Метаданни
Данни
- Серия
- Мъжът от съседния гроб (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Grabben i graven bredvid, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Елена Радинска, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Катарина Масети. Мъжът от съседния гроб
ИК „Колибри“, София, 2012
Шведска. Първо издание
Редактор: Елена Константинова
Коректор: Ина Михайлова
Художник на корицата: Стефан Касъров
История
- — Добавяне
25
Успяла съм да подчиня
кипящия, разхвърлян живот.
Слагам му етикети, прибирам го в папки
и го архивирам.
Днес се случи нещо наистина ужасно. Все още ме побиват тръпки, като се сетя за това.
Госпожа Лундмарк не дойде на работа вчера. Така започна всичко.
Мина известно време, преди въобще да забележим. Тя често идва по-рано от останалите, окачва палтото и малката си кожена шапка на закачалката в стаята си и се шмугва в хранилището, за да… хм, какво всъщност прави, когато не е в детския отдел? Предполагаме, че разпределя в каталози, сортира и разчиства документи, въпреки че, разбира се, никой не пита, а и тя заема такава позиция в библиотеката, че никой няма основание да поставя под въпрос нейната работа. Напоследък прекарва все повече време в хранилището и най-много да остави съобщение на Брит-Мари или на мен да наглеждаме детския отдел, докато я няма.
Така че забелязахме липсата й чак на обяд. Госпожа Лундмарк седи винаги на масата до прозореца и яде винаги йогурт с мюсли, четейки някой каталог. Ако в стаята настъпи пълна тишина, ще се чуе хриптящото й дишане. С нищо друго не издава присъствието си.
Седи там от 12,01 до 12,55. След това става, измива купичката си за йогурт и я слага на сушилнята за чинии. После се насочва към тоалетната. Това винаги ни се струва много забавно. Не всички могат да се похвалят със стомах, по който можеш да си свериш часовника.
Толкова сме свикнали с нейните навици, че тя се е превърнала в звънец, обявяващ началото и края на почивките: знаем, че е време за обяд, щом мине покрай рафта с музикалните ноти, който се намира срещу стаята за персонала, и слюноотделянето ни се повишава като при кучетата на Павлов[1]. Понякога е достатъчно да чуеш как си поема дъх, за да огладнееш.
А когато стане и се отправи към мивката, след като е изяла йогурта на малки лъжички, бързаме да прекратим разговорите си. Дори не се налага да си погледнем часовниците.
Вчера тя не дойде в стаята за персонала. Не си беше взела болнични, нито отпуск. Обсъждахме го може би две минути — и това беше най-дългият разговор, който някога сме водили за нея, откакто работя тук. Никой от нас не бе заставал на пътя й, нито бе работил заедно с нея по проекти, нито пък беше влизал в спор. Ала не сме я и избягвали, всеки ден говорехме с нея за времето и за работните ни смени. А по някаква причина тя е човекът, който се нагърбва със събирането на пари за подаръци за колеги, на които им се ражда дете, честват юбилей или напускат работа. Винаги избира подходящи подаръци — традиционни, но точно такива, от каквито хората са имали нужда. Чудехме се къде ли е в продължение на две минути. И, както обикновено, решихме, че това е нечий друг проблем, и се захванахме със своите.
Но тя не беше в стаята за персонала и днес. Така че говорихме за това може би около три минути. После попитахме Улоф дали знае нещо. И той не знаеше и добави, че няма представа как е организирала работата си. Веднъж се опитал да обсъди с нея служебните й задачи и тя му дала отчет, който продължил половин следобед.
— Цялата почервеня, когато я попитах — каза Улоф. — Скочи и донесе един дневник, който водеше, и в най-малки подробности ми обясни за някаква система за разпределяне на документи, която е разработила. Накрая просто бях принуден да се направя, че имам час за зъболекар. Така де, как щях да успея да я убедя да премине от онзи дневник към файловия мениджър на Windows?
