Йожен Сю
Скитникът евреин (121)

III глава
Равносметката

Щом Родин се появи, двамата владици и отец д’Егрини скочиха от местата си — такова уважение внушаваше превъзходството на този човек. Сбръчканите им от недоверие и завист лица веднага светнаха, по тях се разляха усмивки на благосклонност и почит, а княгинята направи няколко крачки, за да го посрещне.

Винаги дрипавият и мръсен Родин остави кални следи върху мекия килим с големите си обувки, подпря чадъра си и се отправи към масата, но не с обикновеното си смирение, а с твърда крачка, с изправена глава и уверен поглед. Той не само че не се чувствуваше сред свои, но съзнаваше, че ги владее с ума си.

— Тъкмо говорихме за Ваше преподобие — каза благосклонно кардиналът.

— Така ли! — погледна втренчено Родин високия сановник. — И какво говорихте?

— Как какво? — отговори белгийският владика, бършейки изпотеното си чело. — Всичко най-хубаво, което може да се каже за Ваше преподобие.

— Няма ли да си вземете нещо, отче? — предложи княгинята на Родин и му посочи богатата трапеза със закуските.

— Благодаря, госпожо, тази сутрин си похапнах ряпа.

— Секретарят ми, абат Берлини, който тази сутрин попаднал на вашата закуска, ми каза, че скромната храна на Ваше преподобие е достойна за пустинник — намеси се кардиналът.

— По-добре да говорим за работата си? — отсече Родин като човек, свикнал да властва и ръководи разискванията.

— Ще бъдем много щастливи да ви чуем — каза кардиналът. — Ваше преподобие сам определи този ден, за да ни разкаже за хода на делото Ренепон, което е толкова важно, че най-вече заради него пристигнах във Франция, защото поддържайки интересите на Исусовото общество, на което съм член, аз поддържам интересите на Рим. Обещах на преподобния отец генерал, че изцяло ще се вслушам във вашите заповеди.

— Аз ще повторя онова, което каза Негово Високопреосвещенство — намеси се владиката. — Ние тръгнахме от Рим заедно, следователно и идеите ни са еднакви.

— Няма съмнение — каза Родин на кардинала, — че Ваше Високопреосвещенство ще бъде от голяма полза за нашето дело. Сега ще ви кажа как… — След това той се обърна към княгинята и й рече: — Заръчах да предадат на господин Баление да дойде тук, госпожо. Ще трябва да му съобщим някои неща.

— Щом дойде, веднага ще го доведем тук — отговори княгинята.

Откакто Родин влезе отец д’Егрини мълчеше. Явно бе потънал в горчиви размисли и водеше усилена вътрешна борба. Най-сетне той се поизправи, обърна се към кардинала и каза със заядлива нотка:

— Няма да моля Ваше Високопреосвещенство да бъде съдия между Негово преподобие отец Родин и мен. Нашият генерал заповяда, а аз се подчиних. Но тъй като Ваше Високопреосвещенство скоро пак ще се види с нашия началник, ще ви помоля да ми направите една услуга и да му предадете точно отговорите на Негово преподобие отец Родин на някои мои въпроси.

Кардиналът се поклони.

Родин погледна отец д’Егрини с учудване и сухо каза:

— Нещата са решени. Защо са тези въпроси?

— Не искам да се оправдавам — отговори отец д’Егрини. — Само бих желал Негово Високопреосвещенство да има вярна представа за ситуацията.

— Тогава говорете, но преди всичко се пазете от пустословие — след това предупреждение отец Родин извади един голям сребърен часовник, погледна ги и добави: — В два часа трябва да бъда в „Свети Сюлпиций“.

— Ще бъда съвсем кратък — каза отец д’Егрини със сдържан гняв, обърна се към Родин и продължи: — Когато Ваше преподобие сметна за добре да ме замести и осъди може би твърде строго начинът, по който ръководех интересите на Обществото, признавам искрено, че тези интереси бяха ощетени…

— Ощетени ли? — подигравателно попита Родин. — По-добре кажете, погубени, защото вие ми наредихте да пиша до Рим, че трябва да се откажем от всякаква надежда.

— Истина е — каза отец д’Егрини.

— А това означава, че аз се залових да съживявам един напълно безнадежден болен, изоставен и от най-добрите лекари — продължи подигравките си Родин. — Но продължете — и като бръкна с ръце в джобовете на панталоните си, той се втренчи в д’Егрини.

