Даниел Ейбрахам
Пътят на дракона (19)

Маркъс

Нощите в Соления квартал на Порте Олива не бяха от тихите. Дори посред нощ, когато луната не огряваше улиците, пак имаше звуци. Гласове се извисяваха в песен или гняв, котки врещяха и се гонеха по покривите. А в квартирата, която бяха наели с Ярдем, се чуваше бавното равномерно дишане на момичето. Най-после беше заспало. Маркъс се беше научил да различава дишането на девойката: кога спи и кога само се опитва да заспи. Знак за интимност, който не би признал на глас.

Ярдем клечеше на пода край напаленото огнище, ушите му — наклонени напред, очите му — вперени в нищото. Маркъс го беше виждал да клечи така по цяла нощ — неподвижен, чакащ, нащрек, но някак неволево. Ярдем никога не заспиваше на пост и никога не бягаше от съня, когато беше свободен. Маркъс, увит в одеялата си и неспособен да склопи очи, му завиждаше за това умение.

Зимата още сковаваше града, но само след няколко седмици морските пътища щяха да се отворят. С кораб от Порте Олива до Карс щеше да е по-бързо, отколкото ако тръгнат по суша през Биранкор. И стига да опазеха от капитана и екипажа естеството на товара си…

Стържещият звук беше тих, появи се и изчезна за част от мига. Кожена подметка по камък. Ярдем поизправи гръб. Погледна към Маркъс, после посочи — първо към пергаментовия прозорец, после към вратата. Маркъс кимна и се изтърколи безшумно от кревата, като внимаваше опънатият между таблите брезент да не изскърца под тежестта му. Тръгна бавно към прозореца едновременно с Ярдем, който се промъкваше към вратата. Изтегли предпазливо ножа си с палец върху острието, за да не звънне металът в канията. Ситрин похъркваше тихичко зад него.

Които и да бяха, не го правеха за пръв път. Вратата се отвори и в същия миг мъж влетя през прозореца, разкъсвайки пергамента. Маркъс ритна ниско и ботушът му се заби в коляното на мъжа. Докато неканеният гост се опитваше да възстанови равновесието си, Маркъс му преряза гърлото и се обърна към другите двама, които се бяха вмъкнали през прозореца. Въоръжени бяха с кинжали. Меч само би ги затруднил в толкова тясно помещение. Маркъс се беше надявал, че ще носят мечове.

Ярдем изпъшка — издаваше този звук, когато вдигаше нещо тежко, — после непознат глас извика от болка. Мъжът вляво от Маркъс взе да размахва енергично кинжала си с цел да му ангажира вниманието и да го изтласка назад, докато другият му захождаше отдясно. И двамата бяха яки мъже, но не твърде едри. Първокръвни или ясуру, а не йему или хаавиркини. Маркъс пренебрегна фалшивата атака и вместо това се престори, че иска да попречи на онзи отдясно да му влезе във фланга. Първият мъж съзря пролука в гарда му и мушна с кинжала си. Болка разцъфна между ребрата на Маркъс, но той не й обърна внимание. Зад него се чу хрущене на счупена кост, но никой не изпищя.

— Предаваме се — каза Маркъс, плъзна се напред и подложи крак на нападателя най-вдясно. После вдигна ножа си, мъжът направи инстинктивно крачка назад и се спъна. Маркъс заби ножа в слабините му, но маневрата отново го откри. Оцелелият нападател, след като му беше пуснал веднъж кръв, сега се хвърли с намерението да го довърши. Маркъс се завъртя и кинжалът го облиза по рамото. Захвърли своя нож и стисна лакътя на другия мъж, но нападателят скъси дистанцията и изви Маркъс назад, влагайки цялата си тежест. Горещият му дъх вонеше на пиво и риба. Слабият светлик на жарта разкри люспеста кожа и зловещи заострени зъби. Ясуру значи. Маркъс усети как върхът на кинжала одрасква корема му. Още един тласък и острието щеше да го разпори като риба на пазара.

— Ярдем? — изпъшка Маркъс.

— Сър? — каза Ярдем, а после: — О. Извинявай.

Кама щръкна в лявото око на ясуруто и от него бликна кръв, черна на слабата светлина. Макар и в предсмъртна агония, нападателят се опита да го намушка, но Маркъс усети как силите го напускат, отстъпи назад и го остави да се строполи в краката му.

