Даниел Ейбрахам
Пътят на дракона (26)

Досън

Парадът на Исандриан започна от края на града, мина през пазара, пое на север по широкия кралски път и накрая свърна на изток към стадиона. Широките улици гъмжаха от поданици на крал Симеон, заклети лоялисти на Разсечения трон, всичките застанали на пръсти да зърнат робските раси, докарани тук, за да превърнат Антеа в марионетка на Астерилхолд. Ревът на тълпата беше като прибой, миризмата на толкова много хора задушаваше нежните аромати на пролетта. Някой следовник на исандрианската клика беше раздал на тълпата знаменца и плакати в чест на игрите и принц Астер. От мястото си Досън виждаше ясно един от плакатите — името на принца, изписано със сребърни букви върху платно с хубав син цвят, опънато между два пръта, но с главата надолу. Чудесен символ на Исандриановия бунт — името на принца, на нобилитета, вдигнато от хора, които не могат да го прочетат.

Благородните домове имаха свои платформи, издигнати и подредени според статута на всяко семейство. И според това на кого е лоялно семейството. Политическата обстановка в кралския двор се виждаше с просто око и гледката не беше приятна. Знаменца с цветовете на десетина дома се развяваха около краля и принца и повечето принадлежаха на Исандриан и неговата фракция. Включително знаменцата в сиво и зелено на Фелдин Маас. Крал Симеон седеше високо над всичко това, облечен в кадифе и кожи от черна норка, и се усмихваше въпреки гледката.

Колона стрелци ясуру маршируваше по улиците, бронзовите им люспи блестяха като метал на слънцето. Носеха знамената от обработена кожа на Боржа. Досън прецени на око бройката им. Две дузини, да речем. Записа си числото, докато стрелците поздравяваха крал Симеон и сина му, спрели в строй пред високия подиум. Принц Астер им върна жеста със същата широка усмивка, с която бе поздравявал отрядите досега и с която щеше да посрещне следващите.

— Исандриан е гадно копеле — каза Досън. — Като си дошъл да откраднеш трона от момчето, поне бъди така добър да не окичваш меча си с панделки.

— За бога, Калиам, не казвай такива неща на всеослушание — каза Одерд Фаскелан. Зад тях Канл Даскелин се изкиска.

Петима йему вървяха с тежка стъпка по улицата. Бивните им бяха боядисани в ярки сини и зелени цветове, ръстът им ги извисяваше много над първокръвните зрители. Не личеше да имат брони или оръжия, но уродливите им размери бяха оръжие сами по себе си. Петимата спряха пред краля, поздравиха официално, принцът отвърна на поздрава им и единият извиси глас в дюдюкащ варварски рев. Другите се включиха в рева, гласовете им се разделиха по височина и после се сплетоха като в плитка. Лек вятър подръпна плаща на Досън, дърветата покрай улицата потръпнаха и сведоха клони. Въздухът отекна от всички страни. Гласовете се смъкнаха в по-нисък регистър, после мъжът в средата на глутницата вдигна гигантския си месест юмрук. Малката вихрушка брулеше зрителите на площада.

Хитреци значи. Досън си записа и това.

— Дали ще ударят преди началото на игрите? — попита Даскелин, сякаш се чудеше дали ще завали.

— Всъщност няма нужда да нанасят удар, нали? — попита Одерд.

— По-вероятно е да го направят след началото — каза Досън. — Но всичко е възможно.

— А ти помисли отново върху предложението на Парин Кларк — смени темата Даскелин.

— Няма — отвърна Досън.

— Налага се. Или не виждаш това, което виждам аз? За да се изправим срещу такъв противник, ни трябват съюзници. И злато, ако си говорим правичката. Ти имаш ли идея откъде да ги вземем? Защото аз случайно имам.

Отряд мечоносци мина покрай тях. Петдесет мъже, всичките в лъскавите брони на Еласе, половината — чернолюспести тимзини, другата половина — големооки южняри. Хлебарки и нощни котки. Раси, създадени в робство, за да обслужват драконите, своите господари, които сега маршируваха в центъра на първокръвната власт.

