Катарина Масети
Мъжът от съседния гроб (20)

20

Вдигах слушалката, за да й позвъня, и я държах, без да набера номера, докато телефонът започнеше да дава заето. Тя беше казала, че е получила културен шок и че има нужда да е сама. Затова чаках в продължение на три дни да ми се обади. След това аз се обадих. Не вдигна.

Намерих една стара картичка с пожелание „Бързо оздравяване“, адресирах я до нея, залепих марка и после я скъсах.

На няколко пъти обмислях да отида до града и да вляза в библиотеката. Но чувствах, че ще се стигне до крайности.

Времето ставаше все по-лошо и по-лошо. Посветих два дни на прибирането на овцете, тринайсетгодишното момче на съседа ми помагаше. Те бяха прекарали твърде дълго време навън и бяха станали мускулести като професионални гимнастици. Агнетата прескачаха всички огради с лекота, а овцете тичаха като сърни. Мислех си, че ако ги закарам в кланицата, едва ли за овца ще спечеля повече от стойността на едно меню в „Макдоналдс“. Ако пък се опитам да ги заколя вкъщи с помощта на стария Нилсон, няма да можем да си проправим път през многото мускули. С момчето тичахме насам-натам в примесения със сняг дъжд и псувахме, та пушек се вдигаше, особено то. „Fuck you!“, крещеше на овцете.

И аз не знам защо все още ги държа. Майка искаше да имаме няколко, понеже използваше вълната им за курсовете си по изработване на филц. А и готвеше една агнешка яхния с картофи и боб, толкова вкусна, че направо да си оближеш пръстите. Никога не ми беше минало през ума да се науча да я правя.

Никога не ми беше минало през ума, че майка може да умре.

Пък и самата мисъл да се отърва от нейните овце ми е неприятна. Едно от най-трудните неща, които съм преживявал, беше да огледам стаята й точно след като умря. Да изхвърля дрехи, които все още миришеха на майка, да докосна очилата й за четене, бурканчетата й с лекарства и различните й модели за плетки. Изобщо не бях подготвен за това. Така че намерих най-лесния изход — сложих всичко в няколко куфара и ги качих на тавана. Нищо не съм променял в стаята на майка, освен да сваля чаршафите от леглото. Целият перваз на прозореца беше пълен с малки синьо-лилави цветя. Сигурно вече са напълно изсъхнали.

Какво пък искаше да каже с „културен шок“?

Сутринта бях в града и свърших цял куп задачи. На няколко пъти ми се стори, че я виждам. В офиса на „Лантменен“^[1], в железарията и в млекарницата!

Бенгт-Йоран дойде у нас две поредни вечери, сигурно за да види отблизо моята порочна градска жена.

— Надали ще я водя тук повече — казах. Той ахна от възхищение. Нека си мисли, че прелъстявам и изоставям жени, когато си поискам.

Не му трябва да знае, че копнея за нея или че вечер вземам телефона в спалнята и го държа до възглавницата си.