Даниел Ейбрахам
Пътят на дракона (5)

Досън Калиам

Барон на Остерлингов хребет

Посоката на удара се промени в последния миг и стоманеното острие свърна към лицето му. Ако Досън беше млад като противника си, стратегията би постигнала успех — той щеше да се дръпне инстинктивно назад, да се извърти и да свали гарда си. Досън обаче се дуелираше от много години. Премести меча си с два пръста настрани и посрещна неочаквания удар на косъм от попадението.

Фелдин Маас, барон на Ибинлес и противник на Досън в този малък двубой, както и във всичко останало, се изплю на земята и се ухили.

Първоначалният спор беше съвсем дребен. Въпреки че Досън владееше повече земя, Маас беше настоял да сервират първо на него в кралския двор преди три дни, защото носел титлата Пазител на Южния предел. Досън беше обяснил на Маас грешката му. Маас се беше обидил. Скараха се и само дето не се сбиха в голямата зала. Така се стигна до дуела, който да разреши спора им по старомодния начин.

Дворът за двубои бе оградено пространство спечена пръст, достатъчно дълго за турнири и достатъчно тясно за срещи като днешната — с къси мечове и кожени доспехи. От едната страна се издигаха стените и кулите на Кралски шпил, от другата се спускаше дълбокият триста метра Прорез, който делеше града на две и беше дал името си на Разсечения трон.

Отстъпиха един от друг и отново подхванаха играта на дебнене. Обикаляха се в кръг, бавно и напрегнато. Дясната ръка на Досън беше толкова уморена, че сякаш гореше в огън, но върхът на меча му не трепваше. Той се гордееше, че след трийсет години на бойното поле е точно толкова силен, колкото и при първия си дуел. По-младият мъж не държеше меча си толкова стабилно, формата му също търпеше критика. Но Досън знаеше, че тези уж издайнически признаци може да са подвеждащи.

Кожените подметки на ботушите им шушнеха тихо по сухата земя. Фелдин нападна. Досън парира, премина в контраатака и принуди противника си да отстъпи. Усмивката на Фелдин поувехна, но Досън не повярва и на това. Щеше да се радва чак когато копелето се сдобиеше с калиамския белег. Фелдин Маас замахна ниско и силно, от китката. Досън парира, подлъга го, че ще нападне отдясно, и нападна отляво. Беше в чудесна форма, но противникът му не беше глупав и отскочи в правилната посока. И двамата бяха твърде опитни, за да се хващат на стари номера.

Нужно бе нещо неочаквано.

В истинска битка атаката на Досън щеше да е самоубийствена: оставяше го открит и с нарушено равновесие. Беше лишена от всякакво изящество и точно затова постигна желания успех. Фелдин отскочи назад, но твърде късно. Усещането за слабото съпротивление на срязана човешка кожа се плъзна по меча и Досън го усети в дръжката и извика:

— Кръв!

Между два удара на сърцето видя как изражението на Фелдин се променя от изненада в гняв, от гняв в хладна пресметливост и оттам в студена фалшива ирония. За миг Фелдин изглеждаше готов да премине в контраатака. Контраатака, на която Досън не би могъл да се противопостави. Младият Фелдин се бе изкушил, разбра Досън. Въпреки честта, свидетелите и закона Фелдин Маас се беше изкушил да го убие. А това правеше вкуса на победата още по-сладък. Фелдин отстъпи назад, посегна към ребрата си и вдигна окървавени пръсти. Лекарите се втурнаха да погледнат раната. Досън прибра меча си в ножницата.

— Добре го изигра, старче — каза Фелдин, докато му събличаха ризата. — Използваш чувството ми за чест като свой щит? Мисля да го приема за комплимент. Заложи живота си на моето благородство.

— По-скоро на страха ти да не нарушиш правилата.

В очите на младия мъж се появи опасен блясък.

— Спрете. Дуелът свърши — каза главният лекар. — Нека не започваме друг.

Досън извади кинжала си за поздрав. Фелдин разбута слугите и извади своя. Кръвта, която се стичаше по хълбока му, беше добър знак. Явно новият му белег щеше да е от дълбоките. Досън прибра кинжала, обърна се и си тръгна с непокътната чест.

