Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Juif errant, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2013)
Разпознаване и корекция
ckitnik (2015)

Издание:

Йожен Сю. Скитникът евреин. Книга първа

Стилистична обработка и редактиране: Ива Николова, Валентин Даневски

Художник: Симеон Кръстев

Технически редактор: Елена Ананиева

Коректор: Ваня Владимирова

 

Формат 60/84/16 Печатни коли 32,5

Издателски коли 27,3

Излязла от печат юни 1991 г.

Цена 27,00 лв.

 

ЕФ „ПЕТЕКС — РЕТЕХ“

ДФ „ПОЛИПРИНТ“ — Враца

Книгата се издава по превода, направен от Димитър Христов в книгоиздателство „Игнатов и синове“.

 

 

Издание:

Йожен Сю. Скитникът евреин. Книга втора

Стилистична обработка и редактиране: Ива Николова, Валентин Даневски, Огнян Стефанов

Художник: Симеон Кръстев

Технически редактор: Олга Александрова

Коректор: Петрана Старчева

 

Формат 60/84/16 Печатни коли 32

Излязла от печат юли 1991 г.

Цена 27,00 лв.

Издателска къща „ПЕТЕКС — РЕТЕХ“, София

ДФ „Полипринт“ — Враца

 

Книгата се издава по превода, направен от Димитър Христов в издателство „Игнатов и синове“

История

  1. — Добавяне

XV част
Разкриването на Родин

I глава
Посредникът

Няколко дни след пожара във фабриката на господин Харди, в къщата, където Родин изостави наетите две стаи и където живееше Роз-Помпон, ползувайки без всякакво угризение на съвестта покъщнината и жилището на приятеля си Филемон, на улица „Клови“ ставаха следните събития.

Беше около обед. Сама в стаята на студента, който почти винаги отсъствуваше, Роз-Помпон обядваше край камината. Но колко странен бе нейният обяд и колко необичайно изглеждаше стаята.

Помещението бе доста голямо, с два прозореца без завеси, защото те гледаха към двора и наемателят нямаше причини да се бои от любопитни очи. Едната стена служеше за гардероб. Там на кука бе окачен красивият маскараден костюм на Роз-Помпон, а до него — моряшкият кител на Филемон и широките му панталони от сива аба, толкова изпоцапани и смешни, сякаш безстрашният моряк не ги бе събличал, докато извърши цяло околосветско пътешествие с кораба си. Крачолите на три четвърти мъжки панталони се подаваха под една пищна рокля на Роз-Помпон. На най-долната поличка на малка, прашна и занемарена библиотечка се мъдреха три ботуша (защо ли пък три?) и няколко празни бутилки. До тях се търкаляше човешки череп — остеологически, приятелски спомен, оставен на Филемон от негов приятел, студент по медицина. В духа на шегобийството, характерно за тези латински земи, между изключително белите му зъби бе пъхната почерняла калаена лула, а лъщящото му теме чезнеше под овехтяла, дрипава шапка, килната настрана и окичена с панделки и повехнали цветя. Когато се напиеше, Филемон дълго разглеждаше този череп и се отдаваше на дитирамбични монолози върху това философско сравнение на смъртта с бурните радости на живота. Три окачени на стената гипсови маски с раздути носове и подпухнали бради, разкриваха преходната страст на Филемон към точните френологически науки, от които той си бе направил строгото заключение, че когато дългът му стане твърде голям, трябва да се покори на злочестата си същност, която му налага кредиторите като жизнена необходимост. На камината стърчеше в цялото си величие непокътната огромна моряшка чаша. До нея имаше порцеланов чайник без чучур и черна дървена мастилница, чието устие бе покрито с лишей и мъх.

От време на време тишината в това жилище се нарушаваше от гукането на гълъбите, на които Роз-Помпон бе предоставила в пристъп на сърдечно гостоприемство кабинета на Филемон.

