Карл Май
Непознатия от Индия (21)

21. ФАТАЛНИЯТ СРОК

Ван Зом предостави двамата Волф на собствената им участ и се върна обратно в дома на банкера фон Хелфенщайн. Прозорците на работния му кабинет още светеха.

„Сега ще затегна по-здраво примката около врата му“, помисли си князът и се изкачи по широките външни стъпала.

— Какво желаете? — попита го един слуга.

— Господин банкерът у дома ли е?

— По това време господарят не приема посещения.

— Мен може би ще приеме. Кажете му, че един негов познат иска да разговарят по много спешна работа.

Слугата се отдалечи, не след дълго се върна ц покани непознатия да влезе.

Франц фон Хелфенщайн седеше на писалището си, подпрял с длан главата си. Обърна бавно помръкналото си лице към влезлия посетител, но щом светлината падна върху Ван Зом, веднага скочи на крака.

— Пъкъл и сатана! Този пък кой е?

— Надявам се, че все още ме познавате, господине — учтиво каза князът и леко се поклони.

— Вие сте… вие сте…

— Имах честта веднъж рано сутринта да разговарям с вас и с вашата съпруга.

— Знам, знам. Моля, по същество! Изглежда дяволски малко сте запознат с правилата на благоприличието! Идвате или сутрин в три часа, или в полунощ!

— Идвам тогава, когато има най-голяма полза от посещението ми — спокойно отвърна тайнственият гост.

— Господине, да не би да се подигравате с мене?

— Съвсем не. Когато съпругата ви извърши онази… глупост със скъпоценните камъни на княз Ван Зом, аз ви предложих спасителен мост. А сега съм дошъл при вас, господин фон Хелфенщайн, най-приятелски да ви съобщя нещо важно.

— И какво е то?

— Няма нужда да се грижите за утре вечер.

— Да се грижа ли? За утре вечер? Не ви разбирам.

— Искам да кажа, че можете да задържите парите, които трябваше да платите утре.

— Какви пари?

— Онези двайсет хиляди марки. Банкерът пребледня като мъртвец.

— Нищо… не знам… за двайсет хиляди марки — заекна той.

— Нима вече забравихте? Изминал е само час, откакто се споразумяхте със стария Волф.

С широко опулени очи банкерът зяпна своя среднощен посетител. Нима този човек беше всезнаещ? Или двамата Волф бяха извършили предателство?

— Господине! — изкрещя той като побеснял. — Кажете ми най-после кой сте и какво искате от мен!

— Какво искам ли? Нищо друго освен малко да наруша нощната ви почивка и спокойствие. И кой съм аз ли? Закрилникът на вашата нещастна съпруга!

Франц фон Хелфенщайн яростно разтърси юмруци.

— Ах, да можех да ви сграбча! Но вие сте като призрак! Същество, което се прикрива зад тайни и неясни намеци! Една ръка от мрака!

— Да — студено отвърна зловещият посетител, — прав сте, аз съм ръката от мрака, която ще ви смачка!

Издавайки съскащ звук, банкерът внезапно скочи на крака. В ръката му проблясна острието на толедската кама, която използваше при отварянето на писмата си — но почти в следващата секунда оръжието описа широка, дъга, издрънча в месинговата дръжка на вратата и падна върху килима. Ван Зом с такава сила блъсна назад коварния нападател, който налиташе към него, размахал юмруци, че Хелфенщайн шумно се удари в стената и с болезнено стенание се свлече на земята.

— Слушай! — заповеднически каза непознатият със сподавен и все пак твърд като стомана глас. — Ти игра играта си с белязани карти и с всички възможни подлости на престъпния свят. Днес тя свърши. Ще ти окажа последна милост, защото една жена, която уважавам, носи твоето семейно име, обременено с безброй проклятия. Давам ти право да избереш между палача и доброволната смърт. Сега е полунощ. Оттук нататък ти отпускам три пъти по двайсет и четири часа срок. Ако след това си още жив, ръката от мрака ще те сграбчи и те очаква ужасен край!

С тези думи той му обърна гръб и си тръгна, необезпокояван от своя противник, който го изпрати с втренчен поглед, сякаш напълно се беше парализирал.

