Катарина Масети
Мъжът от съседния гроб (34)

34

— Може ли да се поровя из кутиите ти? — попита тя една вечер.

Помислих си, че нямам какво толкова да крия, най-много да изрови някое старо порносписание, за което бях готов да понеса последствията.

Но Десире намери нещо много по-лошо.

Намери дипломата ми от гимназията.

Погледът й шареше по всичките ми четворки и петици^[1], докато ченето й падаше все по-надолу към малките гърди с форма на сливи. След това започна да заеква от вълнение и каза, че ако трябва да е честна, според нея било срамота, че родителите ми не са ми позволили да продължа да уча. С такива оценки! Взе да дърдори за помощи за обучение за възрастни и за висши учебни заведения.

Това беше първият път, когато ме вбеси не на шега. Исках да я фрасна в бледото като яйчена черупка лице, така че от носа й да потече кръв. Ала в нашия род чисто и просто не удряме жени. Не че сме кой знае какви кавалери, по-скоро не желаем да нараняваме ценна работна сила.

Но нея исках да я ударя, а и за каква работна сила можеше да става въпрос?

Вместо това си навлякох якето и насред словоизлиянията й изхвърчах навън, без да кажа и дума. Отидох в обора и проверих състоянието на една току-що отелила се крава, която беше получила следродилна пареза. Кравата тъкмо се опитваше да се изправи на сламеника. Толкова бях ядосан, че ръцете ми трепереха, когато я галех по плувналата в пот кожа, докато тя се мъчеше да се надигне. Накрая успя да се задържи на четирите си крака и започна да преживя малко смески за подсилване. Долепих челото си до главата й. „Дръж се! — прошепнах. — Дръж се! Дръж се!“

След това се върнах обратно вкъщи.

Госпожица Десире, Силно Желаната, изсумтя раздразнено.

— Не можеш ли да си оставяш работните дрехи в килера? — попита тя. — И ти казвах за висшите учебни заведения…

Свих юмруци и ги притиснах към ушите си.

— Чуваш ли се какви ги говориш? На практика ми казваш да продам фермата! — изкрещях. — Защото вероятно не възнамеряваш ти да се грижиш за нея, докато аз си щракам с пръсти с помощите за обучение, които дават за възрастни? Или може би си представяш как вземам кравите с мен и ги приютявам в общежитието на висшето учебно заведение?

Тя пребледня още повече от обикновено, стана по-скоро бяла, отколкото бежова.

— Не разбирам защо се ядосваш толкова много — измънка. — Трябва да съществува някакъв начин да учиш, ако наистина го искаш. Имах предвид само, че явно ученето ти се удава. Въпреки че ти може би изобщо не желаеш да учиш. Просто забрави какво казах!

— Ако го искам! — изкрещях отново. — Дори и да искам, после какво? След като съм учил в продължение на пет-шест години и съм добавил половин милион крони дълг за обучение към дълговете, които вече съм натрупал? Какво следва тогава? Да взема да стана библиотекар ли? И да се разхождам между рафтовете с книги и да си мисля за хубавите си оценки? А и какво, мамка му, си въобразяваш, че знаеш за това, което родителите ми са ми „позволили“ да правя!

Тя седеше напълно притихнала и не вдигаше поглед от оценките ми. Издърпах дипломата си от ръцете й и я накъсах на малки парченца, които оставих да се посипят върху главата й. Държах се като умопомрачен.

— На теб изобщо не ти пука какво „искам“ аз! — продължавах да крещя. — Интересува те само какво искаш ти. Да имаш някого, който да говори с теб за Лаконг, така че да не се срамуваш пред приятелите си в библиотеката. А си нямаш и идея какво значи да притежаваш ферма. Това, което аз искам, е да имам някого, който да ми помага да дам „Парагел“^[2] на току-що отелилите се крави навреме, за да не се залежат и да получат пареза!

Крещях все по-силно и по-силно.

Тя се изправи.

— Кого точно се опитваш да надвикаш? — каза единствено и си тръгна. Чух колата на двора, след това се възцари оглушителна тишина. Само въпросът й остана да виси във въздуха.