И понеже беше много зиморничава, Роз-Помпон седеше до самата камина, наслаждавайки се и на приятната топлина на един палав слънчев лъч, който я заливаше със златиста светлина. Това смешно малко създание бе облечено с доста странни дрехи, които въпреки всичко подчертаваха детинската хубост на нейните седемнадесет години, очарователното й личице и прекрасната й руса коса, която тя от ранни зори започваше старателно да реши и подрежда. Вместо рокля бе облякла дългата червена ленена риза от официалния моряшки костюм на Филемон. Под разтворената, подгъната яка се виждаше бельото, шията, гънката на заоблените й гърди и трапчинките на раменете й, чиято кожа бе толкова гладка и блестяща, сякаш ризата се отразяваше по нея в пурпурна сянка. Широките ръкави бяха запретнати и разголваха закръглените й ръце. Краката й също бяха открити, скръстени, обути в бели, изопнати чорапи и пристегнати в глезените с полуботушки. Черна копринена панделка пристягаше в кръста тънката й снага, достойна за възторга на някой съвременен Фидиас, и правеше вида й още по-сладострастен. Казахме, че в камината гореше странен огън. Отсъдете сами: безочливата разсипница нямаше дърва и икономично се отопляваше с дървения материал от ботушите на Филемон, който впрочем, гореше много добре.

Казахме също, че и обядът на Роз-Помпон беше необичаен. Да видим защо. Пред нея на малка масичка имаше леген, в който тя току-що бе наплискала хладното си лице с не по-малко студена вода. След това го изми и направи в него салата, полята с толкова много оцет, че човек се задавяше само от дъха му. Тя вземаше с два пръста зелените листенца и ги хрускаше с белите си, здрави зъби, които дори не изтръпваха от киселината. В една чаша си бе приготвила сироп от ягоди, разреден с вода, който разбъркваше с малка дървена лъжичка за горчица. Следващото й ястие се състоеше от десетина маслини, поставени в тъмна на цвят малка чинийка от двадесет и пет су. За десерт я чакаха няколко ореха, които се канеше да препече в една лопатка, нагрята върху огъня от ботушите на Филемон. Тази невероятна и несъвместима по вкусове храна едва ли беше достойна за нежно същество с името Роз, но представляваше едно от онези невероятни чудеса на издръжливост за човешкия организъм, които можеха да бъдат обяснени само със силата на младостта и здравето.

Роз-Помпон изяде салатата и тъкмо се канеше да лапне една маслина, когато на заключената врата тихичко се почука.

— Кой е? — попита момичето.

— Свой… Един белобрад дядо — отговори весел, гърлен глас. — Да не би да си се заключила?

— А, ти ли си, Нини-Мулен?

— Да, дъще. Отвори ми веднага, че бързам.

— Не мога да ти отворя. Не съм облечена подходящо.

— Както и да си облечена, пак ще си хубава.

— Върви да произнасяш набожните си слова и да проповядваш нравственост във вестника си, дърт апостоле! — каза Роз-Помпон и свали червената риза на Филемон.

— Я стига! Дълго ли ще разговаряме така за радост на съседите ти? — попита Нини-Мулен. — Имай предвид, че трябва да ти кажа много важни неща, които ще те шашнат.

— Почакай малко да се облека, стар нахалнико!

— Не си мисли, че можеш да стреснеш лесно свенливостта ми. Аз не съм вятърничав човек и ще те приема такава, каквато си.

— Чудна работа, как може духовенството да симпатизира на такова чудовище! — каза Роз-Помпон и отвори вратата, закопчавайки роклята си с бродиран кръст.

— Значи най-после се върна в гнездото си, прелетна птичко? — рече Нини-Мулен и изгледа комично момичето. — Къде беше, скъпа? Три дни не си спала тук, гълъбице?

— Снощи се върнах. Идва ли тук, докато ме нямаше?