Докато крачеше по нощните улици на града, на Ван Зом не му личеше, че преди броени минути остави своя най-опасен враг да избира между палача и самоубийството. Лицето му беше сериозно, но не и възбудено, а походката му спокойна и умерена. На улица Мауерщрасе извади ключ, отвори портата на една къща, изкачи се на четвъртия етаж и тихичко почука на вратата. Когато тя се отвори, на прага й се появи Фридрих, върху когото падаше слабата светлина на мъжделива лампа.

— По живо по здраво ли се прибра от странноприемницата „Златния пръстен“? — попита князът. — Какво става с двамата Волф?

— Примириха се. Току-що се връщам от ареста на предварителното следствие, където ги откарахме.

Ван Зом се огледа в мизерно обзаведената таванска стаичка, кимна с доволен вид и каза:

— Струва ми се, че ще се хване на въдицата.

— Кой? Капитана ли?

— Да. Ако не се лъжа, утре ще ти направи посещение.

— Най-после! Бях започнал да губя надежда. Кажи речи съжалявах, че напуснах службата при ваша светлост и се нанесох да живея в тази дупка.

— Нямаше как, Фридрих. Защо ти трябваше да връзваш аптекаря Хорн и червенокосия архитект Якоб, че си зарязал работата си при мен?! Патиш от собствените си грехове!

— Няма по-тежко страдание от онова, което сам си причиниш! — въздъхна Фридрих, който просто обичаше този нравоучително-сладникав тон.

— Добре, че си го проумял — с добро чувство за хумор князът откликна на шеговития начин на изразяване на слугата си. — Именно затова те предупреждавам да се пазиш от твоята обожавана любителка на ракия Йете.

— Женитбата е хубаво нещо, ваша светлост. А да не забравяме и зестрата!

— По-добре да не забравяме отровите в стъклениците на бъдещия ти тъст Фридрих! Това е едно много опасно сродяване. Ала трябва да призная, че ти се справи твърде добре! Ти нямаше друг избор, защото Капитана не те изпускаше нито за миг от очи.

— Понякога дори го усещах — засмя се Фридрих.

— Винаги ли беше достатъчно предпазлив, когато излизаше, за да ме посетиш?

— Не вярвам друг да е по-предпазлив от мен. Аз наех не само тази стая ами и съседната, под името на скулптора Щайн. Имах ли излизане за което Капитана не биваше да узнае, отварях съединителната врата зад този гардероб, и излизах в коридора през другото помещение като скулптора Щайн. Понякога уволненият слуга Фридрих канеше бедния скулптора Щайн на чашка кафе. Да можеше само ваша светлост да чуе как двамата взаимно си изплакваха мъките! Ваша светлост кого търси — почтения Фридрих или малко вятърничавия скулптор Щайн, а?

— Понастоящем си имам работа с почтено-вятърничавия… искам да кажа с несериозния Фридрих. И така, вярвам, че утре ще имаш посещение от Капитана. Ако не, по друг начин ще узная какво е решил да предприеме срещу мен.

— Значи е решил да действа срещу вас, така ли? — Принуден е! Дадох му три дни срок, за да избере: палача или самоубийството! В това време ще се опита да ликвидира всички хо-па които са се изпречили на пътя му. Шепнешком последва таен разговор на толкова тих глас, че както самият Фридрих тържествено заяви, дори острият слух на вятърничавия Щайн не би доловил абсолютно нищо.

След половин час князът излезе от къщата. Мина по улица Зигесщрасе край малката къщица на възрастното семейство Грубе, където живееше Рихард Бертрам, прибра се в жилището си и се отдаде на заслужена почивка. Още рано сутринта на другия ден Ван Зом тръгна по своите работи. Влезе в магазина на оптика Хартвиг и си избра един театрален бинокъл. Докато плащаше, наведе се над стъклото с изложените под него различни предмети и любезно попита:

— Моля, господин Хартвиг, познавате ли това?

— За Бога! — полувисоко възкликна майсторът. — Полицейска значка!

