Карл Май
Непознатия от Индия (23)

23. ЧАСОВНИКЪТ

Беше към единайсет часа, когато и последната шейна потегли пред парадния вход на къщата на Ван Зом. Нощта беше тъмна и буреносна. По улиците и уличките метеше силен вятър и запокитваше в прозорците гъсти облаци от снежинки. Като слаби светли точици, загубили напълно осветителната си сила, газовите фенери блуждаеха във въздуха и не смогваха да осветят пътя на закъснелите минувачи дори на няколко крачки.

В този момент угасна голямата лампа в просторния вход, а след броени минути широката лицева страна на гордата внушителна къща потъна в дълбока тъмнина.

Но нейните обитатели все още не бяха легнали да спят. Прислугата се оттегли в помещенията, които гледаха към задния двор, чиито плътно затворени капаци не пропускаха и най-тънкия лъч светлина.

Княз Ван Зом седеше самотен в своя работен кабинет, подпрял чело на дланта си, втренчил поглед в тъмнината през прозореца, където от време на време подобно на призраци се носеха светлите гъсти снежни вихрушки. Мислите му бяха при жената на банкера, която по настояване на префекта на полицията временно бе настанена в държавна болница, където по всяко време бе на разположение на властите за разпит и където полагаха за нея грижи, необходими за пълното й възстановяване. Ван Зом си даваше сметка за пълния си успех в опита да изтръгне желаните признания от съучастничката на Капитана. Но колкото и точно да беше изчислил и предвидил предварително всичко… сега, след като действително го беше постигнал, все пак то го беше дълбоко разтърсило. Мислеше си за стария таен съветник Щиве, който на времето с неумолима строгост беше подложил Герхард Бург на кръстосан разпит, а после с произнасянето на присъдата си го беше зачеркнал от редиците на живите.

Навярно в тези часове старият човек също като Ван Зом седеше потънал в тежки мисли пред призованите призраци от миналото.

Изведнъж князът скочи на крака. Не, той нямаше време за безполезни мечтания. Все още врагът не беше обезвреден! Ако всичко се развие така, както го е замислил, още тази нощ, малко след три щеше да удари сетният час за Капитана.

Последният гост още не беше напуснал дома му, когато Фридрих пристигна от затвора с новината, че същата вечер между десет и десет и половина непознат е стрелял с пневматична пушка в килиите, където първоначално бяха затворени арестуваните баща и син Волф. По настоятелната молба на княза бяха необезпокоявано оставили да избяга този тип, когото Ван Зом и Фридрих добре познаваха и чиито действия бяха проследени внимателно. На Ван Зом, който дърпаше всички конци, му беше достатъчно да знае, че Капитана наистина е решен да направи всичко възможно само и само да отстрани всеки човек, запознат с тайните му, преди да е изтекъл фаталният за живота му срок.

За пореден път князът премисли взетите предохранителни мерки и реши още веднъж да поговори с Фридрих, и то възможно по-скоро. Той очакваше от Капитана всякакви подлост и коварство, а умният младеж, винаги в добро настроение, му беше станал особено близък и необходим през последните месеци.

Когато камбаната на главната църква отмери третия час, иззад едно крайпътно дърво, недалеч от желязната решетъчна порта, се отдели тъмен човешки силует и бавно започна да се приближава. Приличаше на човек, потънал в мислите си. Докато минаваше покрай портата, от вкочанените му от студа ръце на земята падна носната му кърпа.

— Пссст, хей! — шепнешком се разнесе още в следващия миг откъм другата страна на желязната порта. — Тук е свой човек!

Беше слугата Фридрих, който, изпълнявайки точно дадените му указания, търпеливо изчакваше развоя на събитията.

Човекът на улицата се наведе и бавно-бавно вдигна изпуснатата кърпичка. При думите на Фридрих той трепна от изненада.

— Някой каза ли нещо? — с приглушен глас попита.

— Да.

— И какво казахте?

— Свой човек!

— Не знам какво имате предвид.

Тогава зад Фридрих се чуха скърцащи стъпки в снега и някакъв друг човек застана до него в малката градинка пред самата къща.

— Всичко е наред! — каза той на чакащия отвън мъж. — Прехвърлете се при нас!

Бързо и с лекота другият се покатери през оградата.

— Някой влизал ли е в къщата през последните два часа? — попита застаналият до Фридрих човек.

— Не съм виждал жива душа.

