Карл Май
Непознатия от Индия (22)

22. A3 ОБВИНЯВАМ!

— Какво?… Нима вече е станало седем часа? — възкликна вечерта на същия ден министърът на вътрешните работи с невярващ поглед към големия стенен часовник. — Заповядайте, седнете, драга Вреде! Сам виждате, че не стоя без работа. Ала и през ум не ми минаваше, че още сега ще ме заведете при княз Ван Зом. Само една минутка… това са последните подписи!

Лявата му ръка започна припряно да отваря една папка подир друга, а дясната след кратък мигновен поглед върху чисто изписаните с канцеларски краснопис редове слагаше подпис долу вдясно.

Префектът на полицията Вреде замислено угаси пурата си в пепелника и каза:

— Да, да, аз съм свръхточен. Това е заради поканата на Ван Зом с необикновените обстоятелства. Всъщност, ваше превъзходителство, просто не мога да повярвам, че той успя там, където цялата полиция… — …където цялата полиция нищо не направи, искате да кажете, драги Вреде! — засмя се министърът, затвори последната папка и енергично се изправи. — Не го отричаме, добро хрумване е поне веднъж напук на досегашните традиции да допуснем този вълк единак, на всичко отгоре и лаик, да работи по въпросния случай. Още си спомням как се съпротивлявахте със зъби и нокти!

— Лесно ви е на вас, ваше превъзходителство. Много ми се иска да чуя какво бихте казали, ако най-неочаквано някой непознат си напъха носа тук — при тези думи той се огледа наоколо, — тук във вашата светая светих!

— Това е нещо по-различно, драги Вреде. Тук всичко е унаследено, всичко е традиция, схема… тук всеки, кой повече кой по-малко, страда от липса на оригинално мислене и въображение… а при вас вее друг вятър. При вас… там всеки човек си има стойност. При вас все още има истинска борба… Дивия запад в големия град. Във вашите предградия — прерии и мрежа от малки улички, пълни с престъпници, все още играят роля естествената проницателност и изобретателност, личната смелост.

— Ще ме извините, ваше превъзходителство! И в нашето ведомство е цяла джунгла от параграфи и законови разпоредби! Най-важното е: на никой от господа престъпниците да не падне и косъм от главата! За предпочитане е дузина свестни хора да се простят с живота си! Както чувам, бил внесен нов законопроект — полицейският служител ще има право да използва оръжие само при самозащита, и то тогава, когато е вече мъртъв!

— Ставате несправедлив, драги Вреде. Пожелавам ви някой хубав ден удоволствието да седнете ей тука в това кресло!

— Опазил ме Бог!

— Ето, виждате ли? Във вашата работа още има остатъци от романтика. От момче съм мечтал за подобна дейност — или да бъда следотърсач в Дивия запад, или пък да стана детектив. Но съдбата не пожела и се залових с онова, което още от младежките си години не можех да понасям и…

Червената завеса пред входа се разтвори и един служител съобщи, че колата е пристигнала и чака.

— Добре, да тръгваме, драги Вреде! Струва ми се, че ще прекараме чудесна вечер в дома на княза. Наистина съм любопитен да видя какво ще ни сервира.

— Нима ваше превъзходителство не знае нещо по-определено?

— Колкото и вие, драги Вреде. Ван Зом ни обещава, не, той ни гарантира пълното разобличаване на Капитана, след като неотдавна му дадохме всички пълномощия без да вдига много шум с помощта на вашите хора да вземе от Роленбург своята загадъчна болна и да я отведе у дома си.

— Да, да — кимна Вреде. — Тъй да се каже, чисто отвличане под надзора на полицията. Нечуван случай!

— Е, да. Освен това знам още — продължи министърът, — че тази вечер се събират почти всички съдебни заседатели, които на времето издадоха присъдата в процеса Хелфенщайн-Бург.

— Какво говорите, ваше превъзходителство! Старият таен съветник Щиве дали ще бъде там?

— Да, и председателят на тогавашния съд ще е там!

— Но нали той отдавна излезе в пенсия! Дори не знаех, че е още жив. Сигурно е доста над седемдесетте, нали?

— Хмм, от цялата работа тази вечер няма да изпита кой знае каква радост. Но е по-добре от времето, когато издаде онази присъда… а ето я и колата, Вреде. Качвайте се!… Карай към дома на княз Ван Зом!

Двата бели коня на сиви петна потеглиха.

Действително вечерта в дома на Ван Зом се събра странно общество. Ако сред гостите не бяха министърът и полицейският префект, полковник фон Тифенбах и Улрике фон Хелфенщайн, както и лекарите професор доктор Хофман и доктор Цандер, човек би помислил, че там се помещаваше клуб на юристите. И наистина, тук си бяха дали среща всички господа, които имаха по-значително участие в съдебния процес по двойното убийство в околностите на Хелфенщайн. Като най-млад представител на правосъдието в тази компания се беше появил асесор Шуберт.