— Да. Значи сте наясно, че трябва да отговаряте на въпросите ми най-съвестно, нали?

— Разбира се, господине. И без друго нямам какво да крия.

— Известно ми е, драги ми господин Хартвиг. А и моите въпроси няма да са насочени срещу вас, а срещу един опасен тип, които е съсипал много хора. И така, внимавайте! Вие имахте помощник на име Вилхелм Фелс, нали?

— Да, вярно е. В честността му можех да се закълна с всички клетви! Но както става винаги в живота — отваряй си очите, когато се доверяваш някому.

— Той призна ли си всичко?

— Естествено! Как би могъл да отрича? Всъщност страшно ми е жал за него, защото само заради някакви си мизерни месингови парчета и стоманени винтове аз никога не бих… — …не бихте се оплакали в полицията, нали? Знам, господин Хартвиг. Сигурно друг ви е накарал да го направите.

Майсторът кимна.

— Така си беше, господине! И то точно един от вашите хора! Каза ми, че имало какви ли не улики срещу Вилхелм Фелс… е, в първоначалния си изблик на гняв… ще ме разберете… Вилхелм Фелс бе спечелил цялото ми доверие и…

— Ще ми позволите ли, господин Хартвиг, да поседна?… Благодаря ви. И така, преди всичко искам да ви обясня следното: при вас не е идвал никакъв човек от полицията, за да ви кара да подавате жалба срещу клетия младеж.

— Но нали зрението ми е много добро, а и познавам полицейската значка!

— Бил е измамник, драги господин Хартвиг, измамник!

— Измамник ли? Наистина? Някой, който е искал да съсипе Вилхелм Фелс? Е да, тогава ми става ясно онова, което ми се струваше толкова загадъчно в цялата история. От полицията заявиха, че Фелс се ползвал със съвършено неопетнена репутация, а пък тъй нареченият таен агент упорито твърдеше, че срещу него имало различни обвинения.

— Защото същият този мним агент е бил голям мерзавец. Господин Хартвиг, знаете ли кой е тайнственият англичанин, който е поръчал на Вилхелм Фелс да изработи машината?

— Не, разпитах и съседите на Фелс — никой не го е виждал да идва в тази къща.

— Няма и да се мерне повече. Майсторът бавно излезе иззад тезгяха.

— Вие познавате ли го, господин комисар?

— Може би, господин Хартвиг.

— Но защо не дойде при мен? Нали искаше да има машината до Коледа? А тя си стои отзад в работилницата… направо майсторска работа… ама никой не се интересува от нея!

— Ами — продължи Ван Зом, — тайнственият англичанин е идвал вече при вас!

— При мене ли? Не! Та нали би трябвало да го знам!

— Дори сте разговаряли с него.

— Глупости!… Извинете! Искам да кажа, че се заблуждавате.

— Едва ли. Само че не се е появил пред вас като лорд, а като служител на тайната полиция, показал ви е значката си и ви е предупредил за действията на вашия помощник Фелс.

В този момент лицето на Хартвиг изразяваше всичко друго, само не и интелигентност. Той отвори уста и забрави да я затвори.

— Но… но… защо… как… — успя с мъка да изрече. Ван Зом стана.

— Ще дойда пак, майстор Хартвиг, когато се посъвземете от изненадата си — каза той. — За днес само това: мнимият англичанин е поръчал машината на Фелс. Бил е сигурен, че за да изпълни привлекателната поръчка, неопитният младеж ще вземе назаем метални части и други неща от вашата работилница. И действително така е станало. После онзи негодник дошъл при вас като таен полицай. Правил си е сметка: такава история ще съсипе за цял живот човек като Вилхелм Фелс. Когато изтърпи наказанието си, той едва ли ще получи възможност да се захване с почтена работа. Неспасяемо ще попадне във властта на непознатия, на своя зъл демон. Кой знае, може би този сатана се нуждаел от един сръчен механик като Фелс!

— Света Богородице! — извика майсторът. — Мислите, че…

— Да, тъй мисля, господин Хартвиг. Мисля също, че е много мило от ваша страна, ако се погрижите за майката на вашия помощник. Вярно че за нея се грижат в старчески приют, но само за физическите й нужди. Но… вие сам разбирате… за душевните…! Довиждане!

