Карл Май
Непознатия от Индия (3)

3. ЧОВЕКЪТ С МАСКА

През Рингплац крачеше един добре облечен мъж на около шейсет години с голяма сива брада. Той леко провлачваше левия си крак и се подпираше тежко на бастун със сребърна дръжка. Бавно и с отмерени крачки мъжът свърна в горния край на Васерщрасе. На номер четири на същата улица се намираше едноетажна мизерна къща, до чиято входна врата на дървена табелка бе написано, че там Соломон Розенбаум имаше вехтошарски магазин и заложна къща.

Вратата беше заключена. Мъжът почука. След доста време тя се открехна и в пролуката се появи женско лице с гърбав остър нос.

— Какво желаете?

— Да купя нещо.

Гласът на жената стана по-дружелюбен.

— Влезте и почакайте! При моя мъж има клиент.

Тя пусна посетителя да влезе, после заключи вратата и го въведе в една стая, където можеха да се видят какви ли не вехтории. Докато той сядаше на малко столче без облегалка, жената отвори водещата към съседното помещение врата.

— Соломоне, живот мой, дошъл е тук един господин, дето иска с теб търговия да прави. Накарай да си върви оназ’ жена, от която не можеш изкара и пфениг печалба!

След това тя отново се върна на своя пост зад входната врата.

Старо мъждукащо газениче осветяваше помещението. Лицето на купувача не се различаваше много ясно, но въпреки това той премести столчето си на по-тъмно място.

След известно време вратата на съседната стая отново се отвори и оттам излезе разплакана млада жена, болнава на вид. Мършавата и малко приведена фигура на Розенбаум се появи в рамката на вратата.

— И тъй, кажете — подвикна той подир жената, — че мога дам пари срещу заложени неща, кои са в мои ръце! Ако той иска задържи маса и легла, че му трябвали, нищо няма получи.

Новият посетител кимна с глава като на себе си, сякаш някакво негово предположение се бе потвърдило.

— Уважаеми господине, моля ви да влезете! — Розенбаум направи подканящо движение с ръка, сочейки съседната стая, обаче купувачът не помръдна от мястото си.

— Добре, добре! — рече той. — Каквото имаме да обсъждаме, може да се уреди и тук. Затворете вратата, господин Розенбаум!

Тези думи бяха изречени с тон, който не допускаше възражения.

— На жена ви казах — продължи непознатият, — че искам да купя някои неща. Но преди всичко ми се ще да получа едни сведения и се надявам да ми отговорите честно, според истината.

Бавно-бавно Розенбаум седна върху стар сандък и прекара ръка по посивялата си къса, къдрава коса.

— Навярно сте таен полицай… някой детектив, а? — попита той с невъзмутимо спокойствие.

— Ще узнаете кой съм едва след като ми отговорите на въпросите.

— Как да ви отговоря, щом не ви познавам?

— Ще ми отговорите, защото ви уверявам, че от това зависят много неща, може би дори и животът ви!

Старият вехтошар му хвърли бдителен и лукав поглед от своя сандък, като попита:

— Моят живот? Господи Аврааме! Та туй звучи много страшно! Кажи-речи тъй, сякаш ми говори тайнственият Капитан.

— Тайнственият Капитан ли? Кой е той?

— Ако сте човек на полицията, господине, ще го знаете много по-добре от мен!

— Не става въпрос за това, кой съм, а за това, какво знаете за Капитана.

— К’во знам за него ли? Нищо не знам, драги господине!

— Стига глупости, Соломон Розенбаум! Заповядвам ви да ми кажете какво ви е известно за Капитана! И говорете така, като че пред вас се намира чужд човек, който нищо не е чувал за живота и порядките в този град и неговите околности!

Острият му тон не направи впечатление на евреина. Той се усмихна видимо подигравателно. И ако въпреки всичко даде исканото сведение, то очевидно така се харесваше на самия Розенбаум.

— Е, сигурно сте чували, че по тези места се случват всякакви престъпления, и то трикратно повече отпреди.

— Нищо не съм чувал.

— И не знаете също, че една разбойническа банда се е пръснала из целия район?

Дебнещият поглед на Розенбаум се мъчеше да различи в тъмнината чертите на посетителя.

— И това не го знам! — прозвуча резкият му отговор. — Продължавайте!