Да се прекара цяла вечер в дома на Ван Зом беше особено преживяване. Обществена тайна беше, че князът обича редките скъпоценности и че къщата му представлява пълна с изненади съкровищница. По меките килими безшумно и бързо сновяха добре възпитани слуги, които водеха гостите и им обясняваха едно или друго, доколкото самите бяха в състояние да го сторят.

Непринудената вечеря на отделни маси бе вече привършила. Гостите се бяха обособили на малки групи. Префектът на полицията Вреде, самият стар юрист, разговаряше на професионални теми с тайния съветник Щиве.

— Охо — боботеше съдията с побеляла глава, — не е хубаво, че вестникарите оракулстват пред цялата общественост за някакви си съдебни грешки! Така се разклаща авторитета на съдийското съсловие, а той му е толкова необходим. Това би трябвало да се забрани!

— Ще се предизвика истинска буря сред вестникарския свят, господин таен съветник!

— Но ако ги оставим да вършат каквото си искат, ще подкопаят уважението към най знатното съсловие! Не, господин префект, завиждам на хирурзите — във вестниците няма да прочетете за несполучлива операция.

— Нова това е нещо друго, на ножа на лекаря се поверява животът на страдащ човек, който трябва да оздравее — по Божия воля и доколкото се простират човешките възможности. А работата на съдията е да доказва вината на престъпниците, да освобождава човечеството от тях, както и да оправдава невинните. Тук всичко зависи от непредвидими обстоятелства и всевъзможни случаи, тъй че човешко е да се заблудиш.

Стържещият глас на Вреде достигаше почти цялата редица на помещения, изпълнени с гости, и лека-полека около двамата спорещи се насъбраха господата „от занаята“.

— Признавам го! — разпалено извика тайният съветник Щиве. — Но продължавам да твърдя, че несполучливите операции са много по-често срещани от съдебните грешки, тоест от несправедливите присъди. И ще ви го докажа. При хирургическата намеса всичко зависи от сръчността и уменията на един-единствен лекар, провеждащ операцията, а за да решат участта на един човек, в съда заседават голям брой трезво мислещи, спокойни и опитни мъже, които никой не принуждава да бързат. И едва колективната мъдрост на тези хора води до произнасяне на присъдата, и то чак след следствия и открити заседания, които често продължават седмици и месеци. Ето защо, господин полицейски префект, ми се иска да допълня твърдението си със следното заключение: съдебна грешка, погрешна присъда в един съд със съдебни заседатели е нещо изключено!

— Ха, май идвам тъкмо навреме, господин таен съветник! — обади се Ван Зом над главите на наобиколилите ги хора. — В ръцете ми попадна стара пожълтяла вестникарска страница със статия за съдебен процес, който би трябвало да се разгледа от зрителния ъгъл на вашето последно съждение. Става въпрос за едно двойно убийство. Убиецът е бил осъден на смърт и… както често с нас си играе случайността или пък Провидението… едва наскоро разбрах, че родителите на осъдения понастоящем са на работа при мен.

— Неприятно! Извънредно неприятно! — каза тайният съветник с гримаса на отвращение. — В крайна сметка човек не може да търпи около себе си родителите на един убиец! Освен ако не искате да намекнете…

— О, те са спокойни, тихи, почтени хора. Бащата, някой си Ернст Бург, е бил по-рано лесничей. От компетентните власти издействах за него разрешение да си промени името. Е. Бург! Прочетете го обратно и ще получите — Грубе. Така се нарича понастоящем този Бург.

Изненаданият таен съветник вдигна едната си ръка и господата, намиращи се между него и Ван Зом, се отдръпнаха настрани.

— Бург ли? Лесничей?… А-а, знам го този случай, ваша светлост! Голям шум се вдигна около него… самият аз ръководех цялата работа. Класически пример колко бездънно дълбоко може да бъде моралното падение на човешката душа. Този Бург, синът, казваше се Герхард Бург… о, паметта ми е като попивателна хартия… мммда, ваша светлост, този пропаднал човек имаше нахалството всичко да отрича!

— И до ден-днешен родителите му твърдят, че е бил невинен.

— Естествено! Всички родители защитават децата си! Трогателни примери за невероятното твърдоглавие, с което кръвни роднини или влюбени се застъпват за близките си!