Приблизително по същото време двама мъже седяха в една кръчма, която в този час бе слабо посетена. Единият от тях — достопочтен възрастен господин с почти побеляла коса, който имаше вид на пенсиониран диригент на черковен хор или на органист. Другият бе на средна възраст и не правеше по-характерно впечатление. Изглеждаше като най-обикновен човек.

Двамата разговаряха с умерен, достолепен тон. И самите те, и възвишената им тема на разговор като че бяха обгърнати от тържествена атмосфера. Но при по-внимателно наблюдение и вслушване в думите им ставаше ясно, че създаденото впечатление на достойнство и достолепие е външно и измамно.

— Проклета история! — избоботи беловласият старец с тежко отмерено движение на ръката.

Другият го погледна доста учудено.

— Нима ви е толкова неприятна? Та нали и двамата са от провинцията!

— Нищо не разбирате! Става дума за неща от по-стари времена.

— Аха, тъй значи! Ваши добри приятели? Смятате, че ще дадат неприятни показания?

— Опасявам се.

— Тогава ще трябва да ги освободим.

Със сериозно изражение старецът поклати глава и сбърчи чело. После каза:

— Няма да имаме кой знае каква полза. В крайна сметка тези глупави недодялани ковачи пак ще се оставят да ги спипат някъде. Най-добре ще е… — …тези загубени типове да изчезнат! — с мазен глас довърши изречението човекът на средна възраст. — Не би ли могло да им се помогне?

— Сигурно. По хиляда марки на глава… работата струва толкова. — Точно пресметнато две хиляди марки. Хубави пари!

— Приготвени са!

— Кога?

— Веднага след като се получи гаранция, че двамата са ликвидирани.

— Да си стиснем ръцете!

— Ето моята!

Двамата Волф бяха вече обречени. Достопочтеният старец поиска от своята „маша“ по-подробни обяснения.

— Как ще подхванете тази работа?

— С изстрел през прозореца на килията.

— Хмм. Стига само да не се вдигне много шум. Не бива да ви заловят. Сега по-нататък! Знаете ли кои са въпросните килии?

— Не.

Достопочтеният старец извади от джоба си лист от бележник и започна да чертае по него.

— Волф баща е на първия етаж зад четвъртия прозорец, като се брои от административната сграда, а синът е зад деветия. Первазът на прозорците се намира само на четири метра от земята. Улицата ще е тъмна, защото фенерът на ъгъла ще угасне точно в единайсет часа.

— Ясно, разбрахме се. Имате ли други подобни поръчения? Две хиляди марки не са дреболия… струва си човек да се поизпоти за тях.

Беловласият органист впери замислено поглед в дланите си. По лицето му се беше изписала лека и нежна усмивка.

— Вярвам ви, сухата пара е примамлива. Може ще съм в състояние да увелича печалбата ви. На улица Зигесщрасе номер десет има малка къща, която според мое предположение е собственост на княз Ван Зом. Тя е най-задната постройка в неговия парцел, който се води, че е на Паластщрасе. Там живее млад човек на име Рихард Бертрам… Но не — прекъсна се сам. — На днешното събрание ще се разпоредя какво да стане с него.

— Жалко — каза другият. — Това щеше да е работа и половина… а и не всеки има сигурна и безпогрешна ръка като мен, господине.

— Добре, добре! — махна с ръка органистът. — По-късно пак ще поговорим за това.

— Да запаля ли вечерта двете свещи?

— Да. Но този път по-рано от обикновено! И още нещо: на последното събрание няколко души отсъстваха. Сега трябва да дойдат всички без изключение.

След този странен разговор „най-обикновеният човек“ отиде на улица Мауерщрасе, влезе в една къща и се изкачи на четвъртия етаж. Отвори му Фридрих, почтен слуга и вятърничав скулптор.

— Какво желаете?