— Ваше преподобие ме осъди строго не защото се помъчих с всички възможни средства да възвърна богатствата, които несправедливо и нечестно бяха отнети от нашето Общество…

— Всички наши законодатели справедливо ви позволяват това — намеси се кардиналът. — Законите са ясни и категорични: вие имате пълното право да си възвърнете с позволени и непозволени средства имуществото, което предателски ви е било отнето.

— Затова Негово преподобие отец Родин ме осъди за войнишката грубост на средствата ми и за насилието, което според него било в опасен разрез с обичаите на времето. Дотук — добре. Но аз не нарушавах законите по никакъв начин и ако не беше едно фатално обстоятелство, успехът щеше да освети пътя, по който вървях, въпреки грубостта и насилието. Сега мога ли да попитам Ваше преподобие какво…

— Какво повече съм извършил от вас ли? — рязко го прекъсна отец Родин. — Какво по-добро съм измислил? Каква насока дадох на делото Ренепон, след като го приех от вас в съвсем отчаяно положение. Това ли искате да знаете?

— Да, точно това — студено отвърна д’Егрини.

— Добре, признавам си — подигравателно каза Родин, — колкото вашите дейности бяха мащабни, мъжествени и шумни, толкова моите бяха дребни, детински и потайни. Не можете да си представите аз, който се осмелих да се нарека умен и предвидлив човек, колко глупости съм извършил от шест седмици насам.

— Никога не бих си позволил да обвиня в подобно нещо Ваше преподобие, дори когато съм мислил, че заслужавате подобен укор — с горчива усмивка каза отец д’Егрини.

— Да ме обвините ли? — повдигна рамене Родин. — Значи да ме обвините. Ето, че сам се осъдихте. Знаете ли какво писах за вас преди шест седмици? Ето какво: „Отец д’Егрини е надарен с превъзходни качества и ще ми служи“ (и от утре ще ви включа много дейно) — каза Родин сякаш на себе си, — но добавих, че не сте достатъчно извисен, за да ставате дребен, когато се наложи. Разбирате ли?

— Не много добре — изчерви се отец д’Егрини.

— Толкова по-зле за вас. Това показва, че съм имал право. И понеже съм принуден да говоря ясно, ще ви кажа, че аз проявих достатъчно разум през тези шест седмици, за да извърша много глупави неща. Аз, господа, така както ме виждате, се впуснах в разговор с едно момиче, говорих за напредък, за човеколюбив, за свобода, за равноправие на жената с една непокорна госпожица. Разговарях за Наполеон и за уважението към бонапартизма с един необуздан, стар войник. Говорих за императорската слава, за унижението на Франция, за надеждата в римския глава с един френски маршал, който макар че в сърцето си обожава този крадец на престоли, повлякъл веригите в „Света Елена“, е празен и шумен, като военна тръба. Затова е достатъчно да пуснете в безмозъчната му глава няколко войнствени патриотични думи и ще видите, че оттам ще ви отговорят с нестройни звуци, неизвестно как, за какво и към кого насочени. Но това не е всичко… Говорих за любов с един млад див тигър. Когато ви казах, че заслужава съчувствието ви един що-годе умен човек като мен, унизил се с всички тези дребнави дейности, за да свърже безкрайните конци на това тъмно дело, вие повдигахте рамене. А всъщност не е ли прекрасна гледката на паяка, изплитащ своята мрежа? Колко е любопитно да се наблюдава това грозно животно, което източва нишка по нишка, едни свързва, други удебелява, трети разпуска. Вие повдигате рамене.

Добре, но елате след два часа — и какво ще намерите? Малката черна животинка се е раздула, напълнила е търбухчето си, а в паяжината и има десетина глупави мухи, толкова здраво оплетени, че на дребното насекомо му остава само да си избере с коя да се нахрани.

Като каза това Родин странно се усмихна. Полуприкритите му от бледите клепачи очи се отвориха широко и несвойствено заблестяха. От известно време йезуитът чувствуваше в себе си трескава възбуда, породена от борбата, която трябваше да води пред високопоставените лица, попаднали вече под влиянието на оригиналните му, прями думи.