— Всеки ден идвах и дори по два пъти на ден, защото трябва да ти кажа много важни неща.

— Значи, важни неща. Ще има да се посмеем.

— Нищо смешно няма. Нещата са много сериозни — каза Нини-Мулен и седна. — Но първо ще ми кажеш какво си правила през тези три дни, докато те нямаше в съпружеското гнездо на Филемон. А после и аз ще ти кажа нещо…

— Искаш ли маслини? — попита Роз-Помпон и загриза една.

— Това ли е отговорът ти? Разбирам… Горкият Филемон.

— Няма защо да жалиш Филемон, нещастнико. В къщата на Клара имаше мъртвец и през първите дни я беше страх да спи сама. Затова отидох да нощувам при нея.

— Мисля, че Клара никога не остава сама, така че няма от какво да се страхува.

— Лъжеш се, злобар такъв. Нали бях при нея през цялото време.

Духовният писател започна да си тананика подигравателно, показвайки пълното си недоверие към тези думи.

— Значи, ти мислиш, че съм изневерила на Филемон? — възмути се Роз-Помпон и строши в яда си един орех, негодувайки от несправедливо заподозряната й добродетел.

— Не казвам, че си му изневерила, но…

— А пък аз ти казвам, че не съм отсъствувала оттук за собствено удоволствие, а напротив. Освен това и Цефиза се изгуби.

— Да, Вакханалната царица е заминала нанякъде. Баба Арсен ми каза. Но не мога да разбера каква е тази работа, аз ти говоря за Филемон, ти ми отговаряш за Цефиза.

— Ако лъжа, да ме изяде черната пантера, която показват в „Порт-Сен-Мартен“! Добре, че стана дума за това. Скъпи Нини-Мулен, трябва да купиш два билета и да ме заведеш да видя тези животни. Казват, че било много интересно.

— Да не си полудяла?

— Защо?

— Аз съм стар човек и бих могъл да заведа едно толкова младо момиче на някой бал, защото там няма опасност да срещна моите господари, калугерите. Но да те водя на карнавално зрелище, където показват само животни… Хубаво ще се наредя, ако ме видят с теб.

— Ще си сложиш изкуствен нос и няма да те познаят.

— Не става дума за изкуствения нос, а за онова, което, трябва да ти кажа, ако наистина не си изневерила на Филемон.

— Заклевам се! — каза тържествено Роз-Помпон, изопна хоризонтално лявата си ръка, а същевременно с дясната сложи един орех в устата си. После погледна връхната дреха на Нини-Мулен и учудено добави: — Боже мой, колко са големи джобовете ти! Какво има вътре?

— Разни неща за теб — важно отговори Нини-Мулен.

— За мен ли?

— Роз-Помпон — започна тържествено Нини-Мулен, — искаш ли да имаш карета? Искаш ли, вместо да живееш в този отвратителен гълъбарник, да имаш хубаво жилище? Искаш ли да бъдеш облечена като княгиня?

— Я стига, не говори глупости… Няма ли да хапнеш маслини? Ако не искаш, ще изям и последната.

Без да отговори на поканата, Нини-Мулен бръкна в джоба си, извади една красива гривна и я показа на момичето.

— Ах, каква гривна! — извика то и плесна с малките си ръчички. — Зелена змия, захапала опашката си. Емблемата на моята любов към Филемон.

— Моля те, не ми говори за Филемон, че ми става мъчно — каза Нини-Мулен и закопча гривната на ръката й.

Роз-Помпон се подчини на действията му, после се разсмя от сърце и му рече:

— Сигурно някой те е накарал да я купиш, дърт апостоле, и ти сега я изпробваш. Тази скъпоценна гривна наистина е хубава.

— Роз-Помпон — продължи Нини-Мулен, — питам те, искаш или не искаш да имаш прислуга, ложа в Операта и хиляда франка на месец за дрехи?

