Йожен Сю
Скитникът евреин (180)

LXII глава
Една среща

Адриана и Джалма умряха на 30 май.

На 31-ви, един ден преди срока за събиране на наследниците на Марий Ренепон, се случи следното.

Читателят навярно си спомня стаята в къщата на светите отци, където живееше господин Харди. Тя гледаше срещу малка градинка, мрачна и уединена, в която растяха тисови дървета. За да стигне до нея, човек трябваше да мине край две големи помещения, чиито врати не пропускаха никакъв шум.

Три дена вече тук живееше отец д’Егрини. Той бе принуден да се настани там, след внушението на иконома, който бе инструктиран от Родин.

Беше по обедно време.

Отец д’Егрини бе седнал в едно кресло и преглеждаше един сутрешен вестник, който бе изпълнен с новини от Париж. Една от тях гласеше:

„Вчера, в единадесет часа през нощта, в една къща на квартала «Ришельо» бе извършено двойно убийство. Жертвите са млада жена и работник. Девойката е починала веднага, а мъжът все още има шансове да оживее. Мотивите за престъплението са вероятно ревност. Разследването продължава.“

Като прочете това съобщение, отец д’Егрини остави вестника и се замисли: „Просто невероятно. Ето, че всички предвиждания на Родин се сбъднаха. Родът загина именно благодарение на страстите. Той бе предвидил това! Признавам, че е много умен, упорит и пресметлив. Кой би допуснал, че този кротък в миналото секретар, ще бъде завладян от такова властолюбие? Не е далеч денят когато този човек ще завладее цялото Общество, както е сторил това султанът с еничарите… Ние сме за него само стъпало. Той ме съсипа, унижи и смаза под своето презрение! Но нека имаме малко търпение. Денят на отмъщението наближава. Само аз притежавам волята на нашия генерал. Дори отец Кабочини, който пристигна от Рим, не знае това. Значи, съдбата на отец Родин е в ръцете ми. С рода на Ренепон той успя, признавам, но утре…“

Тези размишления на отец д’Егрини бяха прекъснати от шумното отваряне на вратата. Отчето изненадан се обърна и застина. Пред него стоеше маршал Симон.

Зад неговата фигура той успя да различи бледото лице на Родин, което се усмихна сатанински и веднага изчезна. Вратата се затвори и двамата мъже останаха сами.

Бащата на Роза и Бланка се бе променил неузнаваемо. Косата му бе посивяла, а лицето му бе покрито от гъста брада. Очите му гледаха трескаво, сякаш бяха очи на луд.

Маршалът, без да продума, свали наметалото си и отец д’Егрини успя да види закачени на кръста му две голи саби.

Свещеникът разбра всичко. Тогава той си спомни, как преди няколко дена Родин го попита, как ще реагира, ако маршалът го удари по лицето… Нямаше никакво съмнение, че това също е влизало в плановете на Родин, който бе вкарал доскорошния си съратник в капан.

Като продължаваше да мълчи, маршал Симон освободи сабите и ги постави на масата. След това скръсти ръце и бавно пристъпи към отец д’Егрини.

По този начин двамата мъже се изправиха един срещу друг. През целия си военен живот те бяха заставали в различни лагери и враждата между тях се бе трупала месец след месец, година след година. Сега маршалът бе дошъл да търси сметка за смъртта на дъщерите си.

— Децата ми умряха — проговори той с глух глас, — затова съм дошъл да ви убия!

— Господине — почти извика отчето, — не вярвайте…

— Трябва да ви убия! — мрачно повтори маршалът. — Вие и вашите съучастници изпратихте децата ми в онази болница за болни от холера. Сега аз ще отнема вашия живот.

— Но моят живот принадлежи на Бога, а след това на онзи, който иска да го отнеме…

— Ще се бием до смърт в тази стая — продължи маршал Симон — и аз съм спокоен, защото трябва да отмъстя.

— Не разбирам нито едно от вашите обвинения, господине — трескаво заговори отец д’Егрини, като неволно хапеше пребледнелите си устни. — Ако имате някакви съмнения, обърнете се към правосъдието…

Маршалът саркастично се засмя:

— Правосъдието… Вие много добре знаете, че живея, само за да отмъстя. Както виждам, обаче, вашето страхливо сърце едва тупа на върха на сабята… Предишният ни двубой бе една играчка. Но сегашният…

И маршалът тръгна към масата, където лежаха сабите.

Отец д’Егрини напрегна цялата си воля, за да запази самообладание. Знаеше, че не бива да избухва и това е единствената му надежда. Затова отговори спокойно:

— Повтарям ви за последен път, че съм свещеник и ми е забранено да се бия.

