Метаданни
Данни
- Серия
- Мъжът от съседния гроб (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Grabben i graven bredvid, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Елена Радинска, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Катарина Масети. Мъжът от съседния гроб
ИК „Колибри“, София, 2012
Шведска. Първо издание
Редактор: Елена Константинова
Коректор: Ина Михайлова
Художник на корицата: Стефан Касъров
История
- — Добавяне
17
Добри обувки за тичане и надежден компас —
за какво са ми,
ако не знам
кое е горе и кое долу на картата?
Събудих се от Бени, който седеше на ръба на леглото и се опитваше да сплете тънката ми права коса.
Имах чувството, че е посред нощ, и смътно си спомнях, че бях сънувала кошмари. Беше нещо, свързано с Йорян, който ме убеждаваше да си сложа спасителна жилетка. „Но аз просто ще поплавам в една раковина…“, опитвах се да се противопоставя, ала когато се огледах наоколо, видях само вода и нито следа от бряг. Простенах.
Бени ме прескочи в леглото и започна да сплита косата ми от другата страна.
— Трябва да те приведем в подходящ вид — каза. — Въпреки че проспа сутрешното доене. — Миришеше на сапун и косата му беше мокра.
— Изчезвай, селянино — изграчих аз. — Вземай кравите си и се махай оттук! Донеси ми чаша кафе с мляко в леглото и кроасани, и страниците за култура на „Дагенс Нюхетер“! След това може да отидеш да слушаш емисията новини за селско стопанство!
Той зави плитките ми на геврек и ги стегна на темето ми с ластик, голям колкото гума на колело.
— Ето така трябва да изглеждаш утре сутрин по време на работа — каза. — Ще имаш и ботуши за обора, ще се поклащаш, като вървиш, и ще говориш на кравите колко е важна грижата за копитата.
Това с поклащането ми се получи добре. Бях подута между краката.
— Така става, когато не се оглеждаш за избягали бикове — заключи той доволно.
Отидохме в кухнята и аз продължих да дъвча франзелата от бензиностанцията. Бени поглъщаше такива количества каша с ябълков мус, сякаш стомахът му беше бездънен. Попита ме дали сама пека хляба си, при което аз отвърнах, че съм си мислела, че хлябът расте по дърветата и може или да си го откъснеш под формата на малки хлебчета, или да го оставиш да узрее в големи самуни.
Той се засмя, но прозвуча някак насила.
След това ме поведе из фермата си, горящ от нетърпение да ми покаже всичко. Аз кимах и възкликвах „охо“ и „мили боже“. Не ми беше трудно, тъй като фермата му бе живописно разположена сред хълмист пейзаж, украсен от златната есенна шума. Лека мъгла над мазната черна почва, която тъкмо беше разорал. Ярки плодчета на офика, от които майка му правела страшно вкусно сладко. Огромни найлонови торби, натъпкани с някаква трева, подредени в спретнати редици зад хамбара. И накрая — един обор, пълен с охранени, сънени крави. Рядко съм виждала крава в естествен размер, затова ми се сториха малко нереални.
Разбира се, веднага отидох при теленцата и оставих малките създания с невинни погледи да смучат пръстите ми, ала Бени не ми даваше мира и не спираше да сочи към нововъведенията в системата за събиране на тор. Не може да си е мислел, че това ще представлява какъвто и да било интерес за мен! Овцете бяха все още навън, „но ние трябва да ги приберем скоро!“, каза той. Ние?
Обзе ме чувството, че се намирам в нечий чужд сън. Тук една жена беше на път да се уреди с привлекателен земевладелец с двайсет и четири млечни крави. Плюс телетата. Въпреки че в действителност никога не си е пожелавала нещо подобно, а се е примирила с мисълта, че ще остане стара мома, в най-добрия случай — с котка. И любовници от време на време, колкото да се поддържа хормоналният баланс на задоволително ниво.
Това беше направо too much[1], както Мерта обича да казва. Да, поне двайсет и четири крави в повече. Но не го изрекох на глас. Той беше толкова горд.
След това започнаха неприятностите, когато усетих, че искам да си ходя вкъщи. Бях получила точно толкова впечатления от бродерии на кръстчета и събиране на тор, колкото бих могла да понеса за едно денонощие. Имах нужда да поглезя подпухналите си слабини с топла вана, да почета „Дагенс Нюхетер“, да послушам малко Бокерини[2], да си легна в чисти бели чаршафи и да пия билков чай. Имах нужда да помисля.
Но преди да успея да изразя това по някакъв приемлив начин, Бени тропна пред мен един килограм замразена кайма от фризера и каза, че бихме могли да си направим нещо за вечеря — кюфтета може би? Погледът ми се местеше от него към ледената буца и обратно. И отвърнах някак пресилено, че се намирам в състояние на културен шок и че трябва да се върна към обичайната си среда за известно време.
Погледна ме и усетих как дългите му антени се движат по лицето ми. Да, той е чувствителен спрямо промените в настроенията. Няма как да не си, когато трябва да се разбираш с нашите безсловесни приятели, животните.
И прекрасната му усмивка угасна.
— Разбира се, ще те закарам! — бе единственото, което каза. — Тук не се движат автобуси в неделя.
Изминахме четирите мили[3] до града, той докосна леко вълнената ми шапка и ме остави на улицата. Бързаше да се върне вкъщи за вечерното доене.
Щом заключих вратата след себе си и огледах апартамента, който бяхме разхвърляли предишния ден, настроението ми се смени отново. Обърнах се и почти бях готова да изтичам обратно навън. Трябваше ли да приема замръзналата буца само за да не се налага да видя как усмивката му изчезва?
Въпреки че дори не бих могла да я превърна в кюфтета, май оттам идваше цялата драма. С Йорян не ядяхме месо, а откакто той умря, съм яла само готови кюфтета. За последно съм се изправяла лице в лице с домашно приготвено кюфте, когато живеех у дома при мама. А тя не оставяше малката си Десире да цапа учените си ръчички с лепкава кайма.
Сега вече не би могла да ме научи да правя кюфтета, дори и да я помоля. Последния път, като я посетих, ме нарече сестра Карин и ми се скара, че не съм й дала кафе.
Обърнах се отново, влязох и приготвих водата за ваната.