Йожен Сю
Скитникът евреин (153)

XXXV глава
Изповед

Когато Агрикол напусна стаята, господин Харди се приближи до Гавриил и заговори:

— Ваше Преподобие…

— По-добре е да ме наричате ваш брат. Вие сам преди малко се обърнахте към мен по този начин и за мен е по-приятно… — отвърна младият мъж, като подаде ръка на фабриканта.

— Добре тогава, брате мой. Трябва да ви призная, че вашите думи ме върнаха отново към живот. Надявам се, че силите ми ще бъдат достатъчно, за да устоя на новите изпитания. Вие не знаете все още всичко.

— Какво искате да кажете? — попита любезно Гавриил.

— Имам още много неща, които тежат на душата ми, и които искам да споделя с вас. Ще изслушате ли моята изповед?

— Това по-скоро е вашата тайна, брате мой — отговори Гавриил.

— А не е ли възможно да ме изслушате като изповедник?

— Старая се, доколкото това е възможно — каза Гавриил, — да отбягвам официалната изповед. Тя често води след себе си неприятности. По-скоро се радвам, когато някой приятелски пожелае да сподели своите тайни, да потърси съвета ми. Нали сам Христос ни учеше: „Изповядвайте се един на друг.“ Нещастен е този, който в живота си не е срещнал приятел, на когото би могъл да разкрие преживяното и изстраданото, да се изповяда… Понеже се подчинявам на църковните закони, можете да приемете този разговор между нас като изповед и аз ще бъда вашия изповедник.

— Нима вие се подчинявате на закони, които не одобрявате? — попита учуден господин Харди.

— През целия ни живот ни учи опитът. Затова аз смятам, че доброволно дадената клетва за честния човек е закон, а за свещеника — свещено задължение. Докато съм в лоното на църквата, ще се подчинявам на нейните закони, макар в някои случаи това да е дори тъжно и тежко.

— За вас ли е тежко?

— Да, за нас, селските свещеници и градските енористи. За нас, ниските чинове на духовенството, смирените работници в Господнето лозе. Аристокрацията, която постепенно и лукаво се е вмъкнала в църквата се отнася към нас твърде строго. Но такава е божествената същност на християнството… Въпреки това вярвам, че като представител на нисшите чинове по-добре бих могъл да служа и помагам на хората. Затова оставам в Църквата и се подчинявам на нейните закони. По същия начин вие служите на вашите работници. Защото не друг, а точно вие измислихте системата, чрез която вашите служители участват със свой дял в постигнатата печалба.

— И ще продължавам да им служа по този начин, стига да имам сили за това.

— Защо да нямате такива сили?

— Ако знаехте само колко нещастия преживях, колко огорчения!

— Няма съмнение, че опожаряването на фабриката ви е голямо нещастие…

— Не ме разбирайте неправилно… За мен не са страшни премеждията и загубите, които могат с труд и пари да бъдат възстановени. По-страшни за мен са загубите, които претърпява сърцето и които трудно се лекуват.

— Споделете тази ваша болка и ще ви олекне.

— Искам да ви призная, че нови страхове се вселяват в мен при мисълта да се върна в руслото на стария си живот.

— Каква е все пак причината за тези страхове? — попита учуден Гавриил.

— Чуйте какво ще ви разкажа — започна бавно господин Харди — и ще се убедите, че имам основания да се страхувам. През живота си съм обичал истински двама човека. Единият бе мой приятел, на когото вярвах безрезервно, а той ме предаде… Обичах, тоест, обичам все още една жена, която реши да пожертва нашата любов и напусна Франция… Страхувам се, тези тежки за мен преживявания да не ми попречат по средата на пътя, който ще тръгна да извървявам отново. Вярно е, че нямам право да стоя затворен в тази стая и да търся уединението, но се страхувам дали ще издържа новите изпитания. Няма ли да се окаже светът пуст и тъжен за мен?

— А вашите служители и работници, които ви очакват с такова нетърпение?

— Така е, брате мой — въздъхна господин Харди, — но преди радостите от труда и общото дело биваха споделяни от любимите за мен двама души. Тях вече ги няма. Мислех, че вярата ще запълни тяхната празнина в сърцето ми, но не се получи… Остана ми възможността, чрез мъката си да служа на Бога…

— Уверявам ви, че се заблуждавате или ви заблуждават. Не страданието е угодно на Бог, а истинските дела, които носят радост и благополучие. Бог иска от човека да е праведен и добър.

— Трябваше да чуя тези думи преди време — отвърна господин Харди. — Тогава раните ми нямаше да станат неизлечими, а щяха бързо да оздравеят. Трудно ми е да призная пред вас, но скръбта се превърна в мой постоянен спътник, който няма да ме остави до края на живота ми.

Последните думи сякаш притесниха господин Харди, който побърза да се извини за тях:

— Простете моята слабост! Не знам дали ще разберете самотния човек, какъвто съм аз, неговите притеснения, неговите колебания… Навярно заслужавам единствено съжаление…

Гавриил с растящо безпокойствие наблюдаваше своя събеседник. Във всяка дума той откриваше влиянието на преподобните отци, които така умело бяха успели да оплетат в мрежите си този човек. Те отлично знаеха, че бездната на отчаянието има една-единствена привлекателност и това е уединението. Методично, с упорито постоянство те бутаха своята жертва в тази бездна, като при това извличаха максимална полза за себе си. Човек трудно устоява на техните непрестанни увещания и изкусни лъжепророчества.