 

 

Камнипол. Разделеният град и седалището на Разсечения трон.

Още от времето на драконите Камнипол бил световното средище на първокръвната мощ. В тъмните опожарени векове, след като голямата война детронирала бившите господари на света и освободила поробените раси, Камнипол бил светлият фар в мрака. Черен, златен и горд на своя хълм, градът призовал разпръснатите първокръвни да се върнат у дома. Богатства бяха вехнали и креели през вековете, ала градът стоеше вечен, разделен на две от Прореза и попил от мощта на Кралски шпил, където сега живееха крал Симеон и невръстният принц Астер.

Сребърният мост прехвърляше Прореза и свързваше Кралски шпил с квартала на благородниците. Древният каменен градеж на моста беше положен върху ивица драконов изумруд, дебела не повече от длан, но вечна като слънцето и морето. Досън мина по моста с малка карета. В каретата му бяха впрегнати коне, а не роби, както повеляваше модата от по-новите времена. Колелетата трещяха и ята гълъби излитаха стреснато във въздуха. Досън се наведе през прозореца и плъзна поглед надолу по слоевете от руини и камък, които бележеха стените на Прореза. Чувал беше да казват, че древните сгради в ниското, в самата основа на гигантския каньон, били по-стари и от самите дракони. Камнипол, вечният град. Неговият град, сърцето на неговата нация и на неговата раса. След семейството си Досън най-много обичаше Камнипол.

Мостът над широкия каньон остана назад и кочияшът вкара каретата в малкото частно площадче на семейното имение. Къщата се издигаше гордо, чистите й изящни извивки нямаха нищо общо с безвкусните филиграни и украшения, които претрупваха домовете на парвенюта като Фелдин Маас, Алан Клин и Къртин Исандриан. Неговият елегантен класически дом имаше чудесен изглед към Кралски шпил от другата страна на Прореза и към широката равнина отвъд двореца и беше най-благородният дом в града, освен може би имението на лорд Баниен от Естинфорт.

Слугите се разтичаха да донесат стъпенката, но Досън, както правеше винаги, им махна да си приберат протегнатите ръце. Беше техен дълг да му предложат помощта си, той пък беше длъжен — пред достойнството си — да я откаже. Важно беше ритуалът да се спазва. Портиерът, стар роб тралгун със светлокафява кожа и посребрели косми по върховете на ушите, стоеше до вратата. Сребърна верижка го оковаваше към черната мраморна колона.

— Добре дошъл у дома, милорд — каза робът. — Дойде писмо от сина ви.

— От кой син по-точно?

— От Джори, милорд.

Стомахът на Досън се сви. Ако писмото беше от друго негово дете, щеше да го отвори с нетърпение и да прочете с радост новините, но писмо от Джори беше писмо от омразната му Ванайска кампания. Той протегна ръка с лоши предчувствия. Портиерът завъртя глава към вратата.

— Писмото е у милейди съпругата ви, милорд.

Интериорът на голямата къща беше решен в тъмни стенни драперии и светъл кристал. Кучетата се втурнаха надолу по високото стълбище, като джавкаха от радост — пет вълчака с лъскава сива козина и зъби като слонова кост. Досън ги почеса зад ушите, потупа ги по гърбовете и тръгна към солариума и съпругата си.

Стъклената стая беше неговият подарък за неговата Клара. Зимната градина разваляше линията на къщата откъм северната фасада, но тук Клара можеше да отглежда любимите си виолетки, които растяха по хълмовете на Остерлинг. Цветята й напомняха за дома и й помагаха да издържи сезона в Камнипол. През цялата зима къщата ухаеше на виолетки.

Клара седеше в дълбоко кресло с малко писалище отстрани, а масите с цветята се редяха около нея като войници на парад. Щом чу стъпките му, тя вдигна поглед и се усмихна.