— Но още на времето е имало доста гласове, които са изразили силни съмнения. А също и вестникът, за който току-що споменах, е на мнение…

— Мнение! Мнение! — сърдито избоботи тайният съветник. — Някакъв си вестникар! Той какво може… — Тъй като префектът на полицията Вреде се покашля настойчиво, съветникът сметна за уместно да смени острия тон. — Извинете, ваша светлост — каза той, — че бях малко груб, но се засягам, когато чуя, че хора, пишещи вестникарски дописки, искат да се изкарат по-умни и по-разсъдливи от председателя на съда, от съдии и съдебни заседатели. Случаят Бург сега идва като по поръчка. Един класически случай. А и добре стана, че се отвори дума за него точно днес, понеже тук виждам доста от господата, които взеха в него участие. Трима, не, петима такива господа! Навярно имам основание да кажа, че на времето, както винаги постъпваме, най-съвестно търсихме на чия страна е правото, за да отсъдим справедливо. Казвам справедливо, ваша светлост! Не, не правете пренебрежителен жест, ваше превъзходителство! Ще защитя този случай — дължа го както на себе си, така и на моите господа колеги. Ясно си спомням, ваша светлост… тогава тази работа не беше лека и на всички ни струваше много усилия да останем безпристрастни към онзи закоравял злодей. Той умееше ловко да се защитава… о, той беше умен младеж, много изпечен тип!

— Това ще рече, че сте бил твърдо убеден във вината му, нали?

— Що за въпрос, ваша светлост? За това говори и самата присъда!

— Толкова сте сигурен в себе си, уважаеми господин таен съветник, че не мога да си позволя да се усъмня в думите ви, макар упорито да се твърди, че невинен човек е бил обявен за виновен!

Тайният съветник Щиве подигравателно поклати олисялата си глава и каза:

— Добрият съдия не бива да се вслушва в мнението на тълпата.

— Много правилно — усмихна се Ван Зом. — Тълпата прекалено бързо си съставя мнение, при което изпада в заблуда. Да вземем за пример случая, за когото сега всички говорят! Най-изненадващо една болна жена е била изместена от известното лечебно заведение Роленбург. Хората приказват за отвличане, за престъпление, в действителност полицията премести оттам болната. Нищо противозаконно, напротив, било е предотвратено противозаконно деяние.

— Ха! — възкликна един от съдиите. — Говорите за съпругата на банкера фон Хелфенщайн, нали?

— Точно така — потвърди князът.

— А какво знаете вие за този загадъчен случай? — осведоми се тайният съветник Щиве, който, както желаеше Ван Зом, за момента се отклони от темата Бург.

— Какво знам за случая ли, почитаеми господин таен съветник? — отвърна князът. — Вероятно всичко, защото самият аз съм инициаторът. Мога да опиша подробно хода на събитията и да назова причините, които ми дадоха повод да се намеся. Ала преди това ще помоля всички присъстващи за честната им дума да запазят пълно мълчание за онова, което се говори тук и което предстои да става! Още веднъж ви уверявам, че не съм извършил нищо противозаконно. Изслушайте ме, почитаеми господа! По поръчение на господин министъра и на господин полицейския префект Вреде, които в момента присъстват тук като свидетели за истинността на твърдението ми, аз се намирах по следите на един престъпник. Имах сериозни причини да смятам, че същият престъпник е използвал отрова, за да докара госпожа Нора фон Хелфенщайн до загадъчно състояние на несвяст и по този начин да се отърве от най-опасния за него човек, посветен във всичките му тайни. Свързах се с професор Хофман и с доктор Цандер… ето, моля, и тези господа също присъстват тук като свидетели! Те и двамата са наблюдавали болната и потвърдиха подозренията ми. Господин професорът ме осведоми за опит на престъпника да го подкупи, разбрал, че лекарят е прозрял намеренията му. Ето кое ми даде повод да издействам от господин министъра разрешение да отведа в жилището си болната под полицейски надзор. Виждате, с нищо не съм нарушил закона. Взех жената от лечебното заведение, за да я спася, защото престъпникът искаше да я остави да умре.

— А кой е този човек? — припряно попита тайният съветник Щиве.

— Съпругът на госпожа Нора, банкерът Франц фон Хелфенщайн!

— Франц… фон… Хелфенщайн? — заекна тайният съветник. — Чиста лудост!

— Не е лудост! Дал й е да изпие отровно вещество, което я е довело до известното на всички ни състояние. После я откарва в Роленбург при професор Хофман. Трябвало е да го направи, понеже аз знаех вече за заболяването на жената. По-късно се е канел да я остави там да си умре. Това са непоклатими факти. Още веднъж повтарям: изведохме жената от онази болница и я докарахме тук, само за да спасим живота й.

Старият съдия пристъпи към Ван Зом.

— Значи клетата жена е у вас?

