми, че те обременявам с невесели неща! Ти самата си имаш достатъчно грижи!

— Наистина е така! От ден на ден татко става все по-зле и ми се струва, като че ли всеки час трябва да съм готова да посрещна неговата кончина. На всичко отгоре не сме в състояние да облекчим поне мъничко страданията му… ох, голяма е мъката ни!

Двамата се изправиха, сякаш в безмълвно признание за неприятното и тягостно чувство, предизвикано от края на разговора им.

— Кога излиза за последен път навън, Мари? — попита Вилхелм.

— Днес преди обяд… за пет минути.

— Видя ли пак онзи изискан господин, когото толкова често срещаш?

— Не, този път не, ала завчера го зърнах на пазара. И отново тръгна подир мен.

— Докъде те следва?

— До пътната врата.

— Но не те заговори, нали?

— Само да беше посмял! Щях да му дам да се разбере!

В очите на младежа проблеснаха искри на нескрита гордост.

— Ти си смело момиче — каза той. — Само така! Все пак те съветвам да бъдеш предпазлива! Знаеш какво се говори из града за чудовището в човешки образ, което не се спира пред никаква дързост, пред никакъв риск и пред никакво престъпление. Дори почтените мъже се боят от него.

Мари се стъписа. Обхвана я боязън.

— Да не би да искаш да кажеш, че човекът, който без да пророни дума тръгва по петите ми, щом ме зърне на улицата, е онзи злокобен тип, наричан Капитана, че той е предводителят на тайнствената банда от престъпници? — Не изключвам тази възможност, Мари. Никой не го познава. Властите са безпомощни срещу него. Ръката му е много дълга. Той поема всякакъв риск, може всичко, налага се във всичко, постига всичко. Никой не съумява да прозре плановете му. Затова човек трябва много да внимава.

— Ах, Вилхелм, сърцето ми съвсем се сви!

— Недей така, Мари! Предупредих те само за всеки случай, за да избегнем някое нещастие. Самият аз се питам защо ли пък един престъпник ще хвърли око тъкмо на теб. Не се тревожи напразно, но внимавай!

На сбогуване двамата си подадоха ръка.

— Лека нощ, Мари!

— Лека нощ, Вилхелм!

Една целувка, после тя тръгна и забърза нагоре по стълбите, за да седне пак пред своята бродерия, с която, влагайки много труд, се надяваше да припечели няколко гроша.