Даниел Ейбрахам
Пътят на дракона (44)

Маркъс

Кахуар Ем се почеса по брадичката и килна замислено глава. Маркъс го наблюдаваше безизразно. Масата, на която седяха един срещу друг, беше от полиран дъб с прогорен декоративен фриз по края. Не беше покрита със зеленото банкерско сукно, което използваше Ситрин. Маркъс очакваше зелената покривка и тук, но изглежда, обичаите в Лионеа бяха различни. Малката кутийка на масата беше от черно желязо, с капак, чиито панти бяха отстрани, и с образ на дракон отпред. И да имаше някакво скрито значение в символа, който беше избрала Ситрин, Маркъс не знаеше какво е.

— Съжалявам — каза Кахуар Ем. — Това е странно.

— Нищо странно няма — отвърна Маркъс. — Чувал съм, че банките и търговските къщи приемат на съхранение разни неща по молба на колегите си. Нищо необичайно.

— Да, когато са сродни организации и едната има представители в град, където другата няма свои хора — каза Кахуар. — В случая не е налице нито едно от тези условия.

— Въпрос на по-особени обстоятелства.

— Които вие няма да ми разясните.

— Да, няма — отвърна Маркъс.

Кахуар протегна ръка и взе кутийката, която се побираше в едната му шепа. Капачето се отвори с щракване и разкри пиринчено ключе, по-малко от костица на кутре. Маркъс се почеса по ухото и зачака събеседникът му да каже нещо.

— Защо ли си мисля, че това ще се окаже свързано с нещо неприемливо и смущаващо? — попита Кахуар, като се постара да покаже с тона си, че отговорът би бил добре дошъл, но че всъщност не очаква да получи такъв.

— Упълномощен съм да подпиша декларация, че сте го приели за съхранение по молба на магистра бел Саркор — каза Маркъс. — Притиснете ключето към топъл восък и аз ще оставя отпечатъка от палеца си върху отливката, за да е ясно, че става въпрос за един и същи ключ. Или нещо друго от сорта, както прецените.

Кутийката се затвори. Покритите с гъсти люспи пръсти на Кахуар Ем потропаха по масата като звука от първите тежки капки на гръмотевична буря.

— Предупредиха ме, че може да откажете — каза Маркъс.

— С магистрата не се разделихме по най-добрия начин — внимателно подбра думите си Кахуар. — А сега праща вас вместо да дойде лично. Трудно ми е да повярвам, че изведнъж се е изпълнила с доверие към мен.

— Понякога е по-лесно да се довериш на враг, отколкото на приятел. Един враг никога няма да предаде доверието ти.

— Аз пък мисля, че тя охотно би ме обвинила в предателство. Обратното също не би било далеч от истината, защото и тя предаде моето доверие.

— Което само доказва моята теория. По онова време сте били приятели — каза Маркъс с усмивка, чиято искреност не заблуди нито един от двамата.

На вратата на приемната се почука. Пълна жена ясуру с дреха в сиво и червено отвори и каза:

— Хората от корабостроителницата, сър.

Кахуар кимна и жената се оттегли, като затвори тихо вратата.

— Добре ли върви? Онова с корабите? — попита Маркъс.

— Достатъчно добре. Ще отнеме най-малко година, докато всичко си дойде по местата, но времето се движи в две посоки. Понякога действията дават резултат още преди да са се случили.

— Гневни писма от краля на Кабрал например?

— Понякога ми се ще да бях загубил — каза Кахуар, после добави: — И то не само по една причина. Капитане, с вас сме светски мъже, опитни. Мисля, че добре се разбираме. Бихте ли отговорили на един мой въпрос?

— Ще ви е неприятно ли, ако излъжа?

— Ни най-малко. Вие сте човек, чието име е добре познато из целия Запад. Начело на частна армия всеки би ви наел независимо от цената, а вместо това ръководите охраната на банков клон. Не приемате подкупи. И — ще ме простите, — но не ме харесвате особено.

— Дотук не чух нито един въпрос.

— Обичате ли я?

