Йожен Сю
Скитникът евреин (2)

II глава
Пътниците

Докато горната сцена се разиграваше в гостилницата „Белият сокол“, трите лица, които звероукротителят Морок чакаше с нетърпение, вървяха мирно сред весели ливади. От едната им страна течеше река и имаше воденица, а покрай другата минаваше главният път за селото Мокерн, разположено на около една миля, на върха на една доста висока могила.

Небето беше ясно, единствено бученето на водата, която блъскаше воденичния камък, разваляше тишината на безмълвната нощ. Кичести върби, наведени над водата, спущаха зелените си и прозрачни сенки, а по-нататък небесната синева и огнените зари на залязващото слънце толкова силно се отразяваха във водата, че ако не бяха възвишенията, които я деляха от небето, червенината и синевата на вълните щяха да се смесят в една ослепителна водна плоскост с червенината и синевата на небето. Големите тръстики край брега свеждаха върховете си от черно кадифе под слабото веяние на вечерника, който често подухва на мръкване. И в същото време по тънкия ветрец достигаше подрънкването на звънци от стадо.

По пътеката, която пресичаше ливадата, две петнадесетгодишни момичета яздеха един бял кон. И двете, нагиздени, дребни и нежни, бяха седнали на широкото седло. Висок мъж с почерняло лице и дълги побелели мустаци държеше юздата и от време на време се обръщаше към момичетата с грижлив, почтителен, бащински поглед. Той се подпираше на дълга тояга, а на все още яките си рамене носеше войнишка торба. По напрашените му обувки и по провлеченото му крачене се познаваше, че пътува отдавна.

На края на малкия керван вървеше куче, каквото северните сибирски племена впрягат в шейни. По всичко то приличаше на вълк и не се отделяше от стъпките на господаря си.

Двете момичета бяха прелестни. Едното държеше в лявата си ръка разлюляната юзда, а с дясната бе прегърнало през кръста заспалата си сестра, която бе облегнала глава на рамото й. Двете сестри близначки се наричаха Роз и Бланш. По черното им полуизбеляло облекло можеше да се разбере, че са сирачета. Те бяха еднакви на ръст и толкова си приличаха, че човек трябваше дълго време да ги гледа, за да ги различи. Засега разликата беше в това, че Роз стоеше будна и изпълняваше длъжността на по-голямата, която й определи техният водач. Като стар войник от империята и ревностен пазач на дисциплината, той бе намерил за добре да раздели по този начин между двете сестри подчинението и заповядването. Ако ги бе видял някой живописец, той би се вдъхновил от двете хубави лица, с черна кадифена шапчица, изпод която се подаваше яснокестенява къдрава коса, която се спускаше по врата и раменете и обграждаше спокойните, алени и гладки бузи. С устните им не можеше да се сравни червеният карамфил, а синкавата теменуга бледнееше пред ясните им големи очи, в които беше изписана кротостта на характера и невинността на годините им. Тяхното чисто и бяло чело, малкото носле и вдлъбнатината на брадичката правеха тия две същества още по-достойни за обич и показваха тяхната невинност и доброта.

Струваше си да ги види човек и когато приближаваше дъжд или буря. Тогава старият войник ги завиваше грижливо с голям кожух от еленова кожа, а върху главите им мяташе качулка. Тогава нищо не можеше да се мери по красота с двете засмени личица, завити в тъмната мантия.

Вечерта бе хубава и тиха. Тежката мантия лежеше върху коленете на двете сестри, а качулката бе паднала зад тях върху седлото. Роз все още държеше през кръста заспалата си сестра и я гледаше с неизмерима, почти майчина любов, защото този ден Роз бе по-голямата, а по-голямата сестра е майка…

Двете момичета не само, че се обичаха, но тъй като бяха близначки, впечатленията им се появяваха едновременно. Вълнението на едната веднага се изписваше върху лицето на другата. По една и съща причина и двете се разтреперваха и почервеняваха — толкова еднакво биеха младите им сърца. Взаимно чувствуваха и невинната радост, и горчивата тъга, и бързаха да си ги споделят. Когато бяха малки и двете се разболяваха заедно, но заедно се и свестяваха и придобиваха предишната си хубост. След всичко това трябва ли да поясняваме, че тайнствените нишки, които свързваха двете близначки, щяха да нанесат смъртоносен удар на живота им, ако се прекъснеха. Двете можеха да живеят само общ живот, заедно да жалят, да страдат, да се обезсърчават и да умрат, когато немилостива ръка ги отдели една от друга.

