Карл Май
Непознатия от Индия (17)

17. МЕЖДУ ЛЮБОВ И ОМРАЗА

За Лена Розенбаум, дъщерята на собственика на заложната къща на улица Васерщрасе, Бъдни вечер не премина във весело коледно настроение.

Тя бе ходила многократно в болницата, за да види Рихард Бертрам, но след като веднъж й се удаде да стигне до него и лекарят установи, че посещението й има неблагоприятен ефект върху болния, всякакъв достъп до младежа й беше забранен. Въпреки всичко с ожесточена упоритост тя продължи да се появява в чакалнята, докато един хубав ден й заявиха, че не бива повече да храни надежди. Нямало да й разрешат да разговаря с Рихард, преди напълно да се е възстановил.

Отгогава в сърцето й все по-настойчиво се загнездваше мисълта, че самият Бертрам не иска да я види. Тя изстрада адските мъки на ревността, узнала, че една друга жена, която жестоко мразеше, Хедвиг фон Тифенбах, придружавана от княз Ван Зом, безпрепятствено е пускана при Рихард.

Известно време Лена не ходи в болницата. Но в късния следобед на двайсет и четвърти декември с един малък подарък в чантичката си тя изкачи стъпалата, водещи към чакалнята.

— Ах, госпожице Розенбаум! — със студена, недружелюбна усмивка каза медицинската сестра. — Господин Бертрам го изписаха.

— Изписаха ли го?

— Да. Княз Ван Зом дойде да го вземе.

При тази вест ревността й се разгоря с предишната сила. Затича се към къщи. Естествено, Ван Зом! Може би двамата са посетили Тифенбахови, а Лена Розенбаум, тази, която посрещна с отворени обятия бедния поет, точно тя остана забравена. О, тази сладникава благородническа кукла, как само я мразеше Лена!

Отдавна в нейната романтична главица се появи мисълта, че намереното дете Рихард Бертрам е потомък на благородници. Тя правеше това заключение от златната верижка с медальона. А тази мисъл правеше ясно всичко останало.

С помощта на верижката Рихард, комуто досега липсваха необходимите средства, за да може енергично да издирва сведения за произхода си, някой ден щеше да разбере, че е потомък на стар благороднически род. И ще го постигне с помощта на Ван Зом, който с приказните си богатства може да раздвижи цяла армия от детективи.

И краят щеше да е следният: придобилият законните си права на наследник на еди кой си благороднически род щеше да се ожени за сладката Хедвиг фон Тифенбах, а после тъй омразната й жена щеше да води завиден живот с прочутия поет Алмансор. А за Лена Розенбаум нямаше никой да се сети. Нека си живурка в тъга и мъка на Васерщрасе!

Щом помислеше за тази възможност, девойката се разтреперваше. Следващата й мисъл бе да рискува и да направи всичко възможно, само и само да попречи на подобен развой на нещата. В нея се оформи готов план, който трябваше да я доведе до заветната цел.

Като вихрушка тя връхлетя в бащината си къща и веднага се втурна към стаята на Соломон Розенбаум.

— Тате, трябва да обсъдя нещо страшно важно с теб!

Стария, който безумно обичаше дъщеря си, охотно я изслуша. Тя лесно го спечели за плановете си и той обеща да съдейства за осъществяването на тайните й намерения.

Така Розенбаумови прекараха Коледната вечер. Резултатите от това съзаклятничество се проявиха веднага след празника.

Още през първите следобеди подир Коледа Рихард Бертрам се изправи пред Соломон Розенбаум. Беше прекарал много мирни и спокойни часове в дома на онези възрастни хора — часове без грижи по прехраната, часове, озарени от слънцето на щастието сред своите братчета и сестричета, и му се струваше, че всичко е сън. Този ден бе излязъл на улицата за пръв път след празника, и то за да отиде в заложната къща на Розенбаум с единствената цел да откупи и да си върне златната верижка.