— Да. Лежи в състояние на пълно вцепенение. За щастие разполагам с противоотровата и господин доктор Цандер вече даде на болната от нея. Действието й е бавно, но малко по-късно всички вие ще станете свидетели как тя лека-полека идва в съзнание.

За няколко секунди се възцари дълбоко мълчание. Хората постепенно схващаха значимостта на чутото. Тайният съветник Щиве прекара няколко пъти длан по лъснатия си череп и попита:

— Както изглежда, ваша светлост преследва определена цел, нали?

Подчертавайки всяка отделна дума, Ван Зом заяви:

— Излизането на госпожа фон Хелфенщайн от пълно вцепенение ще ни даде доказателството, че… вашият Герхард Бург е бил невинен!

Тайният съветник отскочи назад като ухапан от змия.

— Не забравяйте, че аз бях председател на съда!

— Добре, уважаеми господин таен съветник, ще се въздържам да изказвам собственото си мнение; и днес ще предоставя произнасянето на присъдата на вас!

След това Ван Зом се обърна към останалите гости:

— Мога ли да ви помоля да ме последвате в съседната стая? Но не бива да издавате присъствието си с никакъв шум!

Помещението, където князът заведе цялата компания, беше постлано с дебели килими. Тежките, меко тапицирани мебели поглъщаха всеки шум. Насядаха срещу една тъмна стена.

— Това ви прилича на някаква междинна стена — започна да обяснява домакинът, — ала не е нищо друго освен прозрачна, здраво опъната материя, подобна на воал, през която при угасено осветление можете да виждате, без да бъдете забелязани. Още веднъж ви моля за пълна тишина!

Ван Зом изпрати навън слугата, който с лампа в ръката беше светил на гостите, докато се настанят. Стана тъмно и тогава присъстващите видяха, че се намират пред воал, през който ясно различиха изисканото обзавеждане в намиращия се зад него дамски будоар. Висяща лампа пръскаше в помещението мека светлина.

Всички зачакаха в страшно напрежение.

Завесата се разтвори. Двама слуги внесоха вътре легло, поставиха го в средата на стаята и се оттеглиха. На него лежеше бледа жена. Неколцина от гостите веднага я познаха. Малко след това спокойно и непринудено влязоха князът и доктор Цандер.

— Защо разпоредихте да преместят болната в това помещение? — попита Ван Зом с доста висок глас.

— Защото то е по-уединено. Опасявам се, че след събуждането си болната ще се държи възбудено и невъздържано и няма да е много приятно, ако бъде чута от нежелани лица.

— Много добре.

— Пулсът й започва да се оживява. Става точно така, както предрече ваша светлост. След около пет-десет минути клетницата ще се раздвижи.

— Моля ви, господин докторе, оставете ме с нея насаме! Цандер излезе. Ван Зом придърпа стол до леглото и седна на него.

Изминаха десетина минути. Изведнъж се разнесе ужасен вик и… най-неочаквано Нора фон Хелфенщайн се надигна и седна на леглото. Очите й неестествено се разшириха.

Ван Зом се изправи и каза:

— Най-после!

Бледите страни на жената поруменяха. Тя с мъка помръдна ръце, немощно ги сви в юмруци, но безсилно ги отпусна върху одеялото.

— Проклет да бъде!… Да пукне!… Ще му отмъстя!

— На кого?

— На Франц!… Той е стократен мерзавец!

После болната отново бе обзета от безсилие. Тя полежа известно време неподвижно, после отново се надигна и пак заговори с чести паузи и отново и отново изпадаше в пълна немощ.

— Даде ми отрова… не можех да си помръдна и малкото пръстче… но чувствах и чувах всичко! О, всяка минута се превърна за мен в ужасяваща вечност! А той стоеше пред леглото ми и с нечовешка жестокост говореше как щял да ме унищожи… и изпитваше сатанинско удоволствие от това, че разбирах всяка негова дума!… Къде е той? — пронизително изкрещя тя. — Къде е?

— Овладейте се! — предупреди я Ван Зом, опасявайки се, че превъзбуденото състояние на жената може да я доведе до нервно разстройство.

— Да се овладея ли? — избухна тя. — Че кой би могъл да се овладее? Вие изобщо не знаете какви неописуеми мъки трябваше да изтърпя! Каква страшна отрова! Лежах като мъртва и все пак — още жива. Исках да се помръдна, а не можех!… О-о, къде е той, за да му върна тъпкано всичко, за да му отмъстя?… Той жива ме запрати в преизподнята!… Но се заклевам с всички клетви, че идва неговият ред! Няма да намеря покой, докато не го унищожа!

Тези думи госпожа Нора изрече на паузи и със запъване. Князът полагаше усилия да укроти бушуващите в нея силни страсти.

— Моля ви, успокойте се!