„Най-обикновеният човек“ му разказа с подробности всичко, което бяха обсъждали и решили заедно с „органиста“. След това Фридрих му каза:

— Господин шлосер, добре сте се справили. Князът ще ви възнагради, още повече че вашата двойна игра може да ви струва главата. А сега бързо си вървете! Очаквам и друг посетител.

Шлосерът си тръгна и действително, малко по-късно, на вратата на Фридрих се почука кратко. Беше органистът.

— Какво желаете? — попита Фридрих.

Беловласият се огледа в оскъдно обзаведеното помещение и без да чака покана седна на стола.

— Идвам при вас по поръчение на един познат. Познавате ли архитекта Якоб?

— Якоб?… Не мога да си спомня.

— Ще трябва да помогна на паметта ви. Срещнахте се с него при аптекаря Хорн. А него навярно го познавате, а?

— Да. Посещавал съм го.

— През последните дни не сте се мяркал в дома му. Е, да, така е с лекомислената младеж. Първо ухажваш девойчето, после не искаш и да чуеш за нея. Вярно ли е?

— Господине — запротестира Фридрих, привидно много смутен, — не знам, откъде накъде сте…

— Добре, добре, млади приятелю! Всъщност защо отрязахте квитанцията на Йете?

— Но много ви моля, господине! В края на краищата това си е моя работа!

— Не искате да ми кажете? Е, тогава аз ще ви назова причината — един господин, архитектът Якоб, ви обеща да ви помогне и затова вече не ви е нужно да продавате младостта си на тази жена.

— Не ви разбирам.

Органистът кимна бавно и замислено като на себе си.

— Вие сте предпазлив и дискретен, а това ми харесва. Изглежда сте точно човекът, от когото се нуждая. Не, не ми противоречете! Знам всичко за вас и бих могъл да повторя всяка дума, която сте разменили с архитекта Якоб. Били сте в кръчмата на Фрьобел на улица Бастайгасе. Е, виждате ли? Можете да ми се доверите.

— Ами щом сте дотам посветен във всичко, господине — престори се Фридрих, че отстъпва — тогава нямам причина да съм резервиран. Значи Якоб ви е разказал за мен?

— Да.

— Може би сте самият Капитан, а?

— Не, не съм точно този човек, млади приятелю. Капитана си има по-важна работа от тази лично да ви посещава, но аз съм един от неговите най-доверени хора.

— Жалко, господине! С удоволствие бих разкрил някой път сърцето си пред него, за мен е крайно време… скоро спестяванията ми съвсем ще се изпарят!

— Разбирам — дружелюбно се усмихна органистът. — Съчувствам ви за вашите грижи и тревоги, но съм упълномощен само да ви кажа, че ще ви бъде помогнато… при условие, че се съгласите с нашите предложения.

Почтеният слуга направи няколко забавно припряни жестикулации и извика:

— Всичко! Поискайте от мен всичко! Нужда закон не признава!… Само по-бързо, по-бързо!… Заради тази проклета полумаймуна съм…

— Каква полумаймуна?

— Ами заради този азиатец, този чуждоземец, този княз на всички индийски плъхове и мишки съм на този хал! Само той е виновен за всичко! Ех, да можех да му изиграя някой номер… о-о!

Днес ви се предлага най-добрата възможност за това, драги ми:

— Днес ли? Как така? Изплюйте камъчето де, господине! Омръзна ми този кучешки живот!

— Вече казах, че Капитана иска да ви помогне. Има една странноприемница, която е тъкмо като за вас.

— Не думайте!… Коя е тя?

— Знаете ли къде е гостилница „Съгласие“?

— Много добре! Тя ще бъде дадена под аренда или пък продадена.

— На първо време Капитана ще ви плаща арендата, а когато докажете верността и подчинението си ще ви даде възможност… да закупите цялата къща.

— Пресвета Дево! Господин собственикът на хотел Фридрих! Колко изискано звучи! Знаете ли, уважаеми господине, току-що открих една смес… смес ви казвам, и то каква! Внимавайте! На десет литра вода се вземат шест грама най-обикновена… е, ще ви пощадя с моите малки лабораторни тайни… във всеки случай течността има вкус на отлежал коняк! Разбирате ли от коняци?