— А да сте забелязали нещо по-особено?

— Абсолютно нищо.

— Добре. Днес е главното изпитание за вас. Ако всичко мине като по вода, още отсега гостилницата „Съгласие“ става ваша, но ако съм се излъгал във вас, смятайте се вече за труп!

— Е, е! — тихичко се засмя Фридрих. — Предпочитам кръчма пред ковчег!

— Надявам се да е така, за ваше добро е. Все пак се налага да ви вържа. Подайте си ръцете!

— Да ме вържете ли? Защо, господине?

— От предпазливост. Вие ще ни водите. Ако разбера, че сте верен човек, нищо лошо няма да ви се случи, но ако усетя обратното, в сърцето ви ще забия нож.

— Бррр, колко страшно звучи това, драги ми приятелю! Ето спокойно се оставям да ме вържете. Ето ръцете ми!

Фридрих усмихнато протегна към човека и двете си ръце, макар че не му беше весело. Само за секунди китките му бяха стегнати отзад на гърба и тогава по даден знак от различни страни през снежната вихрушка към тях бързо и безшумно се приближиха още няколко човешки силуета. Фридрих ги преброи. Без предводителя те бяха десет души.

— И така — отново поде човекът, който бе говорил дотогава, и на Фридрих се стори, че разпознава гласа на достопочтения „органист“, — който не се предава без шум, ще получи нож между ребрата. Ти ще останеш на пост долу при входната врата, а ти на стълбището. Тъй! Вие четиримата ще заемете със съкровищницата! Останалите четирима ще ме последват! Отиваме при княза! Хайде!

С тези думи той пъхна ключа в ключалката. Вратата се отвори безшумно. Един от мъжете побутна Фридрих да върви пред него. В къщата всеки от тях запали по един маскировъчен фенер. Фридрих закрачи напред, последван от предводителя и останалите. Можеше да се закълне, че този човек беше Капитана. Заизкачва се нагоре по стълбите и на първия етаж се спря пред една врата.

— Ето тук е помещението със скъпоценностите — прошепна той.

— Къде спи князът?

— Ей там, вдясно! Предпоследната врата води към антрето пред спалнята му.

Капитана нареди на четирима от хората си да влязат в стаята, където се съхраняваха скъпоценностите. Изчака и последният от тях да изчезне зад вратата, а после направи знак на останалите четирима.

Антрето, в което се вмъкнаха бързо и безшумно, беше тъмно като в рог. Маскировъчните фенери пръскаха слаба, несигурна светлина, която често мамеше зрението.

— Къде е? — попита Капитана в ухото на Фридрих.

— Ей там зад завесата!

— И така — обърна се Капитана към хората си, десницата му здраво стисна ножа, приготвяйки се за удар, — аз сам ще се заема с онзи пес! Само в случай на нужда ще го нападнете и вие!

Съвсем тихо, на пръсти, той тръгна пред другите и отметна тежката завеса, толкова плътна, че даже ярка светлина не проникваше през нея.

Но веднага се спря на мястото си като закован. Мислеше, че ще влезе в тъмна спалня, а най-неочаквано се озова пред силно осветено помещение. Ръцете му пипнешком затърсиха опора встрани и фенерът заедно с ножа строполиха на пода. Имаше чувството, че леденостудена ръка стисна сърцето му… ръката от мрака…

В стаята точно срещу вратата стоеше писалището на убития господар на замъка Хелфенщайн. И изобщо цялата стая беше същата. Мебелите, картините, както и другото обзавеждане… всичко беше същото. Или по-точно казано — бяха поставени точни копия на предметите, унищожени от пожара в замъка Хелфенщайн. И това бе работа на Ван Зом!

А на всичко отгоре от камината се чуха звънките удари на часовник, отброяващи съответния час и заедно с тях се разнесе песента на стария часовник: „Бъди винаги верен и честен чак до своя гроб студен…!“ Нежните звуци подействаха на престъпника като удари с чук. Преди много години същите звуци прозвучаха в ушите му точно когато извади острия бръснач и червената кръв на стария Хелфенщайн бликна от прерязаното му гърло!

Хиляди пъти оттогава тази мелодия го беше подлудявала. Където и да отидеше, каквото и да правеше, той я чуваше. Против волята му Нора беше запазила този гаден часовник и го беше поставила в стаята си, но той не биваше да бие, не биваше да се разнася песента му. Така беше наредил Франц фон Хелфенщайн.