Трима мъже лежаха до разкъсания прозорец, мъртви или умиращи. Друг бе проснат неподвижно на пода, едната му ръка пльосната в жарта на огнището и покрита с мехури. Последният седеше опрян на стената в краката на Ярдем, главата му извита под ъгъл, несъвместим с живота. Петима мъже. Силни и опитни в занаята. Това, помисли си Маркъс, беше много, ама много лошо.

— Какво? — обади се сънено Ситрин. — Станало ли е нещо?

— Отвън — каза Ярдем. Маркъс също го чу. Звук от отдалечаващи се стъпки.

— Остани тук — каза Маркъс и се гмурна през разкъсания пергамент на прозореца.

Мракът на нощните улици бе опасен, но той се хвърли напред, с надеждата че кракът му няма да хлътне в някоя заледена локва или да пропадне по стъпала. Стъпките плющяха по калдъръма пред него. Някакво едро животно изсъска отзад. Дробовете на Маркъс горяха, кръвта по рамото и ребрата го вледеняваше. Стъпките на беглеца се поколебаха, изгубиха за миг ритъма си, после свърнаха наляво. Дистанцията помежду им намаляваше.

Уличката се вля в що-годе широк площад и там, на звездната светлина, Маркъс зърна за миг търчащата фигура. Беше дребна и увита в тъмен плащ с качулка, която покриваше главата и косата. Маскировката беше безсмислена. Маркъс я позна веднага, все едно е видял лицето й посред бял ден.

— Опал! — извика той. — По-добре спри.

Актрисата се поколеба, после хукна отново напред, решила да се престори, че думите не се отнасят за нея. Маркъс изпсува под нос, стисна зъби и продължи да тича. Тъмният град не му обръщаше внимание. Опал свръщаше в по-тесни и по-широки улички в отчаян опит да го обърка и изтощи. Маркъс търпеше стоически болката в раните си и тичаше след нея, местеше упорито крака един пред друг, докато накрая, край един широк водоем, Опал спря, коленичи и положи глава на ръцете си. Гърбът й се надигаше и спускаше като ковашки мях. Маркъс се довлече до нея и седна. И двамата хъхреха като старци. Светлата й коса улавяше звездния светлик.

— Не е… — изломоти на пресекулки Опал, — не е каквото изглежда. Трябва да ми повярваш.

— Напротив — каза Маркъс. — Не трябва.

 

 

— Не знаех — каза майстор Кит. — Би трябвало, но не знаех.

Бившият хитрец от охраната на Маркъс още беше по дълга вълнена риза на райета и с възтясна нощна шапчица. Това, както и фактът, че Маркъс го завари заспал дълбоко в задната част на театралния фургон, говореше в полза на неведението му. Майстор Китап рол Кешмет определено не приличаше на човек, който се готви да духне с чуждо злато. Маркъс не беше и очаквал друго.

Помещенията, където седяха, бяха наети от една пивоварна. През по-голямата част от годината тук складираха овес и малц и миризмата им сякаш се беше пропила в самите стени. Масата представляваше три сковани дъски върху две купчини стари тухли, а трикраките столчета, на които седяха Маркъс, Кит и изпадналата в немилост Опал, биха били по-подходящи за професионалните занимания на доячка. В треперливата светлина на единствената свещ очите на Опал се губеха в локвички от сянка. Твърденията й, че всичко е недоразумение, че е отишла да защити Ситрин и за нищо друго, се изпариха като сутрешна роса веднага щом майстор Кит влезе в стаята. Оттогава Опал мълчеше намусено.

— Искаш да кажеш, че сама е стигнала до тази идея, без никой друг от трупата ти да заподозре нещо? — попита Маркъс.

Майстор Кит въздъхна.

— Пътувам с Опал от… ами, от много време. Мисля, че ме познава добре. Явно достатъчно добре, за да ме измами, без да разбера. Нищо не съм чул, капитане, нито дума. Ако беше споменала нещо, ако ме беше излъгала, щях да позная, че лъже.

— Остави го на мира, Уестер — каза Опал. — Той няма нищо общо. Идеята беше изцяло моя.

За пръв път признаваше нещо. Маркъс не се зарадва на признанието й.

— Но защо, не разбирам — каза майстор Кит. Вече не говореше на Маркъс. — Мислех, че харесваш Ситрин, че сте станали приятелки.

— Още колко години ми остават, а? — попита Опал. Гласът й беше кисел като старо сирене. — Ти вече готвиш Кари за ролите на лейди Конитар. Още пет години и ще ставам само за вещица и баба, а после ще дойде денят, когато ти и другите ще си тръгнете от поредното лайняно селце в Еласе, а мен ще ме зарежете там.

