Даниел Ейбрахам
Пътят на дракона (32)

Гедер

Сред полегатите скалисти хълмове, където минаваше спорната граница между Саракал и Кешет, терминът „принц“ имаше различно значение от онова, с което беше свикнал Гедер. За да се наречеш принц тук, явно беше достатъчно да притежаваш определена площ земя, да командваш определен брой войници или да си син или племенник на друг принц. Дори расите бяха без особено значение тук. Принцовете на Кешет можеше да са йему, тралгуни или ясуру, нямаше формални ограничения и за другите раси, макар че на практика принцове от други раси нямаше.

Правеше впечатление липсата на първокръвни в обширните неплодородни поля и Гедер скоро откри, че неговата групичка — той, оръженосецът му и още четирима мъже на служба при баща му — предизвиква интерес и любопитство в градчетата и селата източно от Саракал. Първокръвният принц, така го наричаха, и когато Гедер отричаше да е такъв, възникваше объркване. Опитът да приравни своя ранг към йерархичната система на Кешет беше задача лишена от смисъл и навярно неизпълнима, затова когато пътуващият двор на принц Куп рол Бехур го удостои с гостоприемството си, Гедер реши, че ще е най-лесно, ако се представи като повече или по-малко равен на златолюспия лорд ясуру.

— Не разбирам, принц Гедер. Напуснали сте своята земя и своите хора, за да търсите нещо, но не знаете какво е то, нито къде е. Нямате претенции върху него, дори не знаете дали то подлежи на претенции. На каква печалба се надявате?

— Ами, не става въпрос за печалба, нито за търговия или нещо такова — отвърна Гедер и посегна да си вземе още една от малките тъмни наденички в общото блюдо.

Когато видя прашните валма на пътуващия двор да се издигат на хоризонта като дим от горски пожар, Гедер очакваше да види голям керван или войници в поход. Очакваше палатките им да приличат на онази, в която беше спал по пътя към Ванаи и обратно и в каквато спеше сега, по време на кроткото си самоналожено изгнание. Нищо подобно. Пътуващият двор не беше лагер — не беше дори голям и луксозен лагер. Беше си истинско градче с леки дървени постройки, с храм на някакъв двулик бог, за когото Гедер не беше чувал, и площадче, където принцът да пирува. Треволяците и бурените по улиците подсказваха, че градчето е тук най-много от един ден. И че едва ли ще се задържи повече от още един, реши Гедер. Беше като град от легендите, който се появява за една нощ, а после изчезва заедно с росата. Факли пушеха и трепкаха на вятъра. Звезди тежаха в небето. Напечената земя излъчваше лятна жега.

Гедер сдъвка с наслаждение наденичката. Беше солена и ароматна и оставяше в устата почти окултното усещане за сладост и дим. Не беше ял такова нещо и дори да му кажеха, че наденичките са направени от смлени очи на гущер и птичи крака, пак би изпразнил чинията без колебание. Толкова бяха вкусни. От шестнайсетте блюда, които робите разнасяха около масата, това му беше любимото. Макар че зелените листа с червени точки в марината определено дишаха във врата на наденичките за първенството.

— Целта ми не е да натрупам печалба — каза той с пълна уста.

— Чест ли търсите тогава?

Гедер се усмихна тъжно.

— Теоретичните есета рядко носят голяма чест на своите автори. Особено сред моя народ. Не, тръгнал съм на път, защото чух за едно нещо, което е съществувало отдавна, и се надявам да науча повече за него. А после да опиша наученото и да изложа хипотезата си, така че един ден друг да го прочете и да добави нещо свое.

„Както и за да избягам от разбунения кошер на Камнипол — помисли си. — Да намеря тихо кътче далеч от Антеа, където неприятностите няма да ме застигнат.“

— А после?

Гедер сви рамене.

— Това е всичко. Какво друго би могло да има?

Принцът ясуру се намръщи, отпи от голямата си чаша, която или беше изработена във формата на череп, или беше приспособена от истински такъв, а после се ухили, посочи Гедер с дългия си нокът с цвят на обработено сребро и каза:

— Ти си свят човек.

— Не, не. Не, за бога. Изобщо не съм такъв.

— Хитрец тогава. Философ.

Гедер понечи да възрази и на тези определения, после се замисли.

— Е, може би философ — каза след кратка пауза.

— Един мъж, един кон и хоризонтът. Трябваше да се сетя. Този твой проект е от духовно естество.

Принцът вдигна тежката си ръка и излая нещо, което прозвуча като заповед. Стотината мъже и жени около дългите маси — рицари или обикновени пехотинци, Гедер още не беше решил точно какви са — се развикаха, взеха да се смеят, да се кискат, да се ръгат с лакти. Минута по-късно двама войници се появиха в края на площадчето, всеки с желязна верига в ръка. Другият край на веригите се губеше в мрака, самите вериги се влачеха хлабаво по земята, което наведе Гедер на мисълта, че предназначението им е най-вече церемониално.