А ето че сега точно тук го посрещна тъничкият гласец на стария стоящ часовник. Престъпникът не подозираше, че Ван Зом е узнал значението на този часовник от Нора и от Антон и в последния момент се е сдобил с този странен механизъм, като предварително знаеше ролята на неговата мелодия в плана за разобличаване на Капитана.

От гърлото на престъпника се изтръгна задавен вик. Той се олюля. В същия миг силен глас зад него разкъса гробовната тишина.

— Убиец! Франц светкавично се обърна. Пред него стоеше… Герхард Бург!

— Помощ! — изрева Капитана. — Мъртвите възкръсват!

Той размаха ръце във въздуха и тежко се строполи на пода. При падането си престъпникът неволно подритна с крак ножа и оръжието се плъзна по пода далеч в ъгъла на стаята.

Четиримата избрани от него хора, несъмнено най-дръзките смелчаци от цялата банда, се вкамениха от уплаха, като видяха своя предводител да рухва на земята. Не забелязаха, че Фридрих тихичко се измъкна настрани.

— Внимание! — заповеднически се разнесе същият остър глас. — Обърнете се!

Подобно на безволеви марионетки четиримата се подчиниха и се видяха изправени срещу шестима полицаи, сред които беше Фридрих, развързан и с револвер в ръка. Сигурно тези хора безшумно бяха обезвредили поста при входната врата и другия на стълбището.

— Предателство! — извика най-сърцатият от бандитите. — Пронижете ги с ножовете си!

Ала още преди ръцете да успеят да замахнат за удар, пълните с олово палки на полицаите се стовариха върху главите им и след кратко време престъпниците лежаха вързани върху килима.

Вързаха ръцете и краката на изпадналия в безсъзнание Капитан, занесоха го в съседната стая и го оставиха под надзора на един пазач.

Цялата сцена се разигра за не повече от три минути. С няколко кратки манипулации Герхард Бург отново се превърна в княз Ван Зом и заедно с Фридрих и полицаите се отправи към гардеробната, за да сложи край на престъпните деяния на останалата част от бандата.

Докато Капитана и неговите четирима съучастници бяха влезли в работния кабинет на Ван Зом, мислейки го за неговата спалня, останалите четирима ловко бяха отворили големия шкаф със скъпоценностите. С треперещи от алчност ръце те започнаха да вадят книгите и да ги разтварят — нали от Капитана бяха научили тяхната тайна. Но… в тях намериха само дребен чакъл.

— Само камъни! — разочаровано извика един от тях.

— Я млъквай! — сопна му се неговият съсед. — Това е само хитър номер. Онова, което търсим, ще се покаже ей сега. Продължавайте!

В същия миг откъм набеденото за спалня работно помещение на княза се разнесе вик — вярно, беше приглушен от стените и от дебелата плътна завеса, но все пак бе ясно доловим.

— Какво беше това? — стреснато попита един от тях и нададе ухо към вратата.

— Последният признак на живот от устата на княз Ван Зом — небрежно подхвърли друг и затвори още една книга, която също съдържаше най-обикновени камъни. — Сигурно Капитана му е светил маслото.

— Да се надяваме.

Изпълнени от алчност, те продължиха да търсят, но колкото и томове да разтвориха, в никой от тях не откриха друго освен камъчета и пак камъчета.

— Проклет боклук! — изгуби търпение най-припряният от тях. — Да се захващаме с касата! Да не си пилеем повече времето с тези камънаци!

В същия миг в стаята изведнъж стана много светло. Двете врати към коридора и към съседното помещение се отвориха широко и на прага им заплашително пробляснаха оръжията на полицаите — малки, но зловещи пистолети с насочени дула към престъпниците.

— Дръжте ги! — изрева най-близко застаналият до полицаите бандит и с високо вдигнат нож се нахвърли срещу тях.

Тогава се разнесе изстрел. Човекът рухна на земята, улучен точно в челото.

— Горе ръцете! — заповяда острият глас на княза. — Който помръдне, ще бъде застрелян!

С готовия за стрелба револвер в ръка той прекрачи прага.

— Хвърлете ножовете! — продължи князът и запъна спусъка. Чу се как стоманените остриета издрънчаха на пода.

— Ей там, от дясно… един по един излизате напред! Хайде, давай!

— Къде е Капитана? — извика един тип, чиято късо подстригана червеникава коса издаваше наскоро пуснат на свобода или избягал затворник.