— Обичал съм много хора и думата всеки път е значела нещо различно — отвърна Маркъс. — Работата ми е да я защитавам и този път смятам да я свърша както трябва.

— Този път?

Маркъс вдигна мълчаливо рамене. Копелето вече го беше подлъгало да каже повече, отколкото беше възнамерявал. Разбираше си от работата този Кахуар, това поне трябваше да му се признае.

Полуясуруто се изправи със стиснати устни. После бавно прибра кутийката в кесията на колана си и каза:

— Надявам се, че няма да съжалявам за това.

— Смятам, че каквото и да стане, за вас ще е без особено значение — каза Маркъс. — Но все пак ви благодаря, че се съгласихте.

— Нали разбирате, че не го правя, за да услужа на вас?

— Знам.

Кахуар Ем му протегна широката си ръка. Маркъс стана и я стисна. Изкуши се да я стисне мъничко по-силно, колкото да покаже, че може, но не го направи. В яркозелените очи на мъжа се мярна смях. Както и нещо по-тъжно сякаш.

— Късметлийка е тя — каза полуясуруто.

„Да се надяваме, че си прав“ — помисли си Маркъс, но не го изрече на глас.

 

 

Есента беше дошла в Порте Олива буквално за една нощ. Раззеленени довчера дървета сега губеха листата си, покафенели по края. Вечерните ветрове гонеха листата по улиците и изпълваха града с шепот. Заливът беше с цвета на силен чай, а по обед вонеше като купчина растителни отпадъци. Мъжете от краличината гвардия патрулираха по сумрачните улици с вълнени наметала над униформите и със зелени ушанки. Маркъс вървеше по тесните улички близо до пристанището и потръпваше от ухапванията на вечерния студ. За пръв път си помисли, че този град може би все пак му харесва.

Майстор Кит и другите бяха в осветения с факли вътрешен двор между евтината пивница и хана. Смит и Хорнет нагласяха сцената, а майстор Кит ги наставляваше на висок глас, макар самият той още да не си беше сложил костюма. Млада жена крачеше нервно зад тях. Беше русокоса, с големи, някак бебешки очи и впита рокля, която подчертаваше фигурата й. Стиснала бе ръце пред себе си и шаваше нервно с пръсти.

Маркъс отиде при майстор Кит. Вместо поздрав кимна към жената.

— Нова?

— Да — отвърна старият актьор. — Имам надежди за нея.

— Имаше и за предишната.

— Така е. За тази са по-големи — каза майстор Кит. — Нарекла се е Чарлит Скорна и по мое мнение се справя чудесно на репетициите. Тази вечер ще разберем как се справя пред публика. Ако и утре е с нас, значи най-после съм попълнил трупата си.

— На колко е? На дванайсет?

— Имала синайска кръв, вляла се в семейството преди няколко поколения — отвърна майстор Кит. — Поне така казва. Вярва си, така че може и да е истина.

— Но ти не вярваш?

— Въздържам се от преценка.

Сякаш ги беше чула, новата актриса ги погледна, после бързо отклони очи. Сандр скочи от задния край на фургона и махна на Маркъс. Или страхът му беше понамалял, или беше много добър актьор. Маркъс му махна в отговор. Микел, кльощав както винаги, излезе от пивницата с кофа стърготини, Кари го следваше с метла.

— Говори се, че сте щели да заминавате.

— Това е една от възможностите — каза майстор Кит. — Играем тук вече кажи-речи цял театрален сезон. А според мен градовете рано или късно се пресищат. Изиграеш ли твърде много представления, хората започват да се отегчават. А не искам изкуството ни да изгуби от магията си. Обмислям дали да не заведа трупата в краличиния двор в Сара сюр мер.

— Преди зимата или след това?

— Ще знам повече, след като Чарлит излезе няколко вечери на сцената — отвърна майстор Кит. Но по-вероятно е да тръгнем преди началото на зимата. Когато корабите отплават за остров Нарин.

— Е, постъпи както сметнеш за редно, но лично аз ще съжалявам, когато си тръгнете.