Този път тя кимна в знак на съгласие и за кратко време мислите й взеха друга насока.

— Ваша светлост, вие ме спасихте. Но след като ми върнахте живота, не бива да ме изоставяте!

— Какво да направя за вас?

— Аз ще го обвиня! Искам отмъщение! Да бъде отритнат от всички като крастав пес! Той е от измета на човечеството, един от най-долните и окаяни престъпници!

— Престъпник ли?

— Всичко ще ви разкажа… а после вие ще отидете и ще го погубите! Ще разкрия всичките му позорни злодеяния!

— Не забравяйте, че ви е съпруг… така ще погубите и себе си!

— Не ми се живее повече! Някога и аз имах сърце… ала той го стъпка и унищожи! Бях вече мъртва и пак искам да умра.

Тук тя направи пауза и затвори очи, сякаш за да надникне в най-скритите кътчета на сърцето си. Изглежда там тя видя нещо ужасно, защото силно потрепери, като че ли я втресе. Щом заговори, гласът й беше предрезгавял и сломен.

— Дни наред лежах неподвижна, като парализирана — каза тя вече по-тихо, — но не можех да спя… от това душата ми се превърна в нажежено разтопено олово, сякаш от него пред мен ясно изникна миналото ми, изпълнено с омраза, отмъщения, лъжи, предателства, клетвопрестъпничество и кръв. Някога исках да стана негова жена… на всяка цена! Бях заслепена! Исках да се отърва от беднотията и нищетата, а той ме оплете в мрежите си с лъжливи клетви и обещания. Така станах негова съпруга, но заплатих с моята съвест и с душеспасението си. Сега искам да се изповядам… нямам желание да живея по същия начин!… Ще ме изслушате ли?

— Ако това ви донесе облекчение… Госпожа Нора поклати глава.

— Облекчение ли, ваша светлост? Искам само да си отмъстя. За тази цел най-напред трябва да се освободя от всичко, което от двайсет години трови душата ми! Изслушайте ме… и ако ви побият тръпки на ужас, знайте, че аз от двайсет години понасям този ужас!… О-о, ваша светлост, аз не бях толкова ниско паднала от самото начало! Бях суетна, а също и влюбена… но повярвайте ми, лоша, лоша и подла станах по негова вина… да, по негова вина! — Тя просто изкрещя последните думи. — По вина на него, на убиеца на своя чичо в Хелфенщайн!… На убиеца на ротмистър фон Тифенбах!

— Убиец на чичо си ли? И убиец на ротмистър фон Тифенбах?

— Казвам самата истина. Бог ми е свидетел… ако не се срамува заради мен. Знаете, че на времето бях компаньонка на Улрике фон Хелфенщайн и възпитателка на малкия Роберт, нали?

— Чух да го споменават.

— Обаче никой не знае как стана така, че високомерният банкер Франц взе за съпруга една бедна и далечна братовчедка.

— Доколкото си спомням, хората говореха за романтична прищявка.

— Не. Този човек не е способен на подобни чувства. Направи го по принуда, от страх от мен. Без да искам, така да се каже в последния час, узнах за престъпленията му.

— За неговите престъпления? Какво имате предвид?

— На времето съдът осъди като убиец някой си Герхард Бург, защото в него намериха ключа от стаята на стария Хелфенщайн и защото бръсначът, с който бе извършено злодеянието, беше негов.

— Така е. Главно на тези два факта бе изградено цялото обвинение.

— Значи сте запознат със случая?

— Да. Наскоро прочетох подробна статия в стар вестник. — Тогава сте в течение на нещата. Невъзможно е Герхард Бург да е убил стария Хелфенщайн, понеже през онази вечер той не беше последният човек, излязъл от стаята на господаря на замъка. Самата аз бях при стария господин малко след като Бург си беше тръгнал.

— И?

— Той си седеше жив и здрав на масата.

— По-нататък, по-нататък! — настоя Ван Зом, обзет от странно безпокойство.

— Но и аз не бях последният човек, посетил стария и разговарял с него. Около час по-късно, все още не си бях легнала, защото вестта за схватки с контрабандистите не ни даваше да мигнем… и така, час по-късно дочух шум в коридора. Предпазливо отворих вратата и надникнах. Видях Франц, който, без да ме забележи, излезе от стаята на стария Хелфенщайн, завъртя ключа и го извади от ключалката.

— Как същият ключ е попаднал после в джоба на Бург? И как е било възможно злодеянието да се извърши с неговия бръснач?

Госпожа Нора изкриви уста в горчива гримаса.