— Ама вие нищо не знаете! Изглежда членовете на бандата разполагат с отлични разузнавачи и много добри връзки навсякъде. Има ли някъде по-голяма сума пари — научават. Знаят с кой пощенски влак се пренасят пари. Щом някой си получи изплатено наследството, те веднага го прибират. Казват, че били обучени и разделени на отделни отряди — направо по военному.

— От кого?

— Ами… именно от Капитана!

— Кой е той?

— Знам ли? Нима някой знае? Знае ли го полицията? Никой не го знае. Той е навсякъде и никъде. Потърсиш ли го тук, той ще е там, а потърсиш ли го там, той ще е тук. Ту се превръща в просяк, ту в княз. Появява се като офицер, като обущар или пък като търговец. Той има стотици лица и хиляди външности. За него е обявена награда, но не могат да го заловят.

— А не залавят ли човек от бандата му?

— И да заловят. Хващат някои, за които мислят, че са членове на бандата, но те или пак избягват, или пък никой не може да докаже вината им.

— Странно.

— Да, много странно. Та нима нищо не сте чували за великана Борман? Бил е атлет в някакъв цирк, но го пъхнали зад решетките за няколко месеца заради нанасяне на телесна повреда. Оттогава той е станал най-прочутият крадец, който влиза с взлом.

— Ами нека тогава пак го тикнат зад решетките!

— Така и правят, обаче всеки път се виждат принудени да го освободят. Все се намират свидетели, които се кълнат в невинността му.

— Е, ами в такъв случай може би действително е бил невинен!

— О не! Знае се много добре, че винаги Капитана го измъква. Не е тайна, че Борман е член на бандата.

— Тогава си имате превъзходна полиция и блестящо правосъдие! — подигра се непознатият.

— Какво ми говорите за властите?! Нали и сред техните служители се намират членове на бандата!

— Не е възможно!

— Разбира се, че е възможно!… Но сега най-после са го хванали и са го затворили на сигурно място, за да не избяга.

— Кого са хванали? Капитана?

— Не. Великана Борман.

— И защо са го задържали?

— Заради взломна кражба при един бижутер. Заловили са го, когато продавал плячката си в една заложна къща. Собственикът й го е издал.

— И кой е бил този собственик?

Евреинът се поколеба. Дебнещият му поглед все още не се откъсваше от посетителя. Тогава последният повтори въпроса си, като особено наблегна на думите:

— Е? Кой е бил този смел човек?

— Аз — отвърна Розенбаум, повишавайки глас. Непознатият поглади брадата си.

— Винаги ли сте толкова… честен?

— К’ва ли ни е ползата от честността, ако тя се забрави макар и един-единствен път? За к’во ли ни е тенджера с една дупка на дъното? Йехова ми е свидетел, че няма ни едно тъмно петно върху името на Соломон Розенбаум!

— Ами Борман не е ли едно такова петно? При този въпрос вехтошарят само се ухили.

— Да назова ли още стотина други имена? — с безразличие в глава продължи непознатият. — Да се изкача ли горе в задната ви стаичка и да отместя встрани стенния часовник? Не е ли скрито там всичко необходимо за изработването на фалшиви паспорти и всевъзможни легитимации, които продавате на съмнителни лица?

Въздействието на тези думи беше поразително. Розенбаум пребледня като платно. Първо подскочи от изненада, а после, останал сякаш без сили, бавно се отпусна на мястото си.

— О, драги мой високоуважаем господине от тайната полиция — започна той, — мога да ви докажа…

— Мълчете! Да не би да отричате, че от дълго време помагате и укривате бандата на тайнствения Капитан?

— Да, отричам го! Не е вярно! — силно извика Розенбаум.

— Страхливец! — презрително рече посетителят. — Защо не издадохте друг, а великана Борман?

— Щото той бе единственият от хората на капитана, който дойде при мен. Щях да издам и всеки друг!

— Човече, не лъжете! Аз ще ви кажа как стоят нещата. Вие имате дъщеря, нали?

— Да. Една дъщеря ми даде Бога на Израел. Казва се Лена, красива е като Суламит и… — …в тази Лена великанът се е влюбил до уши. Започнал е да ви досажда и за да се отървете от него веднъж завинаги, сте направили донесение в полицията, макар да е един от най-добрите ми хора.