— Престани с тези шеги — отговори момичето, дъвчейки орехи и разглеждайки блестящата гривна. — Хайде да сменим темата.

Нини-Мулен отново бръкна в джоба си и този път извади красив ланец, който окачи на шията й.

— О, колко хубав ланец! — възкликна девойката, поглеждайки ту към блестящата скъпоценност, ту към духовния писател. — Ако и това бижу си избрал ти, действително имаш добър вкус… Но трябва да признаеш, че наистина съм благороден човек, за да стоя толкова послушно, докато изпробваш на мен съкровищата си.

— Роз-Помпон — продължи още по-тържествено Нини-Мулен, — тези дрънкулки не са нищо, в сравнение с онова, което би могла да поискаш, ако послушаш съветите на стария си приятел.

Роз-Помпон се втренчи в Дюмулен с недоумение и попита:

— Какво означава това? Какви са тези съвети?

Дюмулен не отговори, бръкна в бездънните си джобове и този път извади плътно нагънато вързопче, което се превърна във великолепна мантия с дантели, след като го разгъна. Роз-Помпон отново възкликна, а Дюмулен наметна раменете й.

— Великолепна дреха! Никога не съм виждала такава! Какви шарки, какви дантели! — каза Роз-Помпон и започна да разглежда с интерес, но без капчица алчност мантията, а после добави: — Това не е джоб, а същински магазин. Откъде имаш толкова красиви неща? — След това така се разсмя, че лицето й почервеня, и извика: — Вече се сещам… Сетих се! Тези неща са за сватбата ти с госпожа Света-Гълъбица. Честито! Добре се справяш с покупките.

— Че откъде ще взема пари да купя тези чудесии? — възпротиви се Нини-Мулен. — Пак ти казвам, всичко това е твое, ако поискаш и ако ме послушаш.

— Как?! — недоумяваше Роз-Помпон. — Не се ли шегуваш?

— Изобщо не се шегувам.

— И предложенията ти да живея като богата жена, също ли не са шега?

— По скъпоценностите можеш да съдиш, че не са.

— И ти, нещастнико, ми предлагаш тези неща от името на друг, така ли?

— Почакай малко — отвърна духовният писател със смешна срамежливост. — Познаваш ме добре и навярно знаеш, че не съм способен да те накарам да извършиш нещо позорно или неприятно. Първо, уважавам себе си и второ, не бих навредил на Филемон, който ми заръча да пазя твоята добродетел.

— Честна дума, Нини-Мулен, нищо не разбирам — продължаваше да се учудва Роз-Помпон.

— А то е толкова просто, че…

— А, сетих се… — прекъсна го Роз-Помпон, — сигурно някакъв господин иска да се ожени за мен. Не можа ли да ми кажеш веднага?

— Да се ожени за теб ли? Как ли пък не! — повдигна рамене Нини-Мулен?

— Значи и това не е! — отново недоумяваше момичето.

— Не е.

— А предложенията ти честни ли са, дърт апостоле?

— Изключително честни.

Дюмулен казваше истината.

— Няма ли да изневеря на Филемон, ако ги приема?

— Няма.

— Или да се закълна във вярност на някой друг?

— Не.

След всичко това Роз-Помпон съвсем се обърка и продължи:

— Престани да се шегуваш. Не съм толкова глупава, за да мисля, че ще ми дадат възможност да живея като княгиня само заради красивите ми очи…, тъй да се каже — с лицемерна скромност добави хитрата девойка.

— Точно така ще стане.

— Но какво трябва да дам срещу всичко това? — попита тя още по-раздразнена от любопитство.

— Нищо.

— Нищо ли?

— Нищо и половина — отвърна Нини-Мулен и загриза нокътя си.

— Но все пак какво ще трябва да правя?

— Ще трябва да изглеждаш колкото се може по-хубава, да живееш весело, да се забавляваш, да се разхождаш в карета. Както виждаш, тази работа не е чак толкова уморителна, а от друга страна ще помогнеш на едно добро дело.

