Йожен Сю
Скитникът евреин (155)

XXXVII глава
Молитвата

Читателят си спомня онзи момент, когато Родин посети фабриката на господин Харди, за да го предупреди за нечестното предателство на господин дьо Блесак. Мигът тогава се бе сторил на господин Харди още по-ужасен, защото току-що бе научил за ненадейното тръгване на жената, която така силно обичаше.

При спомена за тази среща някога с Родин, съвсем естествена бе болезнената реакция на господин Харди. Все пак, припомняйки си съветите на Гавриил, той бързо се успокои, а на лицето му се появи безразличие.

— Трябва да призная, господине, че не съм вярвал да ви срещна в тази къща.

— Прав сте, господине — отвърна с дълбока въздишка Родин, — аз също не съм очаквал, че ще бъда принуден да дойда при вас, за да ви разкрия една голяма неправда, която е насочена срещу името ви на честен човек.

— Трябва да призная, господине, че тогава, при първата ни среща, вие ми направихте добро, което наистина много ме огорчи поради предателството на приятеля ми. Вероятно тогава не съм успял да ви се отблагодаря, както трябва, защото…

— Защото след предателството на господин дьо Блесак вие получихте още по-тежко съобщение — допълни Родин, като прекъсна господин Харди. — Никога няма да забравя нахълтването на онази бледа госпожа, която, без да се съобрази с моето присъствие, ви съобщи, че една личност, която вие силно обичате, е напуснала Париж.

— Така беше, господине и аз, без да ви благодаря, набързо излязох.

Настъпи кратко мълчание, което пръв наруши Родин:

— Знаете ли, господине, понякога се случват чудни съвпадения.

— Какво искате да кажете, господине?

— Тогава, когато идвах да ви съобщя, че сте предаден, в същия този момент самият аз…

Родин спря, като демонстрираше силно вълнение, а по лицето му премина сянка. Господин Харди съчувствено го попита:

— Какво ви стана, господине?

— Извинете ме — отвърна той с усмивка. — Благодарение благородните съвети на монах Гавриил, успях да разбера, какво е подчинение на съдбата. Въпреки това и до днес изпитвам силна болка, когато си спомня някои неща… И така — продължи с твърд глас Родин — на другия ден, когато дойдох да ви предупредя за предателството, самият аз бях предаден. Един син, едно захвърлено дете, което бях приютил…

Родин млъкна за момент, като прекара ръка през очите си и въздъхна тежко:

— Извинете, господине, че ви занимавам с проблеми, които едва ли ви вълнуват… Извинете ме за споделената скръб на един злочест старец.

— Толкова много съм страдал, така че ничия скръб не може да ми бъда чужда — отговори господин Харди. — Освен това, за мен вие не сте чужд човек. Освен, че тогава ми направихте добро, ние двамата изпитваме благородни чувства към един млад свещеник…

— Отец Гавриил! — извика Родин, като прекъсна господин Харди. — Той е моят спасител! Неговата привързаност към мен по време на болестта ми бяха направо изключителни.

— Да, господине, аз знам и познавам качествата на този млад мъж.

— Съгласете се, господине — продължи Родин отново, — че всяка неговата дума е лек за болната душа. Та не е ли той човекът, който те кара да обичаш вместо да страдаш?

— Така е и именно в тази къща имах възможността да направя това сравнение — обобщи с тих глас господин Харди.

— Аз съм щастлив — отново поде Родин, — че именно Гавриил се съгласи да ми стане изповедник, или по-добре да кажа довереник.

— Да — потвърди господин Харди, — той наистина предпочита довереността.

— Колко добре го познавате! — изрече ласкаво Родин, след което продължи:

— Отец Гавриил е по-скоро ангел, отколкото човек. Неговите думи могат да помогнат и на най-закоравелите грешници. Например аз, макар и да не бях безбожник, но все пак живеех в така наречената естествена вяра. Постепенно Гавриил промени моя светоглед и ме научи да вярвам истински.

— Ето какво е истински свещеник според Христа, свещеник на любовта и прошката — не се сдържа господин Харди.

— Това е самата истина — отвърна Родин. — Когато дойдох тук, аз бях почти в безсъзнание от скръб. Понякога, когато си представях, как този човек е отхвърлил и предал бащинските ми грижи, направо изпадах в мрачно самовглъбение. Денят се бе превърнал за мен в тъмна нощ.