При тези думи непознатият извади от джоба си черна маска и я постави на лицето си. Заплашително се надигна от мястото си в тъмния ъгъл, приближи се към Розенбаум и му показа едно кокалено копче със странна форма.

— Господи, Боже на моите деди! — извика вехтошарят. — Капитана!

— Да, аз съм — кимна посетителят. — Дойдох, за да си разчистя сметките с теб, Соломон Розенбаум!

Междувременно вратата се бе отворила тихо и в стаята влязоха две жени — Лена и майка й. По тона на разговора те бяха разбрали, че Розенбаум е изпаднал в притеснено и опасно положение, и идваха да му помогнат. Лена бе запазила достатъчно присъствие на духа, за да затвори веднага вратата зад гърба си.

— Капитана ли? — попита тя със зловещо спокойствие. — Значи вие сте тайнственият Капитан, така ли?

Непознатият се обърна, ала освен очите, носа и устата нищо друго не успя да види от лицето на Лена, понеже тя носеше на главата си голяма кърпа, която беше увила около врата и брадичката си.

— Теб какво те засяга? — грубо й се сопна той.

— Искате да си разчистите сметките със Соломон Розенбаум, така ли? — невъзмутимо продължи момичето.

— Да! Удари последният му час!

— Е, ами тогава е дошъл и вашият час! Непознатият неволно направи крачка назад.

— Празни приказки!

— Не са празни приказки. Ние познаваме много от вашите хора. А който общува с подобни типове, той трябва да умее и да се пази от тях. Ако причините и най-малкото зло на баща ми, няма да излезете жив от тази къща!

Тя изрече думите си със студен тон, в който личеше спокойна самоувереност.

— Една жена не може да ме сплаши — изсмя се той. — Трябва щ си разчистя сметките с него и ще го направя. Значи вие предадохте Борман?

— Да, и защо не?

— Не биваше да го правите. Добре знаете, че е от най-добрите ми хора.

— Той не дойде тук по ваше поръчение, а на своя глава и за лична изгода.

— Така е. Грешка от негова страна. Въпреки всичко искам да го спася. Затова ви призовавам да ми помогнете да докажем невинността му.

— Да помогнем ли? — подигравателно се обади Лена. — След като имате намерение на убиете баща ми?

— Той може да си спаси живота и вие можете да го спасите, ако ми съдействате да измъкна Борман от опасното положение, в което е изпаднал.

— Невъзможно е! Никой не е в състояние да го направи! Капитана се изсмя пренебрежително.

— Познавам един човек, който е в състояние да го извърши, и това съм аз.

— Правете каквото искате! Ние обаче не желаем да имаме нищо общо с тази работа!

— Но той е един от най-способните ми хора, трябва да го спасим!

— Защо не го спасите, щом можете?

— Без вас няма да стане.

— Но ние нямаме никакво желание за това. Тогава човекът с маската избухна и властно извика:

— Аз ви заповядвам! За последен път: настоявам да помогнете за освобождаването на Борман! Да или не! Нямате повече време за размисъл! Добре съм запознат с всички гешефти и незаконни трикове на достопочтената фирма Соломон Розенбаум. Ако чрез някой от моите хора направя донесение в полицията, тогава край на вашия безгрижен и весел живот! Самият аз най-спокойно ще си остана в сянка. Мен никой няма да ме залови, но вас ви очаква въжето. Тъй, това е последната ми дума! А сега — искам отговора!

Лена понечи да отвърне нещо, ала баща й направи знак да мълчи. Беше се изплашил много.

— Какво можем да направим, за да спасим Борман? — малодушно попита той.

— Ще ви кажа. На кого от вас е предложил задигнатото при грабежа?

— На мен и на жена ми.

— Разпитваха ли ви вече?

— Да.

— Бяхте ли вече на очна ставка с него?

— Още не.

— Това е добре. Скоро ще ви повикат. Тогава просто ще заявите, че не разпознавате в негово лице престъпника.

— Но ние вече дадохме показания, че е той!

— Заблудили сте се! Има един човек, с когото си приличат като две капки вода. Именно този двойник на Борман ви е донесъл плячката си.

— Щом можете да намерите такъв човек…

— Ще се погрижа. Борман е невинен. С истинския престъпник си приличат удивително, сякаш са близнаци, но престъпникът има червен белег на дясната си буза. Хайде, решавайте!