Отец д’Егрини вече се разкайваше, че започна този разговор, но въпреки това започна с нескрита ирония:

— Не отричам, че средствата ви са дребнави. Съгласен съм с вас, че са много детински и съвсем обикновени. Но това не е достатъчно, за да се оцени високо заслугата ви. И по този повод ще ви попитам…

— Какво излезе от всичко това? — с нехарактерна за нрава си разпаленост довърши Родин. — Погледнете моята паяжина и ще видите онази хубава, млада, вироглава девойка, която преди шест седмици се гордееше с красотата, смелостта и ума си, че сега е бледа, сразена и носи кървяща рана в сърцето си.

— Да, но мъжеството и безстрашното геройство на индийския принц, което трогна цял Париж, развълнува и госпожица Кардовил — каза княгинята.

— Да, но аз обезсилих действието на глупавата му дивашка храброст като внуших на хубавата девойка, че с убиването на черни пантери не може да се докаже чувствителността, деликатността и верността на един влюбен.

— Добре — намеси се отец д’Егрини, — да предположим, че госпожица Кардовил е ранена в сърцето…

— Но каква полза ще има от това делото на Ренепон? — полюбопитствува кардиналът и се облегна на масата.

— Първо — каза Родин, — ползата е в това, че когато най-опасният враг е смъртно ранен, той напуска бойното поле. Струва ми се, че това все пак е нещо, нали?

— Наистина — каза княгинята, — с ума си и смелостта си госпожица Кардовил можеше да стане сърце и душа на насочения срещу нас съюз.

— Да допуснем, че е така — упорстваше отец д’Егрини. — От тази гледна точка няма защо повече да се боим от нея и това е едно предимство. Но дали сърдечната рана ще й попречи да вземе дела си от наследството?

— Кой ви каза това? — студено и уверено попита Родин. — А знаете ли защо толкова се старах да я сближа с Джалма против волята й и след това пак против волята й да я разделя с него?

— Нека чуем с какво ще попречи тази буря от страсти да си получат дела от наследството принцът и госпожица Кардовил? — не се предаваше отец д’Егрини.

— Кажете ми от какво небе се стрелва гръмотевицата и убива — от ясно или бурно? — презрително попита Родин. — Бъдете спокойни, зная къде да сложа гръмоотвод. Колкото до господин Харди, той живееше за три неща — за работниците си, за един приятел и за една любовница. Три стрели пронизаха сърцето му. Аз винаги се целя в сърцето — това е приятно и сигурно.

— Прав сте, че е приятно и достойно за похвала — намеси се владиката, — защото ако съм разбрал правилно, този фабрикант има държанка и затова би било добре да си послужим с лоши средства, за да накажем лошия човек.

— Очевидно — добави кардиналът, — те крият в себе си лоши страсти и сами са си виновни, ако други си послужат с тях.

— Нашата света майка Перпетуа — каза княгинята, — спомогна с всевъзможни средства да се разкрие това отвратително прелюбодеяние.

— Приемам, че и господин Харди е ранен в най-съкровената част на сърцето си — започна да отстъпва по малко отец д’Егрини. — Но ако той изгуби богатствата си, ще бъде още по-алчен да получи огромното наследство.

Това твърдение се видя доста сериозно на Владиците и княгинята. Всички погледнаха Родин с любопитство, но вместо да отговори, той отиде до масата със закуските и противно на аскетичното си въздържание и отвращението си от виното, разгледа бутилките и каза:

— Какво има в тези шишета?

— Бордо и Ксерес — отвърна госпожа Сен-Дизие крайно изненадана от неочакваното желание на Родин.

Той взе наслуки една бутилка, наля си чаша мадерско вино и го глътна наведнъж. От известно време чувствуваше, че по тялото му преминават тръпки, а след това го обземаше някаква слабост и той се надяваше да се подкрепи и ободри с виното. И след като избърса устата си с опакото на мръсната си ръка, Родин се върна при останалите, обърна се към отец д’Егрини и попита:

— Какво казахте за господин Харди?

— Че като се лиши от имуществото си, още повече ще ламти за наследството — повтори отец д’Егрини, обиден от заповедническия тон на началника си.

— Господин Харди да мисли за пари?! — повдигна рамене Родин. — Да видим дали изобщо може да мисли. Той е съвсем съсипан. Безразличен е към всичко и е като замаян. Когато от време на време идва на себе си, плаче като малко дете. Тогава се отнася с уважение към онези, които се грижат за него, а аз съм го оставил в добри ръце и започва да се показва чувствителен към нежното им съчувствие, което те непрекъснато му демонстрират. Защото той е добър, много добър и дори много слаб човек и благодарение на това… Отец д’Егрини, вие ще се заемете с по-нататъшните действия.

