Йожен Сю
Скитникът евреин (142)

XXIV глава
Разговорът

Роз-Помпон се обърна към Адриана, която вече не можеше да прикрива вълнението си:

— Готова съм, госпожо, да споделя пред вас всичко, което така силно ми тегне на сърцето. Специално не бих ви потърсила, но щом случаят ни събра, ще се възползвам от него.

— Мога ли все пак да знам предмета на този разговор? — учтиво попита Адриана.

— Да, госпожо — отвърна Роз-Помпон високомерно, но личеше, че това е повече поза, отколкото естествено поведение. — Преди всичко искам да ви заявя, че не се считам за нещастна и няма да ви се оплаквам, за това че съм изоставена. Ще се излъжете, ако това сте си помислили. Слава Богу, нямам причини да се оплаквам от Прелестния княз (така тя наричаше Джалма). Напротив, той бе изключително добър с мен и решението да се разделим бе взето от мен, защото аз исках това!

При тези думи, въпреки че полагаше усилия да изглежда спокойна, Роз-Помпон тъжно въздъхна.

— Да, госпожо — продължи тя, — оставих го, защото той е друг човек, макар че само ако бях поискала и той щеше да се ожени за мен. Бих се радвала, ако тези думи ви причиняват болка… Казвам „бих се радвала“, защото наистина искам да ви наскърбя. Исках… е по-точно… Но след като ви видях как се отнасяте с Гърбавото, почувствах нещо непонятно… Ако трябва, обаче, да съм откровена докрай, ще ви кажа, че наистина ви мразя и съм сигурна, че заслужавате тази омраза! — завърши Роз-Помпон като неволно тупна с крак по пода.

След този театрален монолог, дори на страничен човек, камо ли на Адриана ставаше ясно, че младата Роз-Помпон е изоставената. Тя се опитваше да скрие това, чрез разиграването на тази лъжа, но всъщност я измъчваше непоносима ревност срещу госпожица Кардовил, тъй като приемаше Адриана за своя съперничка.

Адриана би трябвало да е доволна от това, което чу. Познавайки обществото и средата, в която живее, тя си даваше ясна сметка, че такова едно увлечение, като това на Джалма, не можеше да продължи дълго. Момичето наистина бе красиво и младо, но навярно принцът вече знаеше, че това е било само едно залъгване на чувствата.

Госпожица Кардовил, обаче, трудно можеше да прости подобно „залъгване на чувствата“. На нея и беше трудно да разбере разделянето на тялото от душевните преживявания. Не проумяваше ситуация, в която един човек може да бъде с друг, а да мисли за трети. Любовта й, млада, страстна и взискателна, взискателна пред природата и Бога, беше толкова справедлива, че дори изглеждаше глупава и смешна за мнозина.

Въпреки това Адриана не беше от онези срамежливи същества, които предпочитат да умрат от срам, но да прикрият чувствата си към някой млад мъж. По този начин такива девойки често биват омъжвани за възрастни, болни или неуравновесени мъже. Само след няколко месеца те започваха да търсят ласките на любовници.

Адриана сляпо вярваше в чистата и страстна любов, присъщи на първото влюбване. Затова и новината, която сега научаваше от Роз-Помпон, не я радваше особено.

Момичето, като не намери думи да продължи прекъснатия си монолог, повтори още веднъж:

— Мразя ви, госпожо!

— И защо ме мразите толкова, госпожице? — спокойно я попита Адриана.

— Ох, Боже мой! — не издържа Роз-Помпон, забравила своята роля на горда и решителна девойка. — Нима не се досещате, заради кого ви мразя? Та помислете си, заради какво един човек може да се хвърли срещу пантера, само за да получи букетче цветя? И само това ли? — разпалено заговори Роз-Помпон, а по бузите и се стичаха сълзи. — Отначало се успокоявах, че той се е хвърлил, спазвайки някакъв индийски обичай, но по-късно се убедих, че причината сте вие. Само вие!

Тези думи нямаха нищо общо с досегашните уверения за силната обич на Джалма към нея, но Адриана не сметна за необходимо да я прекъсва с подобен въпрос, а само кротко й каза:

— Госпожице, вие просто се заблуждавате, че аз съм причина за вашите неприятности. Дори признавам, че би ми било мъчно, ако разбера, че някой се е отнесъл несправедливо с вас…

— Да не мислите, че е упражнено насилие срещу мен! — извика Роз-Помпон. — Не, не е тази причината. Днес се убедих окончателно, че ако не бяхте вие, то князът наистина можеше да се влюби в мен. Освен това, аз не съм толкова взискателна. Но не това е единственото. — Роз-Помпон прехапа аления нокът на пръстта си. — Когато Нини-Мулен дойде да ме вземе, той ми донесе цял куп накити, за да ме убеди да тръгна с него, като ме увещаваше, че нищо непочтено не ми предлага…

Госпожица Кардовил изглеждаше силно заинтересувана.

— Нини-Мулен ли? — попита тя. — Какъв е този човек?