Открай време беше съвършена. Годините бяха отнели в известна степен руменината от бузите й, черната й коса се беше прошарила с бяло, но това нямаше значение, защото Досън още виждаше в нея момичето. Имало бе по-големи красавици и по-умели поетеси, когато бащата на Досън беше избирал утробата, която да износи внуците му. Ала беше избрал Клара и Досън много бързо се увери в мъдростта на бащиния си избор. Тя беше с добро сърце. Можеше да му се падне съпруга с редки таланти, но ако не беше добра по сърце, другите й добродетели щяха да станат на пепел. Досън се наведе и както винаги я целуна по устните. И това беше ритуал, точно като отказа му да приеме помощта на робите в двора или да почеше кучетата, които го посрещаха ентусиазирано, зад ушите. Още нещо, което даваше смисъл на живота.

— Пристигнали са новини от Джори? — каза той.

— Да — отвърна жена му. — Добре е. Справя се чудесно на бойното поле. Капитан му е момчето на Адриа Клин, Алан. Казва, че се разбират добре.

Досън се опря на една от масите с цветя и скръсти ръце на гърдите си. Възелът в стомаха му се затегна още малко. Клин. Поредният мазник от котерията на Фелдин Маас. Беше му заседнало като кост в гърлото, когато кралят прати Джори под негово командване, и още му горчеше, сетеше ли се за това.

— О, казва също, че в ротата им е Гедер Палиако, но това не може да е вярно! Палиако е онзи странен дебелан, който е луд по географските карти и смешните рими, нали?

— Не, ти говориш за Лерер Палиако. Гедер му е син.

— О — възкликна Клара и махна с ръка. — Всъщност да де. Чудех се как баща му е тръгнал на война. Така де, това е работа за младежта, а не за старци като нас. В писмото на Джори има един дълъг пасаж за коне и сливи, който очевидно е кодирано съобщение за теб и от който не разбрах нищо.

След като порови минута-две сред диплите на роклята си, Клара извади сгънатото писмо, подаде му го и попита:

— Спечели ли малкия си дуел, между другото?

— Спечелих го.

— Значи онзи ужасен човек ти се е извинил?

— Нещо повече, скъпа. Загуби.

Почеркът на Джори изпъстряше страниците като добре организирани птичи следи, едновременно отработен и нечетлив. Досън плъзна поглед по първите редове. Няколко откровени коментара за трудностите на похода, един доста ироничен за Алан Клин, който Клара или не беше видяла, или бе предпочела да разтълкува неправилно, кратък пасаж за момчето на Палиако, което явно се беше превърнало в посмешището на ротата. А после важната част. Досън я прочете внимателно, фраза по фраза, търсеше думите, които по предварителна уговорка между баща и син означаваха ключови хора и възможни стратегии. „Няма никакви есенни сливи тази година.“ Това означаваше, че сър Клин не е обвързан с лорд Терниган. Явно Клин изпълняваше заповедите му просто защото лорд Терниган беше главнокомандващ на армията, а не защото помежду им имаше политическо съглашателство. Полезна информация. „Има сериозна опасност конят ми да развие бучка от дясната страна.“ Кон, а не кобила, бучка, а не окуцяване. Дясната страна, а не лявата. Значи се говореше, че ротата на Клин ще остане в завладяния Ванаи, а самият Клин ще бъде назначен за временен губернатор. Терниган не планираше да управлява града лично. Което правеше зациклянето на победния армейски поход още по-важно.

Само зацикляне, разбира се. Не поражение. В никакъв случай поражение. Всичко щеше да си дойде по местата, ако победата на Терниган и неговата войска се забавеше с един сезон. Разликата между забавяне и поражение щеше да реши дали частните му преговори с Макиа щяха да попаднат под ударите на закона за държавна измяна, или не. Забавянето на завоевателния поход до пролетта щеше да му осигури нужното време да уреди изтеглянето на Клин и назначаването на Джори на неговия пост. Губернаторството на Ванаи, пък макар и временно, щеше да изстреля Джори в кралския двор и да помрачи поне малко блясъка на Маас, Клин и другите като тях.