— Опал — започна майстор Кит, но тя вдигна ръка да го спре.

— Знам как става. Актриса съм от години. Когато започнах, бях по-млада, отколкото е Сандр сега. Виждала съм как става. И дори се бях примирила, честно. Но после банкерското момиче се появи като гръм от ясно небе и… — Опал сви рамене — актьорски жест, съдържащ равни дози умора и примирение.

Умора и примирение, помисли си Маркъс, но не и чувство за вина.

— Добре — каза Маркъс. — Следващият проблем.

Майстор Кит се обърна към него. В очите му имаше сълзи, но извън това изражението му беше спокойно.

— Имам пет трупа — продължи Маркъс. — И горе-долу три часа до зазоряване. Ако отида при градската стража, ще трябва да обясня какво е станало и какво толкова има в кутиите, че да привлече убийци. И всичките ни усилия да запазим тайната ще отидат по дяволите. Освен това така или иначе ще трябва да се преместим, в случай че приятелчетата на Опал са споделили това-онова с други свои приятелчета. Продадохме каруцата. За разлика от вас.

Раната на рамото вече не го болеше, усещаше само неприятно изтръпване, но тази напряко на ребрата му се отваряше при всяко по-дълбоко вдишване. Маркъс знаеше, че това е ключовият момент — моментът, в който майстор Кит може да бие отбой. Надявал се бе да избегне дългите преговори. Наблюдаваше внимателно стареца, докато той претегляше неприятните възможности.

— Чувствам, че трупата ти дължи нещо, капитан Уестер — каза накрая майстор Кит. — Какво искаш да направя?

Час по-късно отново бяха в мърлявата квартира в Соления квартал. Мъртвецът с опърлената ръка беше изтеглен встрани от огнището и огънят беше стъкнат наново. Хорнет и Смит се опитваха да залепят разкъсания пергамент, а Кари, Сандр и Микел зяпаха труповете, натрупани до стената като дърва за огрев. Майстор Кит беше приседнал на една обърната ръчна количка и гледаше мрачно. Ситрин седеше на кревата, свила колене до гърдите си, с празен поглед. Не поглеждаше Опал, нито Опал поглеждаше нея. Стаята, и без това малка, сега бе отесняла съвсем.

— Има отвор в източната дига, недалеч от сладкарската улица — каза замислено майстор Кит. — Не помня дали има нещо, което да използваме за прикритие, не знам и как бихме обяснили присъствието си там, но смятам, че ще мога да го намеря.

— Дори в тъмното? — попита Маркъс.

— Да. И макар че няма разумна причина ние да сме там, същото важи и за другите жители и гости на града.

— Изглеждат спокойни — каза Микел. — Не мислех, че ще изглеждат толкова спокойни.

— Всички мъртъвци са спокойни — каза Маркъс. — Защото са мъртви. Трябва да се отървем от пет трупа, а времето ни е малко. Далече ли е това място, за което говориш?

— Ще ни видят — каза Ситрин. — Ще ни разкрият. Десет души, които носят пет трупа? Как изобщо?…

Поклати глава и сведе поглед. Лицето й беше дори по-бледо от обичайното. Останалите мълчаха. Ако нещата се бяха развили другояче, сега щеше да има само три трупа, включително нейния. Маркъс виждаше как тази мисъл измъчва девойката, но сега нямаше време да се занимава с това, а дори да имаше, нямаше представа как би могъл да я утеши.

— Майстор Кит? — каза замислено Кари. — Ами сцената с банкета от „Глупостта на Андрикор“?

— Не говориш сериозно — каза той.

— Напротив — каза Кари и се обърна към Ярдем. — Можеш ли да носиш някой от труповете без чужда помощ? На рамо?

Тралгунът скръсти ръце и се намръщи страшно, но все пак кимна. Лицето на майстор Кит още беше бледо като платно, но той стана, обърна количката и спря замислен поглед отгоре й. За разлика от него, Кари беше поруменяла.

— Ярдем ще вземе един — каза тя. — Смит и Хорнет могат да носят онзи, дребния. Сандр и Ситрин ще вземат онзи нещастник с брадата. Двама ще останат за количката. Микел ще гледа да не се катурнат, а ти и капитанът ще я теглите. Аз и Опал ще вземем факли и…

— Не — прекъсна я майстор Кит. — Опал ще остане с нас.

— Добре, тогава ще взема Ситрин — каза Кари, набрала инерция. — Опал ще помогне на Сандр.

