Катарина Масети
Мъжът от съседния гроб (11)

11

Бележникът ми е пълен

с именни дни без именници

и обещани пълнолуния,

само трябва да си вземеш…

Бях в библиотеката и говорех с едно сърдито момиченце, което смяташе, че Снежанка е тъпа. „Да не познае собствената си мащеха, когато тя отива при нея с ябълката! Колко е зле!“ Засмяхме се.

Някой ме потупа по рамото. Помислих, че е дългата ръка на закона, ала се оказа Горският собственик! Носеше ужасното си ватирано яке, но си беше свалил шапката и по челото му се спускаха пепелявожълти кичури коса. Изглеждаше ядосан и избълва някакво неразбираемо обвинение с предизвикателен тон. Реших, че е дошъл да ми иска обяснение защо не се грижа добре за гроба, и ми отне известно време да осъзная, че търси книга.

— Провери на информацията, аз съм в обедна почивка! — троснато му отговорих.

Лицето му потрепери неконтролируемо. След това той попита дали имам желание да се помотаем на гробището.

Момиченцето го зяпаше с интерес.

И изведнъж ми стана ясно, че до този момент много неща бях изтълкувала погрешно и че имаше още толкова, за които даже и не подозирах.

Така че отидохме на обяд. Той поглъщаше огромни количества телешко задушено с цвекло и хляб и се наливаше с мляко, като леко сърбаше, докато аз просто седях и се греех на топлината на неговата усмивка. Без шапката и с оживено от разговора лице вече не ми изглеждаше мрачен или потиснат, просто много истински. А косата му беше приказно забавна.

Говорехме весело, скачахме от тема на тема и не споменахме нито дума за Кристева и Лакан — доколкото си спомням, ставаше въпрос за Дядо Коледа, различните етапи в изливането на цимент, жълтите овесарки, църквата „Свети Петър“ и ноктите на палците на краката. Схващаше толкова бързо, че довършваше изреченията ми. Направо изпитвах чувството, че между нас протича телепатична връзка.

Казах му, че имам рожден ден, и той някак си разбра, че не бях получила никакви подаръци.

— Идваш с мен! — заяви, сложи си шапката и решително ми навлече палтото. След това почти на бегом ме заведе в „Домус“ и започна да ми купува подаръци. Не ме попита какво искам, само ми казваше да затварям очи, когато се спираше на нещо. Минахме през всичките три етажа, след което седнахме в кафенето и си поръчахме пастички. Той сложи грижливо пакетите на масата и ме погледна с очакване. Хвърлих се върху тях с искрено нетърпение и ги отварях един след друг, като възкликвах: „Ах!“, „Колко хубаво!“ и „Но не трябваше!“.

От първия етаж ми беше купил обици с Мики Маус, сапунче във формата на пеперуда и лилави чорапогащи. От следващия — лъскава червена топка, плакат с тъмния силует на двойка влюбени в огромна раковина, плаваща към изгряващото слънце, и една също толкова ужасна шапка като неговата, но без надписа „Горски собственици“.

В последния пакет открих хармоника.

— Можеш ли да свириш на хармоника? — попита той.

Поклатих глава.

— Чудесно! И аз не мога! Знаех си, че имаме нещо общо.

Точно когато щеше да започне третата си пастичка, замръзна на място. Беше си погледнал часовника.

— Трябва да тръгвам! — извика. — Отдавна трябваше да съм вкъщи!

Той скочи толкова рязко, че хартиите и подаръците се разхвърчаха на всички страни, и хукна към ескалатора. Като стъпи на него, се обърна и изрева:

— Как се казваш?

Почувствах се наистина глупаво, когато в отговор изкрещях „Десирееееееее“. На посетителите наоколо им изпопадаха ченетата в пазарските чанти от изненада.

— Кааааак? — чух от ескалатора, но след миг вече беше изчезнал.

— А ти сигурно се казваш Пепеляшка — промърморих аз, забила поглед в пастичката. — Пази си ботушите!

Атмосферата в стаята за персонала беше особена, когато се върнах от обедна почивка с три часа закъснение и без торта.