— Скоро ще го видиш, рижава главо — гласеше отговорът, — и то здравата вързан. Всъщност би могъл сам да се сетиш, че иначе ние нямаше да сме тук!

— Е, ами тогава — грубо се изсмя рижият и, като кършеше нахакано рамене, се приближи. — Този път ножовете ни не са изцапани с кръв… иначе щях да ви водя заедно с нас на оня свят, проклети копои такива!… Хайде, момчета!

Все още колебаейки се и ръмжейки като вързани на верига песове, останалите пристъпиха напред и се примириха с неизбежната участ. Протегнаха ръце, за да ги вържат, и скоро бяха отведени.

Те се появиха пред дома на Ван Зом щом удари три, а когато от църквата бе отмерена първата четвъртина от следващия час, изнесоха Капитана с вързани ръце и крака от къщата. Докато прислугата сновеше из помещенията на обширната сграда като подплашен орляк кокошки, за да заличи следите от схватката, потънал в дълбок размисъл, Ван Зом стоеше изправен на прозореца в работния си кабинет и гледаше как тъмните силуети изчезват в снежната виелица.

Капитана беше изиграл ролята си за последен път.

Какви ли не мисли минаваха през главата на Ван Зом. Той разтърка чело, като че ли искаше нещо да изтрие, после се върна в стаята. На прага й се появи слугата Фридрих.

— Заповедта е изпълнена! — доложи той по военному. — Четирима души молят да бъдат върнати на детективска служба в родния си град отвъд тези красиви планини!

— Четирима ли? — попита неговият господар, който малко по-объркан се върна в действителността от света на своите мисли. — Но аз виждам само един!

— Всъщност са двама, но единият се брои за трима. Спомнете си за кумеца Хайденрайх преди време, когато беше онази иманярска история — едно е три и три — едно, това е то магьосническото число! — засмя се Фридрих, но в смеха му имаше и мъничко тъга. — На първо място е вашият слуга Антон. На второ, най-обикновеният копой Ханс Хол, който от днес нататък пак заедно с гореспоменатия Антон ще бъде вързан като със синджир за службата си на частен детектив в родния си град. На трето място идва вятърничавият скулптор Щайн, който ще изчезне безславно и безследно. И на четвърто — почтеният Фридрих, понякога наричан Йохан, който няма да получи нито чаровната Йете, нито гостилницата „Съгласие“, защото човекът, който се канеше да му подари тази хубава кръчма, бе изпратен от ваша светлост в един хотел, където на самия него нищо няма да му подаряват! Ах, да, така е ваша светлост, на този свят ти се отплащат все с неблагодарност!…

 

„ЗА ДА СЕ СБОГУВА…“

 

Голямо беше вълнението на следващия ден в града, щом се разчу, че през последната нощ със съдействието на княз Ван Зом е арестуван спечелилият си ужасна слава Капитан заедно с цялата си банда. Обаче вълнението и сензацията надминаха всякакви граници, когато вестниците публикуваха името на тайнствения, толкова дълго търсен престъпник — банкера Франц фон Хелфенщайн. Хората бяха смаяни и отначало не повярваха. Питаха се дали пресата или пък полицията не бяха станали жертва на рафиниран и хитър шегаджия. После вестниците започнаха да изнасят все повече и повече убедителни подробности… и лека-полека кошмарът, който от дълго време неизказано бе измъчвал надлъж и нашир жителите на страната, взе да се разсейва и накрая изчезна.

На обед по заснежените улици на града се чуха веселите звънчета на шейната с малката златна княжеска корона над холандския държавен герб. Тя спираше ту тук, ту там и навсякъде слугата скачаше на тротоара, за да предаде в една или друга къща някакво писмо.

Кратката бегло нахвърляна на ръка покана предизвикваше учудване, а при Улрике фон Хелфенщайн това учудване се примеси с дълбока печал.