— Нима господинът изведнъж е станал толкоз богат? — попита го евреинът, когато видя добре облеченият Рихард и чу желанието му. — Не настоявам да платите дължимата сума тъй скоро, ама щом толкоз бързате… Трябва само да повикам дъщеря ми. Тя ви даде назаем онез’ пари и тя пази квитанцията за получаването на заложния предмет. Да, да, млади ми господине, при Соломон Розенбаум сичко трябва да е наред, щото става дума за пари и злато!

Това не зарадва Бертрам. Но какво можеше да направи? Лена влезе. Беше много бледа. С изискана любезност поздрави Рихард. Той извади парите и заложната разписка от джоба си и й ги подаде. След оздравяването тази разписка му беше създала големи главоболия, защото беше изчезнала. И полицията не я беше намерила. Едва Ван Зом подсказа на младежа, че късчето хартия може да се е пъхнало между плата на старото палто и хастара на джоба. Така и излезе.

— Но господине — каза Лена, видимо смутена, — нима тази работа е толкова бърза? Парите не ми трябват!

— Въпреки всичко ви моля да ги вземете. Дълговете потискат.

— Мислех си, че ще ви виждаме по-често у нас…

— За съжаление моята работа ми оставя малко свободно време и навярно няма да мога скоро…

Той посочи към заложната разписка в ръката й и продължи:

— Госпожице Розенбаум, бъдете така добра да ми върнете верижката!

— Нали ти прибра и заключи златната верижка? — обърна се тя към баща си.

— Тя си е все още там, дето я сложих, в чекмеджето на пулта… Ето я, господин Бертрам!

Рихард леко отвори опаковката и хвърли бегъл поглед на верижката.

— Да, тя е! Приемете най-сърдечните ми благодарности!

От заложната къща той отиде на гроба на своя пастрок. Нищо не си спомняше за погребението и не знаеше къде да търси гроба. В администрацията на гробищата получи необходимите сведения и малко по-късно застана пред надгробната могила, където почиваше човекът, който му беше като истински баща.

Странни мисли го развълнуваха, мисли, които и преди, докато с право наричаше шивача Бертрам свой баща, го занимаваха, макар и не с такава настойчивост. Кои ли бяха неговите родители? В случай че верижката с инициалите Р и X, както и със странните орнаменти по медальона действително принадлежеше на родителите му, то тогава той е роден в много добро и заможно семейство. Но как тогава се беше озовал в приюта за намерени деца? Дали по някаква причина родителите му още като невръстно и невинно дете са се отказали от него? Но цялото му същество се бунтуваше срещу подобна мисъл. Или пък го бяха загубили? Или е пречил на някого, който е имал изгода от изчезването му?

Дълго си блъска главата над тези въпроси. Едва когато потрепери от студ, Рихард се отърси от дълбоките размисли. Със странна смесица от болка и щастливо чувство тръгна обратно към Зигесщрасе, където беше новият му дом.

Там завари Ван Зом, който го очакваше. Князът го посрещна с поглед, изпълнен с напрегнато любопитство. Най-благоразумно го посъветва да не губи нито ден, а час по-скоро да си върне скъпоценната златна верижка.

— Ето я! — каза Рихард и сложи бижуто на масата.

— Ще ми разрешите да й хвърля един поглед, нали? — попита Непознатия от Индия.

Взе верижката в ръка, внимателно я разгледа и изведнъж се стъписа.

— Наистина ли това бижу е ваше?

— Разбира се. Намерили са я при мен и…

— Не, не — прекъсна го князът, — нямах това предвид. Исках да попитам дали вашата верижка не е подменена с друга от Розенбаум.

Рихард се изплаши. Той попита Ван Зом как е стигнал до това предположение. Та нали Непознатия от Индия изобщо не беше виждал верижката. Младежът припряно взе бижуто от ръката на своя благодетел, приближи я към светлината и също се стъписа.

— Това… това…

— Е?

