Катарина Масети
Мъжът от съседния гроб (36)

36

Работех като ненормален през следващите няколко дни, за да не съм вкъщи, ако телефонът звъннеше. Дори отидох в гората и разчистих едно сечище, въпреки че по принцип избягвам да работя там сам — чувал съм за прекалено много хора, които са се озовали под някое дърво, паднало на грешната страна, или са пропълзели през гората с половината крак, разрязан от трион. И се замислих — ако това ми се случи на мен, кой ще изпрати известието за смъртта ми? Представих си най-дългото известие за смърт на света, подписано от двайсет и четири крави с имената и номерата им.

Ала аз, разбира се, не съм дете, изгубено в безкрайната гора. Наближаваше Коледа и около десет семейства ме бяха поканили да празнувам с тях. Преди всичко роднините, но те живеят далече и знаят, че не мога да взема кравите със себе си и да им отидем заедно на гости. А освен това няколко семейства от селото. Сред тях беше и една възрастна двойка — най-близките приятели на майка, които нямаха деца и щяха да пърхат като врабчета от радост около мен. Бенгт-Йоран и Виолет приемаха за уговорено, че ще празнувам с тях, и аз си мислех, че навярно така и ще стане в крайна сметка. Коледната трапеза на Виолет си я биваше.

Избягвах да си представям как стоя със светнал поглед пред коледната елха заедно със Скаридата. И как ядем купешка пача направо от пластмасовата опаковка. Или някоя безвкусна супа от леща!

С майка винаги канехме роднините на Коледа. Така направихме дори и миналата година — от болницата я бяха пуснали за няколко дни, а леля Астрид и братовчедка ми Анита пристигнаха с кутии, пълни догоре с храна. Бяхме единайсет души. Всички знаехме, че това е последната Коледа на майка, но прекарахме изключително забавно, колкото и невероятно да звучи. Анита е медицинска сестра в областната болница, преди работеше в Швейцария в продължение на няколко години. Тя разказваше за преживяванията си там, а след това въздухът зажужа от градски легенди, спомени от младостта и остарели истории от семейния фолклор. Смяхме се даже когато чичо Трегер изпълни обичайната си имитация на Еверт Тоб^[1]. А щом нощта напредна, майка хитричко каза: „О, но сега може би ние, старите, трябва да оставим младите да си поговорят!“ Имаше предвид Анита и мен. И ние послушно останахме и пихме коняк, разреден с традиционен коледен сок, до четири и половина в коледното утро, а Анита ми разказа за това как забременяла от един женен швейцарски лекар и направила аборт.

Не ми се украсяваше у дома тази година. Седнах на масата и мрачно огледах кухнята.

Майка би била отчаяна. Къщата беше тръгнала към упадък, вече имаше лек мирис на изоставено място, или на стар приют за бездомни. Вярно, бях боядисал парапета на верандата и бях сменил водосточните тръби, но въобще не знаех откъде да започна, за да стане приятно и уютно вътре. За освежаването на стаята си избягвах да мисля. Поддържах сравнително чисто около себе си, ала просто нямаше как да колосвам малки покривчици или да облепям рафтовете с ленти с коледни джуджета, както майка правеше преди всяка Коледа.

От възрастното семейство получих пластмасова кошница с два розови зюмбюла и огромна кутия шоколадови бонбони „Аладин“ в знак на благодарност, че бях окосил моравата им. А пък аз си купих една опаковка червени коледни свещи на специална цена. Запалих няколко от тях и ги пъхнах в свещниците, които успях да намеря, така поне не виждах останалата част от кухнята. Телевизорът си боботеше предколедно от един ъгъл — бях го внесъл в кухнята и постоянно го държах включен.

Два дни преди Коледа се обади Скаридата, точно в десет вечерта.

— Аз съм. Може ли да съм при теб на Коледа? — попита тя.

— Естествено, че ще си при мен на Коледа! — казах аз.

На следващия ден отидох до града и я взех.