Карл Май
Непознатия от Индия (15)

15. ТЕЖКО ИЗПИТАНИЕ

Съвсем внезапно госпожа Нора фон Хелфенщайн бе повалена от тежко нервно заболяване и беше настанена в болницата на професор Хофман в Роленбург. Нейният съпруг, банкерът Франц фон Хелфенщайн, изпитвал безутешна мъка от страшната участ, сполетяла неговата жена. Проявявал готовност за всякаква жертва, само и само да върне скъпоценното здраве на своята съпруга.

Така разправяха хората. В действителност Франц фон Хелфенщайн беше изпълнил жестокото условие на своя тайнствен противник и с помощта на отровното питие, приготвено му от ръката на стария Хорн, беше изпратил жена си в споменатото лечебно заведение. Целта му беше да я скрие там и там да си умре. Но за съжаление не знаеше как да стане това. Най-напред трябваше да разбере какво е мнението на професор Хофман за заболяването й. Изглежда Хофман беше способен лекар и неподкупен човек. Ами ако странното състояние на госпожа Нора събуди в него подозрения?

Най-напред Хелфенщайн се отправи на път за Роленбург и след като пристигна в болницата, с добре изиграна лицемерна тревога разпита за състоянието на болната.

— Какво мислите за заболяването на жена ми, господин професоре? — попита той един ден собственика на лечебното заведение, който същевременно бе негов ръководител.

— Все още не мога да ви отговоря на въпроса — заяви лекарят. — Опитах всичко възможно: топли бани, галваничен ток, разтривки на крайниците, както и масажи на цялото тяло, лечение с неутрални термални води и със съответните лекарства. Но нищо не подобри състоянието й. Ще трябва да ми дадете още време, за да мога спокойно да наблюдавам болната.

— Слаба утеха, драги докторе. Професорът вдигна рамене.

— Още по-слаба щеше да е утехата, ако отсега ви кажех, че жена ви е неизлечимо болна — Да, да! — Франц фон Хелфенщайн гледаше втренчено пред себе си. — Нелечимата болест е по-лоша и от смъртта.

Скришом лекарят му хвърли изпитателен поглед.

— Така е — кимна той. — По-лошо е и от смъртта.

Накрай професорът заведе банкера в болничната стая на жена му. Нора лежеше в леглото си бледа като мъртвец. Пулсът й беше много слаб, а дишането — почти незабележимо.

— Тя спи — каза Хелфенщайн.

Професорът го наблюдаваше изпод полуспуснатите си клепачи. После му направи знак да се оттеглят настрана и го отведе в съседната стая. Там му обясни:

— Това не е сън. Вашата съпруга е клиничен случай, какъвто никога не съм имал.

— Дава ли някаква надежда? Професорът вдигна вежди.

— Не мога да си обясня състоянието й. Прилича на пълна парализа.

— И какво мислите за причината на това необяснимо заболяване?

— Хмм. Да ви кажа ли откровено мнението си?

— Моля ви.

По иначе непроницаемото лице на професора се изписа решителен израз. Без съмнение не му липсваше проницателност и кураж да говори откровено.

— Вашата съпруга — поде той бавно, като гледаше банкера с пронизващ поглед в очите, — не е нервно болна, а е изпаднала в това състояние с чужда помощ.

Хелфенщайн видимо трепна.

— Невъзможно е да говорите сериозно, господин професоре! Как би могло да се извърши… не, та това е ужасяващо престъпление!

— Така е. Но имам основания за подобно твърдение. Вашата съпруга е парализирана само що се отнася до двигателните нерви. Затова пък усеща, когато я докосна. Тя чувства и най-лекото течение в стаята.

— А чува ли онова, което се говори край леглото й?

— Всяка дума. Също така вижда всичко около себе си, ако очите й не са затворени. Струва ми се, че сме изправени пред едно наказуемо деяние и съм убеден, че е време да направя донесение в полицията.

— Но как е възможно да се случи подобно нещо, господин професоре? Жена ми почти винаги е край мен! Не, сигурен съм, че се заблуждавате.

— Не се заблуждавам! За мен е неоспоримо, че на съпругата ви е дадена парализираща отрова!

— И действително ли искате да уведомите властите! За Бога, какъв скандал! Жена ми ще се ужаси, когато след оздравяването си научи за това! В никакъв случай не бива да го допусна, господин професоре!