— А ти? Оставаш тук в обозримото бъдеще, така ли? — попита майстор Кит.

Микел почна да разхвърля стърготините по плочника, за да попият влагата, Кари вървеше след него и ги смиташе с метлата. Странно занимание. Дворът съвсем скоро пак щеше да се разкаля от пикня и дъжд.

— За мен обозримото бъдеще е само броени дни напред — каза Маркъс. — Най-много седмици.

— Ще се радвам, ако тръгнеш с нас — подхвърли майстор Кит.

— Ярдем и Ситрин също. Мисля, че на всички ни липсва охранителната дейност, мъничко поне. Такава роля не бяхме играли и едва ли ще играем пак някога.

— Майстор Кит? — извика Сандр иззад фургона. — Един от мечовете липсва.

— Не е ли прибран с бандитския костюм на Смит?

— Не, няма го.

Майстор Кит въздъхна, а Маркъс го плесна по рамото и го остави да си гледа работата.

Пламъчетата на лампите и огънят в огнището стопляха пивницата. Уханието на печено свинско и бира се бореше за надмощие с не толкова приятната миризма на много хора, струпани на едно място. Маркъс си проби път през навалицата, като държеше ръка на кесията с парите си. При толкова много клиенти и щедро лееща се бира искрено би се изненадал, ако в пивницата няма поне двама джебчии, решили да си пробват късмета. Най-напред видя Ярдем, седнал на маса в дъното, после Енен и Хлебарката, Ситрин и… Барт. Да, така му беше името. Първородните бяха Корисен Моут и Барт, Корисен Моут беше онзи с разваления преден зъб. Безкрайно доволен от себе си, Маркъс седна при тях.

Ситрин вдигна въпросително вежди.

— Готово — каза Маркъс. — Ами ти? Как минаха нещата при губернатора?

— Добре — отвърна Ситрин. — Платих таксата и оставих кутията.

— Разписката?

— Изгорих я — каза Ситрин. — Няма да остане следа. Докато губернаторът не отстъпи пред любопитството си и не насили ключалката. Така или иначе, по-готови от това няма да станем.

Слуга притича, сложи халба бира пред Маркъс и посегна да вземе тази на Ситрин. Тя го спря с жест, той кимна и се отдалечи към другите маси.

— Какви са шансовете долните инстинкти на губернатора да го надвият? — попита Маркъс, макар че друг въпрос не му даваше мира. „Колко изпи?“ Но пък ако бе имало опасност да прекали с пиенето, Ярдем би я спрял. Може би вече го беше направил.

— Животът е пълен с рискове — каза тя, докато Хлебарката, седнал до нея, отпиваше от своята халба.

— Ярдем тъкмо ни разправяше за формата на човешките души — каза Барт. — Ти знаеше ли, че душата ти е кръгла?

Маркъс стрелна Ярдем с раздразнение. Тралгунът му отвърна с едва доловимо трепване на ухото. По-многословно извинение от това явно нямаше да получи.

— Не го слушай, Барт. Той е религиозен. Поболява се от притеснение всеки път, когато нещата потръгнат.

— Не бях забелязал, че са потръгнали, сър — каза сухо Ярдем.

През следващия час Маркъс изпи халбата си, изяде чиния печено свинско с тъмен сос, който беше толкова лют, че ти докарваше сълзи на очите, и слушаше разговора около масата. Барт постоянно подпитваше Ярдем за душите и съдбата, но Енен, Хлебарката и Ситрин дъвчеха по-прагматични теми — каква част от плащанията ще идват в офиса на банката и каква част в задната стаичка на кафенето, как да подсигурят най-добра охрана за човека, който пренася до офиса постъпилите в кафенето плащания, и дали да не подпишат договор за сътрудничество с краличината гвардия, така че стражите да се включат в насърчаването на нередовните платци. Разговор между загрижен собственик на банка и неговите служители. Ситрин говореше уверено, като човек с ясен поглед в собственото си бъдеще, и Маркъс й се възхищаваше за това.

Дрънчене на пръчка по тенекиена тенджера прекъсна разговорите.