Водачът на двете сирачета бе около петдесетгодишен мъж с войнишки вид. Той бе от безсмъртния тип войници на републиката и империята, от ония народни юнаци, които в една война станаха първите войници на света, за да покажат на всички какво може народът, когато неговите избраници доказват своето доверие, своята сила и своята надежда. Този войник, водач на двете сестри, едно време конник гренадир от императорската гвардия, се наричаше Дагоберт. Лицето му бе грубо, сериозно и начумерено. Сивите му дълги и гъсти мустаци покриваха долната му устна и се смесваха с гъстата му брада. Бузите му бяха грижливо обръснати. Гъстите и черни вежди почти покриваха ясносините му очи. Златни обеци достигаха до войнишката му яка с бели ръбове. Кожен пояс стягаше през кръста дрехата му от сива аба. Синя войнишка шапчица с червени ресни, падащи на лявото му рамо, покриваше безкосата му глава. Някога имаше херкулесовска сила, сърцето му винаги бе лъвско, добро и търпеливо. При цялата си външна грубост Дагоберт показваше към сирачетата голяма грижливост и почти майчина любов… Да, майчина, защото за такава любов майчиното сърце е войнишко сърце. Със стоическото си спокойствие, което обуздаваше всяко вълнение, Дагоберт ставаше смешен и комичен.

От време на време Дагоберт погалваше и казваше приятелска дума на кроткото бяло конче, което яздеха сирачетата. Вдлъбнатините на челото и дългите му зъби показваха старостта му. Два дълбоки белега, единият на хълбока, а другият на гърдите показваха, че конят е влизал в люти битки. Понякога той гордо разтърсваше старата войнишка юзда, върху която все още се бе запазило изображение на орел. Походката му бе правилна, умна и решителна. По лъскавия му косъм, по неголемия корем и по пяната, която покриваше муцуната му, се виждаше, че той се радва на такова здраве, каквото придобиват конете от постоянната, но умерена работа, от дълго пътуване, но по няколко часа на ден. Това добро животно цели шест месеца се намираше на път, но продължаваше да носи и двете сирачета, и тежките дисаги заедно със седлото, сякаш току-що бе тръгнало.

Споменахме за прекомерно дългите зъби на този кон (явен знак за старост), защото той все ги показваше. От една страна, за да остане верен на името си (наричаше се Смешльо), а от друга, за да се присмива на кучето, което вървеше подире му.

Кучето се наричаше Сърдитко и вървеше по стъпките на господаря си и близо до Смешльо. Сегиз-тогиз Смешльо го хващаме леко за гърба, вдигаше го нагоре и така го носеше известно време. Кучето, било че имаше гъста козина, било че бе навикнало на шегите на другаря си, самодоволно им се поддаваше, но когато шегата се проточеше по-дълго време, Сърдитко обръщаше глава и изръмжаваше. Смешльо веднага го пускаше на земята. Друг път, за разнообразие, Смешльо захапваше лекичко торбата на войника, който подобно на кучето, бе навикнал на тези шеги.

По тия малки подробности можеше да се разбере какъв сговор имаше между близначките, стария войник, коня и кучето.

Малкият керван бързаше да стигне преди мръкване в селото Мокерн, което се виждаше на върха на могилата.

От време на време войникът се озърташе около себе си. Когато стигнаха до воденицата, той се спря и няколко пъти прокара дългите си мустаци между палеца и показалеца си — това винаги показваше неговото силно вътрешно вълнение.

Като видя господаря си, Смешльо също внезапно спря. Бланш се събуди и изправи глава. Тя се обърна към сестра си и й се усмихна. Двете се зачудиха, като видяха, че Дагоберт стои като прикован, с облегнати върху дългата му тояга ръце и със смутено лице…

Намираха се под една ниска рътлинка, чийто връх затулваха гъстите листа на голям дъб, посаден в средата на тази могила.

Когато Роз видя, че Дагоберт продължава да стои замислен, тя се наведе, сложи малката си ръка върху рамото на войника, който бе гърбом към нея, и попита:

— Какво ти е, Дагоберт?

