Йожен Сю
Скитникът евреин (7)

VII глава
Пътникът

При този писък Дагоберт скочи прав.

— Какво има, Роз?

— Там, там… — посочи тя прозореца. — Струва ми се, че видях една ръка, която откача кожуха.

Още недовършила, Дагоберт се втурна към прозореца. Откачи кожуха от куката и бързо отвори прозореца. Нощта бе все още мрачна и вятърът фучеше. Войникът се ослуша, но нищо не чу. Взе свещта от масата, затули светлината с ръка, и се помъчи да освети навън, но нищо не се видя. Тогава пак затвори прозореца и се увери, че вятърът е залюлял кожуха, и е изплашил Роз.

— Стори ми се, че видях ръце — каза Роз разтреперана.

— Аз пък нищо не видях — обади се Бланш.

— За да стигне някой до прозореца, той трябва да е исполин или да използува стълба. Ако Сърдитко се беше върнал, той щеше да пази прозореца и вие щяхте да бъдете спокойни. Сигурно се е отбил да види Смешльо в обора. Ще отида да го потърся.

— Не ни оставяй сами — извикаха и двете.

— Добре — съгласи се Дагоберт и седна на леглото до тях, но с лице към прозореца. — Хайде да продължим разказа. През 1814 година разбрахме, че войната е свършила, че императорът е заточен на остров Елба, че са се върнали Бурбоните, благодарение на прусаците и на руснаците. Като чу това, майка ви каза на генерала: „Войната свърши, ти си свободен. Ти дължиш всичко на императора, затова отиди при него. Не знам кога пак ще се видим, защото аз трябва да се омъжа за другиго. Но ще ти бъда вярна до гроб…“ Преди да тръгне, генералът ме повика и заповяда: „Дагоберт, ти остани тук, може да потрябваш на госпожица Ева, за да избяга от родителите си ако много я тормозят. Ти ще предаваш писмата ни. А в Париж аз ще се срещна с жена ти и сина ти и ще ги успокоя, ще им кажа, че си ми приятел.“ И така генералът отиде на остров Елба при императора, а аз останах във Варшава. Живеех близо до къщата на майка ви, получавах писмата и скришом й ги носех. В едно от писмата, деца, казвам ви го с гордост, генералът пишеше, че императорът си спомнил за мен…

— За теб? Той познаваше ли те?

— Познаваше ме малко. „Дагоберт ли — казал той на баща ви — един конник гренадир от старата ми гвардия? Войник в Египет и Италия? Човекът, когото наградих лично във Ваграм? Не съм го забравил.“ Повярвайте, деца, че плаках, когато майка ви ми прочете тези думи.

— Императорът! Какъв прекрасен златен образ имаше върху сребърния ти кръст с червената лента, който ни показваше, когато бяхме послушни!

— Този кръст се намира в торбата ми, при най-скъпоценните неща — нашата кесия и нашите книжа. Майка ви се успокояваше, когато ходех при нея и носех писмата на генерала. Тя много страдаше. Родителите й напразно я мъчеха, тя все казваше: „Няма да взема друг освен генерал Симон.“ Горда жена! Веднъж тя получи писмо, в което генералът й съобщаваше, че е напуснал Елба заедно с императора. И така, войната пак започна…

Бузите на войника пламнаха. Той отново почувствува вълненията на младостта си, върна се при величествения възторг на републиканските войни, при възтържествуванията на империята, при първите и последните дни на военния си живот. Сирачетата, като деца на войник, вместо да се уплашат от този суров разказ, се трогнаха от думите на Дагоберт.

— Какво щастие е за нас, че сме имали толкова смел баща! — каза Бланш.

— Какво щастие и каква чест, деца, защото след битката при Лини императорът още на бойното поле, пред цялата войска, назначи баща ви за дук на Лини и имперски маршал.

— Имперски маршал? — попита озадачена Роз, защото не знаеше какво означава това.

— Дук на Лини! — прошепна и Бланш.

— Да, Пиер Симон, син на обикновен занаятчия, стана дук и маршал. Ето как императорът се отблагодаряваше на народните смелчаци, а и народът беше с него. Някои говореха на народа: „Императорът ви превръща в храна за оръдията“, а народът, който не е глупав, отговаряше „Ако беше някой друг, щеше да ни направи храна за беднотията. По-добре под оръдията. Там човек може да стане капитан, полковник, маршал или инвалид. Това е за предпочитане, отколкото да умрем от глад, от студ и старост върху един сламеник, след като сме работили цели четиридесет години.“

— Нима и във Франция, в Париж, в този прекрасен град, има нещастни хора, които умират от глад?