— Това не е моята верижка. Толкова съм я разглеждал внимателно в часове на размисъл, че сега съвсем ясно забелязвам разликата — естествено, след като ме накарахте да я огледам по-подробно.

— И каква е тази разлика?

— Ами няколко са. Ей тук гравираните листенца изглеждаха по-иначе, „Р“-то и „Х“-то бяха значително по-малки от тези, а и винетките не са същите.

— Моля ви — намеси се Ван Зом, — моля ви, опишете ми точно как беше украсена вашата верижка!

Рихард изпълни желанието му, доколкото му беше възможно. Направи го без да вдига поглед от златния предмет, и то е такова старание, че не забеляза припламналите искри в очите на Ван Зом. Впрочем Непознатия от Индия успя да се овладее.

— Тъй, тъй — невъзмутимо каза той, след като младежът млъкна. — А при случай бихте ли могли да се закълнете във верността на думите си?

— Бих могъл — без колебание го увери Рихард.

— Тогава дайте ми моля за кратко време това бижу!

— Ето го. Мога ли да попитам, какво мислите да правите с него?

Очевидно надушвате някаква измама. Да не би да се каните да отидете в полицията и…

— Не. Искам да отида при Розенбаум.

— И да го заставите да ви даде обяснения? Нищо няма да ви каже.

— Старият евреин ще отрича. Очаквам го.

— А на мен цялата работа ми е много неприятна. Семейството на Розенбаум се държа приятелски с мен. Дадоха ми назаем пари…

— Срещу много добра гаранция. — … а дъщеря им дори ме покани на вечеря.

— И това си е имало причина. Но все пак заради поведението им към вас, съм склонен на снизхождение, ала само при условие, че старият мошеник не прояви прекалено твърдоглавство.

— Не мога да ви попреча да отидете.

— И не бива. В случая на карта е заложено много повече, отколкото подозирате. Почакайте ме тук! Ще ви осведомя какво е станало, колкото е възможно по-скоро.

Князът тръгна, но не към заложната къща, а най-напред отиде в жилището на Улрике фон Хелфенщайн. Там той проведе продължителен и оживен разговор със своята съюзничка, в който значителна роля играеха златната верижка и медальонът. Стана дума за Франц фон Хелфенщайн, Капитана, както и и за двамата Волф в планината. Когато Ван Зом се сбогува с Улрике, тя остана в стаята си силно развълнувана.

После князът се отправи към собственото си жилище, където побърза да си сложи една от своите маскировки. Неузнаваем дори и за близък познат, той напусна дома си. Най-напред направи посещение на собственика на заложната къща на улица Васерщрасе. Верижката беше на сигурно място в джоба на кожуха му.

На неговото почукване вратата му отвори жената на вехтошаря и го попита:

— Какво желаете?

— Тук ли е господин Розенбаум? — отвърна й с въпрос Непознатия от Индия.

— Мога ли да попитам какво иска господинът от него?

— Аз съм колекционер на антикварни предмети и купувам стари монети, бижута и накити.

— Влезте!

— Значи вашият мъж си е у дома?

— Щом става дума за сделка с истински бижута и накити, той винаги си е у дома — изкиска се тя многозначително. — Елате!

Заведе непознатия в задната стая при Розенбаум. Предрешеният Ван Зом купи няколко по-дребни предмета, но поиска да му покажат други неща, за да спечели време.

— Навярно господинът не е от този град, а? — осведоми се вехтошарят. — Говорите като чужденец.

— Швед съм — кратко заяви Ван Зом.

— Имате големи познания за скъпоценни камъни, перли и монети. Да не би по професия да сте изследовател на стари книги, оръжия и накити?

— Не, само любител.

— Тогава всъщност работите нещо друго, нали?

— Разбира се. Управител съм. На именията на един страшно богат шведски барон.

Евреинът подскочи изпълнен с респект, защото той беше от хората, на които друго не внушаваше уважение освен парите.

— Не бях чувал, че в Швеция имало толкоз богати земевладелци — рече той.