Липсата на госпожа Лундмарк не оказваше никакъв ефект върху всекидневните задължения в библиотеката. Аз често се грижа за детския и юношеския отдел и винаги съм оценявала, че тя ми дава свобода на действие. Не, това е твърде дипломатичен начин да опиша ситуацията: по-скоро винаги съм смятала, че съм много по-компетентна от нея, и щях ужасно да се дразня, ако се опитваше да се меси в начина ми на работа. Така че за мен тя не беше нещо повече от не особено важна мебел, от която с лекота бихме се лишили при следващото разчистване.
Позвъних на домашния й телефон. Телефонният секретар съобщи, че съм се свързала с Инес Лундмарк, която в момента не може да се обади. Извиках „Инес? Инес? Аз съм, Десире!“ на няколко пъти, в случай че се намира наблизо и не вдига телефона, но не знаех нито в коя стая отеква гласът ми, нито дали с нея изобщо бихме могли да си говорим на „ти“ — никога преди не бях използвала малкото й име.
Да поясня, аз не съм някоя самарянка. Би било много по-типично за нашето работно място, ако Лилиан започнеше да кърши ръце и да казва как „ние трябва да направим нещо“, при което всички ще сме наясно, че „ние“ означава „ние, другите“. И в крайна сметка Брит-Мари, с пет деца и най-малко свободно време, ще бъде тази, която ще се заеме със случая.
Но съзирах нещо в това, че Улоф беше излъгал, че има час за зъболекар, за да се измъкне, когато госпожа Лундмарк (Инес. Инес?) е искала да му разкаже за системата си, от което ме заболяваше някъде в областта на сърцето. Или по-скоро някъде около жлъчката. Едно притискане, едно леко неприятно чувство.
Помолих Улоф да ме пусне, за да отида до дома й. Тя не беше съобщила, че ще използва болнични, и той не знаеше кой точно трябва да се нагърби с този проблем, така че ми кимна с облекчение. Запътих се към дома й.
Живееше в голяма жилищна сграда с потъмнели от сажди стени, която бе виждала и по-добри дни. Стълбището беше украсено с изработени от цветен мрамор панели и ниши, в които вероятно някога е имало статуи. Сега върху тях беше написано със спрей „Fuck your ass“.
Тя отвори тъмнокафявата си, полирана външна врата при първото позвъняване. Отвътре имаше защитна верига. Поколеба се само за един кратък миг, след което я вдигна и ме пусна в преддверието.
— Здравей, Инес! — казах аз и се усмихнах насила. — Какво става с теб? Малко се притеснихме в библиотеката!
Измърмори нещо и посочи с вял жест към дневната. Последвах я в голяма, студена стая с архивни шкафове покрай две от стените. Архивни шкафове вкъщи?
— Сама ли живееш? — попитах. Нямаше подходящ начин да попитам „А къде държиш господин Лундмарк?“.
— Още през шейсетте въведоха титлата „госпожа“ и за неомъжените жени — каза тя. — Мисля, че беше по инициатива на „Дагенс Нюхетер“. Или пък на здравеопазването, за да не се налага самотните майки да се срамуват.
Какво можех да отвърна? Че никой от нас изобщо не го е грижа дали е госпожа, или госпожица?
— Нещо не се чувствах добре — продължи. — Надявам се, че ще ме извините. Вече ми минава.
Да я извиним? Ами първият ден от болничните[2], ами болничният лист от лекуващия лекар? Никога не беше излизала в болнични, поне доколкото ми е известно. Навярно дори не знаеше, че не можеш просто да си останеш вкъщи и после да помолиш за извинение. Но аз не бях отишла при нея точно в ролята на представител на властите.
И двете мълчахме.
— Какво имаш в архивите си? — попитах, от нямане какво да кажа.
Тя погледна през прозореца за момент. Щорите бяха модел от петдесетте, в който се редуваха пластмасова бяла летва с избледняла тюркоазна.
— Ти си добро момиче — рече накрая. — Много по-добро, отколкото си мислиш. Затова мога да ти покажа, ако искаш.
И тя ми показа.
Два часа по-късно се препъвах надолу по захабените, ехтящи каменни стъпала с буца в гърлото. Трябваше да говоря с някого и за първи път Мерта не беше очевидният избор. Просто на нея твърде често й бях описвала редовната функция на червата на госпожа Лундмарк. Отидох до една телефонна кабина и се обадих на Бени.