Соломон Розенбаум се обърна нерешително към дъщеря си:

— Е, Лена, ти какво ще кажеш? Девойката вдигна рамене.

— Какво ще кажа ли? Имам две условия — заяви тя. — Условия ли? — изсмя се Капитана. — Госпожице Розенбаум, не сте наясно с положението на нещата. Условия мога да поставям само аз.

— Първото от тях е — невъзмутимо продължи Лена — писмено признание за вината на Борман, подписано от самия него. И второто условие е великанът да не ми досажда повече.

— От мен да мине — каза Капитана и махна надменно с ръка — и без това смятам да го използвам на друго място. Той изобщо не бива да остава в града.

— Въпреки това по-късно може да го открият и пак да го задържат, в случай че да речем някой друг… разбирате ме, нали… издрънка нещо във вреда на Соломон Розенбаум.

Капитана хвърли изпод маската си зъл, но леко развеселен поглед към своята хитра и упорита противничка и каза:

— Ще се погрижа исканото от вас признание да бъде изготвено и подписано.

— И предадено в ръцете на баща ми!

— И това ще стане. — Капитана им обърна гръб, но се разколеба и попита: — Впрочем, Розенбаум, коя беше жената, която отпратихте преди малко?

— Жената на ключаря от затвора на предварителния арест, тъй наречената „бастилия“.

— Какво искаше тя?

— Да заложи две легла и една маса. Но тъй като настояваше тези неща да останат при семейство Арнолд, не можех да й дам абсолютно нищо.

— Нима нямаше нещо друго за залагане?

— Че кво да има? Всички по-ценни вещи на Арнолдови са отдавна при мен.

— Е, това не ме засяга. И така, Розенбаум, какви показания ще дадете, когато ви изправят за очна ставка срещу Борман?

— Ще кажа, че той не е търсеният престъпник. Истинският крадец му прилича поразително, но на дясната си буза има голям червен белег.

— Добре. И няма да се отмятате от тези показания. Евентуално неподчинение ще е гибелно за вас. Знаете, че познавам и най-дълбоко скритите тайни във вашия дом. Денонощно ще бъдете под зорко наблюдение. Внимавайте, Розенбаум! Следващият път няма да съм толкова снизходителен!

Човекът с маската си тръгна. Евреинът го изпрати до пътната врата, след което се върна:

— Ама че неприятна вечер! — промърмори на себе си. — Лена, все още се учудвам на поведението ти към този човек.

— Ами! Ако не удържи думата си, ще преживее и много по-неприятни неща. Но стига сме говорили за това! Качвам се на горния етаж — чака ме моята приятелка Зелма Тал, ще четем стихове.

— Стихове ли? — смая се баща й. — Ами да, стихове от Алмансор!

— Алмансор? Не съм го чувал — навъсено отвърна Розенбаум.

— Наскоро си купих книгата… от книжарницата на пазара, от книжаря Щрикрод. О-о, уверявам те, че авторът й е прекрасен човек! Възхищавам му се.

— Чети, чети си, дъще, живот мой! Лена Розенбаум може да си го позволи: да чете стихове, с които само си губиш времето и нищо не печелиш. Ти трябва да си умна и образована, за да идват тук графове и барони и да искат ръката ти!… К’во безумие от страна на Борман, да се осмели да помисли за богатата Лена… и колко е досадно, че трябва да помогнем на тоз’ безсрамен тип да се измъкне от кашата, в която се е забъркал!

Тишината на зимната нощ се възцари над Васерщрасе с нейните бедняшки къщици, над покривите, притиснати от тежки снежни преспи, над безбройните осветени прозорчета. Сякаш напук на цялата мизерия в тези домове се беше вселил мир и покой. Но това бе само привидно. В действителност зад блесналите стъкла на прозорците живееха хора с много грижи и тревоги, в немотия, мъка и угнетеност, водейки объркано съществувание.

Едно-единствено изключение бе може би Лена, дъщерята на вехтошаря и собственика на заложната къща Розенбаум, която заедно със Зелма Тал седеше на чаша чай в стая, където личеше повече лукс и блясък, отколкото вкус, и с възторжен тон четеше на приятелката си стихове от Алмансор. Всеки, наблюдавал как преди малко същата Лена се държеше с Капитана и как накрая неотстъпчиво, хитро и безстрашно му постави условията си, не би казал, че това е същата девойка. Лена имаше способността да се възторгва и духът й да витае в по-висшите сфери на човешкото битие. Сигурно в нея се криеха две души, иначе тази загадка изглеждаше неразрешима.