— Прав бяхте, господине, като казахте, че се случват невероятни съвпадения — възкликна господин Харди, който постепенно се поддаваше на думите и настроенията, провокирани от Родин. — Сега вече се радвам, че ми се отдаде възможност да се срещна с вас, преди да напусна тази къща. Като ви слушам се уверявам още повече, че съм избрал правилния път. Пътя, който ми посочи отец Гавриил…

— Това означава, че аз, клетият старец, добре съм направил като потърсих съчувствието ви. Вярвам, че в молитвите си ще отделите място и за мене?

— Бъдете сигурен в това, господине. Но я ми кажете, вярно ли е, че ще останете в тази къща?

— Какво да ви кажа… Тук човек е толкова спокоен, има много време, което да посвети на молитвите си. Освен това — продължи Родин съвсем смирено, — сам се убедихте колко неправди съм преживял, колко страдания съм преглътнал… Поведението на онзи нещастник, който така ме излъга, а след това се отдаде на всички пороци. Бог трябва да е много ядосан за това. Аз вече съм съвсем стар и не ми остава нищо друго освен да се затворя и да се моля непрекъснато. Молитвата е моя радост и мое тежко задължение.

— Наистина, свещени и тежки са тези задължения — отвърна замислено господин Харди.

— Познавате ли живота на Рансе? — попита внезапно Родин, като погледна някак странно господин Харди.

— Основателят на манастира Трап ли? — учуди се господин Харди — Много отдавна не съм чувал, освен че нещо тъмно има в цялата история…

— Попитах ви, защото няма по-очевиден пример за всемогъществото на молитвата и на почти божественото състояние, в което тя може да доведе набожните души. С няколко думи ще ви разкажа тази поучителна и тъжна история. Господин Рансе… Извинете, но ми се струва, че ви отнемам времето…

— Не, не, всичко това живо ме интересува. Разговорът ми с отец Гавриил бе прекъснат неочаквано и сега, като ви слушам, имам усещането, че го продължавам. Моля ви, продължете.

— С готовност ще го направя, защото ми се иска поуките, които извлякох от разговорите с младия свещеник, както и от прераждането на господин Рансе, да бъдат полезни и за вас.

— Пак ли отец Гавриил?

— Да, именно той е човекът, който за доказателство на своите думи ми разказа тази история — отговори Родин. — Всичко, което ме крепи, което ми дава сила в трудното време, дължа на този млад и почтен мъж!

— Ще ви слушам с огромно внимание.

— Господин Рансе бе светски човек — внимателно започна Родин, като наблюдаваше за реакциите на господин Харди. — По-точно той беше военен, силно влюбен в младо момиче от богат род. Не знам, какво пречеше тази любов да завърши с женитба, но така или иначе тя се пазеше в тайна. Всяка вечер по едни скрити стълби господин Рансе отиваше при своята любима. Младите влюбени не можеха един без друг и затова нарушаваха установените обществени норми. Връзката им продължи цели две години.

При тези думи господин Харди се развълнува силно, а по челото му избиха ситни капчици пот. Спомените му го върнаха назад във времето и той си спомни собствената любов, която също бе тъй тайна и опасна.

Родин забеляза промяната у своя събеседник и побърза да продължи:

— По едно време, като си представяше на какви опасности е изложена неговата любима, господин Рансе бе готов да прекъсне връзката си с нея, колкото и тежко да бе това. Младата девойка, обаче, не даваше и дума да се издума за подобна раздяла, привличаше го в обятията си и двамата отново се сливаха в едно цяло. Господин Рансе не успяваше да устои на горещите молби на своята любима и двамата влюбени, запленени от огромното удоволствие на страстта забравяха заобикалящия ги свят, дори и Бог.

Господин Харди жадно попиваше думите, изречени от Родин. Във всяка една от тях той откриваше нещо от преди преживяното. Възкръсваха спомените му, които той смяташе за мъртви. Това връщане към предишните му чувства и страсти започна някак си да смущава съзнанието му.

Точно такава бе целта на Родин, който продължи своя разказ по предварително начертаната схема.

— Така настъпи онзи нещастен ден… Господин Рансе трябваше да вземе участие в избухналата война, затова се раздели с младата девойка. Когато след няколко месеца се върна, бе тъмна нощ. Предварително той бе изпратил писмо, но поради забавяне то бе пристигнало едновременно с неговото появяване. Също както много пъти бе правил, господин Рансе се изкачи по тайните стълби с разтуптяно от вълнение сърце, но намери любимата си мъртва.

