Катарина Масети
Мъжът от съседния гроб (9)

9

Аз мечтая за аромат на ябълков цвят

ти се олюляваш под тежки кошници.

Кой от нас знае нещо за ябълките?

— Ти можеш да си го позволиш — каза Лилиан многозначително. Тя ми е колежка в библиотеката, точно тази, която най-старателно се опитвам да избягвам. Обикновено нахлува задъхана в стаята и трака важно с токчетата си, а ръцете й все са пълни с незначителни неща, които разнася наляво-надясно с надменна физиономия. Вечно е изморена, рядко довършва нещо и зорко следи да не би някой тайно да харесва работата си.

— Това е факт — въздъхна тя, усуквайки шала си. — Ти можеш да си освободиш вечерите. Можеш да вложиш нещо в работата си.

Каза го с такава агресивна нотка, сякаш ме обвиняваше, че се опитвам да кръшкам. Възрастна и без семейство, черна овца в света на нормалните семейни жени.

Маймуна! Нима е забравила колко пъти накланяше глава и молеше мен, тази „без семейство“, да й поемам вечерните и неделните смени!

Тъкмо ме бяха повишили в длъжността завеждащ детския отдел на библиотеката. Приемах го като плод на усилията ми през последните години — бях организирала часове за четене на приказки, пиески, фестивали на детската книга, изложби на детски рисунки и какво ли още не. Госпожа Лундмарк, която до този момент отговаряше за детския отдел, скоро щеше да се пенсионира и искаше да мине на половин работен ден. Тя все още сочеше старата учебна антология от 1868-а като образец за добра детска литература и определено отдавна бе изгубила интерес към работата. Често дори не се появяваше при нас, по цял ден стоеше долу в хранилището. Бе повече от доволна, че освежавах нейния скучен стар отдел, въпреки че това не беше мое задължение. А аз с радост го правех, понеже тайничко се възхищавам от децата.

Да, тайничко! Защото няма как да го показваш открито, ако си вдовица без деца, наближаваща трийсет и пет! Само да сложа някое детенце на коленете си, всички жени от обкръжението ми, с изключение на Мерта, ще започнат със скрито задоволство да ме съжаляват, а аз нямам никакво желание да им предоставя тази възможност. И ще кажат, че каквито и проблеми да имат, поне не са бездетни — дори и да ходят на семейни терапевти или да са разведени и да им се налага да работят на половин работен ден и да са бедни като църковни мишки. Оплакват се, че децата им ги държат будни по цяла нощ и се бият с братята и сестрите си, и повръщат в колата, и отказват да си пишат домашните. Недоволстват от цената на млякото и обувките за футбол, и уроците по езда. И все трябва да си тръгнат по-рано, понеже Пеле има температура, а Фиа ще ходи на зъболекар. А когато не бързат за родителски срещи и курсове по сузуки^[1], са Родители в града^[2].

„За теб няма проблем да поработиш извънредно — казваха често. — Късметлийка!“

Стана ми навик понякога да се връщам на работа вечер и тайно да работя! Защото ми беше толкова приятно да се занимавам с всички тези забавни детски рисунки и организирах часовете за четене на приказки само за да мога скришом да наблюдавам дечицата, докато слушат. С ококорени очи, с полуотворена уста, с тяло, обърнато към приказката като цвете към слънцето.

Бях детски воайор.

Колко неуместно. Ние, бездетните, не можем да показваме интерес към децата, защото това сякаш предизвиква Истинските Родители. „Само да знаеш — въздишат те, — понякога ти идва да ги запратиш в стената.“

Навярно имат добри намерения. Знам едно: биологичният ми часовник тиктака все по-силно и по-силно! Мерта също няма деца, понеже нейната Тръпка в никакъв случай не иска да има повече. Полага огромни усилия, за да се измъкне от издръжката на трите, които вече е направил, всяко от различна майка. Мерта каза веднъж, че на родителите наистина не трябва да им се позволява да имат деца, защото нямат достатъчно акъл в главата, за да ги оценяват.

Ние имахме. Но пък на нас не ни се налагаше да чистим повръщано в колата.

— Аз не бих могла да приема длъжността завеждащ отдел — продължи Лилиан. — Вкъщи ще става поне по едно произшествие на седмица, докато най-малкият не изкара казармата. А и увеличението на заплатата е съвсем дребно. Сигурно ще получаваш колкото новоназначен работник в парка. Може и да успееш да изплатиш помощите си за университета, преди да умреш! Аз лично нямам възможност дори да се запиша в програма за отслабване — но това не е проблем, защото нямам пари за храна, ха-ха! Теб те е препоръчал Улоф, вярвам…

На един дъх тя успя да ме изкара виновна за това, че децата й гладуват, и да намекне, че съм преспала с Улоф, за да получа длъжността. Много умно, Лилиан! Кажи „сбогом“ на свободните недели!

Биологични часовници. Представям си ги като стари будилници, с малко чукче, което се удря истерично в две камбанки, за да се събудиш в пълна паника и да мислиш единствено за размножаване и оплождане. Интересно, дали и биологичният часовник има функцията snooze, която ти позволява да заспиш и да се събудиш малко по-късно? Би било добре, ако имаше.

Защото ето какво ми докара моят биологичен часовник. Перверзна реакция по отношение на Горския собственик! А той нищо чудно да е с цял куп дечурлига, всичките с шапки като неговата. Мога да си ги представя как вървят в колона след него с градинарски лопати в ръце.

Утре ставам на трийсет и пет. Не се и надявам на кафе в леглото. Понеже Мерта е в Копенхаген с Тръпката, татко пък изобщо не си спомня рождените дни, това винаги беше грижа на мама. А мама… е, тя постоянно празнува нечий рожден ден, понякога посред нощ, по думите на персонала на отделението. Само че никога няма нищо общо с календара.

В работата всички ще очакват да ги почерпя с торта, иначе сигурно не ще си получа проклетото керамично гърне, за което са събрали пари.

Йорян винаги ми правеше подаръци за рождения ден — изискани, практични и безлични. Дизайнерски тостер и каска за велосипед, а веднъж ме изненада с двойно извезани норвежки кюлоти. Но никога не ми поднасяше кафе в леглото. Вероятно смяташе, че и аз като него се притеснявам да не изцапаме скъпата покривка върху леглото ни.