Досън бе използвал най-заобиколните и тайни канали, пратил бе писма до свои агенти в Столборн, те на свой ред бяха пратили писма на търговци в Биранкор, които имаха бизнес в Макиа. Дискретността беше жизненоважна и той се беше справил добре. Шестстотин войници щяха да подсилят отбраната на свободния град Ванаи и щяха да останат там докогато е нужно. Напролет щяха да се оттеглят, Ванаи щеше да падне, а през лятото Досън щеше да си пие виното с крал Симеон и заедно да се смеят на находчивостта му.

— Милорд?

На вратата на зимната градина стоеше слуга и се кланяше притеснено. Досън сгъна писмото и го върна на Клара.

— Какво?

— Посетител, сър. Барон Маас и съпругата му.

Досън изсумтя, но Клара стана и си приглади полата. После си нагласи ръкавите, лепна си ведро изражение и дари съпруга си с усмивка.

— Хайде, любов моя — каза Клара. — Вече си поигра на война. Все ще изтърпиш някак играта ни на мир. Не се цупи.

Възражения наскачаха в главата му като хрътки след лисица — дуелът не беше игра, а въпрос на чест; Маас си беше заслужил белега и съпътстващото го унижение; да го приемат сега би било проява на глупав етикет; и така нататък, и така нататък. Клара вдигна вежда и килна глава. Негодуванието му утихна и той се засмя и каза:

— Ти ми действаш цивилизоващо, любима.

— Налага се. — Клара се усмихна. — Хайде, ела и кажи нещо приятно.

Гостната преливаше от гоблени — изображения на Последната битка, майсторска изработка, в която драконовите крила бяха бродирани със сребърна нишка, а Дракис Гръмовран — със златна. Слънчевата светлина се лееше през голям прозорец с рисувано стъкло, което носеше хералдическия символ на рода Калиам — грифон и брадва. Мебелировката беше изключителна, най-изящната в дома им. Фелдин Маас стоеше до вратата като войник на пост. Тъмнокосата му дълголика съпруга се понесе към Досън и Клара, щом влязоха.

— Братовчедке! — каза и хвана Клара за ръцете. — Толкова се радвам да те видя.

— Да, Фелиа — каза Клара. — Жалко, че си ходим на гости само когато момчетата ни са направили беля.

— Остерлинг — каза Фелдин Маас: използва официалната титла на Досън.

— Ибинлес — отвърна Досън и се поклони. Фелдин също се сгъна в поклон, но предпазливо и само наполовина, знак, че прясната рана го боли.

— О, я престанете, момчета — каза Клара едновременно със съпругата на Фелдин, която ги стрелна с поглед и нареди:

— Седнете и пийнете по чаша вино.

Мъжете направиха както им бе казано. След няколко минути празни приказки Фелдин се наведе през масата и каза тихо:

— Ще участваш ли в кралския турнир?

— Естествено. Защо да не участвам?

— Реших, че може би ще позволиш на синовете си да се окичат с малко слава, стари друже — каза Фелдин. — Нищо лично. Самият аз едва ли бих могъл да се изправя отново насреща ти. Поне докато раната ми не заздравее.

— Може би следващия път трябва да се дуелираме с думи. Обидни двустишия от десет крачки разстояние.

— О, предпочитам мечовете. Твоите двустишия нанасят трайни щети. Заради теб хората още наричат сир Лорен Заешкия рицар.

— Заради мен? Не. Не бих могъл да го направя, ако не бяха зъбите му и онзи негов нелеп шлем. Знам, че би трябвало да изобразяват крила, но Бог ми е свидетел, че приличаха на уши — каза Досън и отпи от чашата си. — Днес се представи добре, момчето ми. Не колкото мен, но бойните ти умения не подлежат на съмнение.

Клара го възнагради с усмивка. Права беше — не е толкова трудно да проявиш великодушие. Даже ти стопля един вид душата. Виното беше силно и ароматно, слугите сервираха поднос със сирене и наденички. Клара и братовчедка й клюкарстваха и току се докосваха по ръцете като деца, които флиртуват. То си беше горе-долу същото, помисли си Досън. Първо обида, после сбиване, накрая сдобряване. Добре че имаше съпруги като техните, иначе кралството отдавна щеше да се е разпаднало заради мъжкото его.

