Йожен Сю
Скитникът евреин (108)

VI глава
Вълците и Солидарните

Страшно беше да се наблюдава това разпасано множество, чието враждебно нападение сложи край на живота на бащата на маршал Симон.

Едно от крилата на общежитието гледаше срещу нивите. Вълците започнаха нападението оттам. Бързането към фабриката, краткото спиране в две от кръчмите по пътя и нетърпението за близка битка още повече бяха възбудили кръвта на тези хора. След като хвърлиха първите камъни, те започнаха да търсят други по земята. Някои, за да могат по-лесно да вземат повече, бяха захапали тоягите в зъбите си, а други ги бяха подпрели на стената. Около главните подбудители от време на време се събираха купчини хора. Най-добре облечените бяха с ризи и каскети, а други бяха направо в дрипи. Ето какви хора се бяха присъединили — волю или неволю, към глутницата на Вълците. Няколко мръсни и дрипави жени, които винаги придружават подобни нещастници, с писъците си още повече разпалваха размътените умове. Една от тях — висока и беззъба, облечена в парцали, с червендалесто лице и пиянски поглед, беше наметнала стар черен шал, кръстосан пред гърдите и завързан на гърба й. Тя беше като побесняла. Бе засукала ръкави, с едната ръка размахваше тояга, а в другата държеше голям камък. Наричаха я Цибул.

— Искам да срещна жените от фабриката и да им пусна кръвчицата! — викаше тя с прегракнал глас.

Думите й бяха посрещнати с викове и ръкопляскания, което я разпали още повече.

Сред основните подбудители беше и един нисък, слаб и блед човек с лисиче лице и обла черна брада. На главата си носеше червено кепе, а под дългата му нова риза се виждаха панталони от хубаво сукно и хубави ботуши. Личеше си, че той не е от тълпата. Това беше човекът, който приписваше на работниците от фабриката най-обидните думи срещу жителите на околността. Той също крещеше, но не носеше нито тояга, нито камък.

Друг мъж, с кръгло и зачервено лице, който беше гръмогласен, попита ниския човек с лисичето лице:

— Няма ли да нападнеш тези безбожни кучета, които ще докарат холерата в страната, както каза проповедникът?

— Ще го направя по-добре от теб — усмихна се зловещо човекът с лисичето лице.

— Как ще го направиш? Може би с този камък?

— С този камък — ниският човек взе от земята един камък, но докато се навеждаше, изпод ризата му изпадна една торба.

— Внимавай! Ще си изгубиш торбата и дрипите. Хм, това не ми се струва никак тежко.

— Това са мостри от вълна — отговори човекът, вдигна бързо торбата и я пъхна под блузката си, след което добави: — Слушай, струва ми се, че каменоделецът говори.

Най-силно влияние над множеството имаше страховитият каменар. Исполинският му ръст се издигаше над всички и се виждаше главата му, забрадена с червена и окъсана кърпа, както и херкулесовските му плещи, покрити с червеникава козя кожа, които изпъкваха сред тълпата, нашарена тук-там от няколко женски шапки, приличащи на бели точки.

След като видяха накъде отива работата, малкото честни и заблудени работници, които бяха въвлечени в това начинание, уплашени от развитието на нещата по-нататък, се опитаха да напуснат тълпата, но беше късно. Притиснати и заобиколени, за да не ги помислят за страхливци или за да не се отнесат към тях зле, те решиха да изчакат по-удобен момент.

След дивашките крясъци, които придружаваха първото хвърляне на камъните, каменоделецът извика високо и настана тишина.

— Вълците нададоха вой! — каза той. — Трябва да изчакаме, за да видим как ще отвърнат Солидарните и как ще започнат сражението.

— Трябва да ги привлечем вън от фабриката и да се бием на неутрално място — обади се човекът с лисичето лице, който беше нещо като законодател и съветник на тълпата. — Иначе ще се изтълкува като нападение на жилищата.

— Какво ни интересува! — извика Цибул. — Дали ще е вън или вътре, аз ще се счепкам с жените от фабриката.

— Така е! — обадиха се и други, не по-малко отвратителни от Цибул жени. — Не трябва да оставяме всичко на мъжете!

— И ние искаме своя дял!

— Жените от фабриката говорят, че всички жени от околността са пияници, че са развратници! — извика ниското човече с лисичето лице.

— Ще им платим за това.

— Нали в общежитието стават певици — изкрещя Цибул. — Ще ги научим една песен: помощ, убиват ме…

Тази груба шега бе посрещната с крясъци, свирки и тропот, които могъщият глас на каменоделеца успя да надделее:

— Тишина!

— Тишина! Тихо! Слушайте каменоделеца!

— Ако Солидарните са толкова страхливи, че не се покажат и след второто хвърляне на камъните, вратата е там. Ще я разбием и ще отидем да ги натикаме в дупките им.

— По-добре ще е ако ги привлечем навън и нито един да не остане във фабриката — повтори отново ниският човек с лисичето лице, като че ли имаше нещо наум.