— Такъв е лекарският ми дълг! И без друго изчаках по-дълго, отколкото е допустимо. И то само защото става дума за вашето добро и известно име, господин банкер. Но сега към всичко това се прибавя едно ново обстоятелство, което още повече ме принуждава да донеса за този подозрителен случай. Вчера при мен постъпи на работа като асистент един нов лекар. Наистина, доктор Цандер е още млад, ала се ползва с много добра репутация. Доказал е отличните си качества в не едно и две лечебни заведения за психично болни и не е човек, който ще се остави лесно да бъде заблуден. Така че и моето добро име като професор по медицина е заложено на карта.

— А този доктор Цандер видя ли болната?

— Веднъж, когато го взех с мен на визитация.

— И какво е мнението му?

— Ами той повдигна клепачите на болната и каза, че това е случай, който не е само за лекарите. Едно убедително доказателство колко добре познава професията си.

— Но за Бога, засега това са голи предположения! Ако искаме да заловим мерзавеца…в случай, че излезете прав, господин професоре… би трябвало най-напред дискретно да започнем събирането на доказателства.

Едва забележимо професор Хофман изкриви устни.

— Господин фон Хелфенщайн, вие толкова много сте загрижен за добрата си репутация, че…

Той не довърши мисълта си. Банкерът скришом му хвърли изпитателен поглед.

— И аз не знам…

— Какво?

— Дали ще се разберем…

— Може би… — отвърна професорът.

— Бих направил всяка жертва, за да… — …за да не допуснете този случай да бъде изнесен пред обществеността ли?

Хелфенщайн си пое дълбоко въздух и призна:

— Така е.

— А какво означава „всяка жертва“?

В този момент Хелфенщайн си помисли, че е спечелил играта, Той назова голяма сума, която определи с гръмкото име като „специален хонорар“. Лекарят кимна като че на себе си. Всъщност това кимване бе външен израз на твърдото му убеждение, че банкерът е негодник и че използвайки помощта на отровител, умишлено е докарал жена си до това състояние. Но професорът не изрече гласно мислите си. Каза нещо съвсем друго:

— Господин фон Хелфенщайн, може би ще се разберем по този начин. Аз ще принеса жертва на уважението си пред името Хелфенщайн, Не ми остава нищо друго освен в скоро време да преместя болната в специална стая извън сградата на болницата, за да бъде само под моето наблюдение.

— Разбирам. Асистентът няма да има достъп. О, как ме успокоихте, господин професоре! Както вече споменах, ще изразя своята признателност във всяко отношение.

Всъщност спокойствието на Франц фон Хелфеншайн не продължи кой знае колко дълго. Още на следващата вечер нов удар го хвърли в голяма тревога. Той получи от професор Хофман кратка загадъчна вест, че жена му не е в психиатрията в Роленбург. Хофман очаквал посещението му.

Франц фон Хелфенщайн прекара лоша нощ. Терзаеха го тежки мисли, От известно време по-осезателно го завладяваше чувството, че съвсем безпомощен е предоставен на нечия властна ръка, а тя, скрита в мрака, безпогрешно плетеше мрежата си около него, една мрежа, в която той неизбежно ще се оплете.

Банкерът злобно стисна зъби. Той бе дялан от жилаво дърво. Имаше студено, жестоко сърце и през целия си живот не знаеше какво са това излишни чувства или пък страх. Но ето че сега и това му дойде до главата — цяла нощ да се търкаля в леглото си, без да мигне, измъчван от тревожни мисли. А колкото и да напрягаше и да измъчваше хитрия си коварен мозък, тъмнината, обгърнала неговия неприятел, си оставаше плътна и непрогледна, както и преди.

Започна да подозира, че князът Ван Зом е този безмилостен враг, или поне, че се крие зад гърба му, защото твърде много станаха по време съвпаденията между появяването на Ван Зом в града и поредицата от провали във всичките му планове и начинания. Ала животът на княза бе твърде открит за очите на всички, за да могат тези подозрения да бъдат подхранвани. Непознатия от Индия рядко излизаше от къщи. По-голямата част от деня прекарваше в дома си.

Такива бяха докладите на всички шпиони на Капитана. Дори и младият химик Фридрих, изгарян от люта омраза към Ван Зом, му беше казал същото.

Най-сетне Хелфенщайн се отказа да издирва тайнствения си неприятел и се задоволи за известно време да прекрати дейността си като Капитан на престъпната банда. Надяваше се, че ако мирува, може би ще приспи бдителността на своя смъртен враг.