Вързаната за веригите жена, която пристъпи в светлината, беше много стара, древна почти. Несъразмерно широкото чело и тъмните въртопи по кожата в различни нюанси на черното издадоха расовата й принадлежност още преди да вдигне в поздрав трипръстата си издължена ръка. Гедер беше виждал хаавиркини и преди, когато избраният крал на Холскар беше пратил посланици в двора на Антеа, ала никога не беше виждал толкова стар представител на вида им, не беше виждал друг човек, без значение на расата, от когото достойнството да се излъчва като светлина от факел.

Жената тръгна след войниците към принца. Врявата наоколо смути Гедер, защото не беше ясно дали придворните на принца охулват старицата, или приветстват появата й. Жената го претегли с поглед.

— Това е моята гадателка — обърна се принцът към Гедер, после каза на жената: — Този човек е наш гост. Дошъл е в Кешет с духовна мисия.

— Така е — съгласи се жената.

Принцът се ухили, сякаш току-що е получил скъп подарък. После сложи ръка на рамото на Гедер, жест, натоварен със странна интимност.

— Тя е твоя за тази нощ — каза и Гедер смръщи чело. Надяваше се, че не става въпрос за слугиня по възглавка, макар че беше чувал да разправят такива неща за древните порядки в Кешет. Изкашля се, търсейки начин да се измъкне от ситуацията, без да обиди никого, но гадателката само вдигна ръка. Един слуга притича с дървено столче, хаавиркината седна на него и се втренчи в лицето на Гедер.

— Здравейте — каза й той с пресеклив глас.

— Познавам те — каза старицата, обърна се и плю на земята. — Когато бях момиче, те сънувах.

— Ъ-ъ — смотолеви Гедер. — Наистина?

— Много е добра — каза принцът. — Много мъдра.

— Моят вуйчо имаше болест — каза гадателката, — ала без никакви външни прояви. Без треска, без слабост, без нищо. Нищо, което да лекуваме.

— Тогава откъде сте знаели, че е болен?

— Беше сън — каза търпеливо гадателката. — Той изяде горчиви билки, за да се излекува, а след това водата, която пиеше, беше сладка на вкус. Само че водата си беше обикновена, без нищо в нея. Сладкото беше в самия него и всъщност не беше сладко. Но не беше и горчиво. И нямаше силата да лекува нищо.

Хвана ръката му и започна да опипва кокалчетата на пръстите му, сякаш търсеше нещо. Вдигна дланта му до носа си и я подуши. Гедер настръхна и се опита да дръпне ръката си.

— Ще я видиш три пъти — каза старицата, — и всеки път ще си различен човек. И всеки път тя ще ти дава онова, което искаш. Вече си я виждал веднъж.

Гадателката вдигна вежди сякаш да го попита дали е разбрал.

„Да ти имам предсказанието“ — помисли Гедер.

— Благодаря ти — каза на глас и тя кимна, колкото на него, толкова и на себе си. Треперливата светлина на факлите създаваше илюзията, че черният рисунък по лицето й танцува със свой собствен ленив ритъм.

— Това ли е всичко? — попита принцът ясуру.

— Това е всичко, което имам за него — каза меко гадателката. Изправи се и свързаните към метален пръстен на врата й вериги издрънчаха. — С теб ще си поговорим, но по-късно.

Поклони се, обърна им гръб, тръгна обратно през ниските прашни шубраци и покрай дървените маси на кешетските воини и потъна в сенките. Войниците, които носеха веригите, я последваха, както се следва водач. На Гедер му се стори, че съзира изненада и дори шок по лицата на рицарите, но нямаше представа на какво се дължи. Явно нещо се беше случило току-що, но какво — можеше само да гадае.

Принцът се почеса по люспите около устата и по шията, както първокръвен би погладил брадата си. Ухили се и тъмните му остри зъби лъснаха като стена.

— Яжте! Пийте! — извика той и рицарите се разшумяха като преди. Гедер си взе още една наденичка. Чудеше се какво е пропуснал.

Стомахът му се бунтуваше след банкета. Гедер лежеше в палатката си, слушаше как лекият летен вятър подухва в пустинята и не можеше да заспи. Чуваше тихото похъркване на оръженосеца си, надушваше финия кешетски прах, който полепваше по всичко, а в устата си усещаше вкуса на паприкованите меса, с които се беше гощавал на банкета и които му бяха завещали неприятната тежест в стомаха. Лунният светлик се промушваше в ръбовете на палатката и посребряваше мрака. Гедер се чувстваше едновременно неспокоен и вцепенен.