Когато камериерката, донесла писъмцето на своята господарка, излезе от от стаята, Улрике не беше повече в състояние да се владее. Погледът й се плъзгаше по кратките редове, сякаш още не можеше добре да схване смисъла им. Две сълзи се отърколиха по страните й, размазвайки буквите, които неговата ръка беше написала: „За да се сбогува, княз Ван Зом си присвоява честта най-учтиво да покани госпожица Улрике фон Хелфенщайн на чашка чай и непринудена лека вечеря…“ За да се сбогува! Защо е това внезапно заминаване? Тъкмо след залавянето и разобличаването на Капитана имаше толкова неща да се изясняват и уреждат в нейните семейни работи и отношения, а това можеше да стане единствено с помощта на Ван Зом. Сега той просто я изоставяше на произвола на съдбата. Разтърсиха я тихи ридания. Изведнъж в нея отново настана пълен мрак и като че с един удар угасна жизнеността, куражът й за борба с живота, изместили от няколко седмици нейната дългогодишна тъга и меланхолия. За да се сбогува… Тя притисна с кърпичката пълните си със сълзи очи и се опита да овладее обзелото я глупаво чувство. Та какво ли в крайна сметка я засягаше княз Ван Зом? Какво си беше мислила, на какво се беше надявала? Какво беше това раздвоение в душата й?… Тя не искаше да признае пред себе си, че простодушното й и прямо сърце, което не знаеше що е притворство, се беше събудило след двайсетгодишно вцепенение и безчувственост, че цялото същество на този чужденец я привличаше по необясним начин. Имаше чувството, че този човек е донесъл със себе си полъх от любимия й, изчезнал безследно толкова отдавна.

Часовете отлитаха, тя трудно съумя да се овладее. Позвъни на камериерката си и докато момичето й помагаше да се облече за посещението си в дома на княза, тя за пореден път премисляше какво би могло да означава това бързо и ненадейно сбогуване. Ала колкото и да си блъскаше главата, не й хрумваше логично обяснение.

В дома на княза тя завари гостите насядали на трапезата. Там бяха полковник и госпожа фон Тифенбах заедно с дъщеря си Хедвиг, както и често споменаваният от вестниците асесор Шуберт. Там беше и авторът на стихосбирката „Картини от родината на тропиците“, Алмансор, със своята тиха и мълчалива природена сестра Мари Бер-трам. Погледът на Улрике скришом търсеше този млад човек, който, без все още и самата тя да подозираше, й беше толкова близък.

— За съжаление старият таен съветник Щиве е отказал поканата ми — каза княз Ван Зом. — Пише, че вчерашното вълнение и прозрението, че която и да е човешка присъда е отчайващо несъвършена, са му донесли безсънна нощ и има нужда да си върне душевното равновесие. Но ми пожелава всичко най-добро — както за моето заминаване, тъй и за по-нататъшния ми житейски път.

— Заминаване! — избоботи със своя мощен глас полковник Тифенбах. — Вярно, това беше поводът за вашата покана. Но защо така, ваша светлост? Надявахме се да ви задържим в нашия прекрасен град! Кажете ни поне защо тъй внезапно?

Всички погледи се отправиха към княза в напрегнато очакване, но Ван Зом усмихнато махна с ръка и каза:

— По-късно ще ви обясня всичко, по-късно, скъпи мои приятели.

Затова и помолих да ми окажете честта да ме посетите. Да, наистина става дума за сбогуване… но животът е толкова пъстър… нима е невъзможно хората да се срещнат по-скоро, отколкото са предполагали?

Улрике фон Хелфенщайн се наведе ниско над чашката си е чая и разсеяна и объркана за трети път сложи захар в нея.

— Откровено да ви призная, ваша светлост — наруши асесор Шуберт дълбокото мълчание, което бе настъпило след думите на домакина, — това е тежка загуба за всички нас. Макар и добре да разбирам, че след като беше ликвидирана бандата на Капитана, нищо не ви свързва с този град, все пак…

Разговорите отново се насочиха към събитията от последната нощ и всички толкова се разгорещиха, че никой не забелязваше как се нижеха часовете. Гостите се разхождаха в съседните помещения, предоставени за приема. Дамите си похапваха различни сладки лакомства, господата пиеха ликьори и си избираха пури от различните кутии, поднасяни от обикалящите наоколо прислужници.

Урлике фон Хелфенщайн не допринесе и с една дума за оживения разговор. Сърцето й бе свито от болка. Беше се усамотила в малка съседна стая. Там стоеше унесена пред маслена картина с пейзаж от Делхи. Сериозно обмисляше дали няма да е по-добре, ако се извини с несъществуващо главоболие и се върне у дома си, защото се страхуваше, че може да се разплаче с глас тук, в тези помещения, които никога повече нямаше да види.