— Ако не можем да спечелим със свои сили, като антийци, значи заслужаваме да загубим — каза Досън.

Възмутеното мълчание зад гърба му беше знак, че е прекалил. Досън си записа бройката на мечоносците.

— Включих се в тази история, защото сметнах, че си прав, стари друже — рече Даскелин. — Но не съм казвал, че ще легна драговолно в гроба, който сам си копаеш.

— Нещо… — започна Одерд, но Досън не му обърна внимание.

— Ако спечелим, продавайки независимостта си срещу злато, значи с нищо не сме по-добри от Маас, Исандриан и Клин. Така че, да, Канл, аз бих легнал в гроба за Антеа. И с ненакърнена лоялност. А не с остатъка, след като съм оставил процент от нея в банките на Северобреж.

Лицето на Даскелин застина като маска.

— Говориш така от страх — каза той, — затова ще се направя, че не съм…

— Млъкнете и двамата! — прекъсна го Одерд. — Нещо става.

Досън проследи погледа му. На високия подиум възрастна жена в цветовете на Кралски шпил сгъна коляно пред крал Симеон. До нея стоеше младеж с кожени доспехи, прашни от пътя. Принц Астер гледаше напрегнато баща си, напълно забравил за парада. Крал Симеон каза нещо и въпреки делящото ги разстояние Досън ясно различи смаяното му изражение.

— Кое е това момче? — попита под нос Канл Даскелин. — Пристигнала е някаква важна вест.

По дървените стъпала на платформата изскърцаха стъпки и Винсен Коу се качи при тях. Поклони се на другите двама, но не сваляше поглед от Досън.

— Милейди съпругата ви ме праща, милорд. Вика ви у дома.

— Какво е станало? — попита Досън.

— Синът ви се върна — каза Коу. — Носи новини от Ванаи.

 

 

— Какво?! — възкликна Досън.

— Опожари го — каза Джори, наведе се напред на пейката и почеса едно от кучетата между ушите. — Нареди да излеят варели с масло по улиците, да заключат портите и го подпали.

Беше изминала година, откакто Досън бе видял за последно най-малкия си син, и за това време момчето се беше променило. Седнал в зимната градина, Джори изглеждаше по-голям от годините си. Скулите му бяха по-подчертани, лицето отслабнало — сигурни белези, че един мъж се връща от продължителна военна кампания, — а вечната му усмивка, която надничаше доскоро зад всяко негово изражение, беше изчезнала. Изтощение дърпаше раменете му надолу, от дрехите му се разнасяше миризма на конска пот и немит войник. Без никаква връзка с останалото, като дребен детайл от сън, придобил несъразмерно значение, Досън бе споходен от мисълта, че Джори и Коу спокойно могат да минат за братовчеди. Стана и подът сякаш се килна под краката му. Отиде при големите прозорци и се загледа в градината отвън. На сенчестите места още се задържаше сняг, ала зеленината упорито смекчаваше тъмните багри на дървесната кора. Черешите в дъното на градината бяха цъфнали в бяло и розово.

„Гедер Палиако е опожарил Ванаи.“

— Дори не ни позволи да плячкосаме града — каза Джори. — Не че би имало време. Пратил беше куриер ден преди да подпали Ванаи. Уморих сума ти коне в опит да го изпреваря.

— И почти успя — чу Досън собствения си глас.

— Той знае ли, че Гедер беше издигнат за лорд-протектор благодарение на теб?

Досън разбра въпроса със закъснение от няколко удара на сърцето, а междувременно умът му вече беше прескочил към свои въпроси.

— Палиако защо го е направил? — попита той. — За да подкопае моите позиции?