Старецът се обърна и сестрите учудено видяха една едра сълза, която беше оставила по червеникавото му лице мокра диря и се бе изгубила в гъстите му мустаци.

— Ти плачеш! — извикаха Роз и Бланш. — Какво ти е?

Войникът се подвоуми, избърса очите си, посочи на двете сирачета стария дъб, до който се намираха, и с развълнуван глас им рече:

— Ще ви натъжа, мили мои, но това, което ще ви кажа, е нещо свещено… Е, добре. Преди осемнадесет години, в навечерието на голямата битка при Лайпциг, аз пренесох баща ви до това дърво. Той бе ударен на две места със сабя по главата и на едно с пушка по рамото… Тук, на това място, той и аз, който също бях ранен на две места с копие, бяхме пленени… И то от кого! От един предател! Да, от един французин, от един маркиз бежанец, полковник на руска служба, който после… Един ден ще научите всичко това.

След кратко мълчание старият войник посочи с върха на тоягата си селото Мокерн и добави:

— Да, припомням си… Ето височините, където вашият баща, който командуваше нас и поляците от гвардията, отблъсна руските кирасири, като завзе една батарея. Ах, — въздъхна простодушният войник — мои деца, струваше си да видите юначния си баща, начело на нашата гренадирска конна бригада, как се спуска върху неприятеля сред градушка от гранати.

Докато Дагоберт разказваше, двете сирачета едновременно се спуснаха от коня и уловени за ръка коленичиха пред стария дъб. После те се прегърнаха разплакани, а зад тях войникът бе скръстил ръце върху дългата си тояга, на която бе облегнал голото си чело.

— Хайде, не трябва да се натъжавате — каза той кротко като видя, че Роз и Бланш продължават да плачат. — Може да намерим генерал Симон в Париж. Тази вечер ще ви обясня това… Нарочно чаках този ден, за да ви разкажа много неща за баща ви. Този ден е като годишнина…

— Ние плачем, защото си спомнихме и майка ни — рече Роз.

— Майка ни, която ще видим само на небето — прибави Бланш.

Войникът вдигна сирачетата, хвана ги за ръцете и ги изгледа с неизразима любов, което бе още по-трогателно поради грубото му лице.

— Не трябва да тъжите така, деца мои — каза той. — Наистина, майка ви беше много добра. Когато живееше в Полша, наричаха я Варшавски бисер, но по-точно щеше да е бисерът на света, защото в целия свят нямаше жена като нея…

Гласът на Дагоберт се промени. Той млъкна и според обичая си стисна между палеца и показалеца дългите си сиви мустаци.

— Слушайте, деца мои — започна той, след като надви вълнението си. — Майка ви е давала много добри съвети, нали?

— Така е, Дагоберт.

— Какво ви заръча тя преди смъртта си? Често да си спомняте за нея, но без да се натъжавате.

— Наистина, тя каза, че Бог, който винаги е милостив към майките, чиито деца остават сираци на земята, ще й позволи да ни чуе отгоре, от небето — каза Бланш.

— И че тя винаги щяла да гледа с отворени очи — прибави Роз.

След това двете сестри се уловиха за ръце, обърнаха простодушните си погледи към небето и казаха с вяра, свойствена за годините им:

— Нали, мамичко, ти ни виждаш и ни слушаш?

— Майка ви вижда и чува — каза Дагоберт развълнуван. — Тогава недейте я нажалява, като се показвате скръбни… Тя ви е забранила това…

— Истина е, Дагоберт, няма да скърбим повече.

И сирачетата избърсаха очите си.

Дагоберт беше далеч от набожността, той беше истински неверник. В Испания бе прекарал под ножа много калугери от всякакво общество и всякакъв цвят, които с кръста в едната ръка и със сабя в другата не бранеха свободата (защото инквизицията от векове я бе обковала във вериги), а своите чудовищни облаги. Дагоберт бе присъствувал на много ужасни зрелища и толкова отблизо бе виждал смъртта, че чувството на естествената религия, обща за всяко обикновено и честно сърце, винаги владееше душата му. Затова той не споделяше утешителното уверение на двете сестри, но му се виждаше грешно да го накърни.

