Катарина Масети
Мъжът от съседния гроб (1)

1

Кой се грижи за мъртвите,

бди за правата им,

изслушва проблемите им

и полива цветята им?

Трябва да имате едно наум с мен!

Огорчена, самотна жена с очевидно необичаен емоционален живот. Кой знае какво ще ме прихване при следващото пълнолуние?

Чели сте Стивън Кинг, нали?

Седя на една тъмнозелена пейка, изтъркана от седене, до гроба на мъжа ми, и се ядосвам на надгробния му камък.

Малък необработен камък, на който е изписано само името му — Йорян Валин, с възможно най-обикновения шрифт. Семпло, да не кажа твърде недвусмислено формулирано послание, напълно в стила на Йорян. А и беше по негов избор — бе оставил указания в сайта на „Фонус“^[1].

Просто така, без дори да е болен. Пределно ясно ми е какво е искал да каже с надгробния си камък: Смъртта Е Една Напълно Естествена Част От Кръговрата. Беше биолог. Е, благодаря ти, Йорян.

Идвам тук няколко пъти през седмицата по време на обедната почивка и поне веднъж в събота или неделя. Ако завали, изваждам дъждобрана си, който може да се сгъне и да се прибере в малък плик. Ужасно грозен е, намерих го в шкафа на мама.

Доста от нас тук на гробището са с подобни дъждобрани.

Винаги оставам поне един час. Вероятно се надявам, че ще успея да събудя подходящата за случая мъка, ако съм достатъчно настойчива. Със сигурност бих се почувствала много по-добре, ако можех да се почувствам по-зле. Ако можех да седя тук и да мокря носна кърпичка след носна кърпичка, без да се налага непрекъснато да се гледам отстрани, за да се уверя, че сълзите ми са искрени.

Тъжната истина е, че през половината време съм му просто бясна. Проклет предател, защо не беше по-внимателен? А чувствата ми през останалото време напомнят най-много това, което едно дете изпитва, когато дванайсетгодишното му канарче умре. Да…

Липсва ми компанията му и всекидневните ни навици. Никой не шумоли с вестника до мен на дивана. Като се прибирам вкъщи, никога не мирише на кафе. Етажерката за обувки изглежда оголяла без всичките му боти и гумени ботуши.

Ако не се сетя какво е „Бог на слънцето с две букви“, трябва да налучквам или да го прескоча.

Едната страна на двойното легло е винаги оправена.

Никой няма да се чуди къде съм, ако не се прибера вкъщи, понеже ме е блъснала кола.

И никой не пуска водата в тоалетната, освен мен.

Седя си на гробището и ми липсва шумът от тоалетната. Weird enough for you, Stephen?^[2]

Не знам защо, но гробищата винаги ме карат да мисля като някой противен второкласен комик, който изобщо не е забавен. Да потискам чувствата си и да повтарям репликите си — ала това все пак мога да си го позволя. Напоследък нямам много други занимания, освен да потискам чувствата си.

Когато бях заедно с Йорян, поне знаех коя съм. Определяхме се взаимно, нали затова са романтичните връзки в крайна сметка?

Коя съм сега?

Изцяло се оставям на този, в чието полезрение попадам. За някои съм гласоподавател, за други — пешеходец, за трети — лице, получаващо доходи, консуматор на култура, човешки капитал или собственик на жилище.

Или просто съвкупност от цъфтяща коса, суха кожа и пропускащи дамски превръзки.

Но, разбира се, все още мога да разчитам на Йорян за образа си в настоящето. Тази услуга може да ми направи и след смъртта си. Ако не беше той, щях да съм в състояние да се представя като „необвързано момиче над трийсетте“ — видях израза в един вестник вчера и косата ми се изправи. Вместо това сега съм „все още млада вдовица без деца“. Колко тъжно, колко трагично! Да, много благодаря, Йорян!

Някъде у мен се прокрадва и болезнено чувство на разочарование. Разочарована съм, че Йорян умря.

При положение, че бяхме планирали бъдещето си, както в краткосрочен, така и в дългосрочен план! Каране на кану във Вермланд^[3] и изгодно пенсионно осигуряване и за двамата.

Сигурно и Йорян е бил разочарован. Целият този здравословен начин на живот — тайдзи, органични картофи и полиненаситени мазнини. И за какво му послужи всичко това?

Чуди се комикът и показва пожълтелите си зъби.

Понякога пък просто се разбеснявам заради него. Не е честно, Йорян! Ти, който беше толкова добронамерен и компетентен!

От време на време усещам и едно слабо, тревожно пърхане в слабините след петмесечното си въздържание. Кара ме да се чувствам като некрофил.

До гроба на Йорян има един ужасен надгробен паметник, истинска безвкусица. Бял мрамор с ръкописни надписи в златисто; ангели, рози, птици и девизи, изсечени във вълнообразна лента, дори череп с коса. Самият гроб е толкова гъсто засаден с растения, че прилича на разсадник. На паметника са изписани мъжко и женско име с близки рождени години — предполагам, че някой почита родителите си по този натруфен начин.

Преди няколко седмици видях опечаления за първи път. Мъж на моята възраст, с крещящо ватирано яке и шапка с наушници. Козирката, на която имаше надпис „ГОРСКИ СОБСТВЕНИЦИ“, беше вдигната високо нагоре по американски маниер. Мъжът усърдно плевеше и ровеше в насажденията.

На гроба на Йорян не расте нищо. Сигурно не би одобрил някой розов храст на гроба си — този вид растение не принадлежи към биотопа на гробището. А пък на входа не продават равнец и коча билка.

Горският собственик идва редовно, през няколко дни, около обяд. Винаги е натоварен с нови растения и материали за торене. Изглежда изпълнен с градинарска гордост, сякаш гробът е парче земя, предоставено му от общината за обработване.

Последния път седна до мен на пейката и ме погледна изкосо, но не каза нищо.

Миришеше странно и на лявата си ръка имаше само три пръста.