Джори помълча, загледан в ясните глуповати очи на кучето пред себе си, сякаш двамата водеха свой си, частен разговор. Когато най-сетне отговори, подбираше думите си внимателно:

— Не ми се вярва. Нещата не вървяха добре. Той взе някои лоши решения и те дадоха плод почти едновременно. Знаеше, че никой не го взема на сериозно.

— Подпалил е един от Свободните градове, защото се е чувствал пренебрегнат?

— Унизен — каза Джори. — Защото беше унизен. Отдалече нещата изглеждат различно.

Едно от кучетата изпъшка тихо и продължително. Пойна птичка със синкави пера кацна на клон пред прозореца, втренчи се в двамата мъже, после отлетя. Досън опря пръсти в студеното стъкло и топлината им го запоти. Мислите му препускаха в различни посоки. Стотиците бойци, пристигнали в Камнипол уж като състезатели в игрите, които Исандриан беше финансирал с пари, взети назаем от Астерилхолд. Ведрото непроницаемо изражение на Парин Кларк, банкера от Северобреж. Негодуванието на Канл Даскелин. А сега и опожареният град.

Твърде много неща се случваха едновременно и всяко теглеше в различна посока.

— Това променя всичко — каза той.

— Той се промени — продължи Джори, сякаш баща му не беше казал нищо. — Винаги е странял от останалите, възприемахме го като клоуна на компанията. Всички му се присмиваха. Подиграваха му се в лицето, а повечето пъти той дори не го забелязваше. Но след като опожари Ванаи, вече никой не се смееше. Дори той.

Момчето гледаше към прозореца, но виждаше нещо друго. Нещо далечно, но по-реално от стаята, стъклото и разцъфналите дървета в градината. В тази празнота имаше болка, болка, която Досън познаваше. Това го отрезви и той прогони хаотичните мисли от главата си. Синът му имаше нужда от него, така че светът щеше да почака. Нищо че надаваше кански вой да привлече вниманието му.

Досън седна. Джори погледна към него, после встрани.

— Разкажи ми — подкани го Досън.

Момчето се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. Поклати глава.

— Бил съм на война — продължи Досън. — Виждал съм хора да умират. Носил съм товара, който ти носиш сега, и знам, че ще те преследва, докато не го излееш навън. Затова ми разкажи.

— Не знаеш какво направихме, татко.

— Убивал съм хора.

— Ние убихме деца — каза Джори. — Убихме жени. И старци, които нямаха нищо общо с кампанията, освен факта, че живеят във Ванаи. А ние ги убихме. Източихме водата и после драснахме клечката. Онези, които се опитаха да прехвърлят стените, посякохме.

Гласът му трепереше, очите му бяха отворени широко от ужас, но сухи, без сълзи.

— Направихме нещо отвратително, татко.

— Войната е такава, Джори, отвратителна — каза Досън. — Ние сме мъже, синко. Не момчета, които размахват пръчки и побеждават злия магьосник. Правим онова, което изискват от нас честта и дългът, и често то е ужасно. При обсадата на Анинфорт бях на твоите години. Уморихме ги от глад. Не с огън, а с бавна, мъчителна смърт, която покоси хиляди. А най-слабите умират първи. Децата. Старите хора. А заразата, която плъзна в обсадения град? И тя беше наше дело. Лорд Ергилиан прати хора из цялата околност да издирят болни от чума и да ги доведат. Изпратихме ги в града уж като емисари. Докато защитниците се усетят и ги убият, заразата вече бе плъзнала. Всеки ден жени идваха при портите с пеленачета на ръце и ни умоляваха да им вземем децата. Обикновено не им обръщахме внимание. Понякога вземахме бебетата и ги убивахме пред очите на майките им.

Джори беше пребледнял като платно. Досън се наведе напред и сложи ръка на коляното му. Винаги правеше така, когато разговаряха сериозно, още откакто момчето беше съвсем малко. За миг го изпълни тъга, че онова тънконого момченце вече го няма и че този момент — този разговор, така подобен на друг, който Досън беше провел преди много години със своя баща — е част от окончателната смърт на момченцето. Но момченцето трябваше да умре, за да се роди мъжът. Това придаваше смисъл на загубата и я правеше поносима. Повече от това Досън не можеше да предложи на сина си.