— Дори и в Париж има — отвърна Дагоберт. — Но да продължа. По-добре е при оръдията, защото може, както стана с баща ви, човек да стане дук и маршал. Това е и вярно, и не, защото по-късно не му признаха нито титлата, нито чина. След Лини настана тъжен ден. Този ден, деца, се нарича Ватерло. Има такива дни — каза войникът и дълбоко въздъхна. — На Ватерло раниха генерала тежко и трябваше много време, докато оздравее. След това той поиска да отиде на остров Света Елена, на който англичаните бяха заточили императора… Толкова неща преживя императорът, толкова неща… Генералът не отиде на Света Елена, не го пуснаха. Тогава, разярен като много други на Бурбоните, генералът направи заговор, за да доведе императорския син. Той отиде в един град в Пикардия, където се намираше един полк, за да го вдигне на бунт, но заговорът бе открит. Когато генералът пристигна, го арестуваха и го заведоха при полковника. И този полковник…, знаете ли кой беше? Дълго е да ви разказвам, но с една дума, баща ви отдавна имаше причини да мрази този човек. Когато застанаха един срещу друг, баща ви му каза: „Ако не си страхливец, ще ме освободиш и ще се бием до смърт, защото знаеш, че за едно те мразя, а за друго те презирам“. Полковникът се съгласи, нареди да освободят баща ви, а на другия ден, в ожесточен двубой, полковникът падна мъртъв. Тогава един приятел на генерала му каза да бяга оттам и добре, че той го послуша, защото след петдесет дни беше осъден на смърт като съзаклятник…

— Колко нещастия, Боже!

— В това нещастие има и щастие. Майка ви бе писала: „Най-напред императорът, после аз“ и устоя на думата си, дочака го. Генералът не можеше да направи повече нищо нито за императора, нито за сина му, избяга от Франция и пристигна във Варшава. Малко преди това бяха умрели родителите на майка ви, тя бе вече свободна и те се ожениха, а аз бях свидетел на сватбата.

— Наистина, това е щастие сред толкова големи нещастия.

— Най-накрая те бяха щастливи, но понеже имаха добри души, колкото по-щастливи бяха, толкова повече страдаха от нещастието на околните, а във Варшава имаше за какво да страдат. Русите пак започнаха да се държат с поляците като с роби. Майка ви, макар по рождение да бе французойка, по душа и по сърце беше полякиня. Тя говореше смело и явно всичко, което другите не смееха дори да прошушнат, а това бе достатъчно за руския губернатор. Веднъж един приятел на генерала, бивш полковник на копиеносците, добър и достоен човек, бе осъден на заточение в Сибир за военно съзаклятие срещу русите. Той избягва, баща ви го приютява, но това се открива и една нощ рота казаци спря пред вратата на къщата, издебна генерала и го залови.

— Боже мой! И какво му направиха?

— Наредиха му да напусне Русия и го предупредиха, че ако го заловят, ще го хвърлят в затвора. „Дагоберт, на теб оставям жена си и детето“ — каза той, защото след няколко месеца майка ви трябваше да ражда. Въпреки това, и нея я заточиха в Сибир. Намериха удобен случай да се отърват от нея. Те се страхуваха от майка ви, защото тя правеше много добрини във Варшава. Не само че я заточиха, но взеха и всичките й имоти. Единствената милост, която получи, бе разрешението да я придружа и аз. Ако не беше Смешльо, който генералът ми бе оставил, щяхме да пътуваме пеша. И така, тя върху коня, а аз до нея, както пътуваме сега с вас, деца, стигнахме до малко селце, където след три месеца се родихте вие.

— А баща ни?

— Нито той можеше да се върне в Русия, нито майка ви можеше да избяга с две деца… Генералът не й пишеше, защото не знаеше къде се намира тя.

— И оттогава няма никаква вест от него?

— Само веднъж получихме известие…

— Чрез кого?

— Чрез кого ли? — започна отново Дагоберт след като помълча известно време. — Чрез един, който по нищо не прилича на останалите хора… Но за да ме разберете, трябва да ви разкажа за една необикновена случка с баща ви по време на битката при Ватерло. Императорът му заповядал да завземе една батарея. Генералът повел полк кирасири, спуснал се към батареята, и според навика си, се доближил чак до оръдията. Конят се изправил пред едно оръдие, прислугата му била убита, само един от нея имал все още сили да се надигне и да запали фитила и то тъкмо когато генералът бил на десетина крачки пред оръдието…

— Боже мой! Пред каква опасност е бил баща ни!

— Той ми каза, че никога не е изпадал в по-голяма беда. Видял как артилеристът запалва фитила, как гранатата излиза…, но в същото време един висок мъж, облечен в селски дрехи, се изправил пред него и пред оръдието…

— Клетият! Каква страшна смърт…

— Да… — добави Дагоберт замислено. — Това е трябвало да се случи, да бъде раздробен на безброй късове, а пък нищо не му станало.

— Какво говориш!

— Каквото ми каза генерал Симон. „Когато излиташе гранатата, често ми повтаряше той, затворих очи, за да не видя разкъсания труп на човека, който се пожертвува вместо мен. Когато отново ги отворих, видях сред дима високия човек, прав и спокоен, как гледа към артилериста, който също така гледаше уплашено към човека, като че ли в него е въплътен дявол. Битката продължи и повече не видях този човек“, продължи баща ви.

— Нима е възможно това, Дагоберт?