— Битката става там, където е възможно! — каза каменарят. — Важното е да се срещнем… Навсякъде е добре — на покрива ли, на стената ли, нали така, Вълци?

— Да! — извика тълпата, разпалена от тези думи. — Ако те не се появят, ще влезем ние!

— Нечестивците дори нямат църква! — каза високо проповедникът и ги прокле.

— Защо те ще живеят в дворец, а ние в колиби?

— Работниците на Харди приказват, че за вас и колибите са достатъчни! — извика ниският човек с лисичето лице.

— Щом е така, нека изпотрошим всичко!

— Ще изкараме жените да ни попеят — извика Цибул.

— Внимание, Вълци! — извика каменоделецът. — Ще хвърлим още веднъж камъни и ако Солидарните не излязат, ще изкъртим вратата.

Предложението бе прието с разпалени крясъци, които той трябваше да надвика:

— Вълци, слушайте! Вземете камък в ръката си… И всички заедно, готови ли сте? Хвърляйте!

За втори път камъните полетяха към общежитието. Някои от тях счупиха отделни прозорци. Към звъна от счупените стъкла се прибавиха крясъците на тълпата. Виковете станаха нетърпими, когато нападателите съзряха жени, които тичаха уплашено. Някои прегръщаха децата си, други поглеждаха към небето със скръстени ръце и молеха за помощ, а най-смелите надничаха през прозорците и правеха опити да дръпнат капаците.

— А-а! — извика Цибул. — Мравките се размърдаха. — Тя се наведе и взе в ръката си камък. — Трябва да им помогнем ето с какво! — В същия момент тя хвърли камъка така опитно, все едно че беше мъж и уцели една жена, която надничаше през прозореца, опитвайки се да затвори капака.

— Уцелих я! — извика Цибул.

— Да живее Цибул! — извика тълпата.

— Солидарните, излезте, де!

— Те не искат да излязат — извика каменарят — затова ние трябва да ги изведем!

— Да изкъртим вратата!

— Напред!

И тълпата, водена от каменоделеца и близо стоящата до него Цибул, тръгна към вратата. Земята тътнеше под стъпките им, а те бяха престанали да крещят и това бе по-зловещо от виковете. Вълците стигнаха бързо до вратата, която бе направена от здрави дъбови дъски.

В мига, в който каменоделецът вдигна огромния чук, за да го стовари върху вратата, тя се отвори. Най-решителните се втурнаха, за да влязат, но каменарят разпери ръце и отстъпи назад, като така повлече и тълпата, която се струпа около него.

През полуоткрехнатата врата се виждаха не много работници, но затова пък решени на всичко. Те набързо се бяха въоръжили — кой с тояга, кой с железен прът, кой с вила. Агрикол стоеше най-отпред, стискайки в ръце тежкия си ковашки чук. Младият работник бе съвсем бледен. По блясъка в очите и по разгорещеното му лице, се виждаше, че в жилите му тече бащината кръв, но въпреки всичко той успя да се овладее и да каже на каменаря:

— Какво искате?

— Битка! — отвърна другият гръмко.

— Битка! Битка! — повтори множеството.

— Замълчете… мои Вълци…! — изрече каменоделецът като се обърна и простря ръка към тълпата. После погледна Агрикол и му каза: — Вълците пристигнаха, за да се бият.

— Срещу кого?

— Срещу Солидарните.

— Тук се намират работници — отвърна Агрикол — мирни работници. Затова вървете си по пътя…

— Щом е така, тогава Вълците ще изядат мирните работници!

— Никого няма да изядат — отвърна Агрикол. — Вълците могат да изплашат само малките деца.

— Така ли мислиш? — попита каменарят подигравателно. Повдигна каменарския си чук, сложи го под носа на Агрикол и попита: — Това, според теб, играчка ли е?

— Това ли? — отвърна Агрикол и с чука си блъсна чука на каменоделеца.

— Аха! Желязо срещу желязо! Това ми харесва! — каза той.

— Не е важно какво ти харесва — едва успяваше да се сдържи Агрикол. — Вие счупихте прозорците на къщата ни, изплашихте жените, наранихте смъртоносно най-възрастния работник във фабриката… Струва ми се, че това е достатъчно!

— Не, не е! Защото Вълците са гладни! — отговори каменоделецът. — Вие трябва да излезете оттук, страхливци такива! И да дойдете на полето, за да се сражаваме.

— Така е! Излезте, де! — извика тълпата, която крещеше, размахваше тоягите и все повече се трупаше на малкото пространство пред портата.

— Ние не искаме да се бием — каза Агрикол — нито ще излезем навън. Но ако вие имате неблагоразумието да прекрачите това място. — И Агрикол хвърли шапката си на земята — ще отговаряте за онова, което ще се случи.

— Където и да е, ще се бием!

— Вълците искат да изядат Солидарните! — извика каменоделецът. — Внимавай, нападам те! — И вдигна чука си срещу Агрикол.

Тогава Агрикол се дръпна, предпази се от удара и със своя чук удари каменаря в гърдите, който залитна, изправи се на краката си яростно се хвърли върху Агрикол, крещейки:

— Идвайте, Вълци!