— Духовен писател — отвърна троснато Роз-Помпон, — една дяволска душа, която бърка в джобовете на някакви стари попове, уж за да пише трактати върху нравствеността и вярата. Много е добра неговата нравственост!

От думите „духовен писател“ и „попове“ Адриана веднага съобрази, че тук е замесен Родин, или най-малкото отец д’Егрини. Явно обект на тяхното „внимание“ бяха тя и Джалма. В съзнанието й постепенно нещата започваха да се избистрят, затова реши да доуточни:

— Под какъв предлог този човек ви отведе, госпожице?

— Дойде да ме вземе и ми каза, че честта ми нищо не я заплашва, освен, че съм щяла да стана още по-хубава. Тогава си помислих, че Филемон е на село, а на мен ми бе омръзнало да стоя все самичка. Предложението ми се стори любопитно и затова реших да опитам. Само че тогава не подозирах какво ще загубя! — дълбоко въздъхна Роз-Помпон. — Нини-Мулен ме качи в хубавата си кола и ме отведе на площад Пале Роял. Там Нини-Мулен бе заменен от някакъв човек с жълто, потайно лице, който ме отведе у Прелестния княз. Когато го видях, направо онемях. Той беше толкова хубав, добър, вежлив. Тогава си казах, че трябва много да внимавам и да проявя мъдрост. Стоях там без да продумам, демонстрирайки чистота и почтеност…

— Да не би, госпожице, да съжалявате, че сте се показала честна?

— Не, разбира се. Съжалявам, че нямах удоволствието да откажа нещо. Но какво да откажа, когато нищо не ми поискаха? Толкова ли ме мрази, че не ми каза дори една любовна дума?!

— Но позволете да отбележа, госпожице, че въпреки хладнокръвието и студенината, които са ви били демонстрирани, вие сте останали в тази къща доста време.

— Така и не разбрах, защо ме държа при себе си Прелестният княз, защо ме води с кола по театри?… Може би и това е някоя особеност, пренесена от родината му. Да държи в къщата си младо момиче и въобще да не разговаря с него, дори никакво внимание да не му обръща…

— Тогава, защо останахте в тази къща?

— Боже мой, не се ли сещате? Стоях там, защото князът много ми харесваше и смея да кажа, че започнах да го обиквам. А той през цялото време беше тъжен и затворен. Не издържах и един ден реших да премина в настъпление. Бях сигурна, че Филемон ми изневерява някъде там, на село и това ме насърчаваше допълнително. Облякох се с най-хубавите дрехи, сложих си всички накити, които имам. След това се огледах в огледалото и това, което видях, трябва да призная, беше на ниво. Бях сигурна, че няма да устои. Отивам право в стаята му, наговорвам всички нежни думи, които знам, смея се, плача, накрая му казвам, че го обожавам… И знаете ли, какво ми отговори той, с най-кроткия глас, който съм чувала, но иначе твърд като мрамор… — продължи Роз-Помпон ядосано: — „Клето дете!“ Представяте ли си? „Клето дете“ съм била, сякаш съм отишла при него да се оплача, че ме боли зъб. Но сега вече съм сигурна в едно, ако не беше мъката му по истинската любов, щеше да бъде по-отстъпчив с мен. А той е толкова тъжен, толкова отчаян…

Роз-Помпон замълча, но след малко продължи:

— Но не, няма да ви кажа това, защото…

После въздъхна и продължи:

— Защо пък да не ви кажа? Кому е нужно моето мълчание? Отначало се държах надменно и исках да ви излъжа, че Прелестният княз е влюбен в мен и дори би се оженил за мен. А сега почти си признах, че отвори вратата и просто ме изгони. Не съм виновна, че всеки път, когато реша да излъжа, се обърквам страхотно. Сега обаче, госпожо, съм решила да ви кажа всичко, както си беше. Когато днес ви видях при Гърбавото, омраза пламна в гърдите ми. След това видях и чух отношението ви към това бедно девойче и гневът ми постепенно започна да се топи. Щом дойдохме тук, отново се помъчих да се настроя срещу вас, но това вече не е по силите ми. Колкото повече откривах разликите между нас, толкова повече се убеждавах, че князът наистина е имал право да мисли само за вас. Точно така, по вас този човек е луд. Не си правя тези изводи единствено от случая с пантерата в Порт-Сен-Мартен. Та той по цели нощи не спеше, въздишаше и дори съм чувала да плаче, там където ми казаха, че ви е видял за първи път, до зимната градина. Макар, че вече силно го обичах и бях готова да му простя много неща, накрая започнах да се ядосвам. Но това бе само в началото. След това започнах да съжалявам този млад мъж, да преживявам неговите злочести дни и нощи. Разберете, госпожо — красивите очи на Роз-Помпон бяха плувнали в сълзи, — не го карайте повече да страда. Виждате ми се толкова културна, великодушна и добра. Споделете любовта му. Той наистина я заслужава!