— Представлението започва! — чу се гласът на Микел през врявата в пивницата. — Заповядайте на представлението! Представлението започва!

Маркъс остави няколко монети на масата, стана и подаде, полу на шега, ръка на Ситрин.

— Ще идем ли?

Тя прие ръката му с театрален поклон и каза:

— Нали за това дойдохме.

Маркъс я изведе на двора заедно с членовете на новия си отряд, за да гледат представлението на стария му отряд. Навън беше приятно хладно, публиката беше многобройна. Петдесет души, че и повече, а и още щяха да се спират на влизане или излизане от пивницата. Когато майстор Кит излезе на сцената с прибрана назад коса и меч на кръста, хората го посрещнаха с аплодисменти, сред тях и Маркъс. Миг по-късно на сцената излезе и Сандр. Чистеше си зъбите с тъп кинжал.

— Ти, Пинтин, вече от много години си мой заместник-командир — каза майстор Кит и издаде челюст напред в пародия на героично мъжкарство. — Следваше ме във времена на най-висока слава и в моменти на най-дълбоко отчаяние. А сега за пореден път хрътките на войната са отвързани и ние ще трябва да ги надбягаме. Армиите на мрачния Саракал ще нападнат града утре.

— Значи ще е най-добре да се изнесем още тази нощ — каза Сандр.

Публиката се разсмя.

— Вярно, не е наша работа да държим страна в една обречена битка. Градът със сигурност ще падне, а преди това лейди Данейлин, последна от рода си и най-нежната хубавица на Еласе, трябва да бъде изведена на безопасно място. Това е нашата задача, Пинтин. Нашият отряд ще побегне тази нощ заедно с благородната дама под своя опека.

— Да, ама имаме малък проблем с тая работа — каза Сандр с гласа на Пинтин. — Щото снощи наш’те хора се качили на градската стена да се състезават кой ще пикае най-надалече, а магистратът решил, че вали. И сега ’сички са в градския затвор.

Майстор Кит замръзна. Издадената му допреди миг челюст провисна комично.

— Какво?! — изпищя той.

Публиката отново се разсмя. Явно пиесата започваше да им харесва.

Маркъс се наведе към Ярдем Хейн и изсумтя:

— Изобщо не съм такъв. Всичките тия високопарни приказки и гълтане на корема. Не съм такъв.

— Ни най-малко, сър — отвърна Ярдем.

 

 

След два дни Ситрин седеше срещу него на масичка в кафенето. Лек дъждец ръмеше от другата страна на отворените врати и прозорци и почерняше плочника пред входа на Големия пазар. Зад Маркъс двама картадами си говореха за последните новини от Северобреж. Поредната война за наследството изглеждала неизбежна. Маркъс си каза, че това не го интересува, и в голяма степен беше точно така. Светът миришеше на кафе и дъжд.

— Ако имаме достатъчна ликвидност, тоест достатъчно свободни пари, мисля догодина да спонсорираме някой от корабите за остров Нарин — каза Ситрин.

Маркъс кимна.

— Идеята за флотилия няма да се наложи веднага. Особено в началото хората ще гледат на тази новост с подозрение. Ако постигне успех обаче, дори само за първите две години, трафикът през Порте Олива ще се увеличи значително. Това може да ни е от голяма полза, стига да сме си извоювали нужната позиция. Стига хората да ни знаят. Да ни имат доверие.

— Всичко това са предположения — каза Маркъс.

Ситрин преглътна. Беше отслабнала през последните седмици и светлата й доскоро кожа сега беше нездраво бледа. На Маркъс му се струваше необяснимо, че всички хора, които идваха да я молят за заем или да вложат парите си на депозит при нея, остават слепи за тревогата, която я яде отвътре. Ситрин не спеше достатъчно. Но пък и не се приспиваше с алкохол. За него това беше достатъчно доказателство за вътрешна сила.

— Предположения, да — съгласи се Ситрин. И добави: — Иска ли ти се понякога да бяхме избягали? Да си бяхме напълнили джобовете и просто… да си бяхме плюли на петите?