Но ето че сега му бе нанесен нов, страшен удар, не можеше да си обясни и да тълкува по друг начин загадъчното преместване на жена си от болницата на Хофман на някакво друго място, упорито премълчано от лекаря в съобщението му. Или пък „ръката от мрака“ нямаше нищо общо с това? Дали подозренията му не бяха рожба на превъзбудената му разюздана фантазия? Но по каква ли причина, по дяволите, ще вземат тъй неочаквано да преместят жена му от Роленбург кой знае къде? Час подир час Хелфенщайн напразно си блъскаше главата.

За да не стои повече в неизвестност, изморен и съсипан от безсънно прекараната нощ, на сутринта той взе първия влак за Роленбург, нетърпелив да узнае какво има да му казва шефът на болницата за настъпилия обрат. Франц фон Хелфенщайн предложи на професор Хофман да извлече от цялата работа изключително големи облаги и лекарят беше приел предложението му. Ами ако Хофман играеше нечестна игра? Ако в действителност работеше за противника на Хелфенщайн?

— Роленбург! Всички да слизат!

Банкерът скочи на перона. Потънал в размисли, той не забеляза кога бяха пристигнали.

Професор Хофман още закусваше, но веднага прие банкера.

— Къде е жена ми? — беше първият въпрос на Хелфенщайн.

— Вече не е тук, нали ви съобщих телеграфно — най-спокойно заяви лекарят.

Този отговор накара Хелфенщайн да изпадне в силна възбуда. Със сприхави думи се нахвърли върху лекаря. Било цял скандал, че в една болница с толкова добра репутация можело да се случи подобно нещо. И изобщо нали Хофман му бил обещал да прехвърли госпожа Нора в специална стая извън същинската сграда на лечебното заведение! И продължи така още доста време в същия дух.

Лекарят невъзмутимо го остави да довърши, като побутна закуската си настрани, а после бавно и внимателно сгъна кърпата за хранене.

— Господин фон Хелфенщайн — каза той, — вашите думи ми звучат сякаш искате да отправите към мен упреци!

— И ако е така? Вие не спазихте уговорката ни.

— По-висша сила, или наречете го както желаете, изпревари в случая и вас, и мен. Не успях да преместя вашата съпруга в обещаната специална стая и затова вие… няма нужда да плащате „специалния хонорар“, за който споменахте.

— Смешно! — избухна Хелфенщайн. — Кой ви говори за парите! Искам да ми дадете сметка, да ми дадете обяснение къде се намира жена ми в момента!

Професорът вдигна глава и изпитателно погледна възбудения човек право в очите.

— Изглежда смятате изчезването на жена си за някаква необяснима мярка от моя страна… да речем нещо като смяна на въздуха или пък на обстановката, или нещо подобно, нали?

Пред погледа на професора, а навярно и пред сериозния му тон, Хелфенщайн отстъпи назад.

— Правилно ме разберете, уважаеми господин професоре — каза той. — Даже и така да е, ще знам, че сте го направили за доброто на клетата болна. Но и тогава все пак имам право да разбера със сигурност…

— Лъжете се — прекъсна го лекарят. — Сигурността, която искате от мен, могат да ви дадат компетентните власти, полицията. Налага се да се обърнете към тях.

— Към полицията? — смаяно попита Хелфенщайн.

— Да. Вчера тя дойде тук в Роленбург и взе жена ви.

— Ами вие?

— Какво искате да кажете?

— Нима най-спокойно разрешихте? Не поискахте ли обяснение? Поне заради добрата репутация на вашата болница?

— Господин фон Хелфенщайн, отивате твърде далеч! Единствено аз определям какво да се направи, за да се защити честта на моето име и репутацията на моята болница. Моля ви, съобразявайте се с това!

Така приключи посещението в Роленбург — съвсем безрезултатно за Франц фон Хелфенщайн. Какво да предприеме оттук нататък? Да се обърне към властите? Разбира се, макар и формално, щеше да му се наложи да го направи. Но нямаше да го стори с кой знае какво удоволствие и трябваше да е възможно по-предпазлив. Така го съветваше нечистата му съвест. Впрочем той замина от Роленбург с чувството, че щеше да е по-разумно, ако от самото начало се бе държал с професор Хофман по-сдържано и по-учтиво.