Междувременно родителите й останаха в неуютната задна стаичка на магазина и шепнешком се съвещаваха, разговаряха за Капитана, за великана Борман и за други нерадостни неща. В същото време самият Капитан, тайнственият непознат, отново преследваше тъмните си гешефти.

След като се раздели със Соломон Розенбаум и с бързо движение свали маската си, той свърна наляво и навлезе на известно разстояние във Васерщрасе, но после се върна обратно, за да установи дали някой го преследва, и понеже не забеляза нищо обезпокоително с умерена крачка продължи надясно, тежко се подпираше на своя бастун и леко провлачваше левия си крак.

Изглеждаше, че той е добре запознат с Васерщрасе, защото внезапно хлътна в някакъв тъмен коридор, където с помощта на специални очила силно промени външността си. После без да пали светлина, опипом и с голяма сигурност се заизкачва в тъмнината нагоре по стълбите. Очевидно се ориентираше по звука на долитащия до него женски плач.

Почука на една врата, зад която вероятно се стъписаха и се позабавиха преди да кажат „влез!“.

Мъжът прекрачи прага на бедната, но чиста стаичка. Освен маса и двете легла, които се виждаха през отворената врата на съседното спално помещение, тук нямаше други мебели. На пода си играеха две момченца, до прозореца стоеше жена с разплакани очи, а върху сандък до масата седеше мъж, който сърбаше обикновена супа, приготвена от хляб и вода.

Това беше жената, която Соломон Розенбаум бе отпратил безсърдечно.

Щом зърна посетителя, тя се изчерви. Изглежда, че въпреки очилата го позна. Той учтиво поздрави и се извини за безпокойството.

— Познахте ли ме, мила жено? — попита. — Аз бях при вехтошаря Розенбаум и узнах за вашето тежко положение. Няма защо да се срамувате! Идвам, за да ви помогна.

Мъжът остави лъжицата си настрани, а жената избърса насълзените си очи с престилката.

— Не е необходимо децата да слушат какво си говорим — каза посетителят. — Изведете ги оттук и ги сложете да си легнат!

Жената се подчини. Когато се върна, тя затвори зад гърба си вратата на стаята. Върху лицето й се беше появил израз на нова надежда. Тя и мъжът й зачакаха мълчаливо и с голямо напрежение да чуят за какво беше дошъл непознатият посетител.

— Повтарям въпроса си дали ме познахте? Тя кимна. — Искахте да заложите тази маса и двете легла при Розенбаум, нали?

Кръвта нахлу в главата й и тя безмълвно погледна мъжа си.

— Защо питате? — с несигурен глас се обади Арнолд.

— Защото ви съчувствам.

— Но кой сте вие?

— Малко по-късно ще ви кажа. Но преди това имайте добрината да ми обясните защо не се обърнахте към други хора, а към този безсърдечен евреин?

— Не знам кой друг би могъл да ни помогне.

— Кое ви докара до нерадостното положение да оставяте имуществото си в заложна къща?

— Нуждата и мизерията.

— И защо изпаднахте в такава нужда? Мъжът се навъси.

— Не ми се сърдете, господине, — но въпросите ви стигат твърде далече!

— Не е така! Доверете ми се само! Нали вече ви казах, че искам да ви помогна! — Не ви вярвам. След като при всички приятели и познати съм ударил на камък, едва ли сред непознатите ми ще се намери някой, който да помогне. Впрочем именно мой познат ме докара до това плачевно положение.

— Как така?

— Предпочитам да мълча по този въпрос.

— Е, тогава аз ще го кажа. Вашият познат, чието име е Менерт, ви помоли да му станете гарант.

— Господине, откъде знаете? С никого не съм го споделял, а той има всички основания да си мълчи!

— Все едно е откъде го знам. Вие сте се поддал на неговите увещания да му направите услуга!

— За съжаление!

— И ето че сега Менерт ви е натопил. Въз основа на поетата гаранция се налага да плащате, а не сте в състояние. Притискат ви и очаквате неприятности от вашите началници, възможно е дори да изгубите и мястото си като надзирател в затвора, защото ще се опитат така да извъртят нещата, че да изглежда сякаш сте приели лекомислено да станете гарант, ще ви изкарат неблагонадежден и безсъвестен човек. Така ли е?

