Даниел Ейбрахам
Пътят на дракона (42)

Гедер

Знамето беше значително по-голямо от масата и яркочервената тъкан се надипли на пода. Тъмната осемлъчна емблема в светлия център се беше нагънала и Гедер се протегна да я заглади. Лерер се почеса по брадичката, приближи се към масата, после отстъпи назад, после пак се приближи и спря до рамото на сина си.

— Сред моите хора това е знамето на вашата раса — каза Басрахип. — Цветът символизира кръвта, от която са произлезли всички човешки раси.

— А този символ в средата? Розата, която прилича на компас? — попита Лерер.

— Това е символът на богинята — каза Басрахип.

Лерер изсумтя. Спря пред масата и плъзна внимателно пръсти по знамето. Гедер усети как собствените му пръсти се свиват от желание да последва примера му. Басрахип му беше казал, че свещениците събирали паешка коприна и я боядисвали. Знамето на масата било резултат от труда на много хора в продължение на десетки години, а да прокараш ръка по него беше като да докоснеш вятъра.

— И ти искаш да закачиш това над… хм… Сламенкърш?

— Не — каза Гедер. — Мислех да го развеем над храма в Камнипол.

— О. Да — каза Лерер. — Храмът.

Обратният път от скрития храм в Синирските планини беше хиляда пъти по-приятен от пътя натам. В края на всеки ден Басрахип и Гедер сядаха край огъня и свещеникът слушаше запленен историите му, смееше се на комичните и кимаше замислено на трагичните. Дори слугите, които не криеха нервността си от присъствието на висшия свещеник, се успокоиха още преди малкият им керван да стигне до границата на Кешет със Саракал. За изненада на Гедер, оказа се, че Басрахип познава маршрута им. Свещеникът обясни, че макар човешкият свят да се бил изцелявал, пропадал и започвал отново безброй пъти, откакто храмът на паешката богиня се бил оттеглил от светската врява, драконовите пътища не се били променили. Той и събратята му не знаели къде минават границите, защото те се менели често, и дори речните корита търпели промяна. Пътищата обаче били вечни.

Когато спряха в Инентай да дадат почивка на конете и да купят провизии, Басрахип тръгна по улиците като дете, вървеше и зяпаше в изумление всяка следваща сграда. Именно тогава на Гедер му хрумна, че в някои отношения двамата със свещеника не са чак толкова различни. Басрахип беше живял с истории за света, без да го е виждал с очите си. Животът на Гедер беше протекъл по подобен начин, само дето неговият личен храм беше съграден от книги и оформен от представата му за дълг и отговорност. И въпреки това, в сравнение със свещеника, Гедер беше светски човек. Виждал беше картадами и тимзини, синаи и тралгуни. Басрахип познаваше само първокръвни, при това от собствения си вид, към който се числяха и хората от съседните на храма селца. При вида на първокръвен с тъмна кожа или с руса коса Басрахип се дивеше все едно е открил нова раса.

Като го гледаше как се движи най-напред предпазливо, а сетне с все по-голяма увереност по улиците и пътищата, Гедер придоби бегла представа какво е имал предвид баща му, когато говореше за радостта да видиш как детето ти открива света. Самият той преоткриваше неща, които доскоро му бяха убягвали като естествена част от градския пейзаж, а сега задържаха погледа му заради вълнението, което предизвикваха у новия му приятел и съюзник. Когато най-сетне пристигнаха в Камнипол в края на лятото, Гедер съжаляваше, че пътуването им е свършило.

А сега и баща му, който незнайно защо изглеждаше притеснен от откритията на сина си.

— Сигурно още не сте избрали място за този нов храм? На изгубената богиня и прочие?

— Мислех си да е някъде близо до Кралски шпил — каза Гедер. — В старата палата на тъкаческата гилдия например. Празна е от години. Сигурно ще се радват, ако някой се нагърби със стопанисването й.

Лерер изсумтя неутрално. Басрахип се зае да сгъне знамето. Лерер кимна на свещеника, после хвана Гедер за лакътя и го поведе към коридора с бавна небрежна стъпка. Гедер със закъснение усети, че баща му го е отделил от Басрахип. Тъмната каменна облицовка поглъщаше дневната светлина, а слугите незнайно защо си бяха намерили работа другаде.

— Онова есе — каза баща му. — Още ли работиш по него?

— Ами, не всъщност. Събитията го надраснаха. Идеята ми беше да опиша търсенето на район, който се свързва с Морад и падането на Драконовата империя, но после се сдобих с богинята, историята на храма и прочие. Информацията е толкова богата, че още не съм я осмислил и наполовина. Няма смисъл да пиша, докато не се запозная подробно с темата, нали така? Ами ти? Последните новини какви са?

— С нетърпение чаках да прочета есето ти — каза Лерер, повече на себе си сякаш. После вдигна очи и се усмихна старателно. — Сигурен съм, че новини пристигат всеки ден, но засега успешно предпазвам слуха си от тях. Тия копелета и техните дворцови игрички. Дори да живея толкова дълго, че да видя как драконите се завръщат, пак няма да им простя какво ти сториха във Ванаи.

Последната дума образува топка в стомаха на Гедер. Мъка и гняв бяха изкопали дълбоки бразди около устата на баща му. Гедер потисна глупавия импулс да се пресегне и да ги изглади с палец.

— Нищо лошо не се случи във Ванаи — каза той. — Тоест, да, изгоря. Това не беше хубаво. Но не беше и толкова лошо, колкото го изкараха. Няма проблем, наистина. В крайна сметка.

Лерер го погледна в очите, съсредоточено, сякаш да прочете в дълбокото. Гедер преглътна. Нямаше представа защо пулсът му така се е ускорил.