— Отказвате ли се? — пристъпи маршалът към него.

— Да.

— Нищо ли не може да ви отклони от това решение?

— Нищо.

— Ще видим…

Маршал Симон замахна и удари плесница на отец д’Егрини.

Йезуитът изкрещя от ярост. Кръвта му закипя, а пред очите му се спусна мъгла. Той не издържа на това предизвикателство и изкрещя:

— Сабите!

В същия момент, обаче, отново се сети за плана на Родин и веднага се отдръпна. Слепоочието му пулсираше, а на челото му бяха избили ситни капчици пот.

— Прости ми, Боже, за това че се поддадох на гнева. Прости и на този, който ме обижда…

След това падна на колене и започна да се моли. Маршалът, който вече държеше сабята в ръката си изскърца със зъби и процеди твърдо:

— Изправете се, злодей! Станете веднага!

И силно ритна свещеника с ботуша си.

Заслепен от ярост отчето се хвърли към масата и грабна другата сабя.

— Щом искате кръв — ще я видите! Но своята кръв!

— Най-сетне… — изрече маршалът и се приготви за бой.

В този миг отец д’Егрини още веднъж си спомни пъкления план на Родин и реши да отстъпи. Като се страхуваше, че няма да може да устои дълго на предизвикателствата, той бързо облегна сабята на пода и я строши с крак. По този начин боят не можеше да се проведе.

Маршал Симон за момент замръзна на местото си, изненадан от тази постъпка. След това, обаче, веднага съобрази какво да прави в тази ситуация и с рязко движение също счупи своята сабя на половина.

— Ще се бием като с ножове…

Уплашен от това хладнокръвие, отец д’Егрини изсъска:

— Вие сте истински дявол!

— Не, баща съм! Вие убихте моите деца и затова съм тук.

В очите на маршал Симон се появиха сълзи. Като ги видя, отчето замръзна. За пръв път в своя живот той се срещаше очи в очи с бащината мъка и го обзе панически страх. Знаеше, че това са свещени чувства, подвластни само на Бога и това го ужаси.

— Вие наистина сте бил малодушен. Какво трябва да направи човек, за да събуди у вас чувството за чест и достойнство? Или вие ще си останете един жалък страхливец и предател?

— Прекалихте, господине!

— Да съм прекалил? Не, това не е всичко. Ако не се биеш, ще те смачкам със столовете в тази стая, детеубиецо!

След тези последни думи д’Егрини не издържа, спусна се и грабна частта останала от строшената сабя. След това, събрал всичките си сили, той нападна маршала.

Започна се мълчалива битка, която по същество бе неравна, защото маршал Симон бе изтощен от продължителна треска, която бе изпила силите му. Въпреки това той се бореше разярен, на живот и смърт. Двамата мъже си нанасяха свирепи удари.

Най-много след две минути те паднаха на пода, вкопани здраво един за друг. Целите бяха в рани и силите ги напуснаха.

Отец д’Егрини успя да се отскубне от ръцете на маршала и се изправи:

— Убих го! — въздъхна тежко той. — Но аз съм тежко ранен и раните ми кървят…

Той се облегна изнемощял на стената и с ръка опипа гърдите си. Многобройните рани, които бе получил бяха от триъгълно острие, затова кръвта не изтичаше навън, а се образуваха вътрешни кръвоизливи.

— Задушавам се… Умирам… — успя да изрече отчето и бавно се смъкна на пода.

В това време ключът се превъртя в ключалката и вратата се отвори. На прага се показа Родин, който попита смирено:

— Мога ли да вляза?

Като чу тази отвратителна подигравка, отец д’Егрини се опита да се нахвърли върху Родин, но силите го бяха напуснали.

— Чудовище адово! — прошепна той. — Ти причини моята смърт…

— Винаги съм повтарял, отче, че вашата военна невъздържаност ще ви докара неприятност — отговори Родин с ужасна усмивка.

— Преди да умра, ще разкрия истинското ви лице…

— О, разбира се — вдигна гордо глава Родин — нали аз ще ви изповядвам…

— Страх ме е от смъртта… аз съм голям грешник…

— И глупак… — допълни Родин и спокойно зачака издъхването на своя доскорошен съучастник…

 

 

Вечерта Родин седеше сам в стаята си и разсъждаваше върху образа на Сикст V. Когато стенният часовник удари полунощ той се изправи и величествено вдигна глава:

— Дойде 1-ви юни. Родът Ренепон вече не съществува! Сякаш чувам да бие и часовникът на църквата Свети Петър в Рим!