— И аз попитах генерала, а той ми отговори, че не може да си обясни тази случка. Този човек е направил на баща ви силно впечатление, защото той помнеше, че бил около тридесетгодишен, веждите му били черни и събрани една до друга, така че през челото му сякаш преминавала дълбока черна рязка. Запомнете това добре, деца, скоро ще разберете защо.

— Колко е странен този човек с белязано чело?

— През нощта, която генералът прекарал на бойното поле при Ватерло, бълнувайки от раните си и от последвалата треска, му се сторило, че на лунната светлина вижда същото лице, надвесено над него, което попива кръвта от раните му и се мъчи да го свести. Сторило му се също, че този човек му казал: „Трябва да живееш за Ева!“.

— Наистина е странно всичко… След това баща ни виждал ли е този човек?

— Виждал го е, защото именно той донесе на майка ви известието от генерала.

— Кога е станало това? Ние никога не сме чували?

— Помните ли онзи ден, когато майка ви умря привечер и когато вие с баба Федора ходихте в боровата гора?

— Да — отвърна тъжно Роз — Ходихме да търсим борика, която мама много обичаше.

— Мама се чувствуваше така добре този ден, че не можехме да допуснем нещастието, което ни сполетя вечерта — продължи Бланш.

— Същата сутрин аз работех в градината и си пеех, защото също като вас нямах причина да бъда тревожен. Както работех, изведнъж чух глас, който ме заговори на френски: „Това ли е село Милоск?“ Обърнах се и видях един чужденец. Вместо да му отговоря, аз го изгледах и дори отстъпих назад. Той беше висок, с открито чело. Черните му вежди образуваха една…

— Тогава това е бил същият човек! — извикаха момичетата.

— Да, същият.

— А отдавна ли бяха тия битки, Дагоберт? — попита Роз замислена.

— Има близо шестнадесет години.

— А чужденецът на колко бе години?

— Не повече от тридесет.

— Тогава как може да бъде същият, който е бил на война заедно с баща ни преди шестнадесет години? Или ако е същият, той би трябвало да е остарял. Не го ли попита дали не е помогнал на баща ни?

— Толкова бях смаян, че не се сетих. А и той пак ме попита за селото Милоск. „Това е, господине, отвърнах, но откъде знаете, че съм французин?“

— Чух ви, че пеете на френски. Знаете ли къде живее жената на генерал Симон?

— Тя живее тук, господине.

Той ме гледа известно време, защото забеляза, че ме изненадва неговото посещение, после протегна ръка и каза:

— Вие сте най-близкият приятел на генерала, нали?

Вие преценете смайването ми, деца. Откъде знаете това, господине, попитах го.

— Често ми е говорил за вас с добро чувство.

— Вие сте се виждали с генерала!

— Да, преди няколко дни в Индия. И аз съм негов приятел. Нося новини на жена му, за която знам, че е заточена в Сибир. В Тоболск, откъдето пристигам, научих, че тя живеела в това село. Заведете ме при нея.

Помолих го да почака, за да съобщя на майка ви и да не й стане зле от тази иначе приятна изненада. След пет минути той отиде при нея.

— Как изглеждаше този пътник, Дагоберт?

— Той беше много висок, облечен бе в черен кожух и кожена шапка, имаше дълга и черна коса.

— А красив ли беше?

— Да, красив. Майка ви остана с него няколко минути, после ме извика да ми съобщи, че е получила добри новини от генерала. Тя плачеше и държеше в ръцете си купчина книжа — това беше дневникът, който баща ви водел всяка вечер, за да се утешава.

— Къде е този дневник?

— В торбата ми. При кръста и при кесията. Един ден ще ви го дам. Сега взех в себе си само няколко листа, за да ви ги прочета.

— Отдавна ли баща ни е бил в Индия?

— Според онова, което ми каза майка ви, генералът отишъл там, след като се сражавал с гърците срещу турците — той винаги помага на слабите. Когато стигнал в Индия, се скарал с англичаните, които избили нашите пленници и които измъчвали императора на Света Елена. Тази война беше добра, защото като правеше зло, тя служеше и на едно добро дело.

— Какво е то?

— Помагаше на един индийски княз, от онези, на които англичаните опустошават земите и незаконно си я присвояват. За няколко месеца той така обучил дванадесетте или петнадесетте хиляди войници на този княз, че те победили англичаните. Няколко страници от неговия дневник ще ви разкажат повече и по-добре от мен. В тях ще срещнете едно име, което винаги трябва да помните, затова избрах тези страници.

— Когато четем дневника, все едно, че ще слушаме баща ни — каза Роз.

— Все едно, че е тук, при нас — добави Бланш.

Двете момичета взеха листата, които Дагоберт извади от пазвата си и трогателно ги целунаха.

— От тези страници ще разберете, деца, защо се изненадах, че вашият ангел-пазител се нарича Гавриил. Само ще ви кажа, че когато генералът е писал тези редове, още не се бил срещал с пътника, който донесе дневника му.

Роз, седнала в леглото, започна да чете развълнувано. Бланш, облегнала глава на рамото на сестра си, я слушаше с голямо внимание. По лекото помръдване на устните й се разбираше, че и тя чете, но на ум.