— О, там има такива земевладелци, както и в Русия или в Унгария! Моят господар притежава земи, големи колкото цяло княжество. Жалко само че след време богатствата му ще се влеят в държавната хазна!

— Хиляди пъти вай! Тези безбожно много пари! И защо?

— Понеже родът ще престане да съществува.

— Баронът няма ли деца?

— Има само един син, но той е безследно изчезнал.

— Изчезнал ли? — учудено каза Розенбаум, който без да подозира каквото и да било беше готов да налапа въдицата с опасната стръв.

— За съжаление! Момчето е било отвлечено.

— Отвлечено? Велики Боже! Но тогаз значи още може да се намери! Едно човешко същество не може да изчезне току тъй безследно, като малко кученце или коте!

— Така е, но въпреки всичко оттогава изминаха двайсет години, а всички издирвания останаха напразни.

— Двайсет години! Наистина дълго време! — обади се старият евреин, увлечен от измислената история на непознатия. — Че нима не са търсили из цяла Швеция?

— Там ли? Там изобщо не са търсили.

— Изобщо ли? Не са търсили отвлечено дете, което е щяло да донесе на онзи, дето го намери, награда от хиляда марки, от пет хиляди марки, а може би дори и…

— Детето не е било отвлечено от Швеция, а по време на едно пътуване през Германия. По онова време баронът бил спрял в малко селище, недалеч от този град.

Старият евреин зяпна с уста.

— Мога ли да запитам, к’во име имаше момчето?

— Разбира се. Роберт фон Холмстрьом.

— Роберт! Роберт фон Холмстрьом! Туй е „Р“-то и „Х“-то на медальона!… Боже Господи на всички праотци!

— Какво има? Какво ви е?

— Нищо! Съвсем нищо! Исках само да кажа, че таз’ история е много интересна. А кой го е отвлякъл?

— Бавачката посегнала на някои скъпоценности на господарката и е трябвало да бъде уволнена. И за да си отмъсти, тя взела че отвлякла малкото момченце.

— Господи Саваоте! Колко зла персона! Че толкоз ли не е имало нещичко, за което да се хванат и да издирят изчезналото дете?

— О, имало е! Малкият е носел на врата си златна верижка с инициали. Нея търсихме. Ала напразно. Баронът даже внесе в Шведската банка значителна, сума като награда.

— Значителна сума ли?

— Да. Десет хиляди марки.

— Боже справедливи! И кой ще я получи? — Онзи, който ни посочи някаква следа, кякаква истинска следа.

— Десет хи… — благоговейно повтори Соломон Розенбаум, ала от страхопочитание думата заседна в устат му.

— …хиляди! — допълни жена му, която свряна в един ъгъл, слушаше целия разговор.

— Златна верижка ли споменахте, господине?

— Защо питате тъй настоятелно за нея?. — Махна с ръка мнимия швед. — Та тази истории се е случила преди цели двайсет години и никога няма да се узнае къде е момчето и дали изобщо е живо.

Евреинът енергично размаха и двете си ръце.

— Не изказвайте таквоз нещо тъй лековато. Десет хиляди марки са си десет хиляди марки, а една златна верижка си е златна верижка!

— Ах, какво ли значение има драги! — засмя се Ван Зом. — По-добре ми покажете още нещо от вашите съкровища!

Разсеяно старият вехтошар измъкна няколко кутии и малки касетки и ги постави на масата.

— Не мога да не ви отправя сериозни укори, господине — недоволно промърмори той, докато пръстите му силно трепереха, — хората си отиват. Те се раждат и ги погребват. Но златото и скъпоценните камъни остават. А дори и след хиляда години може да се издири златна верижка. Та к’во са всъщност някакви си двайсетина годинки? Ами как изглеждаше тя?

— Бавачката ли? Наистина не знам!

— Ах, к’во ли ме интересува оназ’ непочтена фуста! Имам предвид верижката!