— Ох! — извика господин Харди и закри лицето си с ръце.

— Да, тя лежеше мъртва — повтори студено Родин. — Две свещи горяха до леглото й. Паднал на колене господин Рансе не можеше да проумее настъпилия ужас. Искало му се да прегръща и целува красивата глава, да милва белите ръце… Той наистина хванал с двете си ръце главата на девойката, но когато понечил да я целуне, тя се откъснала от тялото… Точно така — продължил Родин, като видя как господин Харди се дръпва от ужас — младата девойка бе починала от някаква странна болест, поради което лекарите, за да открият причините, след смъртта й бяха направили аутопсия, бяха нарязали цялото тяло…

Навън вече се стъмваше. Стаята едва се осветяваше от последните слънчеви лъчи, по-точно от техните отражения. В тази обстановка лицето и очите на Родин изпъкваха зловещо на фона на черната му роба.

Господин Харди стоеше неподвижен, онемял от страшната история, която разкриваха пред него.

— А какво стана с господин Рансе? — попита той с променен глас, а по челото му се стичаха студени капчици пот.

— Два дни след това свръхчовешко преживяване — продължи Родин, — той се затвори, далеч от погледите на близки и познати. Началото на неговото уединение бе страшно, съпроводено с кризи и бълнувания. Два пъти дори се опита да посегне на живота си, за да се избави от страшните видения…

— И видения ли имаше? — попита господин Харди притеснен и ужасен.

— Да — отвърна натъртено Родин, — имаше страшни видения. Той виждаше девойката, умряла заради него в смъртен грях, че гори във вечни пламъци. По хубавото й лице се изписваше ужас от мъките, на които бе подложена. Зъбите й скърцаха от ярост, ръцете й се свиваха от болка. Тя проливаше кървави сълзи и отчаяно се обръщаше към любимия си: „Бъди проклет, ти който ме погуби! Проклет бъди!“

След тези последни думи Родин направи три крачки към господин Харди, като в същото време правеше и някакви заплашителни движения. Всичко това, съчетано с проникващия в стаята мрак, както и с преживяното от господин Харди, който в спомените си се връщаше към миговете, когато също бе се любил със своята любима… Към това се прибавяше страхът, че тя като католичка би могла да бъде осъдена на вечни мъчения — всичко това сега се стоварваше върху крехкото му съзнание и го притискаше със страшна сила. В този миг той се сети за Гавриил. Не го ли убеждаваше младият свещеник, че няма нищо по-приятно от това да молим Бога да прости на тези, които са ни сторили зло, или които ние сме заблудили? Но прошката съдържа в себе си идеята за наказанието. Точно това наказание сега Родин се опитваше да опише на своята жертва по такъв ужасен начин.

С разширени от ужас очи, господин Харди стоеше изправен, с кръстосани на гърдите ръце и повтаряше непрекъснато: „Проклет, проклет, проклет…“

След това почти извика, сякаш бе загубил контрол върху мислите си:

— И аз ще бъда проклет по този начин! Жената, която обичах и страстно любих, тя също един ден ще бъде осъдена да се мъчи в ада за моите прегрешения. Тя ще ме вика от бездната и ще пролива кървави сълзи. Проклет, проклет, проклет. А може би точно в този час тя вече ме проклина?! Боже мой, нима тя ще умре в смъртен грях?! Господи, имай милост за нея!

След тези думи нещастникът падна на колене и протегна ръце.

— Господине — извика приповдигнато Родин, като побърза да му помогне да се изправи, — приятелю, успокойте се. Много ще ми е мъчно, ако съм ви наранил, защото исках само да ви помогна.

— Проклет, проклет… Тя ще ме проклина! Тази, която толкова силно обичам, и която предадох на вечния огън… — изхлипа господин Харди, сякаш не забелязваше присъствието на Родин.

— Слушайте, скъпи господине — продължи последният, — оставете ме да продължа тази история. Тогава тя ще ви се стори толкова утешителна, колкото сега страшна. Заклевам ви в Божието име, припомнете си думите на отец Гавриил за радостта от молитвата.

— Наистина, неговите думи бяха успокоителни и лековити! Къде са те сега?!

— Нашият обичан свещеник говореше за радостта от молитвата.

— О, да… Молитвата.

— Слушайте моя разказ и ще се убедите, че именно молитвите избавиха господин Рансе от състоянието, в което бе изпаднал и го превърнаха в светец. Точно така, именно молитвите пропъдиха страшните видения и го изправиха на крака.