— И какво точно ще правите със Ситрин? — попита Маркъс с тих глас.

— Ще се погрижим никой да не гледа към вас — отвърна Кари, пристъпи към леглото и седна до Ситрин. Прегърна я през раменете и се усмихна нежно. — Хайде, сестричке. Готова ли си да покажеш малко кураж?

Ситрин примигна да преглътне сълзите си.

— Кит? — каза Маркъс.

— „Глупостта на Андрикор“. Това е комедия от един кабралски поет — обясни майстор Кит. — Принцът на града умира в един бордей и героите трябва да пренесат тайно трупа му в семейното ложе, преди жена му да се е събудила.

— И как го постигат?

— Виж, това е комедия — каза майстор Кит и вдигна рамене. — Хайде, помогни ми с количката.

Факли нямаше, но двата малки ламаринени фенера в задната стаичка свършиха работа. С помощта на няколко топлийки и с наставленията на Кари роклите и на двете се скъсиха значително и се сдобиха с дълбоки деколтета на гърдите и гърба. Косите им провиснаха на хлабави букли — сякаш всеки миг ще се изсипят от фибите, — образ и подобие на останките от далеч по-благопристойни прически. Кари начерви устните, бузите и деколтето на Ситрин и в среднощния мрак двете грейнаха с обещание за евтин секс.

— Брой до триста, преди да тръгнете — каза майстор Кит на Кари. — Ако ти дам сигнал…

— Започваме да пеем — довърши Кари, после каза на Ситрин: — Раменете назад, сестричке. Трябва да привличаме погледите.

— Ярдем? — каза Маркъс, докато тралгунът нарамваше един от труповете.

— Сър?

— Денят, когато ще ме хвърлиш в канавката и ще поемеш отряда?

— Аз съм отрядът, сър.

— Добър аргумент.

Излязоха в мрака. Беше много студено и дъхът на Маркъс се кълбеше бял пред устата му. Паветата лъщяха заледени, откъм количката долиташе миризма на смърт — слаба, металическа и позната му до болка. До него майстор Кит дърпаше усилно количката, задъхан. Живите носеха мъртвите по черните улици, водени от звездната светлина и смътните спомени. Засъхваща кръв се спичаше по хълбока на Маркъс и подлютяваше раната му при всяка крачка. Но той стискаше зъби и крачеше напред. Беше като малка вечност, болката в пръстите му отстъпваше пред безчувственост, после се връщаше с нови сили. Зад себе си чу гласа на Кари да се извисява внезапно в мръсна песничка, а после, като тръстикова флейта към тромпет, в мелодията се вплете и гласът на Ситрин. Маркъс хвърли поглед през рамо. Една пресечка по-назад, вдигнали високо фенерите си, две оскъдно облечени жени говореха с патрул на градската стража. Маркъс спря, количката спря миг по-късно.

— Капитане — подкани го разтревожено майстор Кит.

— Това е пълна идиотия — каза Маркъс. — Това не е комедия и улицата не е сцена. Онези мъже имат мечове и да изправиш пред тях две беззащитни жени с надеждата, че всичко някак ще се нареди, е…

— Е каквото направихме, капитане — прекъсна го майстор Кит. — Направихме го и причината лежи в количката. А сега дърпай.

На светлика на фенерите Кари направи пирует и се разсмя. Един от стражарите наметна плащ през рамене на Ситрин. Маркъс чак сега осъзна, че е извадил ножа си. „Не може да им се има доверие“ — помисли си той, вперил поглед в мъжете от краличината гвардия, с плащовете им в зелено и златно. „Ти не можеш да им имаш доверие.“

— Капитане? — обади се Ярдем.

— Върви. Не спирай — каза Маркъс, стисна зъби и обърна гръб на малката сценка.

Отворът в дигата беше в най-източния край на града. Каменна алея, бяла от снега и птичите курешки, черна от леда и нощта, извеждаше високо над невидимия океан. Чайки гнездяха в пукнатини по дигата и в скалите отдолу. Една от пукнатините беше голяма колкото врата и не беше дело само на стихиите — била е разширена, преди векове навярно, за да приюти обсадно оръдие, отдавна проядено на прах от ръждата, с което градът да се защити срещу незнайни врагове, мъртви като труповете, които Маркъс се надяваше да изхвърли в океана.