— Тънка, чиста старогерманска изработка. На нея имало медальон, украсен със сложни, доста богати винетки, вляво от които е било гравирано едно „Р“, а вдясно — едно „X“.

— Едно „Р“ и едно „X“ ли?

— Да, „Р“ и „Х“.

Жената отвори уста, обаче Розенбаум побърза да й се сопне:

— Мълчи старо! Туй е само моя работа. Размърдаш ли си езика, и започваш да дрънкаш глупости. А тук става дума за десет… — …хиляди марки! — изпищя тя.

— Струва ми се — каза непознатият, — че проявявате необикновен интерес към тъжната семейна история на рода Холмстрьом. Да е стигала до ушите вй вест за някакво намерено дете — при вашата професия? Та детето е изчезнало безследно нейде по тези места. Не е изключено…

— Не, господине — бързо го прекъсна евреинът, защото видя, че жена му пак се канеше да си отвори устата. — Не, съвсем наскоро обаче купих за моята щерка Лена няколко накита със старогерманска изработка. Ей тъй, между другото, от някакъв най-обикновен човек. Сред тях има една верижка с медальон. Ама на нас често ни се случва таквиз бижута да ни минават през ръцете. Ала десет хиляди марки, господине! Ще ида да я доведа, щерката Лена!

Розенбаум се втурна през ниската врата, затича се нагоре по стълбите и осведоми дъщеря си.

Девойката впери в стария искрящите си очи и извика:

— Не, тате! Не давам верижката!

— Не бъди глупава, дъще, живот мой!

— Вече ти казах, тате: щом Рихард Бортрам ме отблъсква, тогава и няма да си възвърне аристократичното потекло. Виждаш колко умно направихме, като набързо дадохме на твоя майстор-златар да направи копие на верижката, на което обаче не са възпроизведени съвсем точно гравираните украшения и инициали. Не, Лена Розенбаум знае какво дължи сама на себе си!

— Но туй ще струва на баща ти цели десет хиляди марки!

— Я не вярвай на тези глупави фантасмагории! Преди няколко часа Рихард Бертрам дойде да си вземе верижката, а ето че сега ни идва този човек от Швеция! Нима не виждаш тук връзката?

— Имаш основание, Лена! — кимна старият. — Ама ако наистина е тъй, тогаз биха могли да ни изпратят и полиция, та да претърсят къщата! По-добре е да покажем верижката на господина.

— Хубаво! Но искам и аз да присъствам. Няма да я изпусна от ръцете си!

— Тогаз слизай бързо с мен!

Възбудено и припряно той заслиза надолу по стъпалата, докато дъщеря му го следваше размисляйки, бавно и невъзмутимо, като здраво стискаше в ръка кутийката с бижуто.

— Туй е Лена, мойта дъщеря! — представи Розенбаум момичето.

Посетителят учтиво се поклони. Той едва не се изплаши от бледото лице на Лена, изпито от душевни терзания.

— Много сте любезна, госпожице. Вашият баща сигурно вече ви е разказал, че много обичам старите златни накити. Той искаше да ми покаже една верижка, която наскоро ви е подарил, защото, предполагам вече знаете, че става въпрос за десет хи… — …хиляди марки! — за трети път изстреля госпожа Розенбаум тези думи.

Очевидно десетте хиляди марки оказаха въздействие и върху Лена.

— Ще видите верижката — рече тя, — но само при едно условие: няма да я докосвате! Тя си остава наша собственост!

— Но нали сте я купили?

— Разбира се.

— Значи ви принадлежи! Не, аз ви моля само да ми разрешите да й хвърля един поглед.

Лена сложи верижката върху масата, но без пръстите й да изпускат двата й края.

Непознатият се приближи и я разгледа. Веднага всичко му стана ясно. В никакъв случай Соломон Розенбаум не беше придобил този накит по законен път. Това беше истинската верижка, която преди известно време Рихард Бертрам беше оставил в магазина на евреина като заложна вещ. По причини, които в момента Ван Зом все още не знаеше, те я бяха подменили с фалшификат, който бяха върнали на нищо неподозиращия поет.