— Попитай ме пак, след като ревизорът си тръгне — каза Маркъс.

Тя кимна. Старият полусляп синай докуцука откъм задната част на кафенето. Дъждът явно не се отразяваше добре на ставите му. Ситрин вдигна празната си чашка, маестро Асанпур кимна с усмивка и тръгна обратно.

— Магистър Иманиел винаги казваше, че чакането е най-трудната част — каза тя. — Че нетърпението е най-сигурният начин да загубиш. Тоест, ако направиш нещо само за да правиш нещо, а не защото трябва да се направи. Чудех се защо все го повтаря, звучеше толкова логично и очевидно. Той и Кам ми бяха като родители, по липса на други. Откакто се помня, живеех в банката. Магистър Иманиел знаеше всичко за парите и за риска, и как да си даваш вид на едно, когато всъщност си друго.

— Като те слушам, от него е щял да излезе добър пълководец — каза Маркъс.

— Не. — Ситрин поклати глава. — Не знам. Може би. Във всеки случай той не обичаше войниците. Нито войната. Помня как казваше, че имало два начина да се спогодиш със света. Или излизаш насреща му с меч в ръка, или с кесия.

— Сериозно? Аз пък си мислех, че от войната се печели доста.

— Печели се — каза Ситрин, — но само ако си на правилната страна и в подходящия момент. Като цяло обаче от една война винаги се губи повече, отколкото се печели. От думите на магистър Иманиел излизаше, че единствено ние сдържаме мечовете в ножниците. Война или търговия. Кинжал или монета. Имало два вида хора и това били техните символи.

— Изглежда, много ти липсва. Магистърът.

Ситрин кимна, после сви рамене, после пак кимна.

— Липсва ми, но не както мислех, че ще ми липсва. Смятах, че ще ми липсват знанията му, съветите му, но когато се сетя за него, най-често просто ми се иска да чуя гласа му. А и не се сещам за него толкова често, колкото очаквах.

— Променила си се — каза Маркъс. — Това е едно от малкото смислени неща, които съм чувал от Ярдем. Че не можеш да се справиш с мъката, сякаш тя е работа за вършене. Не можеш да се мобилизираш и да я свършиш по-бързо. Най-добрият начин е да промениш себе си, навиците си, докато в един момент вече не си същият човек, който е страдал.

— При теб получи ли се?

— Още не — отвърна Маркъс.

Маестро Асанпур се върна с чашка прясно сварено кафе в треперещата си ръка. Сложи я внимателно пред Ситрин, но керамиката все пак изтрака леко. Тя духна тъмната повърхност и разпръсна парата с дъха си. А когато отпи, усмивката й озари лицето на стария синай.

— Благодаря, маестро — каза тя.

— Не, аз ти благодаря, магистра — отвърна той и закуцука към прозорците да притвори капаците им срещу хладния въздух.

Барабанният ритъм на дъжда се усили, капките се пръскаха като миниатюрни експлозии в бяло на фона на сивия ден. Права беше. Чакането преди битка е най-трудната част. Освен ако не те намушкат с кинжал в корема по време на битката. Тогава това става най-трудната част. Или ако се измъкнеш невредим от боя и видиш, че хората ти са мъртви. Тогава това ти се вижда най-трудното.

Ярдем се появи в края на площада, по-тъмна сянка в свят, съставен от сенки. Не тичаше, не бързаше дори. Маркъс го гледаше как минава спокойно покрай стражите и входа на пазара. С всяка крачка сякаш ставаше все по-веществен. По-реален. Стигна до вратата на кафенето и мушна глава през прага.

— Сър.

— Добре — каза Маркъс със стегнато гърло. В Гърдите му сякаш имаше камък.

Ситрин се изправи. Изглеждаше спокойна. Човек трябваше да е живял с нея почти година, за да долови страха в очите й и в ъгъла, под който бе вирнала брадичка.

— Ревизорът е дошъл, така ли? — каза тя.

Ярдем помръдна уши и кимна.

— Да, мадам.