Жената се разплака.

— Господине — възкликна мъжът, — повторно ви питам, как сте успели да узнаете всичко?

— По-добре първо ми кажете дали виждате спасителен изход!

— Не! Освен… смъртта!

— Глупости! Ще избавите ли по този начин семейството си? Случайно научих за вашето отчайващо положение и реших да ви помогна, но искрено ви признавам, че намерението ми не е съвсем безкористно.

Помръкналото лице на мъжа се проясни. Очите му заблестяха:

— Боже мой, та аз ще направя всичко.

— Колко пари ви трябват?

— Точно сто марки.

— Нищо не ми струва да ви дам и няколкостотин, в случай че проявите готовност да ми направите една услуга. Не съществува опасност за живота ви, не е необходима смелост, а най-много само едно нещо — великодушие.

Човекът бързо вдигна очи.

— Великодушие ли? Не ви разбирам.

— Става въпрос за един затворник.

— В такъв случай за съжаление не мога да направя нищо за вас.

— Тогава и аз няма да ви помогна.

Непознатият си даде вид, че се кани да излезе от стаята.

— Почакайте! Какво искате от мен? — с мъка продума изпадналият в беда човек. — Може би ще трябва да предам вест или пък писмо, а?

— Не — усмихна се посетителят. — Нещо друго. При вас има един затворник, който е невинен. Само че това може да се докаже единствено с ваша помощ.

— Щом е така, навярно ще мога да изпълня исканата от вас услуга, без да правя компромиси със съвестта си, а?

— Да, ще можете. Тази нощ ще бъдете ли в затвора?

— Да, днес съм на служба.

— Тогава е лесно. Необходимо ми е само от полунощ до три часа да ми поверите един от вашите затворници. Направите ли го, ще ви платя триста марки!

— Господине, нямам право да пускам нито един затворник!

— А също и в случай, че със сигурност ще се върне?

— Едва ли е толкова глупав сам да се върне!

— Напротив, би постъпил много глупаво, ако не пожелае да се върне! Избяга ли, трябва да изчезне завинаги. Ще бъде обявен извън закона, всеки ще го преследва и ще остане виновен за престъплението, в което го обвиняват. А ако се върне, ще докажа невинността му и той ще излезе от затвора напълно оправдан.

— А какво ще прави през тези три часа? — предпазливо попита ключарят.

— Ще се срещне и ще поговори с един адвокат.

— Адвокатът може да го посети през деня в килията му.

— По-особените обстоятелства в случая не го разрешават.

— Кой е той?

— Борман, който по погрешка е заподозрян в извършването на взломна кражба.

— За Бога! — извика надзирателят. — Този опасен човек? Тогава съвсем нямам право да поема подобен риск!

— И въпреки всичко, можете да го направите, без да се тревожите. Ще се уверите, че имам честни намерения към вас. Но преди това ми кажете дали изобщо е възможно да доведете незабелязано до вратите на затвора някой от задържаните!

— До главната порта едва ли, но до задната врата — мисля, че да.

— Чудесно. Смятам ви за почтен човек, на когото мога да се доверя. Ето защо ви правя следното предложение: ще ви подаря триста марки, за да уредите задълженията си по поетата от вас гаранция. Освен това ви оставям още хиляда марки, за да сте сигурен, че в три часа сутринта затворникът ще е пред вратата, от която е излязъл.

— Хиляда марки? — възкликна жената.

— Хиляда марки? — повтори мъжът.

— Да. Аз самият ще доведа Борман обратно. И тогава ще ми върнете сумата. Той ще се прибере в килията си, бъдете сигурен! Каквото и да стане, никой не може да каже каквото и да било срещу вас. Залогът остава във ваша полза и ако се стигне чак дотам, ще имате възможност да си намерите друго препитание.

Жената хвърли на мъжа си окуражителен поглед. Той поклати глава и каза:

— Хиляда марки! Разбира се, това е страшно много, но за мен чистата съвест има по-висока стойност. Не продавам душевното си спокойствие.

По лицето на непознатия пробягна лека подигравателна усмивка.

— Нима вече не сте го продали? Не сте ли го прахосали заради някаква си приятелска услуга? Не забравяйте, че помощта ми зависи от това как ще ми се отплатите!