Особено две обстоятелства караха княза сериозно да се замисли. Първо, че фалшификатът е бил изработен толкова бързо. Сигурно е бил поръчан светкавично, а по това можеше да се направи важно заключение за преследваната цел. Второ, че тъкмо винетките по медальона на верижката са били променени. При правилно разчитане и тълкуване се разбира, че те представляват стилизиран семеен гроб с едно „ф“ по средата и всъщност още на времето това е било достатъчно ясно указание за управителя на приюта за намерени деца за произхода на подхвърления Рихард Бертрам. Близко до ума беше и заключението, че Розенбаумови знаеха всичко това и че имаха намерение да не позволят на младия поет да проникне в тайната на потеклото си.

Оттук до пълното разгадаване на истинското положение на нещата имаше само една крачка за човек с проницателността на Ван Зом. В случая движеща сила се явяваше любовта. Лена, дъщерята на евреина, обичаше поета и искаше той завинаги да е неин. Не искаше да го изгуби чрез разкриването на истинското му име. А това непременно щеше да стане, ако Рихард знаеше онова, което неговият покровител подозираше и което бе потвърдено при беглия оглед на истинската верижка — винетките върху медальона представляваха в стилизиран вид герба на рода фон Хелфенщайн, поради което беше лесно от пръв поглед да се разгадае смисъла им като цяло. Между красиво извитите линии бе поставено едно „Ф“, а „Р“-то и „Х“-то отляво и отдясно загатваха името на намереното дете — Роберт фон Хелфенщайн.

— Е, какво ще кажете? — попита Лена, прекъсвайки бързо гонещите се мисли на княза.

— Бога ми! — възкликна мнимият управител, като мигновено се овладя. — Та това е верижката на Холмстрьомови! Няма съмнение, скъпа госпожице! Много добре съм запомнил рисунката от албума със семейните бижута и преди всичко изображението на герба е съвсем точно… Това е тя!

Госпожа Розенбаум отново отвори уста, но този път сама я затвори. И старият лихвар също не бе в състояние да проговори. Изглежда шве-дът се бореше с вълнението си. Лена продължаваше здраво да държи в ръцете си краищата на верижката. Тя притвори очи и стисна устни.

— Тя е! — повтори непознатият след кратка пауза. — Моля, кажете ми, от кого я купихте?

— Това е наша тайна! — енергично отвърна девойката. — Вие никога няма да…

С трескава бързина тя притисна накита към гърдите си. Ван Зом махна пренебрежително с ръка и каза:

— Но моля ви, скъпа госпожице! Изобщо не мисля да ви отнемам вашата собственост, стига само наистина да имате право да я задържите. Нека си поговорим спокойно! Още веднъж ви моля най-учтиво да ми отговорите на въпроса: от кого купихте верижката?

— Това не ви засяга? — ядно изфуча тя. Ван Зом се усмихна.

— Мисля, че все пак ме засяга! И ако откажете да ми дадете сведенията, за които ви моля, мой дълг е да се допитам до онзи човек, чиято собственост всъщност е верижката!

— Господи Аврааме! — изкрещя Соломон Розенбаум. — Искате да уведомите барон фон Холмстрьом?

— Не.

— Амче кой тогава?

— Някой си Рихард Бертрам!

Госпожа Розенбаум ужасено отхвърли глава и избухна в жлъчен смях.

— Отидоха, та се не видяха десетте хиляди марки! Ха-ха-ха-ха!… О, ти овча главо!

— К’во? Господин Рихард Бертрам е изчезналият син на семейство Холмстрьом? Как се радвам заради тоз’ добър клет бедняк! Само ме е страх, че не е истина. Та нали господин Бертрам си получи обратно верижката!

— Един фалшификат, добри ми човече!