— А знаете ли, госпожице фон Хелфенщайн — внезапно чу тя зад гърба си звучен глас, — че всъщност давам тази прощална вечеря заради вас?

Урлике изплашено се обърна и втренчи поглед в дружелюбно усмихнатото лице на Ван Зом.

— Заради… мен? — повтори тя със запъване. — Мисля, че се шегувате, ваша светлост!

— О, не, напротив, говоря съвсем сериозно!

— Но не разбирам поради каква причина…

Тя млъкна и се опита в израза на лицето му да открие обяснението.

— Ще ми позволите ли да ви напомня за нашия разговор, в който става дума за общия ни приятел…

— За Герхард Бург ли? — възкликна развълнувано тя.

— Точно така. Казах ви… или май само ви загатнах, че той има желание пак да види родината си, ала само при условие, че името му се очисти от ужасното подозрение за извършеното двойно убийство…

— Продължавайте! — настоя Улрике.

— Мисля, че най-после за неговото оправдание няма пречки!

— И?

— И за да може Герхард Бург да се върне в родината си, аз ще трябва да си замина… Гледате ме толкова въпросително. Повтарям: Герхард Бург има възможност да бъде тук, само ако княз Ван Зом му отстъпи мястото си. Просто няма как двамата да съществуват един до друг. И тъй като предполагам вие държите да се видите с вашия приятел от младежките си години, реших с тази прощална вечер да ви доставя малка радост. Разбирате ли ме?

Улрике сведе глава, кръвта нахлу в лицето й.

— Не ме измъчвайте! — помоли го тя. — Нещо се е случило. Говорете! Имате ли вест от него?

— Да.

— Мога ли да видя писмото? Какво пише?

— Моля ви още само за минутка търпение! Ей сега ще се върна и вие ще… узнаете… всичко.

Той бързо излезе. Учудената Улрике го проследи с поглед. Князът странно наблегна на последните си думи. Обзе я трескаво безпокойство.

От съседните помещения до слуха й долиташе глъчката от спорещи гласове. Другите гости все още разискваха какви ли не въпроси, засягащи Капитана и престъпната му дейност. Всичко това за Улрике беше без значение. Тя потърси с какво да се развлече. Погледът й отново падна върху картината с пейзаж от Делхи. Тя пак обърна гръб на вратата, зад която беше изчезнал Ван Зом.

И ето че изведнъж долови зад себе си някакъв шум. Бързо се обърна и… извика:

— Герхард…!

Мъжът, който толкова неочаквано изникна пред нея, доста я изплаши. Стори й се, че цялото помещение се завъртя около нея. Ала тя се опита да се държи храбро и скоро овладя слабостта си. В погледа й грейна ликуваща радост, понеже веднага позна Герхард Бург, променен, напълно разбираемо, след двайсет години отсъствие, но все още строен и напет, в цветущо здраве, досущ като образа, съхранил се в сърцето и душата й. Заблудата беше изключена.

— Герхард! — извика тя още веднъж и понечи да протегне ръце към изчезналия от дълги години приятел. Но в същия миг се сети какво й беше разказал ван Зом, а именно, че Бург отдавна се е оженил. И ръцете й безсилно се отпуснаха. Сянка от меланхолия и тъга се смеси с радостта й. В този момент Герхард бързо направи крачкадве към нея и каза:

— Аз съм, Улрике! Най-сетне се прибрах у дома, най-сетне съм оправдан, най-сетне съм в състояние да те попитам дали през всичките тези дълги години не си ме забравила и дали си съхранила в себе си поне мъничко обич към мен.

Тя му отправи несигурен поглед.

— Да… много се радвам… да те… не, да ви… не, да те видя отново. Вече чух от княз ван Зом, че… но Боже мой, гласът… е същият като на княза…

Улрике млъкна объркана. Той я погледна с очи, които сияеха от щастие.

— Улрике, не подозираш ли най-после истината? Княз ван Зом и аз не можем да се появим едновременно на едно и също място, защото сме… един и същ човек.

— Ти си… Ван Зом?

— Да, аз съм.

— Ами холандката?

— И жената, и децата са измислени, просто измислени, Улрике. При тези думи тя се разплака, в нея само за секунда изчезна огромното напрежение.

— Извинявай! — каза той и я прегърна с едната си ръка, сякаш да я защити. — Не ми беше лесно да ти кажа тази неистина, но първо трябваше да разбера какви чувства изпитва сърцето ти. Освен това още не биваше да говоря, не биваше да разкривам самоличността си преди името ми да е очистено от позора.