„Сладкото беше в самия него и всъщност не беше сладко. Но не беше и горчиво. И нямаше силата да лекува нищо.“

От всичките брътвежи на гадателката тези думи го глождеха най-много, разбъркваха мислите му така, както силните подправки му бяха разбъркали стомаха. Започваше да му се струва, че хаавиркината е говорила за Ванаи и Камнипол, а не за вуйчо си. Кракът му отдавна беше заздравял, но сетеше ли се за Ванайската кампания, отново усещаше слаба болка там, където го беше пронизала стрелата. По същия начин разни дребни неща неочаквано му напомняха за черния възел в гърдите, който го беше изтормозил до смърт по обратния път от Ванаи до Камнипол. Не помнеше добре лицето на покойната си майка, но силуета на непознатата жена, очертан на фона на пожарите, виждаше ясно като палатката, в която се опитваше да заспи. По-ясно дори.

Тържественото посрещане в столицата и банкетите в негова чест трябваше да са отмили угризенията му и за кратко възелът наистина се беше отпуснал. Но не завинаги, оказа се. Смятал бе, че е сладко, но може и да не беше. Докато траеше, беше великолепно — и по това нямаше спор. Гедер се беше издигнал в двора. Беше спасил столицата от наемническия бунт. Ала ето го тук, изгнаник, беглец от политически игри, които не разбираше. А колкото и неприятни да бяха стомашните му проблеми, пак бяха за предпочитане пред кошмарите за пожара.

Истината бе, че не той носеше вината за случилото се във Ванаи. Други хора го бяха използвали по най-безобразен начин. Изгубеният сън, постоянният страх, дори подозрението, че докато цял Камнипол празнува в негова чест, Алан Клин му се присмива зад гърба, той и другарчетата му. Ето тези белези носеше Гедер в душата си.

Съсредоточи се върху тази мисъл. Дворцовите игрички, с които беше пропита атмосферата в Кралски шпил и столицата, нямаха нищо общо с него, бяха му изначално чужди. Облекчението, което го беше заляло, когато Камнипол го посрещна с овации, сега му се струваше кухо и изпразнено от съдържание, което не му пречеше да копнее отново за него. Благодарение на онези овации поне за кратко беше забравил гласа на огъня. Но точно като при сънуваната вода на хаавиркинската гадателка, и онази сладост не беше сладка, а само липса на горчивина. И не беше излекувала нищо.

Ако можеше да проумее какво точно е станало, ако прозреше каква е била играта и кои са били играчите, щеше да знае чия е вината. И какви са в действителност набедените му приятели.

Обърна се на една страна и придърпа завивките. Миришеха на прах и пот. Нощта беше достатъчно топла да спи без завивки, но тежестта им го успокояваше. Въздъхна, коремът му изкъркори. Хаавиркинската гадателка беше казала някои смислени неща. Може би наистина беше толкова мъдра, колкото я изкарваше принцът. Гедер се замисли дали да не я потърси на сутринта и да я поразпита още малко. Дори предсказанията й да бяха глупости и суеверия, поне щяха да му дадат храна за размисъл, с която да запълва дългите самотни нощи в пустинята.

Не забеляза, че е задрямал, докато не се събуди. Слънчевата светлина искреше свежа с веселото жълто на полските цветчета, а ефимерната роса придаваше на въздуха измамен хаплив хлад. Гедер нахлузи панталона си и една туника. Тези му дрехи бяха по-семпли от снощните, но пък сега нямаше да ходи на господарски банкет. А и се намираше в пустинята все пак. Тук не важаха антийските стандарти. Дървените постройки още бяха на местата си и Гедер тръгна към тях, като се оглеждаше за пазачи. Не ги видя.

Не видя никого.

Сградите, както и площадът, където беше пирувал предната вечер с принца и приближените му, пустееха. Гедер извика, но никой не му отвърна. Би било като в онази детска песничка, където на сутринта всички се оказват духове, само дето Гедер виждаше отпечатъците от стъпки в прахоляка, надушваше миризмата на конски фъшкии, а въглените в откритото огнище още не бяха загаснали. Конете и хората ги нямаше, но фургоните още бяха тук. Тежките лебедки, с чиято помощ прислугата на принца издигаше временните поселища, стояха по местата си. Гедер дори намери дългите вериги на гадателката, навити около бронзова макара и зарязани на земята.

Върна се в своя малък лагер. Оръженосецът му приготвяше закуска от овесена каша и разреден с вода сайдер. Гедер седна на походната масичка, сведе очи към тенекиената паница, после отново плъзна поглед по изоставения град.

— Тръгнали са си посред нощ — каза той. — Взели са каквото могат, без да вдигат шум, останалото са зарязали.

— Може принцът да е бил убит и ограбен от хората си — каза оръженосецът. — Такива неща се случват в Кешет.

— Добре че не са решили да оберат и нас — каза Гедер. Кашата му беше сладка като мед. Сайдерът хапеше въпреки водата. Оръженосецът стоеше кротко настрана, докато господарят му се нахрани, а другите слуги вдигнат бивака. Слънцето се беше изкачило на две педи над хоризонта, когато Гедер приключи със закуската. Нямаше търпение да се махне, да си продължи по пътя и да остави зад гърба си зловещо притихналия лагер.

Ала все пак се почуди какво ли друго е видяла хаавиркината и какво е споделила с принца след като чуждоземският му гост се е оттеглил в палатката си.