— Аз ли? — недоумяваше отец д’Егрини.

— И тогава ще разберете, дали резултатът, който съм постигнал е значителен и… — но Родин не довърши, сложи ръка на челото си и каза на себе си: — Странно нещо!

— Какво ви става? — съчувствено попита княгинята.

— Нищо, госпожо — отговори Родин и затрепера, — сигурно ми стана зле от виното. Не съм свикнал да пия. Имам леко главоболие, но ще ми мине.

— Наистина, отче, очите ви са зачервени — каза княгинята.

— Защото много втренчено гледах в паяжината си — усмихна се зловещо йезуитът — и още дълго ще трябва да гледам, за да може и отец д’Егрини, който се прави на късоглед, да види и другите ми мухи… Например, двете дъщери на маршал Симон, които от ден на ден стават все по-тъжни и все по-отчаяни и усещат, че между тях и маршала се издига ледена преграда. А откакто е умрял баща му, трябва да го чуете и видите как се разкъсва между две противоположни мисли. Днес смята, че ще се лиши от чест, ако извърши еди-какво си, утре смята, че ще се лиши от чест, ако не го извърши. Този военен мъж и герой на империята е станал по-слаб и по-страхлив от дете. И какво остана от този безбожен род? Жак Ренепон ли? Попитайте Морок колко е затъпял от пиянство този нещастник и как се търкаля към пропастта. Това е моята равносметка. Ето в какво усамотение и в каква разруха се намират днес всички членове на рода, които преди шест месеца бяха толкова силни, решителни и опасни елементи, ако се бяха обединили в едно цяло. Ето ги онези Ренепон, които по съвета на техния прадядо еретик, трябваше да обединят силите си, за да се борят срещу нас и да ни смажат и действително бяха много опасни. Какво бях казал преди? Казах, че ще действувам в съответствие със страстите им. Какво направих? Въздействувах върху страстите им. И сега те напразно се блъскат в моята паяжина, която ги е омотала отвсякъде, и аз ви казвам, че те са в ръцете ми… в ръцете ми…

От известно време физиономията и гласът на Родин странно се променяха. Лицето му, което винаги беше бледо като на мъртвец ставаше все по-червено и на петна. Очите му сякаш хлътнаха още по-дълбоко и блестяха все повече и повече. Гласът му трепереше, стана пресеклив и изтъня. Тази промяна, която той явно не усещаше, беше толкова забележима, че останалите го гледаха с ужас. Родин се излъга за истинската причина на тяхната съсредоточеност и се опита да извика с угасналия си глас:

— От съжаление към този безбожен род ли ме гледате така? Да не би да съчувствувате на онази госпожица, която никога не стъпва в църква и въздига в дома си идолопоклоннически олтари? Да не би да съжалявате Харди, онзи сантиментален богохулник, онзи човеколюбив безбожник, който няма дори едно параклисче във фабриката си и се осмелява да поставя имената на Сократ, Марк Аврелий и Платон до името на нашия Спасител, когото нарича Исус божествения философ? Да не би да жалите онзи индиец, последовател на Брахма? Да не съжалявате онези две сестри, които не са кръстени? Да не би да съчувствувате на онова говедо Жак Ренепон. Да не би да съжалявате онзи необуздан войник, който смята за бог Наполеон, а за евангелие — законите на голямата имперска войска. Да не би да жалите този вероотстъпнически род, чиито прадядо — безчестен вероотстъпник, който ни отне имуществото, от дъното на гроба си и днес, след сто и петдесет години, продължава да подстрекава проклетото си потомство да надига глава срещу нас? Нима, за да се защитим от тези усойници, нямаме право да ги унищожим със собствената им отрова? Аз твърдя, че да хвърлим тази безбожна челяд в скръб, отчаяние и да я тласнем към смъртта, разпалвайки страстите й, значи да служим на Бога, значи да дадем спасителен пример пред очите на всички.

Докато изговаряше тези думи, Родин беше страшен с нечовешкия израз на лицето си. Блясъкът на очите му се засили, устните му бяха сухи, студена пот обливаше слепоочията му, които бързо пулсираха, ледени тръпки побиваха цялото му тяло. Той мислеше, че растящото му неразположение е в резултат на умората, защото през цялата нощ писа, и реши да предотврати следващия пристъп на отпадналост с още една чаша вино. Родин отново я изпи наведнъж и се върна при компанията, тъкмо когато кардиналът казваше:

— Ако имаше нужда да оправдавате поведението си спрямо тази челяд с последните си думи, смятайте, че сте го оправдал. Повтарям, че не само според нашите богословци-законодатели, но и според гражданските закони вие имате пълно право и няма нищо осъдително във вашите постъпки. А според божиите закони да се бориш с безбожие и да го унищожаваш с неговите оръжия означава да служиш Богу.