Когато ги видя успокоени, той подкачи:

— Наистина, мои мили, повече обичам да слушам, когато си бръщолевите като сутринта или като вчера… Да се подсмивате и да не ми отговаряте, когато ви питам… Толкова се бяхте залисали в разговора. Така, така, госпожици… От два дни сте се предали на важни работи. Толкова по-добре, особено ако ви забавлява това.

Двете сестри се зачервиха и се усмихнаха напук на сълзите, които още плуваха в очите им.

— Повярвай, Дагоберт, говорихме си за обикновени работи — каза Роз на войника.

— Добре, добре… Не искам да знам. Отпочинете си още малко и после да вървим, защото се мръква, а трябва да стигнем в Мокерн преди да се стъмни, за да можем да тръгнем утре рано.

— Много ли имаме още да вървим? — попита Роз.

— До Париж ли?… Да, чеда мои. Не вървим бързо, но напредваме. Пътуваме евтино, защото кесията ни е тънка: една стая за вас, един сламеник и една завивка за мен пред вратата ви със Сърдитко в краката ми, шепа чиста слама за Смешльо — това са всичките ни пътни разноски. Не говоря за храната, защото и двете ядете колкото една мишка, пък и аз се научих в Египет и Испания да ям, когато може…

— А защо не казваш, че за да пестим, ти самичък правиш каквото ни трябва, дори не ни оставяш да ти помагаме.

— Най-сетне, добри ни Дагоберт, като си помисли човек, че ти переш всяка вечер… Като че ли не сме ние, които…

— Вие! — войникът прекъсна Бланш. — Нима искате да ви оставя да се напукат хубавите ви ръчици в сапунената вода? Ами във време на война войниците не перат ли сами дрехите си? Аз бях много добър перач в полка. А да не се хваля колко хубаво гладя.

— Наистина, много хубаво гладиш.

— Само че понякога изгаряш дрехите — каза Роз усмихната.

— Когато гладилото е много горещо, разбира се… Какво да се прави! Доближавам го до бузата си, но пусто — много е корава кожата ми, та не усещам горещината — каза Дагоберт с невъзмутимо спокойствие.

— Не се ли сещаш, Дагоберт, че се шегуваме?

— Е добре, знаете, че съм добър перач и занапред си давайте дрехите да ви ги пера. Това не е толкова скъпо, а на път няма дребно пестене, особено за сиромаси като нас. Трябва да имаме поне с какво да стигнем в Париж… Нашите книжа и медальонът, който носите, ще свършат другото. Поне трябва да се надяваме…

— Този медальон е свещен за нас. Мама ни го даде в смъртния си час…

— Затова гледайте да не го загубите. Проверявайте от време на време дали е на мястото си.

— Ето го — каза Бланш.

И тя извади от пазвата си един малък бронзов медальон, който носеше на шията си, окачен на метална верижка.

Този медальон съдържаше от двете си страни следните надписи:

ЖЕРТВА В ПАРИЖ

НА

L.C.D.J.

МОЛЕТЕ СЕ ЗА МЕН

ПАРИЖ

13 февруари

1682

Улица Св. Франц 3

след век и половина

ще бъдете на

13 февруари 1832

молете се

за мен

— Какво ще рече това, Дагоберт? — попита Бланш, като разглеждаше надписите. — Мама не можа да ни каже.

— За това ще говорим довечера — отговори Дагоберт. — Мръкна се, хайде да вървим. Стискайте добре този медальон. Имаме близо час път, докато стигнем в селото. Хайде, деца мои, още веднъж погледнете тази ратлинка, където падна вашият юначен бащица… И се качвайте!

Двете сирачета хвърлиха последен набожен поглед към мястото, което извика тъжни спомени на водача им и, подпомогнати от него, възседнаха Смешльо.

Той не се бе помръднал, но предвидливо се възползува от времето и си похапна на чужда земя зелена и прясна тревица, напук на завистливия Сърдитко, който се бе излегнал на ливадата и бе сгушил муцуна между предните си крака. Когато потеглиха, Дагоберт опипваше земята с дългата си тояга и предпазливо водеше коня, защото нивата ставаше все по-мочурлива. След няколко крачки той се принуди да кривне наляво, за да излезе на главния път.

Когато стигнаха в Мокерн, Дагоберт попита коя е най-евтината гостилница. Отговориха му, че тук има само една гостилница и тя е „Белият сокол“.

— Тогава да вървим в „Белият сокол“ — каза войникът.