Тя кимна и със сълзи в очите каза:

— То е очистено. Герхард Бург се оправда.

— Благодарение на твоята помощ, както и благодарение на княз Ван Зом, който неуморно играеше ролята на детектив. Никой не успя да прозре маската ми.

— О, напротив! — веднага възрази тя. — Сърцето ми подозираше истината. В присъствието на Непознатия от Индия то туптеше по-силно, не се оставяше напълно да бъде заблудено.

— Значи — допълни той, — то е продължавало да обича Герхард Бург, в когото никой вече не вярваше, така ли?

— Да.

В отговор той нежно целуна Улрике. Тя отвърна на целувката му и не се възпротиви, когато Герхард притисна главата й до гърдите си, започна да я гали и да й шепне:

— Всичките мъки и страдания свършиха. Сега ще бъдеш щастлива, щастлива след толкова дълги години на тъга и нещастия.

Най-сетне тя се освободи от прегръдката му и го погледна изпитателно в очите.

— Ами какво ще стане сега с княза? — попита тя. — Имам предвид… с неговата титла. Тя истинска ли е или… само измислена?

— Аха, искаш да кажеш, че и тя е била маска? Не, успокой се! Князът е истински и титлата е заслужена честно и почтено! И когато се венчаем, Улрике, ти ще станеш господарка на едно внушително имение.

— Къде?

— На: Борнео!

Урлике отново го погледна въпросително.

— А как се сдоби с него?

— Ще ти разкажа с няколко думи. Когато избягах на времето си… на времето, преди двайсет години…, не заминах за Америка, както правят повечето хора, нарушили закона, а отплавах към Индийския архипелаг. Три години се скитах из Северно и Западно Борнео…

— Боже мой!… Сред диваците? Казват, че там имало и човекоядци!

— О, положението не е чак толкова лошо! Измежду тези диваци има свестни, достойни за уважение хора. Във всеки случай добре се разбирах с тях. Спечелих приятелството на княза на Матан, тъй като спасих любимия му син от разбеснял се носорог. По-късно с помощта на този княз намерих големи диаманти. Самият той притежава известния „Данау раджа“, който тежи над триста и шейсет карата. Така забогатях. После дойдоха англичаните. Но аз избягвах всичко, което ми напомняше за Европа и за родината… понеже там имаше една жена — добави той тихо, — която трябваше да забравя… а не можех… Накратко, нещо ме теглеше да замина. И така, отправих се към вътрешността на страната… тя принадлежеше на холандците, ала само формално. А там нямах конкуренти, защото всеки се страхуваше да рискува живота си. След една-две години сред даяките, тамошните туземци, си спечелих слава на безпогрешен стрелец. Уважаваха ме и се страхуваха от мен, така че можех да поема риска да закупя огромен участък земя точно сред тяхната територия. Заживях там и всички главатари надлъж и нашир ми се подчиняваха. Ето как чрез моето влияние успях да измъкна оттам здрави и читави група изследователи, обречени иначе на сигурна гибел, както и поделение колониални войници. По-късно накарах непокорните туземни племена да сключат договор с холандските губернатори. Дори на времето „Нюве Ротердамсе Курант“ издаде специален брой заради тези събития, а холандското правителство ме прикани да му изпратя допълнително по-точни данни. Моята тогавашна постъпка му донесе значителни успехи и затова то ми предложи пожизнена рента. Аз обаче отказах. След това холандското правителство реши да ми засвидетелства благодарността си, като ми даде титлата княз. Така станах княз Ван Зом.

— И тази титла не може да се оспори, така ли?

— Не.

Улрике замълча и след известно време тихо попита:

— Искам да знам още нещо, Герхард. Днес ти ме покани в дома си. За да се сбогуваш. Защо? пак ли искаш да напуснеш Германия?

— Не толкова скоро! Моите имения на Борнео имат благонадеждни управители и е достатъчно от време на време да отиваме заедно там, за да видим как вървят нещата.

— Защо тогава тази заблуждаваща дума „сбогувам“, която толкова много ме изплаши и от която толкова ме заболя? — ще ти обясня, поканих те, за да се сбогувам… с изминалите тъжни двайсет години, а също и с този княз Ван Зом от Борнео. Пред теб е само Герхард!… Доволна ли си от това обяснение?

Щастлива тя се отпусна в прегръдките му.