Йожен Сю
Скитникът евреин (109)

VII глава
Завръщането

Битката между Агрикол и каменоделецът стана разпалена и неудържима. Нападателите се впуснаха към вратата яростно. След като, тъпчейки останалите, те не успяха, все пак се добраха до едно място, промъкнаха се през него и поставиха работниците от фабриката между два огъня. Някои се противопоставяха геройски. Други, след като видяха как Цибул, последвана от такива като нея, се изкачва в общежитието, в което се бяха скрили жените и децата, се втурнаха след тях. Въпреки съпротивата, Цибул, заедно с жени и мъже, подобни на нея, се втурнаха към стаите, за да ги опустошат или да строшат обзавеждането.

След малко изкъртиха една врата, макар и трудно. Цибул се втурна в стаята разчорлена и изпотена. Едно красиво момиче — това бе Анжел — коленичи на пода и молейки се извика:

— Не докосвайте майка ми!

— Най-напред ще се справя с теб, а след това с майка ти! — извика Цибул и протегна нокти към лицето й, докато каменарите трошаха с чуковете си огледалото и стенния часовник, а приятелите им прибираха каквото попадне пред очите им.

Анжел пищеше и по всички възможни начини се опитваше да не допусне Цибул в стаята, където бе майка й, която, надничайки през прозореца, викаше Агрикол да им помогне.

Ковачът отново се бе счепкал с каменоделеца, чуковете вече не им трябваха, те бяха застанали гърди срещу гърди, преплетени един в друг като змии, като се опитваха да се победят. Наведен, Агрикол, бе хванал с дясната си ръка левия крак на каменоделеца, но силата му бе толкова голяма, че водачът на Вълците, макар и на един крак, бе непоклатим. Със свободната си ръка (другата Агрикол бе хванал като в менгеме), той се опитваше да разбие зъбите на ковача.

— Вълкът ще разбие зъбите на Солидарния и всеядния така, че той да не може нищо повече да яде! — каза той.

— Ти не си истински Вълк — каза ковачът. — Истинските са мъжествени и не са съгласни да се бият един срещу десет!

— Истински или не, но ще ти строша зъбите!

— Аз пък краката ти!

И като изрече това, ковачът удари каменаря по крака така силно, че последния изрева от болка, проточи глава като звяр и ухапа Агрикол по врата. От болката Агрикол изтърва крака на каменаря, който използува случая и се хвърли върху противника си. В същото време майката на Анжел, надвесена на прозореца на общежитието, викаше сърцераздирателно:

— Помощ, господин Агрикол! Убиват дъщеря ми!

— Пусни ме… — каза запъхтян Агрикол. — Давам ти честната си дума да се бием утре, когато пожелаеш.

— Обичам храната, когато е гореща! — отвърна каменоделецът, след което стисна гърлото на ковача и се помъчи да постави и коляно върху гърдите му.

— Помощ! — изпищя отново майката на Анжел. — Убиват дъщеря ми.

— Милост!… Прося милост!… Пусни ме да отида — изрече Агрикол като правеше усилия да се измъкне.

— Гладен съм! — отговори каменарят.

Агрикол, ужасен от опасността, която грозеше Анжел, правеше опити да се спаси, когато каменоделецът усети как в крака му се забиват остри шишове и почувствува удари по главата си. Той изпусна противника си и започна да се брани от ударите.

— Ти ме спаси, татко… — каза ковачът като се изправи — Дано не е много късно за Анжел…

— Тичай! И не се грижи за мен — отвърна Дагоберт.

Агрикол напусна общежитието.

Дагоберт, придружен от Сърдитко, бе дошъл, както вече казахме, за да докара дъщерите на маршал Симон при дядо им. Когато пристигна в разгара на сражението, войникът взе със себе си няколко работници, за да защитава стаята, в която се намираше бащата на маршала. Точно оттук войникът видя опасността, в която бе изпаднал Агрикол.

След малко Агрикол с няколко скока успя да се промъкне в общежитието, поваляйки охраната на входа, и се втурна към коридора, където бе стаята на Анжел.

Докато той се стремеше към нея, клетото момиче се отбраняваше от спусналата се да й издере лицето, Цибул.