— Късметлии сме ние — каза Досън, — че имаме такива съпруги.

Фелдин Маас сякаш се изненада и погледна двете жени, които се оплакваха една на друга колко е трудно да поддържаш две домакинства едновременно — фамилното имение в провинцията и къщата в столицата.

— Сигурно си прав — каза той. — Колко време ще останете в Камнипол?

— До турнира и после още седмица-две. Искам да се приберем у дома, преди да са паднали снеговете.

— Да. През зимата всички ветрове се събират в Кралски шпил. Сякаш го е проектирал не архитект, а майстор на корабни платна. Чух, че кралят смятал да обиколи пределите само за да прекара част от зимата в топли къщи.

— Заради лова е — каза Досън. — Той обича зимния лов в пределите открай време, още откакто бяхме момчета.

— Не е ли малко стар за такива забавления?

— Не мисля.

— Прекланям се пред мнението ти — каза Фелдин, но усмивката му беше тънка и самодоволна. Досън се ядоса и Клара, изглежда, забеляза промяната в настроението му. Явно част от изкуството на омиротворяването е да знаеш как да прекратиш играта на дружки, преди илюзията да се е разсипала. Клара повика слугите да отсервират, набра букетче виолетки за братовчедка си и всички излязоха в коридора да се сбогуват. Точно преди да си тръгне, Фелдин Маас смръщи чело и вдигна пръст.

— За малко да забравя, милорд. Имате ли роднини в Свободните градове?

— Не — каза Досън. — Е, Клара май има някакви далечни роднини в Жилеа.

— По сватовство — обясни тя. — Не кръвни.

— Но в Макиа нямате близки? Това е добре — каза Фелдин Маас.

Гръбнакът на Досън се вдърви.

— В Макиа? Не — каза той. — Защо? Какво става в Макиа?

— Великият дож там явно е решил да се съюзи с ванайците срещу негово величество. „Единство в лицето на агресора“ или нещо такова.

Фелдин знаеше за подкрепленията, тръгнали към Ванаи. А щом той го знаеше, знаеше го и сър Алан Клин. Знаеха ли обаче чие влияние е осигурило на Ванаи новите му съюзници, или само подозираха? Най-малкото подозираха, иначе Фелдин нямаше да повдигне въпроса. Досън се усмихна така, както би се усмихнал, ако всичко това не го засягаше лично.

— Единство сред Свободните градове? Не ми изглежда вероятно. Сигурно са само слухове.

— Да — каза Фелдин Маас. — Да, вероятно си прав.

Лицемерното копеле на пор и курва, с мутра на пес и с малка пишка се поклони и изведе съпругата си от къщата. Досън не ги изпрати до вратата и Клара хвана ръката му.

— Добре ли си, скъпи? Изглеждаш притеснен.

— Извини ме — каза той.

Отиде в библиотеката, заключи вратата, запали свещите и взе картите от лавицата. Беше отбелязал пътищата от Макиа до Ванаи, както и маршрута, който армията най-вероятно щеше да следва. Измери ги наново и направи нужните изчисления, а гневът се надигаше в него като вълни, бичувани от буря. Бяха го предали. Някъде по веригата някой бе казал нещо и плановете му се бяха сринали като кула от карти. Самият той беше реагирал непремерено и така се беше открил за атака. Бяха го надиграли. Фелдин Маас го беше надиграл. Едно от кучетата взе да вие и да драска по вратата. Не спря, докато Досън не отключи и не го пусна в библиотеката.

Кучето се качи на дивана, сви се на кълбо и впери питащ поглед в Досън. Баронът на Остерлингов хребет се отпусна тежко до него и го почеса зад ушите. Кучето заскимтя отново и притисна муцуна в дланта му. След няма и минута Клара се появи на вратата със скръстени ръце и с поглед питащ като на кучето.

— Нещо не е наред ли?

— Да, малко.

— Джори в опасност ли е?

— Не знам.

— Ние в опасност ли сме?

Досън не отговори, защото отговорът беше „да“, а сърце не му даваше да излъже жена си.