— Анинфорт се разбунтува срещу трона — каза той — и трябваше да бъде наказан. Не искаха да се предадат, упорстваха. Затова трябваше да познаят отчаянието. Децата, които носеха при портата, бяха полумъртви от глад. Нямаше да оцелеят така или иначе. И ако децата, които убихме тогава — децата, които аз убих, — са станали причината градът да се предаде една седмица по-рано, отколкото би се предал иначе, значи съм постъпил правилно. Но тогава страдах, както страдаш ти сега.

— Не го знаех — промълви Джори.

— Не съм ти го казвал. Мъжете не товарят децата си със своите драми. И на майка ти не съм казвал. Не е нужно и тя да страда заедно с мен. Разбираш ли какво имам предвид?

— Това с Ванаи е различно. Опожаряването му не постигна никаква разумна цел.

Досън отвори уста да каже нещо — нещо мъдро и успокоително, стига първо да го измислеше, — но в същия миг мислите му се подредиха и щракнаха по местата си в мозайката. Ванаи. Исандриан. Въоръжените наемници, които се изсипаха в Камнипол уж в чест на принц Астер. Войската, която се връща от юг под командването на Гедер Палиако.

— Ааа — проточи той.

— Татко?

— Къде е Палиако? Тук ли е?

— Не. С войската е. На една седмица след мен, предполагам.

— Много далеч значи. Трябва да го докараме тук по-рано.

Досън скочи на крака. Отвори рязко вратата и извика Коу. Ловджията се появи на мига, сякаш тъкмо това беше чакал. Първите указания на Досън бяха прости и ясни — да намери другите. Не само Канл Даскелин, а всичките половин дузина, които бяха свързали съдбата си с неговата в това начинание. Времето беше кратко, победата — несигурна. Коу изслуша указанията, без да задава въпроси, тракна с пети и изчезна. Досън се върна в стаята. Джори го гледаше въпросително и той вдигна ръка да го спре.

— Ще те помоля за една последна услуга, преди да се отдадеш на заслужената си почивка, синко. Не бих те молил, но вярвам, че съдбата на трона зависи от това.

— Само кажи.

— Доведи ми Гедер Палиако. По най-бързия начин.

— Добре.

— Джори. Възможно е смъртта на Ванаи да е спасила нас.

 

 

Гостите на Досън пристигнаха. Освен Одерд и Даскелин дойдоха графът на Реченблат и барон Наринг. Другите не били у дома и след като докладва, Коу излезе отново да ги търси. Но и тези бяха достатъчни. Петима мъже, всеки от тях глава на семейство от висшата благородническа прослойка и господар на земи със стратегическо значение. Някои седяха, други стояха прави, а Канл Даскелин крачеше нервно. Още бяха с везаните си брокатени шапки от парада на Исандриан. Клара беше пратила две слугинчета да сервират вода, овкусена с краставици, и хапки препечено и от двете страни сирене. Подносът стоеше недокоснат до стената.

Откакто пратеникът от Ванаи беше пристигнал при краля, из града бяха плъзнали десетина различни слуха. Досън виждаше чувството за несигурност по лицата на съконспираторите си, долавяше го и във въздуха. Собственото му чувство за неотложност беше като живо същество, което му лази по гърба. Ако щяха да действат, трябваше да действат бързо, преди дворът да е решил как точно да тълкува новината. Преди кралят да е решил.

Досън вдигна ръце като свещеник пред паство.

— Масовото убийство във… — започна той и млъкна. — Жертвоприношението на Ванаи дойде като факел в най-тъмния ни час. И спасението на Разцепения трон вече е само на една ръка разстояние.

Тишината беше мъртвешка.

— Изгубил си си ума — каза накрая Даскелин.