След тези думи Роз-Помпон спонтанно улови ръката на Адриана и я стисна развълнувано.

А в това време госпожица Кардовил трябваше да напрегне всичките си сили, за да овладее вълнението, което я връхлетя. На устните й напираха множество въпроси, но си казваше, че не бива да прибързва, че трябва да овладее изблика на чувства. И когато Роз-Помпон улови ръката й, тя не само не я издърпа, а приятелски я притисна.

Косите на Роз-Помпон, освободени от смешната шапка се бяха разпилели по раменете, прилични на пепеляворуса коприна. Лицето й се бе зачервило от вълнението и изглеждаше още по-нежно, дори детско. На този фон големите сини очи изпъкваха още повече. Благодарение на откритата рокля Адриана успя да види и оцени цялото гъвкаво тяло на момичето.

На някой може да се стори малко странно, но в тези мигове госпожица Кардовил истински се възхити на красотата на това момиче, което само допреди час бе склонна да презира. А това, че Джалма е бил така хладен към него, доказваше несъмнено искрената му любов към самата нея.

Роз-Помпон бе объркана от неочакваната проява на доброта от страна на Адриана. Насърчена от това, както и от мълчанието на богатата госпожица тя заговори:

— Нали ще се смилите, госпожо, над красивия княз?

Преди да успее да отговори на този въпрос, Адриана и нейната събеседница чуха силен, креслив глас, идващ отвън, който очевидно се опитваше да имитира кукуригане на петел.

Госпожица Кардовил се уплаши, но успя да забележи, че изразът на лицето на момичето изведнъж стана весел. Нещо повече, Роз-Помпон плесна с ръце и извика:

— Филемон си идва!

— Филемон ли? — неспокойно попита Адриана.

— Да, моят любовник. Дяволът му с дявол, какво го е прихванало сега пък да се прави на петел. Той всъщност си е точно такъв…

Последва нов крясък, който се чу до самата врата.

— Боже мой, този човек винаги ме забавлява по един и същи начин! Не се ли свършиха шегите му! — засмя се Роз-Помпон.

Тя бързо изтри сълзите от лицето си, а смехът й бликна жизнерадостен, макар че сама бе потвърдила, че тази шега се е повтаряла многократно.

— Моля ви, не му отваряйте! — прошепна уплашено Адриана.

— Но ключът е на вратата и Филемон много лесно ще разбере, че вътре има някой.

— Все едно!

— Да, но тази стая е негова, госпожо. Ние просто се намираме в дома му — отвърна Роз-Помпон.

Като потвърждение на тези думи се чу щракване на бравата. Убедил се, че не може да отвори, а и изморен навярно от доскорошното подражание на кукуригането, Филемон извика с нисък, гърлен глас:

— Ха, коте на моето сърце, да не си се затворило вътре, за да се молиш на някой светия по-бързо да ти върне Мон-Мон?

Адриана, която за миг само бе разбрала абсурдността на ситуацията, за да я прекъсне час по-скоро, бързо се приближи до врата и решително я отвори. Филемон, смаян от неочакваната реакция на непознатата жена, рязко се дръпна назад.

Госпожица Кардовил въпреки раздразнението си, не можа да се овладее и се засмя. За това спомогнаха и най-различните неща, които Филемон носеше в ръце и под мишница. Той бе висок, черноок момък, с гъста черна коса и брада. Беше облечен в яркосиня широка Робеспиерова жилетка, къс редингот от маслинено кадифе и невероятно широки панталони на едри карета. В ръцете си носеше платнена торба, от която се подаваше главата на една гъска, както и клетка, обитавана от голям бял заек.

— Какво чудесно зайче! Какви червени очички има само…

Студентът, който по всичко личеше, че идва от дълъг път, не се обиди от това, че Роз-Помпон първо се обърна към заека, а не към него. Дори се засмя доволен, че е успял да достави такова удоволствие на своята любима. Освен това Филемон светкавично бе преценил по външния вид, към коя класа принадлежи госпожица Кардовил затова си свали шапката и с театрален жест я поздрави. Адриана леко кимна и бавно, достолепно слезе полека по стълбите.

Озадачен и възхитен от красотата на Адриана, Филемон не се стърпя и любопитно се обърна към Роз-Помпон:

— Мило коте, кажи на Мон-Мон, коя е прекрасната госпожа?

— Една моя приятелка от училище… — отвърна разсеяно момичето, като продължаваше да милва заека.

След това тя посочи една кутия, която Филемон бе оставил на масата и допълни:

— Обзалагам се, че пак ми носиш някое домашно сладко?

— Този път Мон-Мон носи на любимото си коте нещо повече от някакво си сладко! — тържествено заяви студентът и целуна своята приятелка. — В тази кутия Мон-Мон е донесъл сърцето си!

— Наистина ли? — Роз-Помпон постави палеца на лявата си ръка на върха на зачервеното носле и палаво раздвижи пръстите си.

Филемон отговори на този закачлив жест със силна прегръдка, след което затвори вратата…