Катарина Масети
Мъжът от съседния гроб (37)

37

Като две рунтави мечки сме аз и ти, приятелю,

когато се свиваме в хралупата си и сънуваме лято.

Забравяме шума на хората и големите им мрачни къщи

и мечтаем, за тихи гори и за светлината на летни нощи.

 

Силни, ледни ветрове, тъма, която се сгъстява всеки ден —

ела и си легни тук и се стопли в мен!

В далечината се чува лисица самотна, ловецът дебне навън,

нека скрия муцуна в твоята козина и потънем в дълбок сън!

Мерта и Тръпката й ме бяха поканили у тях за Коледа. Тръпката, както по-рано споменах, се казва Роберт — Мерта го нарича Робертино, Боби или проклетия Боба, в зависимост от това какво изпитва към него в момента или какво й е сервирал за последно. Роберт е на четирийсет и пет години и има тъмна коса, която сресва така, та да прикрива един оредяващ участък. Той е толкова чаровен, че с чара си може да свали панталоните дори на манекенките по витрините — говоря сериозно! И винаги е готов да омайва и мен.

С няколко колеги от библиотеката, които живеят сами, или са самотни родители, решихме да си организираме коледно тържество във вила извън града. Всеки щеше да приготви и донесе нещо за хапване. Аз бях сред най-ентусиазираните. Робертино, наквасен с гльог, ми идваше в повече.

Обиколих магазините за малки коледни подаръци за колегите и децата им.

Ала се върнах вкъщи с торба, пълна с подаръци за Бени. Отне ми цяла вечер да осъзная, че всичко, което бях купила, всъщност беше за него. Опитвах се да се убедя, че съм взела подаръците за децата или за Веселата Компания Купонджии. Но мислех само за това какво ли би казал Бени за тях. И тогава се предадох и му се обадих и го попитах дали може да празнувам Коледа с него. Той каза „да“, без въобще да се замисли, май и двамата бяхме доста изненадани от ситуацията. Затворих и после си поплаках и видях зеещата врата на влака пред мен в тъмното.

На следващия ден дойде да ме вземе и отидохме на пазар сред коледната суматоха в „Домус“. Мерта ми беше дала назаем един стар екземпляр на Готварската книга на Принцесите, по който имаше мазни петна, и аз купих продуктите за Вкусни бонбони лакта, Коледни бухтички, Пълнено свинско ребро (Фалшива гъска) и Херинга по руски. Имах още няколко идеи, само че се отказах, когато не успях да намеря калиев карбонат, малц или пълномаслено мляко при хранителните стоки.

На Бени много му се искаше да направим Свинска пача, но според рецептата трябваше да се използва свинска глава, така че се предаде и започна да проявява интерес към Пастет от бял дроб. Твърдеше, че можел да осигури телешка карантия (бял дроб и сърце) за ястието. Докато аз се оглеждах за калиев карбонат сред екзотичните сосове върху рафта с подправки, той изчезна за малко и се върна с една торба, която отказваше да отвори. След това отидохме у тях.

Запалихме флуоресцентната лампа в кухнята, завързахме кърпи около главите и кръста си, отворихме готварската книга и запретнахме ръкави.

Вкусните бонбони лакта се получиха добре. Разбира се, бяхме забравили да купим формички, но Бени веднага изяви желание да направи от хартия, следвайки указанията в книгата. Изсипахме ухаещата смес в малките му намачкани творения и бяхме ужасно доволни от себе си. С Коледните бухтички нещата не минаха така гладко.

— Ако тестото се разбърква прекалено дълго, бухтичките стават клисави — прочете той строго и нагласи кухненския таймер на две минути.

До този момент вървеше добре, но когато стигнахме до етапа, в който единият край на бухтичката трябваше да се промуши през направения по дължина прорез в другия край и след това двата края да се вържат на възел, всичко отиде по дяволите.

— Дай ми една Принцеса и ще промуша единия й край в другия и после ще я вържа на възел! — изрева Бени.

Междувременно аз се борех с Пълнено свинско ребро (Фалшива гъска) и мрънках за Канап и Куха игла за шпиковане. В интерес на истината ставахме все по-пространни в приказките и все по-склонни да съкращаваме рецептите, понеже непрекъснато се наливахме с гльог. Проведохме и разгорещена дискусия относно това кой в действителност е фалшив — бедното свинско ребро, което се опитваше да пресъздаде гъска, или горката гъска, която никога не беше молила да бъде споменавана в този контекст. Аз бях на страната на реброто, а Бени защитаваше гъската.

Херингата по руски се получи много красиво ястие, малко като ранна творба на Ники дьо Сен-Фал^[1] — тази, която пече цветна боя в гипс и създава произведения на изкуството, като стреля с пушка, заредена с боя.

В единайсет и половина вечерта кухнята изглеждаше горе-долу като обора — но мирише по-добре, каза Бени и заспа на дивана. Аз разчистих, доколкото ми беше възможно, и удовлетворена почувствах как ставам част от поколенията изтощени домакини преди мен.

След това го замъкнах към леглото. Ама че беше пиян! И аз бях, което може би леко разваляше образа на изтощената домакиня. Той се събуди и замърмори, когато го изпуснах на стълбището, но след това отново заспа дълбоко. Проснах се до него в леглото и с пиянска сериозност заоглеждах тапетите му на цветя. Почувствах прилив на сантиментална нежност към пердетата с вид на бална рокля.

Нали може да се живее така — да сме просто най-добри приятели, всеки на своята си звезда, които се забавляват заедно, когато самотата задиша тежко във врата им? Нали?