— За това по-късно, млади приятелю, по-късно! Нека първо си заслужим странноприемницата!

— Тогава казвайте! Изгарям от нетърпение!

— И така! Предполагам, че добре познавате дома на княз Ван Зом.

— Като петте си пръста! Тичал съм дълги месеци нагоре-долу по стълбите! Казвам ви, нямах никакъв покой нито денем, нито нощем. Беше си едно проклето бъхтане!

— Цяла нощ ли свети в къщата?

— Да. По всички коридори има газово осветление.

— Неприятно!

— Защо?

— Че как тогава ще влезе човек незабелязано? Още повече, че нямаме ключ от входната врата и трябва тепърва да човъркаме в ключалката!

Почтеният Фридрих присви лявото си око.

— Отварянето на вратата ще стане бързо.

— А-а, да не би да имате…?

— Да. Нали знаете, че от дълго време чакам часа на отмъщението. Просто не мога да понасям скъперници с навирени носове. Преди да напусна си набавих втори ключ за външната врата. Не, драги господине, този стиснат човек с високо самомнение не бива да си мисли, че ще му се размине, дето ми изхвърли на боклука всичките реторти и епруветки!

— Само така, млади човече! Все повече ми харесвате. Това е една от най-важните житейски мъдрости: човек с нищо да не се примирява!

— Изключено! Ако си мислите обратното, значи лошо познавате човека срещу себе си. Юмрукът, а и малко акъл, са по-силни и от валето коз!

— Само не се горещете много-много, драги приятелю! Къде е ключът?

— Ето го!

Органистът огледа ключа и каза:

— Значително улеснява работата ни. Ще ни го дадете, нали?

— Да. При условие, че бъда възнаграден.

— Разбира се. В бъдеще няма да ви се налага да броите грошовете си, ако продължавате да служите на нашия съюз след тази първа проверка.

— Това е лесно. Помогни ми, за да ти помогна и аз! Съгласен съм. А сега ви моля да ми кажете точно какво трябва да направя! Треперя от нетърпение.

— Князът кога си ляга да спи? — попита старият.

— Не по-рано от един часа. Обикновено работи и до по-късно.

— Няма значение. Сега нощите са много дълги. Може би в три часа, а?

— Много добре.

— Чудесно! Пред къщата има малка градинка, поотдалечена от улицата. Когато от голямата черкова удари три часът, трябва да сте при портата.

— И по-нататък?

— Най-напред един мъж с бавна крачка ще мине покрай портата и точно пред нея ще изпусне носната си кърпичка. Това ще е знак, че е очакваният от вас човек.

— Да го заговоря ли?

— Да. Останалото ще се уреди от само себе си. Ще отключите портата и ще водите хората, които го придружават.

— Къде да ги заведа?

— В гардеробната.

— Какво ще търсят там?

— Не е добре да се знае всичко, млади приятелю. Сам се досещате, че Капитана подробно се е информирал преди да се впусне в подобно начинание и че знае къде да намери онова, което търси.

Хитрият Фридрих щракна с пръсти и се засмя.

— Знанието носи склероза и разваля апетита. Ето защо имам бистър ум и страхотен апетит, драги господине! Нямате си представа колко малко знам и колко блажен се чувствам с това си незнание. Но все пак знам някои неща, които може да са от полза дори за свръхпочитаемия Капитан.

— Тогава говорете!

— Известно ли ви е, че князът притежава милиони, както и какви ли не безценни богатства?

— Е, и?

— Имам болезнена слабост към злато и скъпоценни камъни. Не е ли забележително?

— Продължавайте!

— Това е истинска мания, драги господине, някакъв вид лунатизъм. И тя ме води винаги там, където се намират благородните нещица. Струва ми се, че в тези случаи в мен започва да говори благородната кръв, а благородното привлича благородно. Тази страст ме обзема понякога дори и на сън!

— По-нататък!

— Знаете, че в лунатиците се вселяват свръхестествени сили. Тогава са безполезни и най-сложните ключалки на огнеупорните каси. Не губете търпение, драги господине, ей сега свършвам! И така, князът има в гардеробната си една каса…

— Нищо ново не ми казвате. Знам дори къде е поставена. Но продължете!