— Като живея по този начин?

— Да, затова решавай. Не ме разпитвай за повече подробности, защото не мога да ти кажа нищо. Там няма да те държат насила. Опитай живота, който ти предлагам. Ако ти хареса, продължи, ако не ти хареса, върни се в къщата на Филемон.

— Прав си, наистина…

— Опитай, какво губиш?

— Нищо. Но не мога да повярвам, че всичко, което ми казваш, е истина. Освен това — добави тя с двоумение, — не зная дали е необходимо…

Нини-Мулен отиде до прозореца, отвори го и каза на Роз-Помпон, която се втурна към него.

— Виж какво има до портата на къщата.

— Господи, каква красива карета! Сигурно вътре е много удобно.

— Тази карета е твоя. Чака те.

— Какво говориш, мен ли чака? Толкова ли бързо трябва да реша?

— Или сега, или никога.

— Още днес?

— Веднага.

— И къде ще ме водиш?

— И аз не зная.

— Щом не знаеш, как ще ме заведеш?

— Кочияшът знае.

Дюмулен и този път казваше истината.

— Знаеш ли, Нини-Мулен, всичко това е много смешно.

— Права си. Ако не беше смешно, нямаше да е приятно.

— И ти си прав.

— Значи си съгласна. На добър час. Много се радвам и за себе си, и за теб.

— За себе си ли се радваш?

— Да, защото, ако се съгласиш, ще ми направиш голяма услуга.

— На теб? Как така?

— Няма значение, важното е, че ще ми услужиш.

— Виж ти…

— Хайде, ще тръгваме ли?

— Защо не! В края на краищата няма да ме изядат — отсече Роз-Помпон.

Тя припна из стаята, взе една червена шапчица, която много би отивала на красивото й лице, доближи се до пукнатото огледало и кокетно я сложи върху русите си коси. Очите й дяволито святкаха.

— Ще си взема и връхна дреха — каза тя на Нини-Мулен, който сякаш бе свалил от плещите си огромен товар, след като Роз-Помпон се съгласи да тръгне с него.

— Не ти трябва — отговори той, бръкна отново в провисналия си като дисага джоб, извади хубав кашмирен шал и го метна на раменете й.

— Кашмир! — разтрепера се от радост и благодарност девойката. След това категорично добави: — Тръгвам. Точка по въпроса.

Тя леко се спусна по стълбите, а Нини-Мулен я последва. Добрата търговка беше в дюкяна си.

— Добро утро, госпожице, много рано си станала днес — каза тя на момичето.

— Да, бабо Арсен. Ето ти ключа.

— Благодаря, госпожице.

— Ах, боже мой, добре, че се сетих — каза тихо Роз-Помпон, обърна се към Дюмулен и се отдалечи от старицата. — А Филемон?

— Филемон ли?

— Ами ако си дойде?

— Ех, дявол да го вземе — почеса се по ухото Нини-Мулен.

— Ако Филемон си дойде, какво да му кажа? Може би много време няма да съм си у дома, нали?

— Сигурно три-четири месеца.

— Няма ли да е повече?

— Не вярвам.

— Добре тогава — каза Роз-Помпон, върна се отново при търговката, помисли малко и й рече. — Бабо Арсен, ако Филемон си дойде, ще му кажеш, че съм излязла по работа…

— Добре, госпожице.

— Да не забравиш да храниш гълъбите в стаята му.

— Няма, госпожице.

— Сбогом, бабо Арсен.

— Сбогом, госпожице.

И Роз-Помпон тържествено се качи в каретата заедно с Нини-Мулен.

— Проклет да съм, ако зная какво ще излезе от всичко това — каза си Жак Дюмулен, докато каретата се отдалечаваше от улица „Клови“. — Поправих извършената от мен глупост. За останалото не искам и да чувам.