— Моля ви — тихо помоли фабрикантът — говорете ми за отец Гавриил. Само не споменавайте повече за онези пламъци и мъчения! Както и за кървавите сълзи!

Родин заговори твърдо и дори заплашително:

— Няма да ви говоря повече за тези образи на отчаянието, защото, както вече ви казах, господин Рансе, след като преживя всичките тези ужаси, благодарение на молитвите се успокои и позна насладата.

— Райските наслади? — повтори господин Харди, като постепенно идваше на себе си.

— Един слънчев ден, при него дойде свещеник, подобен на нашия Гавриил. Той разговаря с господин дьо Рансе и успя да го убеди, да го посвети в тайните на молитвата. Именно тогава господин дьо Рансе се преобрази, прероди се! Той разбра, че Бог го слуша. И вместо да забрави тази жена, той с часове мислеше за нея, като се молеше с името й за нейното спасение. Да, затворен в малка тясна стаичка, той бе истински щастлив да се моли за нея, ден и нощ. И бе щастлив!

Последните думи Родин изрече тържествено, защото предусещаше, какво ще бъде тяхното влияние върху господин Харди. За да затвърди постигнатото, той продължи без да даде време на фабриканта да се опомни:

— Но това не е всичко. За да постигне тази хармония господин дьо Рансе трябваше да приеме монашески сан. Помислете сам, колко монаси, затворени зад стените на манастирите са достигнали упоението на възвишените молитви? По този път тръгна той и се извиси високо, недосегаем за земните ужаси и тревоги. Така ден след ден, редувал пост и нощни молитви, той отслабвал и изнемощявал до момента, когато паднал пред килията си. Но духът му тогава полетял освободен и тържествуващ! Огряла го божествена светлина и той видял любимата жена.

— Тази жена, която със своите молитви успял да измъкне от вечните пламъци? — със затаен дъх попитал господин Харди.

— Да, същата тази жена — продължи Родин, увлечен от своето красноречие. — Тази жена била вече освободена от тежките мъки и не проливала кървави сълзи. Нещо повече, тя била станала хиляди пъти по-хубава отколкото била някога на земята. Усмихвала се на своя любим и му говорела: „Славу Богу, слава и на тебе, о любими мой!“

— Това е пътят на спасението — извика господин Харди. — Цял живот ще прекарам в пост и молитва, но ще спася моята любима! Давам всичките си години живот, за да мога да я видя поне за минутка! Една-едничка минутка с тази, която толкова обичам и за която ще отправя всичките си молитви…

— Само една минута? — попита бързо Родин, чието чело се бе оросило и в този момент приличаше повече от всякога на хипнотизатор.

След това той хвана господин Харди за ръката и му заговори още по-бързо и тайнствено:

— Не само един път, една минута в своя монашески живот, а почти всеки ден господин дьо Рансе виждаше своята любима.

Объркан от психическото въздействие, което оказваше върху него Родин, господин Харди извика:

— Дайте ми по-скоро малка стаичка и ме оставете сам с молитвите за нея!

В този момент вратата се отвори и вътре влезе отец д’Егрини, облечен в расо и придружен от един слуга, който носеше свещ.

 

 

Десетина минути след описаните по-горе събития, петнадесетина здрави момци, водени от Агрикол пресякоха улица „Вожирар“ и се отправиха към къщата на преподобните отци. Това бяха представители на работниците от фабриката на господин Харди и бяха упълномощени да му благодарят за скорошното завръщане.

Агрикол, който вървеше най-напред изведнъж видя, че от тайнствената къща излиза пощенска кола, теглена от буйни коне. Колкото повече се приближаваше тази кола до групата, толкова повече се свиваше сърцето на младия ковач. Някакво странно предчувствие свиваше сърцето му. Още повече го озадачиха спуснатите перденца, които скриваха пътниците в колата. Верен на своя инстинкт Агрикол не издържа и се хвърли пред конете:

— Елате веднага, приятели!

— Коларю, давам ти десет жълтици! Смачкай този хлапак и карай напред! — извика зад завесата отец д’Егрини.

Коларят, който се бе наслушал на всякакви истории, откакто холерата върлуваше в Париж, се уплаши, удари силно с бича си Агрикол по главата и дръпна юздите. Ковачът замаян политна назад и падна на земята. Конете изцвилиха и се втурнаха подплашени напред. Останалите младежи бързо се събраха около падналия ковач, неразбрали какво става.