Агрикол се хвърли върху ужасната жена, дръпна я за жълтеникавата коса, събори я на пода и я удари с тока на ботуша си.

Цибул се изправи моментално. В този момент се появиха доста работници и докато ковачът се грижеше за Анжел, Цибул и приятелите й бяха пропъдени от тази част на къщата.

След първия пристъп, както бе казал и Агрикол, Вълците, които бяха честни работници, макар и малко на брой, увлечени заради битката от нехранимайковците, след като видяха безчинствата им, на които неволно бяха станали свидетели и съучастници, застанаха на страната на Солидарните.

— Няма нито Вълци, нито Солидарни! — обърна се към Оливие един от най-яростните Вълци. — Вече има само честни работници, които трябва да се обединят, срещу разбойниците…

— Така е… — обади се друг. — Строшиха прозорците против волята ни…

— Каменоделецът е виновен за всичко — подвикна някой. — Истинските Вълци се отказват от него и той ще отговаря за делата си.

— Всеки ден се спречкваме, но и се уважаваме.^[1]

Отдръпването на малка част от нападателите, увлече работниците от фабриката, така че Вълци и Солидарни, макар и по-малко на брой от онези, които останаха в общежитието, се обединиха срещу безделниците, които се бяха присъединили и бяха се приготвили да извършат и други престъпления.

Тълпата, подтиквана от ниското човече с лисичето лице, което бе таен пратеник на барон Трипо, нахлу във фабриката на господин Харди и започна да опустошава всичко пред себе си. Тези хора без всякаква милост строшиха много машини, стъпкаха полуготова продукция и за късо време фабриката, която служеше за ред, организация и дисциплина в работата, се превърна в развалина. От прозорците се изхвърляше всичко с ведър кикот. След това, пак подтиквани от ниския човек с лисичето лице, книжката на господин Харди, търговските му документи, бяха скъсани от тълпата, която танцуваше крещейки.

А във времето на този шум и крясъци, в стаята на бащата на маршал Симон, можеше да се види друга картина.

Старият работник лежеше с превързана глава. Лицето му бе пребледняло, очите премрежени и дишаше тежко. Маршал Симон се бе навел над баща си и се опитваше да долови най-дребния знак за съживяване. Роз и Бланш, които бе довел Дагоберт, стояха на колене пред леглото със скръстени ръце и насълзени очи. Малко встрани, въпреки започналия да настъпва здрач, можеше да се забележи и фигурата на Дагоберт. Той бе скръстил ръце пред гърдите си, върху лицето му бе изписана мъка. В стаята цареше дълбоко мълчание, което се прекъсваше от време на време от задавения рев на Роз и Бланш или от тежкото дишане на дядо Симон. Очите на маршала бяха сухи и той отместваше поглед от баща си само когато трябваше да попита нещо доктора.

Понякога стават странни съвпадения… Докторът бе господин Баление. Болницата му бе близо до фабриката на господин Харди, освен това се ползуваше с добро име в околността, затова потърсиха помощ най-напред от него.

Докторът ненадейно настръхна, което накара маршал Симон, който не сваляше поглед от него, да попита:

— Има ли надежда?

— Нищожна, господин дук. Пулсът едва се появи…

— Спаси се! — каза маршалът.

— Не залагайте на напразни надежди, господине — отговори докторът сериозно. — Пулсът се съживи от силните лекарства, които му дадох. Но не мога да кажа какъв ще е краят.

— Татко! Татко! Чуваш ли ме? — извика маршалът когато видя, че старецът размърда глава и клепачите му трепнаха. След малко той отвори очи. — Ти си жив, татко! Позна ли ме? — извика радостно маршалът.

— Тук ли си, Пиер… — каза тихо старецът. — Подай си ръката…

— Ето, татко! — каза радостно маршалът и стисна дланта на баща си. След това, воден от внезапен подтик, се наведе и започна да целува ръцете, лицето и косата на баща си. — Жив е! Господи! Жив е, отърва се!

В същото време крясъците от сблъсъка между Вълците и Солидарните, който се поднови, достигна до слуха на умиращия.

— Този шум… Какъв е този шум — попита той. — Бият ли се?

— Струва ми се, че вече не — опита се да го успокои маршалът.

— Пиер… — каза старецът със слаб глас. — Няма да живея дълго…

— Татко!