Така бяха постъпили и с господин Харди.

Гавриил усещаше голямата опасност, която криеше сегашната ситуация и затова прецени, че единствено решителните думи и действия могат да помогнат на фабриканта в този момент.

— Защо бързате да говорите за съжаление и обреченост? Нима има нещо по-свято на земята от това душа да търси вярата след преживяната буря? Раните ви не са неизцерими, но трябва да се успокоите и да повярвате в собствените си сили. Сигурен съм, че ще оздравеете за кратко време.

— Но, как да повярвам на това?…

— Разберете, че не скръбта, а делата, срещите с хората, ще ви помогнат. Вашите минали неприятности в един момент ще предизвикат у вас утешителни и дори приятни мисли…

— Утешителни и приятни мисли! — почти извика господин Харди, който не можеше да повярва на чутото.

— Да — отговори Гавриил с лека усмивка, — защото, виждате ли, в съжалението, в прошката се откриват истинските стойности на нещата. Кажете ми сам, нима ни внушават мисли на ненавист и отчаяние онези, които предадоха Христос? Не и не! Той намери в себе си снизходителни и оправдателни думи за тях. Дори им се усмихна и се помоли за тях. Послушайте съвета ми: вместо да оплаквате предателството на своя приятел, простете му великодушно и се молете за вас двамата. Може би от вас двамата не сте вие по-нещастния. Та нима не изгуби той във ваше лице истинска опора? Вярно е, че ако непрекъснато мислите за злото, сторено ви от този човек, то вие ще потънете в скръб. Тогава не е ли по-добре да мислите за прошката и за молитвата. Именно това е вярност към Бога.

Всичките тези думи бяха в пълен противовес с учението на преподобните отци. Пред господин Харди се откриваше един нов свят, който не бе така мрачен и тъжен. Струваше му се, че сякаш се измъква от някаква тъмнина, в която се бе лутал доскоро. Затова не се въздържа и възкликна:

— Каква светлина и каква сила се крият във вашите думи! Трудно ми е да разбера, как успявате така бързо да промените горчивината в радост. Някакво спокойствие ме обзема и някаква надежда…

— Сам ще се убедите — продължи Гавриил — колко нови и приятни преживявания ви очакват! Молете се за тези, които обичате и които ви обичат. Не приемайте толкова болезнено спомена за жената, която така силно сте обичали. Не бива да отбягвате мислите, свързани с тези спомени, а ги включете в молитвите си. Превърнете земната любов в божествена, в любов християнска. Ако тази жена наистина е виновна пред Бога, то помислете, каква наслада ще изпитате да се молите за нея! Нали сам Христос се застъпва пред Бог за грешницата Магдалена и за любодейната жена? Той не отритна тези нещастни същества, не ги прокле, а се моли за тях.

— Започвам да ви разбирам истински! — възкликна господин Харди — Молитвата е любов, молитвата е прошка, а не проклятие, надежда, а не отчаяние. Разбирам ви, защото ме убеждавате, че страданието не е молитва. Навярно благодарение на вашите думи ще се реша да се върна към предишния си живот без страх. Благодаря ви!

Цялата тази сцена внимателно бе проследена от Родин и отец д’Егрини. Родин бе напрегнат и не изпусна нито една дума от разговора в стаята. Неочаквано той се отдръпна от дупката, през която се взираше и тънкият лъч светлина позволи да се види озареното му от сатанинска усмивка лице. Точно така, йезуитът тържествуваше.

Отец д’Егрини напротив, изглеждаше отчаян, затова изумлението му бе огромно, когато видя радостта на своя господар.

— Открих слабото място! — отсечено произнесе Родин. — Има ли на разположение някаква кола?

Отец д’Егрини смаян още повече от този неочакван въпрос, погледна глуповато и единственото, което можа да отговори бе да повтори:

— На разположение някаква кола?

— Да, точно така! — отвърна ядосан Родин. — Да не ви говоря на еврейски? Има ли кола за пътуване, какво неясно има тук!

— Разбира се — уплашено каза д’Егрини, — тук е моята кола.

— Тогава веднага изпратете човек да докара пощенски коне отнякъде.

— Но защо?

— За да отведем от тук господин Харди.

— Да отведем господин Харди? — повтори като ехо отец д’Егрини.

— Вие, ще го отведете още тази нощ в Saint-Herem.

— В тази тъжна и мрачна пустиня…

Отчето изрече последната фраза като човек, който не се е отърсил от съня си.

— Точно така! — отвърна рязко Родин и повдигна рамене.

— Да отведем господин Харди сега, когато този Гавриил…

— Няма да мине и половин ден, когато господин Харди ще ни моли паднал на колене, да го изведем от Париж, дори ако е възможно, на край света, дори в някоя пустиня.

— А този Гавриил?

— А писмото, което най-после донесоха от архиепископията?

— Но нали вие сам казахте преди малко, че е вече късно?

— Преди малко не бях открил слабото им място! — отговори Родин отсечено.

След това двамата преподобни отци бързо напуснаха своето скривалище.