Убеден, както останалите присъствуващи, от лукавата увереност на Родин и изплашен от своя противник, отец д’Егрини му каза:

— Признавам, че сгреших, усъмнявайки се в изобретателността и остроумието на Ваше преподобие. Подведох се от външната дребнавост на приложените от вас средства, разглеждах ги отделно едно от друго и не можах да ги оценя в тяхната цялост, а плодовете им изобщо не предвидих. Сега разбирам, че успехът на делото, благодарение на вас, не подлежи на никакво съмнение.

— Вие преувеличавате — отвърна с трескаво нетърпение Родин. — В момента страстите кипят, но минутата е критична, и както алхимикът, в чиито съд кипи сместа, която може да му донесе богатство или смърт, сега само аз мога да… — Родин не успя да довърши, хвана с две ръце челото си и издаде болезнен, сподавен писък.

— Какво ви става? — попита отец д’Егрини. — От известно време страшно пребледнявате.

— Не зная — отговори с променлив глас Родин, — главоболието ми се усилва и за миг ми се зави свят.

— Седнете тогава — съчувствено предложи княгинята.

— Хапнете нещо — добави владиката.

— Нищо ми няма — направи ново усилие над себе си Родин, — слава Богу, не съм разглезен. Тази нощ не спах. Прилошава ми от умора. Това е. Казах, че сам ще трябва да управлявам това дело, но не ще мога да го довърша. Ще трябва да изчезна, но непременно ще бдя в сянка и ще държа всички нишки, които само аз мога да контролирам — добави той, а гласът му все повече гаснеше.

— Отче, — разтревожи се кардиналът, — вие сте тежко болен. Пребледнявате все повече. Заприличахте на мъртвец.

— Възможно е — сърдито отвърна Родин, — но аз не се безпокоя от такива дреболии. Да се върнем на въпроса си. Отец д’Егрини, сега е моментът, когато вашите качества, които никога, не съм отричал, могат много да ми помогнат. Вие сте привлекателен, имате обаяние и убедително красноречие. Ще трябва… — и Родин отново не довърши. По челото му потече студена пот, краката му се подкосиха и въпреки неизчерпаемата си енергия, той каза: — Признавам, че не се чувствувам добре. Но тази сутрин ми нямаше нищо. Сега неволно потръпвам и ми е много студено.

— Приближете се до камината… Болестите идват неочаквано — каза владиката и предано му подаде ръка: — Ще ви мине…

— Изпийте един горещ чай — предложи му княгинята. — Добре, че доктор Баление скоро ще дойде и ще ви прегледа.

— Наистина, странно нещо — каза кардиналът.

Като чу тези думи на високия сановник, Родин, който с голяма мъка се бе дотътрил до камината, обърна поглед към него и го изгледа втренчено. След това, поддържан от неукротимата си енергия, въпреки че с всеки изминал миг все повече и повече посърваше, той му каза с угаснал глас, мъчейки се да му придаде твърдост:

— От топлината ще ми мине. Хубаво ще я наредим, ако се разболея, тъкмо когато въпросът за наследството на Ренепон може да се реши в наша полза, само ако е в мои ръце! Но да се върнем към темата. Казах ви, отец д’Егрини, че можете много да ни помогнете, както и вие, княгиньо, ако се нагърбите със задачата и вземете всичко присърце…

Родин отново замълча. Този път той извика силно, политна върху един стол, претъркули се назад, отпусна ръце и простена:

— Зле ми е…

Тогава се случи нещо страшно. Мъртвешки бледото лице на Родин със светкавична бързина започна да се разлага, хлътналите му очи кървясаха, потънаха още по-дълбоко в орбитите си и образуваха две черни ями, от които святкаха само огнените му зеници. Червеникавата, влажна и студена кожа на лицето му, по което бяха полепнали мокрите му коси в миг стана зелена. През сгърчената му от болка уста излизаше тежък дъх, прекъсван от време на време от стенанията му:

— Зле ми е… Горя…

След това той започна да дере с нокти разголените си гърди, защото бе скъсал копчетата на жилетката си и наполовина бе съдрал мръсната си черна риза, сякаш дрехите увеличаваха болката, от която се превиваше.