— Остави го да се изкаже — обади се графът на Реченблат и Досън му кимна признателно.

— Замислете се над следното. Известно е, че Гедер Палиако и сър Алан Клин, един от най-близките следовници на Исандриан, са били в противоборство от самото начало. Впоследствие Гедер успя да измести Клин като протектор на Ванаи…

— Той е успял? — прекъсна го Даскелин.

— … и вместо да използва новата си позиция, за да натрупа богатство или да се включи в дворцовата политика, е стигнал до решение. Решение смело и принципно.

— Гедер Палиако — каза Даскелин и прокара ръка през косата си — е пълен смешник, когото издигнахме ние, за да подлеем вода на Исандриан, като обезсмислим окупацията на Ванаи. Той е неориентиран младеж, чийто боен опит се изчерпва с рана от стрела в крака и едно падане от коня. А сега се оказва, че освен това е кръвожаден тиранин. До вечерта Исандриан ще е събрал поне десет души, които ще се закълнат, че Гедер е бил издигнат с наша помощ, и един от тези хора почти сигурно ще е лорд Терниган. Не виждам как ще отречем участието си.

Досън виждаше тревогата в очите на другите, виждаше провисналите им рамене, сведените глави. Ако отвърнеше на гнева с гняв, всичко щеше да свърши още сега, двамата с Даскелин щяха да се захапят като бойни кучета в яма и цялата им завера щеше да се разпадне. Досън се усмихна и Даскелин се изплю в пепелта на камината.

— Да го отречем? — каза Досън. — Аз ще седна до Палиако и ще се гордея. Или всички вие сте видели днес друг парад, а не този, който видях аз? Нима никой от вас не е съобразил факта, че няколкостотин лоялни антийски войници под командването на Палиако се придвижват към столицата?

— Нещо не схващам — каза Одерд.

— Ето какво ще кажем — обясни Досън. — Когато открил, че Исандриан се кани да вкара въоръжени сили в Камнипол, Палиако решил да доведе войските си в защита на трона. И вместо да остави Ванаи на нашите врагове, той не се побоял да демонстрира твърдата си решимост. Не опоскал града до последния сребърник. Не го изтъргувал срещу търговски концесии. Не, той го опожарил, както са правели великите пълководци в древността. Както са го правели драконите. Кой друг мъж в цяла Антеа е толкова непоклатим и чист в намеренията си? Кой друг би направил онова, което е направил той?

— Но кралят даде разрешение да се проведат игрите — възрази Даскелин. — А тази войска, дето уж идва да ни спаси? Половината мъже симпатизират на Исандриан, а останалите, меко казано, презират Палиако. Никой няма да се върже на тази твоя историйка.

— Те не го презират. Страхуват се от него. И ако ние го повтаряме достатъчно често и достатъчно високо, Исандриан също ще започне да се страхува от него — каза Досън. — И понеже е твърде вероятно животът ни да зависи от това, предлагам да се поупражняваме в хор.

— Значи така изглежда отчаянието — подхвърли Даскелин. Досън не му обърна внимание.

— Ако Исандриан тръгне открито срещу нас, това ще докаже, че постъпката на Палиако е била оправдана. Ако не го направи, ще е защото Палиако му е взел страха. И в двата случая Исандриан ще загуби част от влиянието си върху краля. Освен това ще сме го постигнали, без да се продадем на Северобреж и Медеанската банка. Това е първокласен попътен вятър, господа. Ще сме пълни идиоти, ако не яхнем вълната. Но трябва да се задействаме незабавно, да огласим нашето виждане за събитията. Още днес. Когато тази вечер придворните си легнат, трябва да е с нашата история в ума. Наложи ли се веднъж нашата версия, ще е много трудно някой да я промени.

— А ако Исандриан вдигне мерника на момчето? На този Палиако? — каза барон Наринг.

— Тогава мечът, предназначен за твоя корем, може да се забие в неговия — каза Досън. — Или предпочиташ да е другояче?