Ключарят погледна измъчено своя изкусител, който явно нямаше намерение да отстъпи.

— Изобщо да не бяхте идвали при мен! Вие не сте добър човек!

— Много ви моля, бъдете по-сдържан! — енергично възрази възрастният господин. — Нима искате да се отплатите за доброжелателството ми с обиди? Тогава ще си вървя…

— Останете! — припряно извика жената. После се обърна към мъжа си с думите: — Не бъди толкова груб! Бъди по-разумен! Опитай се да помогнеш на господина! Че той не иска от теб нищо незаконно. Само да оправдае един човек, който несправедливо е изпратен в затвора.

— Несправедливо ли? Не мога да го повярвам. Борман действително е престъпник.

— Но понастоящем изтърпява незаслужено наказание — намеси се непознатият посетител.

— Дори и така да е! Той е от бандата на Капитана и това е достатъчно!

Тези думи бяха силен коз срещу тайнствения непознат. Той обаче най-спокойно кимна и каза:

— Щом го знаете, тогава би трябвало още по-добре да размислите и да приемете предложението ми. Не на всеки Капитана предлага толкова изгодни условия като на вас.

Ключарят подскочи:

— Капитана? На мен ли?

— Разбира се. Чрез мен.

— Това… това май е нещо като заплаха, а? — заекна ключарят, а жена му разтреперана се оттегли в ъгъла на стаята.

— Приемете го както искате — кратко и сурово отвърна посетителят. — Решавайте! Съгласите ли се с предложението ми, незабавно ви подарявам сто марки, за да се отървете на първо време от грижите си за вашето поръчителство. А другите обещани двеста марки като обезщетение за преживяния страх дали Борман ще се върне или не, ще получите веднага щом ви го доведа обратно. После ще можете да приспаднете тази сума от онези хиляда марки, които още в полунощ ще ви оставя, ако доведете затворника при задната порта на „Бастилията“ и ми го предоставите за три часа. Гарантирам ви, че ще го върна. Иначе губя залога от хиляда марки. Струва ми се, че това е добра сделка. Но ако откажете, ще си навлечете неприятни последици. Моят поръчител Капитана има навик тежко да наказва всяко неподчинение — дори и със смърт.

При тези думи зловещият посетител напълно спечели играта. Ключарят се предаде. С треперещи ръце той взе банкнотата от сто марки, заеквайки, благодари за нея, обеща в уреченото време да доведе Борман до задната врата на затвора, и най-сетне взе една лампа, за да освети пътя на тайнствения посетител надолу по стълбите. После се върна при жена си, която го очакваше с изплашено и въпросително изражение на лицето. С тежка въздишка мъжът й се отпусна върху сандъка до масата:

— Дано Господ даде всичко да мине добре! Междувременно непознатият беше излязъл от къщата. Най-спокойно свали очилата и ги прибра в джоба си. После на ъгъла на следващата пресечка спря файтон и каза на кочияша да го откара до един отдалечен квартал на града. Там слезе от файтона и мина по няколко тесни улички, докато стигна до проточил се надалеч зид. След като се убеди, че никой не го наблюдава, извади джобното си ножче, пъхна острието му в цепнатината между два камъка, единият от които бе подвижен, и хоросанът от фугите около него беше отстранен.

Без особен труд човекът го извади. После бръкна в отвора, измъкна три железа с формата на длета и върна камъка на старото му място. После напъха железата в три равномерно пробити една над друга дупки, така че краищата им останаха да стърчат навън на около десетина сантиметра. Също толкова те се подаваха и откъм другата страна на зида и можеха да се използват за стъпала. По този начин сивобрадият лесно се покатери горе и също тъй лесно се спусна на земята отвъд зида. Катереше се ловко, сякаш бе на не повече от четирийсет години, а от осакатяването на левия му крак не бе останала и следа.

От другата страна на зида той се озова в занемарен и буренясал парк. Извади железата от зида, скри бастуна и шапката си в един храст, свали сивата си брада и смени сивата перука с червенокоса. После все между дърветата се промъкна до задната страна на една къща. Там се виждаше каменна външна стълба, а от двете й страни личаха прозорци на изба. Единият от тях бе лекичко притворен. Тайнственият непознат предпазливо го бутна, вмъкна се вътре, затвори го след себе си и се озова в тъмно помещение, което изглежда познаваше много добре, и веднага продължи да крачи нататък, без да чувства нужда от светлина.