— Освен това там има и тежък стенен шкаф, който винаги стои заключен. Предполагам, че в него князът съхранява другите си съкровища.

— И с това не ми казвате нещо ново. Знам го този шкаф.

— Хайде бе!

— Вече можете да си направите извода, млади човече, че за Капитана нищо не остава скрито-покрито.

— Князът често се заключва в тази стая, без да се съобразява с… моята страст към благородното. Една нощ наблюдавах през ключалката как отвори шкафа. Казвам ви, вътре имаше цяла библиотека от най-прекрасни томове! Извади една от книгите и отвори горната й корица… какво беше удивлението ми, драги господине, за малко щях да падна през ключалката! Ван Зом изобщо не държеше в ръката си истинска книга, а плоско ковчеже, пълно с блестящи и искрящи скъпоценни камъни!

— Знам, знам, и това знам — кимна беловласият органист. — Няма нужда да ми описвате този шкаф. Капитана е хвърлил око именно на „библиотеката“.

— Чудесно! Виждам, че господин Капитана има добър вкус. Но това са само мъртвите богатства на онзи скъперник. Отскоро той си има и живо съкровище!

— Живо ли? — изненада се органистът. — Слушайте, приятелю, изглежда вие сте голям шегаджия, който сам има живи съкровища, разхождащи се из града!

Но Фридрих не обърна внимание на шегата на своя събеседник. Направи сериозна физиономия и бавно и отмерено заяви:

— Не, не се шегувам. Само размислям дали съм длъжен да съобщавам на Капитана всичко, което ми направи впечатление.

— Естествено!

— Е, добре тогава. Точно така е, както ви казах. Този скъперник си е набавил по-особено съкровище, една представителна жена!… Не, не бързайте да махате пренебрежително с ръка, защото цялата работа ми се струва твърде странна! Тази жена непрекъснато спи и той се отнася с нея като с рохко яйце.

— Непрекъснато спи?

— Да. И най-забележителното е, че тя е жената на банкера фон Хелфенщайн, която…

С рязко движение органистът сграбчи ръката на Фридрих.

— Мътните го взели, ама че сте силен! — възкликна Фридрих и се освободи от здраво стисналите го пръсти на посетителя. — Драги господине, от вашата възраст човек не може да очаква подобна яка хватка!

— Млади човече — рече органистът и с мъка се овладя, — съвсем сигурен ли сте в това, което казвате? Не се ли лъжете? Нима добре познавате госпожа фон Хелфенщайн?

— Та нали лично й сервирах, когато преди време тя посети княза! Не, драги господине, имам отлично зрение… ако пожелаете, след години мога да позная една крава от стадото.

Старецът прекара пръсти през брадата си.

— Мътните го взели! — процеди той през зъби. — Дано му се върне в ада!… Млади човече, вие нямате представа колко важни неща ми доверихте току-що. Без да знаете и без да искате ми отворихте очите кой е онзи непознат, онази ръка от мрака, която… но да оставим тези неща! Сега може да ви излезе късметът. Обаче тежко ви и горко, ако открия в думите ви и следа от лъжа! И така, разчитам на вас. Точно в три!

Старият човек си тръгна, а почтеният Фридрих остана известно време неподвижен на мястото си, внимателно заслушан в отдалечаващите се стъпки. После изведнъж се оживи. Втурна се в съседната стая и след не повече от четвърт час другата врата на жилището с два входа се отвори и навън излезе… вятърничавият скулптор Щайн с мека широкопола филцова шапка, нахакано килната към едното ухо, стиснал в ръка сребърната дръжка на тънко, елегантно бастун-че.

Бавно тръгна по улиците като човек, който не знае друго занимание освен да се радва на живота и да се любува пред витрините на великолепните магазини. Не след дълго обаче свърна в странична улица и изчезна в сградата на съда, за да предаде лично едно писмо на асесора Шуберт. То съдържаше три кратки реда с настоятелната молба двамата Волф от село Хелфенщайн да бъдат преместени на по-висок етаж, и то в някоя от килиите, които гледат към двора.