— За коварен и хитър човек като Франц не е кой знае колко трудно да прехвърли вината върху друг! Слушайте нататък! Франц, винаги много любезен, та дори и нежен към мен, от около година енергично започна да ухажва младата Улрике. Тя най-откровено му беше обяснила, че не може да отвърне на неговото увлечение и да не си прави повече труда да я печели, защото сърцето й принадлежи на друг. Франц беше повярвал, че този друг е ротмистърът фон Тифенбах. Забелязах, че в него се породи неприязън към Тифенбах, но си казах: ето резултатът от убеждението му, че ротмистърът е спечелил симпатиите на красивата Улрике, отстранява го като съперник. Освен всичко друго установих, че Франц продължаваше да се държи към Улрике учтиво, кавалерски и приятелски. Както разбрах по-късно, той не е искал да си разваля отношенията с нея, понеже вечно имаше парични затруднения и се възползваше от влиянието й над стария Хелфенщайн, за да получава назаем повече или по-малко значителни суми от семейното наследство.

Така в онзи ден, същият преди нощта, когато се разиграха въпросните ужасни събития, Франц незабелязано проследил Улрике, докато тя се разхождаше навън, за да поговори с нея за своите парични проблеми. Точно тогава станал свидетел на среща между Улрике и нейния приятел от детинство. Герхард Бург идвал от гарата, за да посети родителите си. А за същата нощ бил планирал да нанесе онзи удар срещу контрабандистите. Щом ги зърнал двамата, у Франц се разгоряла омраза към Герхард Бург. Той знаеше, че Франц е говорил срещу него пред Улрике.

И докато скрит зад храстите край оградата на ловния парк на замъка ги подслушвал, той забелязал служебната чанта на Бург, която младежът бил оставил настрана. Франц без много труд се добрал до нея и я отворил. Вътре намерил несесер за бръснене с един извънредно остър бръснач. По-късно пред мен той винаги твърдеше, че едва при вида на бръснача му хрумнала мисълта да отстрани чичо си. Пъхнал го в джоба си и пак затворил чантата. После тръгнал за вкъщи… следите ли думите ми, ваша светлост?

Ван Зом отговори само с въздишка, която стигна до слуха на мъжете в тъмното помещение от другата страна на преградата от воал.

— През нощта Франц се вмъкнал при стария господин и хладнокръвно извършил ужасното убийство. Когато съм го видяла да излиза от стаята, изобщо не съм подозирала какво се е случило. Преди това там беше Герхард Бург. Спомняте си. Франц оставил бръснача в стаята като улика срещу него.

Тя млъкна изтощена и Ван Зом я остави една минута, за да се съвземе. После попита:

— А как ще докажете, че вашият… че Франц фон Хелфенщайн точно в онзи час е извършил в стаята убийството?

— И неодушевените предмети говорят! — безсилно промълви тя.

— Неодушевените предмети ли?

— Да, онзи… онзи стоящ часовник на камината!

— Моля ви! Какво означава това?

Госпожа Нора тежко си пое дъх.

— Там имаше стоящ часовник, много ценен часовник. Беше поставен върху камината в стаята на стария Хелфенщайн. Всеки кръгъл час с тъничкия си гласец той изкарваше своята мелодия: „Бъди винаги верен и честен чак до своя гроб студен…“ Когато в онази нощ видях Франц да излиза от стаята на господаря на замъка, тъкмо тогава чух звуците на „Бъди винаги верен и честен…“. Беше точно един часът през нощта. И тогава той прокле часовника…

Отново настъпи тишина. Ван Зом попита кратко:

— Мислите, че той е искал…

— Искал, искал! — избухна болната. — Просто не можеше да понася мелодията на часовника и не желаеше да я слуша, след като го спасихме от пожара в замъка заедно с други ценни предмети. Франц изпадаше в ярост, когато чуеше да се разнасят онези звуци. Аз преместих часовника на камината в моята спалня. Разбира се, беше ми забранено да го навивам и той спря да работи. Франц се страхуваше от него.

— И какво друго се случи на времето?

— На следващата сутрин след убийството той видял, че Улрике и Тифенбах тръгнали заедно към Боровата клисура, промъкнал се подир тях, станал свидетел на разговора между Бург и ротмистър Тифенбах и хладнокръвно застрелял последния с… пушката на Бург, която била облегната на едно дърво. После изчезнал в гъсталака. Вместо да преследва убиеца, Бург започнал да се занимава със застреляния, защото мислел, че е възможно да го спаси, или поне да облекчи страданията му. А пък Франц имал възможност спокойно да изчака развоя на събитията. Дори проницателният Бург не заподозрял него, ами контрабандистите, още повече че до следващия ден не забелязал липсата на бръснача. В противен случай по-навреме щеше да бъде обзет от други съмнения.

— Но откъде знаете всичко, и то с такива подробности?