Действаха бързо и мълчаливо. Ярдем застана на ръба, вдигна трупа от рамото си и го метна в предутринната мъгла. Следващи бяха Смит и Хорнет — като мъже, които помагат на прекалил с чашките приятел да прекрачи прага на дома си. След тях — количката с човешкия си товар. Последни на ръба застанаха Сандр и Опал, жената залитаща под тежестта на мъртвеца. С това и последният убиец изчезна. Плясък не се чу. Само тихият вой на вятъра, възраженията на чайките и далечният шепот на прибоя.

— Ярдем — каза Маркъс. — Върни се в квартирата. Аз ще намеря Ситрин.

— Да, сър — отвърна тралгунът и изчезна в нощта.

— Ще ни трябват пари, за да им платим глобата — каза Смит. — Имаме ли толкова?

— Струва ми се тъпо да те глобяват за разврат на обществено място — каза Сандр. — В повечето градове си плащаш допълнително за това.

— Ще направим каквото трябва — каза кратко майстор Кит. — Вие се връщайте при фургона. С капитана имаме да свършим още нещо. Опал, остани с нас, ако обичаш.

Актьорите се поколебаха за миг, после си тръгнаха. Маркъс се заслуша в затихващите им стъпки. Сандр каза нещо, Смит му отговори троснато, но какво си казаха — Маркъс не разбра. Майстор Кит и Опал стояха един срещу друг, две по-тъмни сенки в мрака. Маркъс хем съжаляваше, че не може да различи лицата им, хем изпитваше облекчение заради това.

— Не мога да я предам на стражата — каза Маркъс.

— Знам — отвърна лаконично майстор Кит.

— На никого не съм казвала — каза Опал. — Никой не знае за златото на банкерското момиче, освен онези, дето го знаехме отпреди.

— Освен ако някой от приятелчетата ти, дето плуват долу, не се е разприказвал — каза Маркъс.

— Освен това, да — призна Опал.

— Струва ми се, че имаме само две възможности, капитане. Ти, по разбираеми причини, не можеш да се обърнеш към градските власти. Или трябва да пуснеш Опал да си тръгне по живо по здраво, или… не.

— Така е — отвърна Маркъс.

— Много би ми се искало да я пуснеш — продължи майстор Кит. — Тя така или иначе вече загуби мястото си при мен, ние пък ти помогнахме да се отървеш от труповете. Вярно, ти си ранен, но Ярдем Хейн и Ситрин са добре. Не мога да кажа, че никой не е пострадал, но мисля, че при тези обстоятелства би могъл да проявиш известна снизходителност.

— Благодаря ти, Кит — каза Опал.

Маркъс погледна нагоре и присви очи. Небето на изток започваше да просветлява. Звездите, обсипали гигантската арка отгоре, още грееха ярко, но най-мъждивите вече се бяха стопили. През следващите няколко минути и други щяха да ги последват. Чувал бе, че звездите всъщност са там през цялото време, но денем не се виждат. Същото беше чувал да казват и за душите на мъртвите. Не вярваше нито на едното, нито на другото.

— Трябва да съм сигурен, че няма да тръгне след нас — каза той.

— Заклевам се — каза Опал, хващайки се за думите му. — Кълна се във всички богове, че няма да опитам повече.

Майстор Кит издаде внезапен болезнен стон, сякаш някой го е ударил. Маркъс пристъпи към него, но когато старият актьор проговори, гласът му беше изненадващо ясен и силен, и много, много тъжен.

— О, бедната ми, скъпа Опал.

— Кит — каза тя и в гласа й имаше близост, която накара Маркъс да преосмисли малкото, което знаеше за двамата и тяхното общо минало.

— Тя лъже, капитане — каза майстор Кит. — Ще ми се да не беше така, но… Залагам името си, че лъже. Ако я оставиш да си тръгне, ще се върне.

— Така значи — каза Маркъс. — Е, това е проблем.

Опал се обърна и понечи да хукне, но Маркъс й пресече пътя. Тя посегна да издере очите му, направи и неумел опит да го ритне с коляно в слабините.

— Моля те. Той греши. Кит греши. Моля те, пусни ме.

Отчаянието в гласа й, страхът, го подтикваха да отстъпи. Той беше войник и наемник, а не животно, което убива жени за удоволствие. Направи половин крачка назад, но после си спомни Ситрин, седнала на кревата с колене до гърдите, изправила се пред мечовете на стражата с мръсна песничка на уста, която изобщо не й приличаше. Обещал беше да я защитава според силите си. А не само когато му е приятно.

Знаеше какво трябва да направи.

— Съжалявам — каза Маркъс.