Владиката, кардиналът и отец д’Егрини се спуснаха към Родин и го наобиколиха, за да го възпрат. Той изпитваше страшни болки. Изведнъж положи невероятно усилие и се изправи на краката си вдървен като труп и с разкъсани дрехи, с разрошена бяла коса около зеленото лице с червени, святкащи очи той прикова поглед в кардинала, който се бе надвесил преди миг над него, хвана го с треперещите си ръце и извика с ужасен, пресеклив глас:

— Кардинал Малипиери… Тази болест е внезапна… В Рим се боят от мен… Вие сте от рода на Борджиите… Тази сутрин вашият секретар беше в дома ми…

— Нещастнико! Как смеете да говорите такива неща? — възнегодува кардиналът от това обвинение и се опита да се освободи от ръцете на йезуита, чиито нокти бяха твърди като желязо.

— Отровиха ме… — избоботи Родин, отпусна се и падна в ръцете на отец д’Егрини.

Въпреки ужаса си, кардиналът успя да пошушне на отец д’Егрини:

— Той мисли, че искат да го отровят, което означава, че е замислил нещо много опасно!

Вратата на салона се отвори и влезе доктор Баление.

— Ах, докторе — извика княгинята пребледняла и изплашена и се втурна към него, — отец Родин внезапно се разболя. Елате, целият се тресе.

— Щом го тресе, няма страшно, успокойте се, госпожо — каза докторът, хвърли шапката си на един стол и се приближи към гостите, наобиколили умиращия Родин.

— Ето го доктора — извика княгинята.

Всички се отдръпнаха, освен отец д’Егрини, който подкрепяше, падналия върху един стол Родин.

— Боже мой, какви симптоми! — възкликна докторът, разглеждайки с нарастващ страх лицето на Родин, което от зелено започна да става синьо.

— Какво има? — попитаха всички в един глас.

— Какво има ли? — отвърна Баление и веднага се дръпна, сякаш бе настъпил змия. — Това е холера. Много заразна болест.

Щом чу тези думи отец д’Егрини пусна Родин и той се строполи на земята.

— С него е свършено! — установи докторът. — Но въпреки това ще отида да потърся каквото трябва. Може да се опита едно последно средство — и той хукна към вратата.

След доктор Баление като обезумели се спуснаха княгиня Сен-Дизие, отец д’Егрини, владиката и кардиналът и се заблъскаха пред вратата, която никой не успяваше да отвори от обзелия ги ужас.

Но вратата се отвори отвън. Показа се Гавриил — образец на истински, свят, евангелски свещеник, който заслужава крайно уважение, горещо съчувствие и нежна почуда. Ангелското му лице беше кротко и ведро и се намираше в крайна противоположност с всички останали сгърчени и разкривени от страх лица. Бегълците искаха да го върнат обратно като му викаха.

— Не влизайте вътре… Бягайте… Той е болен от холера и вече умира!

Щом чу това, Гавриил тласна назад владиката, останал последен на вратата и хукна към Родин в момента, когато сановникът се измъкна след другите.

Проснат на земята, с изкривени от гърчовете крайници, Родин се превиваше от непоносими болки. От падането той явно се посвести, защото избоботи с мъртвешки глас:

— Оставят ме да умра тук като куче. О, страхливци!

Той направи едно конвулсивно движение, обърна се по гръб, на лицето му беше изписано пъклено отчаяние, погледът му бе втренчен в тавана, а устата му повтаряше:

— Няма никой… Няма никой…

Но блесналият му подивял поглед внезапно срещна големите сини очи и ангелското, русо лице на Гавриил, който бе коленичил до него и го успокояваше с кроткия си глас:

— Аз съм тук, отче. Аз ще ви помогна, ако е възможно или ще се моля за вас, ако Бог ви повика при себе си.

— Гавриил! — прошепна старецът. — Простете ми за злото, което ви сторих… Смилете се над мен… Не ме оставяйте сам… Не… — но Родин не успя да довърши. С огромно усилие се бе поизправил, ала отново изкрещя неистово и падна като мъртвец.

 

 

На същия ден вечерните вестници писаха: „Холерата е в Париж. Първият случай се появи днес, около три и половина на улица «Вавилонска» в двореца Сен-Дизие.“