Йожен Сю
Скитникът евреин (152)

XXXIV глава
Свещеник според Христа

В стаята влязоха Агрикол и Гавриил.

При вида на двамата млади мъже, които явно проявяваха искрена готовност да му помогнат, господин Харди усети някаква топлина да минава през тялото му. Имаше смътното усещане, че се намира на прага на някакво спасение.

Гавриил, който не бе виждал до този момент господин Харди, не успя да прикрие учудването си от неговото състояние. На лицето на болния бе изписана психическата депресия, която бе преживял и която все още не бе го напуснала.

— Това е моят брат, господине — каза Агрикол, представяйки Гавриил на господин Харди, — той според мен е един истински свещеник. Моля ви да го изслушате и вярвам, че тогава ще се убедите, че сте жертва на хората, които тук ви заобикалят. На него може да вярвате, защото той също бе оплетен от техните мрежи и интриги.

Младият свещеник вдигна ръка да прекъсне брат си и заговори с тих, развълнуван глас:

— Виждам, че се намирате в трудно положение, господин Харди и аз, като верен ученик на Исус Христос, съм готов да ви помогна. Освен това искам да ви уверя, че най-искрено съм привързан към вас.

— Към мене ли, Ваше преподобие? — учуди се господин Харди.

— Да, господине — продължи Гавриил, — защото знам за добрините ви към моя брат. Знам и за вашето великодушие, с което се отнасяте към всичките си работници. Те ви уважават истински, господине. Тяхната благодарност за вашите дела, не е ли това Божията награда за вас? Не е ли това подтикът за новите добрини, които бихте извършили?

— Благодаря ви, преподобни отче — отвърна трогнат господин Харди и признавам, че въпреки тъгата, която ме е завладяла усещам удовлетворение от вашите думи.

В тайника двамата мъже се размърдаха неспокойно.

— От това най-много се страхувах — измърмори отец д’Егрини, — че този Гавриил ще измъкне господин Харди от апатията и безразличието.

— Това не ме смущава — отвърна рязко Родин, — защото рече ли господин Харди да тръгне отново към истинския живот, ще разбере, че краката му са отрязани…

— Тогава има ли нещо, от което се страхувате, Ваше Преподобие?

— Да, от бавенето на пратеника ми в архиепископията.

— Надежда ли някаква…

Родин обаче не обърна внимание на тези думи и отново се притисна до стената.

В това време в стаята също настъпи тишина. Господин Харди се бе замислил върху казаното и сякаш се колебаеше какво да предприеме.

Агрикол неволно се зачете в цитатите, които бяха поставени на видни места. Неочаквано се обърна към своя брат и възкликна:

— Прочети, братко, прочети какво е написано… Сега всичко ми става ясно. Та кой е този човек, който ще седи само сред подобни мисли и няма да се поддаде на тези внушения? Това е нравствено убийство!

— Вие сте млад, скъпи приятелю — намеси се господин Харди, като тъжно поклати глава — и досега не сте се сблъсквали с истинското нещастие, затова написаното ви се струва невярно. Но за мен то има стойност. На тази земя всичко е беди, скръб, защото човек е роден, за да страда. Не е ли така, Ваше Преподобие? — обърна се той към Гавриил.

През това време младият свещеник също бе успял да прочете някои от цитатите и горчива усмивка се бе появила на лицето му.

— Не, господине, не съм съгласен, че всичко е лъжа, беда и суета. Не е вярно и твърдението, че човек е роден, за да страда. Бог не се наслаждава, когато създадените от него хора се мъчат.

— Чувате ли, господин Харди? — не се сдържа Агрикол.

— Все пак, Ваше Преподобие, — отвърна, сякаш говореше повече на себе си, господин Харди, — тези цитати са взети от книга, която е почти божествена.

— Съгласен съм, господине, но това е книга, с която може и да се злоупотребява, така както и с всяко човешко намерение. Тя е написана за да свърже монасите със себеотрицанието в уединението и ги убеди в безплодния и бездействен живот. Твърденията в нея, че човек трябва да се отказва от всичко, да презира себе си, да не се доверява на никой имат за цел да убедят клетите монаси, че мъките и нещастията, които преживяват са им наложени от Бога. Но това всъщност е обратното на истинските Божи намерения!

— Но подобно тълкование прави тази книга още по-мрачна — отвърна господин Харди.

— Всъщност това е богохулство, неверие и лъжеистина — продължаваше с негодувание Гавриил, — щом се проповядва смирение и робство, недоверие към труда на хората, отричане на любовта между ближните… Трябва ли по тази логика баща да се радва на това, че децата му се мъчат и тънат в беди?! Помислете, не е ли така и с Бог, чиито чеда сме всички ние?