— К’ва лъжа! Соломон Розенбаум има пари и състояние! За какво му е да подменя златната верижка на един голтак, за да спечели някакви си сто и петдесет, пък дори и хиляда марки.

— Той ще даде показания под клетва!

— Десет хиляди марки! — изпищя старата.

— Господи Аврааме, как може да има толкоз низко паднали хора! — завайка се старият мошеник. — Да положат лъжлива клетва само заради най-обикновена верижка!

Непознатият посегна към шапката си.

— Щом се държите по този начин, ще трябва да си вървя. Ще поискам от полицията да разпитат в приюта, където навремето е бил настанен малкият Рихард Бертрам. Там непременно има описание на верижката и медальона в документите по приемането на момчето, защото така го изисква законът.

За секунди в стаята настана тишина. Чуваше се само тихото хленчене на старата. После Ван Зом продължи:

— Преди това ми се иска още веднъж да ви посъветвам — да се разберем с добро, не държа да бъдете наказани. Не допускайте да се стигне дотам! Тръгне ли веднъж цялата работа да се разнищва от съдилищата, тогава не ви мърда дългогодишният затвор!

— Господи на моите деди! Затвор! Ужасеният Розенбаум плесна ръце.

— Във вериги и окови! — изпищя старата.

— Затвор! — промърмори като на себе си и Лена.

— И не само това. Рихард Бертрам ви желае доброто. Веднъж, когато е бил в беда, вие сте се отнесли дружелюбно към него. Той не го е забравил и затова е настроен приятелски към вас. И досега предполага, че верижките са объркани съвсем неволно. Но ако продължите да отричате, тогава… тогава ще му е много жал за вас.

— Много жал! — прошепна Лена.

Лицето й ясно издаваше вътрешната борба, която бушуваше в душата й. Борба между любовта и омразата. Най-сетне тя се сепна така, като че бе взела бързо и енергично решение.

— Наистина ли ще му е жал за нас?

— Да, разбира се. И ми се струва — с тих глас добави Ван Зом, — че най-вече ще му е жал тъкмо за вас, госпожице Розенбаум.

Изричайки тези думи, князът добре съзнаваше какво прави. Той знаеше, че така подхранва в Лена Розенбаум надежди, които действителността неизбежно щеше да направи на пух и прах. Но той вярваше, че поема тази отговорност пред съвестта си, защото кое всъщност бе за Розенбаумови по-безсърдечно и по-безцеремонно — ако с помощта на малка измама изтръгне от ръцете им верижката, която те бяха присвоили чрез грубо мошеничество, за да попречат на Рихард да заеме полагаемото му се място в живота, или пък ако направо отиде в полицията да направи донесение и поиска Розенбаумови да бъдат арестувани? Определено по-малко жестока и по-човешка беше измамата, хитростта. Трета възможност нямаше.

И така, той спокойно зачака отговора на Лена, като не откъсваше от нея поглед.

Князът добре разбираше какво става в нейната душа. Тя премисляше кое ще е по-изгодно за нея. Очевидно вече я бяха прозряли. Мъжът, когото искаше да спечели не само заради самия него, но и заради името и положението му в обществото, заплашваше да й се изплъзне. Оставаше й една възможност да постигне целта си. Ако постъпи привидно великодушно и безкористно, може би отново ще спечели благодарността на този младеж с нежна душа и дълбока чувственост.

Осъзнавайки всичко това, Лена реши да действа:

— Ето! — каза тя. — Нека си получи верижката!

— Хиляди пъти вай! — развика се старият евреин. — Верижката! Тя поклати глава в отговор на протестите му и подаде накита на Ван Зом.

— Тя е негова собственост. Нека я получи заедно с нашето свидетелство, че действително му принадлежи.

— Благодаря ви — простичко отвърна Ван Зом и се поклони, за да не му се налага да й подава ръка. После побърза да напусне заложната къща на евреина, без да обръща внимание на виковете на стария, че трябвало да му върнат фалшивата златна верижка.