— Остави ме да ти кажа… Стига да успея да ти кажа всичко.

— Господине — обърна се Баление към стария работник. — може Господ да направи някакво чудо с вас… Покажете се признателен, повикайте свещеник…

— Свещеник!… Благодаря, господине… Тук е синът ми… В неговите ръце ще предам… душата си… Душата си, която винаги е била честна и справедлива…

— Не, не! — извика маршалът. — Ти няма да умреш!

— Пиер — произнесе едва-едва старецът — преди малко… ти поиска от мен съвет… за една много важна работа… Струва ми се, че желанието да те науча как да постъпиш възвърна живота ми… Щях да бъда много нещастен да умра, ако знаех, че ще потеглиш по път недостоен… и за теб, и за мен… Затова ме послушай, синко… В последния си час баща ти не се лъже… Предстои ти да изпълниш важно задължение, ако искаш да постъпиш… като честен човек… И за да не нарушиш последната ми воля… трябва…, без да се колебаеш…

Гласът на стареца започна да отслабва още повече и след като изрече последните думи вече не можеше да му се разбира. Единствените думи, които успя да различи маршал Симон, бяха следните: „Наполеон II… Клетва… Безчестие… Сине мой…“.

След всичко това старият работник помръдна още няколко пъти устните си и с това всичко приключи.

Докато той умираше навън съвсем се бе мръкнало и внезапно проехтя писък:

— Пожар! Пожар…

Пожарът избухна в едно от крилата на фабриката, пълно със запалителни вещества, в което се бе вмъкнал ниският човек с лисичето лице. В същото време се чу звукът на барабани, които известяваха, че пристигат военни отделения.

 

 

Вече цял час огънят гори и унищожава фабриката. Нощта е студена, ясна. Духа силен северен вятър.

Един човек крачи през нивите бавно, висок хълм му пречи да види пожара. Този човек е господин Харди. Той се връщаше пеша през полето, надявайки се, че докато върви, вълнението му ще премине. Не бяха го излъгали. Неговата любовница, благородната жена при която можеше да намери убежище и утеха, бе напуснала Франция. Нямаше съмнение — Маргарит бе заминала за Америка и за наказание майка й бе пожелала да не напише нито един ред за сбогом на онзи, заради когото бе пожертвувала съпружеските си задължения. Маргарит я послуша.

— Ако нещо се случи и се наложи да избирам между теб и майка ми — беше му говорила много пъти, — няма да се колебая.

И тя наистина не се подвоуми.

Вече нямаше никаква надежда. Дори и да не го отделяше цял океан от Маргарит, той пак бе сигурен, че ще бъде отделен завинаги от нея, защото знаеше как сляпо се подчинява тя на майка си.

Ето как той загуби това сърце и последното убежище в живота си. Двата корена в живота му бяха изтръгнати в един ден.

Какво остава тогава на бедния, както го наричаше майка му! Каква утеха ще получи за последната си изгубена любов? И за приятелството, което умъртви в сърцето си?

Остава единствено онази част от света, направена по твой образ. Онова мирно, спокойно, малко и процъфтяващо селище, което, благодарение на теб и направено от теб, носи радост. Достойните работници, които ти направи щастливи, те…, те остават! Любовта и признателността им са велики и свещени. Те ще бъдат убежище и утеха сред бедите… Спокойствието, на което се радват те, ще облекчи бедната ти душа.

Скоро ще стигнеш върха на хълма и ще можеш да виждаш надалеч. Ще съзреш този рай за работниците, за които ти си бог, които те обожават и благославят.

Господин Харди достигна върха.

В същия момент пожарът, който за миг бе затихнал, избухна отново в общежитието. Появи се ярка светлина. Най-напред тя бе белезникава, след това стана червена…, после медна… Цветовете се сменяха, докато огряваха небосклона.

Господин Харди видя всичко това и застина на мястото си. Изведнъж нов пламък се взриви и проби мъглата от дим. Искрите му се спуснаха към небето, разпръснаха се из пространството и като че ли част от тях достигнаха и до нозете на господин Харди.

Силният северен вятър, който разпалваше езиците на пожара, разлюляни като вълни в морето, донесе до слуха на господин Харди и учестения звън на камбаната на запалената му фабрика.