— О, та да не съм вчерашна? Щом знаех кой е убиецът на господаря на замъка, не беше трудно да се досетя кой е убиецът на Тифенбах. Достатъчно беше да кажа на Франц, че съм го видяла да излиза от стаята на убития. След това той ми се изповяда. Една дума от мен щеше да го погуби, ето защо той купи мълчанието ми, като се ожени за мен.

— И вие допуснахте да бъде осъден един невинен човек? — попита Ван Зом. — Нима мислехте, че от такова отровно семе ще избуи вашето щастие?

— Тогава изобщо не се питах кое как е, нито пък размислях много-много. Бях уморена и съсипана. Баща ми нямаше късмет в своите начинания, бяхме напълно обеднели и принудени да водим мизерно съществуване. Ала въпреки това аз си живеех с голямата илюзия, че имам съсловното право да водя безгрижен, охолен живот във висшето общество, към всичко друго оставах безразлична освен към възможността да постигна целта си. И наистина я постигнах. Само не ме питайте на каква цена!

Около минута двамата мълчаха. После Ван Зом поде разговора:

— Моля ви, кажете ми още нещо: вие единственият свидетел ли сте, има ли друг, който познава истинския престъпник от онова време?

— Не мога да кажа с абсолютна сигурност, но предполагам, че Франц е имал помощници.

— Кое ви кара да мислите така?

— Веднъж когато го попитах как всъщност е попаднал в джоба на Бург ключът от стаята на чичо му, Франц се изпусна. Изсмя се подигравателно и рече: „Че за какво са доверените хора!“ Освен това съм убедена, че той е виновникът за опожаряването на замъка, когато загина законният наследник, малкият Роберт. Наистина, нищо не мога да докажа… ала това злодеяние бе последната брънка от една дълга верига престъпления, чрез които моят мъж постигна всичко каквото си беше намислил. Обаче тази мерзост Франц не извърши собственоръчно.

— Как ще обосновете това ваше твърдение?

— По време на пожара той не беше в замъка Хелфенщайн. Също както и Улрике, през онази вечер той се намираше още в града на заключителното съдебно заседание от делото срещу Бург. Ето защо е имал помагачи. Предполагам, че са били контрабандисти, с които поддържаше постоянна връзка, това го разбрах по-късно.

— Ужасно! Да опожари замъка и да причини смъртта на едно невинно дете!

Нора, която обезсилена се беше отпуснала на леглото, отново се надигна.

— Какво значение има това за човек — каза тя ясно и високо, — който чувства толкова малко угризения на съвестта, колкото и Капитана?

— Капитана ли?

Жената надигна глава и се ослуша. Стори й се, че из помещението се разнесоха сподавени възклицания, но тъй като после тишината не бе нарушена, тя отпусна глава.

— Да, признавам най-откровено — каза тя бавно и отмерено, — че моят мъж е Капитана, който от дълги години държи целия град и околията в страх и ужас.

— А съзнавате ли, че с това ваше обвинение го изпращате на ешафода?

— Точно това искам, съжалявам само, че за него няма да има средновековни изтезания! Би трябвало да изтърпи хилядократни мъки… също като мен!… Единствено заради това ви изповядах всичко.

— Той действително ли е Капитана?

— Гарантирам ви го с главата си.

— Добре, ще ви помогна да се отървете от това чудовище в човешки образ. Естествено, ще трябва да повторите тези ваши обвинения пред съдията.

— Да, да, да! И след като го унищожа, съм готова да умра!

— А в случай, че Герхард Бург е все още жив… и го намерят… вие бихте ли се явила на очна ставка с него?

— И на това съм съгласна!

— Ами ако ви изправят срещу вашия мъж?

— Най-голямото ми желание е да изкрещя в лицето на това чудовище колко много го мразя!

— Тогава се споразумяхме. Можете да останете тук в убежището на моя дом, докогато поискате.

Тя се надигна изненадана.

— Аз… аз съм във вашия дом и мога да остана тук? Няма ли да ме предадете на полицията?

— Няма да е умно от моя страна. Ако искаме да заловим Капитана, ще трябва да подхванем нещата малко по-иначе. Той просто ще ви обяви за невменяема и тъй като току-що идвате от психиатрично заведение, това твърдение би прозвучало доста правдоподобно.

С въздишка на облекчение, изтощена от голямото душевно и физическо напрежение, тя отново се отпусна на възглавницата.

— Ще извикам вашата прислуга — каза князът.

Той дръпна шнура на едно звънче. Появи се болногледачка с двама слуги, които по даден знак изнесоха навън леглото с болната. После Ван Зом протегна ръка към друг шнур и завесата от тънък воал се плъзна настрани. Свидетелите на странната сцена бяха осветени от лампата.