Скоро стигна до няколко тесни стъпала, изкачи две от тях, свали резето от един капак на тавана и тихо го повдигна.

Отгоре нахлу светлина. Човекът извади маската от джоба и я постави на лицето си. После бавно продължи дач се изкачва. През капака се излизаше в обширно помещение, подобно на зала със сводест таван, и според изчисленията непознатият трябваше да се озове зад широк ораторски пулт.

Човекът с маската безшумно затвори отвора на пода зад себе си. Известно време остана скрит зад пулта. После рязко се изправи. Долу пред пулта бяха насядали около трийсетина маскирани души, но всичките бяха с гръб към него. Никой не разговаряше със съседа си. Цареше пълна тишина. Помещението се осветяваше оскъдно от висяща на тавана лампа.

Маскираният взе един приготвен на пулта звънец и звънна. Всички станаха, обърнаха се към загадъчния непознат, който като изникнал изпод земята се беше изправил зад пулта, поклониха се и отново насядаха, но този път с маскираните си лица към него.

По даден от тайнствения мъж знак един от тях се приближи и шепнешком му докладва нещо, след което пак шепнешком получи заповеди и напусна сводестото помещение. Така един подир друг се приближаваха-втория, третия… След получаването на указанията всеки незабавно излизаше навън. Накрая останаха неколцина, с които непознатият поведе разговор:

— Какво става с писаря Рихард Бертрам?

— Утре вечер ще ми донесе нотите.

— Но ти няма да му дадеш пари.

— Няма да съм вкъщи. Хазаинът ще получи нотите.

— Доволен съм от теб. Знаете какво ни предстои днес, нали?

— Да.

— Ключовете готови ли са?

— Да, ето ги.

Един от хората даде на Капитана няколко восъчни отпечатъка и ключове, за да ги разгледа.

— Ще станат — каза той, след като грижливо ги сравни. — Този път ще работим заедно с Борман.

Маскираните нищо не казаха, но учудено вдигнаха глави. Не очакваха да чуят, че с тях ще бъде другарят им, за когото мислеха, че е под строг надзор. Капитана отново се обърна към първия от тях, който изглежда му беше помощник.

— Имаш ли грим?

— Разбира се!

— Точно в дванайсет ще се срещнете при дърветата срещу затвора на предварителния арест. Двамата с Борман ще се присъединим и ти ще му направиш върху дясната буза голям синкаво-червен белег. След като си свършите работата, ще го доведете обратно. Той ще се върне в килията си. Но не забравяйте преди това да изтриете белега му!

Отново настъпи мълчание, предизвикано от безмълвното им смайване.

— Капитане, защо трябва да се връща в затвора? — попита неговият помощник.

— За да бъде оправдан. Старият евреин Соломон Розенбаум ще каже, че онзи, който е искал да му продаде часовниците, е имал на дясната си буза червено петно по рождение, но иначе много прилича на Борман. Розенбаум ще заяви, че едва сега си е спомнил за белега. Борман ще се покаже на днешната си жертва. Тя, жертвата, ще даде по-късно показания, и тъй като Борман ще е на сигурно място в „Бастилията“, всички ще се съгласят с версията, че той има двойник и е хвърлен вместо него в затвора съвсем невинен. Нашият адвокат ще си свърши добре работата.

— А как ще проведем удара, Капитане?

— Между дванайсет и един ще дойдете на въпросното място. Вземете тези ключове. С тях се отваря входната порта, вратата на преддверието, както и другите врати. Залавяте се на работа веднага щом светлините угаснат! Впрочем още вчера ви съобщих по-важните неща. Утре ще се срещнем пак тук. Можете да вървите!

Той направи знак с ръка и мъжете се отдалечиха.

Капитана остана сам в сводестото помещение. Откъм входа се разнесе тихо подвикване: — Всичко е наред! — след което вратата се затвори.

Капитана слезе от пулта и изгаси лампата. Възцари се пълна тишина и той се върна по същия път, по който беше дошъл — през парка, зида и оттам на улицата. При това не забрави още зад оградата на парка да се превърне в предишния достопочтен господин на шейсет години, както и да прибере служещите за стъпала железа в скривалището им.