— Вашите думи са силни и убедителни — отвърна високо господин Харди, но в гласа му се усещаше колебание, — но кажете ми, защо по земята има толкова много страдания и предателство? Нали Бог би трябвало да ни закриля?

— Истина е, че на земята има много нещастия и страдания — заговори отново Гавриил, — които често спохождат хората. Бедните студуват, защото нямат достатъчно дрехи за през зимата, гладуват, защото не им достига хляба, нямат жилища… В същото време около тях живеят богати хора. Всъщност благата, които Бог е разпръснал тук, на земята не са за определени хора, а за всички нас. Той е искал те да бъдат справедливо разпределени. Но уви, някои с подлост, лъжа и измама са успели да заграбят по-голямата част от тези блага и да ги превърнат в своя собственост. Именно тези хора най-често използват името Господне за осъществяване на своите коварни и нечестни планове. Те го превръщат в свой съучастник, когато цитират: „Човек е роден да страда. Неговите унижения и страдания са приятни Богу.“ На тях тези думи са им нужни, за да могат да управляват, да потискат.

— Започвам да ви разбирам — с тих глас отвърна господин Харди, който сякаш се пробуждаше от някакъв дълбок сън, — защото това са мислите ми преди да преживея този психически шок.

— Така е, вие сте вярвали именно в тези неща — почти извика Гавриил — и сте били убедени, че на земята не съществува само страдание. Благодарение на вашите усилия работниците ви са живеели нормално, трудили са се според силите и уменията си и за това са получавали своето възнаграждение. Затова са ви толкова признателни. Спомнете си техните засмени лица, които днес ви липсват и са изместени единствено от страха и чувството за безнадеждност. Спомнете си думите на Създателя: „Обичайте се помежду си. А вие — Гавриил въздъхна тежко, — сте се оставили на тези цитати. Тази книга е изиграла съществена роля за вашето уединение и отчаяние!“

— Иска ми се да ви вярвам! — възкликна господин Харди, — защото имам нужда да ви вярвам!

— Братко мой — продължи развълнуван Гавриил, — вярвайте в добрия Бог, защото той е именно такъв. Не се поддавайте на безплодно отшелничество и не се погубвайте в тази мрачна стая. Съберете всичките си сили и се изправете. Върнете се при хората, които ви очакват и обичат. Вашето място е там. Вие можете още толкова много да направите. Помислете само колко хора имат нужда от вашата помощ, от вашата енергия! Тогава ще почувствате, че Божията воля и сила са с вас.

Агрикол не се въздържа и възкликна високо:

— Така си и знаех, Гаврииле, че на теб моите приятели работниците ще са длъжни за завръщането на господин Харди! Сега вече от нищо не се страхувам!

— Наистина е така — продължи господин Харди, който бе намерил сили да се изправи прав, — на този благороден човек дължа новото си възкресение. Сега разбирам, какво са били за мен часовете самота…

— Не се съмнявам вече — извика ковачът, — че ще се върнете час по-скоро при нас!

— Надявам се това да стане точно така — засмя се господин Харди.

— Значи приемате предложението на госпожица Кардовил?

— След малко ще напиша своя отговор — отвърна сериозно фабрикантът, — но преди това бих желал да остана за малко насаме с твоя брат.

— Разбира се — отвърна Агрикол, — през това време ще изтичам до госпожица Кардовил, за да й предам радостната новина. Всъщност добре че се сетих сега, ако излезете още днес от тази къща, къде бихте могли да отидете, господин Харди? Искате ли аз да се погрижа за това?

— Ще говорим за това с вашия достоен брат — каза господин Харди — и вярвам, че ще намерим добър вариант…

— Струва ми се, че ще полудея от радост! — възкликна отново Агрикол и съвсем като малко дете прегърна брат си, като успя да му прошепне: — Ще се върна най-малко след час, но няма да бъда самичък. Не казвай на господин Харди, защото имам една малка изненада.

След това ковачът напусна радостен стаята.

Отец Гавриил и господин Харди останаха сами.

* * *

Както знаем, Родин и отец д’Егрини чрез тайника присъствуваха на тази среща.

— Е, Ваше Преподобие, какво мислите за това? — попита изумен отчето.

— Мисля, че много се забави моят пратеник! Този еретичен свещеник може да обърка всичките ни планове! — просъска Родин, като си гризеше ядосано ноктите.