Улрике седеше до полковник фон Тифенбах. Скрила лице с носната си кърпичка, тя не помръдваше. Като изстрелян от тетивата на лък, тайният съветник Щиве скочи на крака, разтърка очи и каза:

— Нима сънувах? Та това беше… — тук той млъкна и погледна към останалите господа, сякаш искаше да се увери, че не е станал жертва на фокуснически трик или на зрителна измама. Ала около себе си видя пребледнели лица, по които се четяха удивление и дълбоко вълнение. След малко тайният съветник попита княза:

— Тази дама действително ли е съпругата на банкера фон Хелфенщайн?

— Гарантирам ви — заяви Ван Зом, — а и госпожица Улрике фон Хелфенщайн, чиято компаньонка е била на времето госпожа Нора, също може да го потвърди.

— Ами тя не е ли…? — при тези думи Щиве се почука с пръст по челото.

— Не, и духовно, и умствено тя е също толкова здрава, колкото сте вие или аз. Та нали целият ни разговор ви го доказа, а и господата професор Хофман и доктор Цандер ще го потвърдят.

— Тогава… тогава… тогава — възкликна тайният съветник Щиве и енергично размаха ръце във въздуха.

— Моля? — търпеливо попита Ван Зом.

— Ами тогава… мммда, значи тогава ние ужасно сме се заблудили.

Последва неловко мълчание. Хората се покашляха, побутваха се столове и кресла насам-натам.

Пръв се окопити префектът на полицията Вреде. Напрегнатият израз от лицето му изчезна и се замени с доволна усмивка. Признанието на госпожа Нора бе свалило от плещите му огромен товар. Най-сетне и в пресата, и в обществеността щяха да престанат клеветите и обидите, с които упрекваха полицията в некадърност. Дори в двореца му бяха подхвърлили неприятната забележка, че не бил в състояние да разкрие дирите и тайните ходове на Капитана. Сега изведнъж всичко се промени. Най-сетне пак можеше да диша спокойно.

Потривайки доволно ръце, той се приближи до княза и рече:

— Направо знаменито, ваша светлост! — каза той, изпаднал в добро настроение. — Само едно нещо не разбирам — как успяхте да изтръгнете пълни признания от тази закоравяла персона след двайсетгодишна престъпническа дейност?

— Единствено е познание за човешката природа. Трябваше да я изпълня с омраза и чувство за отмъщение към нейния мъж. Принудих банкера, след една извършена от нея кражба, да я настани в болнично заведение като предразположена към психически отклонения.

— Принудихте го? Да не би да й е дал отровата по ваше настояване? Това би било твърде неприятно.

— Не Това си беше негово дело. Предположих, че тя отдавна му е омръзнала — не забравяйте насила натрапената женитба — и като опасен човек, който знае за всичките му престъпления, той с готовност би се възползвал от предложилия му се случаи да се отърве от нея веднъж завинаги. Той я превърна в най-лютия си неприятел.

— Сам разбирате, ваша светлост, че този успех ме радва изключително и че се намирам в най-добро настроение — кимна Вреде. — Онова, което чухме, беше ужасяващо! Клетия Герхард Бург! — Той закри устата си с ръка и се огледа наоколо. В същото време отвън се чу шум от захлопваща се врата. — Струва ми се — продължи той по-тихо че останахме с един човек по-малко… вече не виждам нашия таен съветник Щиве. Признавам си, ваша светлост, че проклетия Капитан е причина да прекарам не една и две безсънни нощи… но може би всичко това е нищо в сравнение с нощта, която предстои на нашия стар, добър, самомнителен таен съветник!

Тук разговорът между двамата бе прекъснат. Министърът се приближи и признателно стисна ръката на Ван Зом. После се обърна към префекта на полицията и каза:

— Драги Вреде, струва ми се, че каквото остава още да се върши тук, е ваша работа.

Вреде направи нещо като полупоклон.

— Разбира се, ваше превъзходителство! Незабавно ще наредя арестуването но Хелфенщайн и…

Но Ван Зом побърза да го прекъсне:

— Ако ми разрешите, една молба…

— И каква е тя? — попита министърът.

— Да не го арестуват веднага! Дадох на този престъпник последен срок, който изтича след приблизително четиридесет и осем часа. Той или ще се осъди сам, което никак не ми се вярва, или още тази нощ окончателно ще се оплете в мрежите ми. На бял свят ще излязат допълнително и други неща. При всички случаи е в ръцете ни. Гарантирам ви го. — Вреде погледна въпросително министъра. Той обаче кимна утвърдително и каза:

— Значи вие гарантирате, ваша светлост. Добре! Удовлетворявам молбата ви. Драги Вреде, да изчакаме още малко!