— В крайна сметка, казваш — повтори замислено Лерер, после плесна сина си по рамото. — Радвам се, че се върна.

— И аз се радвам — отвърна Гедер, мъничко твърде бързо, за да е убедително.

След кратко изкашляне икономът се появи в коридора.

— Простете, господа, но Джори Калиам е тук и пита за сър Гедер.

— О! — възкликна Гедер. — Той още не е виждал Басрахип. Къде е? Не си го оставил да чака в двора, нали?

Лерер дръпна ръката си от рамото му. Гедер остана с чувството, че пак, незнайно как и в какво, е сбъркал.

— Негово благородие е в предната стая — каза икономът.

Когато Гедер влезе, Джори стана от стола до прозореца. Лятото в столицата беше позагладило мършавото му лице. Гедер се усмихна. Двамата стояха и се гледаха. Гедер прочете в изражението на Джори собственото си колебание — какво трябваше да направят, да си стиснат ръцете, да се прегърнат, да се поздравят според етикета? И когато се засмя, Джори първо се усмихна глуповато, после също се засмя.

— Виждам, че си се върнал от пущинаците — каза Джори. — Пътуването явно ти се отразява добре.

— Мислиш ли? Аз пък само дето не се разревах от умиление при вида на истинско легло. Военните кампании се отразяват зле на комфорта и достойнството ти, вярно, но поне не те е страх от разбойници.

— Има и по-лоши неща от един добър и честен разбойник. Липсваше ни — каза Джори. — Чу ли вече какво стана тук?

— Да, куп хора са били пратени в изгнание — отвърна Гедер с надеждата тонът му да е прозвучал поне що-годе отегчено и небрежно, като на обръгнал пътешественик и приключенец. — И да бях останал, едва ли щях да помогна с нещо. Така де, помогнах да удържим портата, но иначе изобщо не разбрах какво стана.

— Удържането на портата беше кажи-речи единственото хубаво нещо в цялата каша — каза Джори.

— Сигурно.

— Да.

Мълчанието ги притесни. Джори се върна на стола си, Гедер тръгна след него. Предната стая, като всички други стаи в камниполската къща на Палиако, беше малка. Кожената тапицерия на столовете се беше вкоравила и напукала от времето, а миризмата на прах пропиваше всичко. Тропот на конски копита и сърдити крясъци на каруцари долитаха от улицата. Джори прехапа устна.

— Дошъл съм да ти искам услуга — каза той и думите му прозвучаха като признание.

— Заедно превзехме Ванаи. Заедно го опожарихме. Спасихме Камнипол — каза Гедер. — Не е нужно да ме молиш за услуга. Просто кажи какво да направя.

— Ако целта ти е да ме улесниш, смятай, че си успял. Така. Баща ми смята, че е разкрил заговор срещу принц Астер.

Гедер скръсти ръце на гърдите си.

— Кралят знае ли?

— Кралят предпочита да си затваря очите. И точно тук идваш ти. Има шанс да се сдобием с доказателства. Писма. Но ако аз ги занеса на крал Симеон, той може да ги сметне за фалшификат. Трябва да ги занесе някой друг. Някой, на когото кралят има доверие или, най-малкото, не подозира в скрити помисли.

— Разбира се — каза Гедер. — Несъмнено. Кой е предателят?

— Баронът на Ибинлес — каза Джори. — Фелдин Маас.

— Приятелчето на Алан Клин?

— И на Къртин Исандриан също, да. Жената на Маас е братовчедка на майка ми, което не е много като за начало, но само с това разполагаме. Тя… съпругата на Маас де. Не моята майка. Та тя, изглежда, знае повече, отколкото казва. И е изплашена до смърт. Майка ми я е събрала с още няколко жени на урок при някакъв майстор на бродерията. В момента са вкъщи и си бодат очите над гергефите. Идеята е мама да й спечели доверието и Фелиа да се разприказва.

— Но въпросната дама не е признавала нищо? Не е казвала в прав текст какво става?

— Да, не е. Все още сме в етапа на подозренията и страховете. Нямаме доказателство. Но…

Гедер вдигна ръка да го спре и каза:

— Искам да те запозная с един човек.

 

 

При последното си посещение в градската къща на Калиам Гедер беше заварил имението нагиздено за банкет в негова чест. Сега, без цветята и гирляндите, суровото великолепие на архитектурата превземаше погледа. Слугите, всичките в ливреи с цветовете на дома, вървяха изправени и с отсечената походка на лична стража. По прозорците нямаше и прашинка. Женските гласове откъм задната стая звучаха нежно и спокойно, нищо че отделните думи не се различаваха.

Басрахип седна на едно столче в ъгъла. Широките му рамене и щастливата му усмивка навяваха мисли за попораснало дете, което са довели на игрална площадка за бебета. Строгата кройка на едноцветното му расо ясно показваше, че няма нищо общо с кралския двор.

Джори седеше на едно писалище и току посягаше към мастилницата и перодръжката, без да е написал и една дума. Гедер крачеше зад тапициран с дамаска диван и съжаляваше, че не обича да пуши лула. Ситуацията си плачеше за тежестта на малко тютюнев дим.

Хорът от женски гласове стана по-отчетлив, чуха се стъпки на обувки с токчета, по-силни с приближаването и сетне затихващи с отдалечаването. Жените бяха подминали вратата на тяхната стая, без да влязат. Гедер понечи да тръгне към вратата, но Джори му даде знак да се върне.

— Мама изпраща гостенките си — каза тихо. — След малко ще дойде.

Гедер кимна и точно според предсказанието на Джори след малко стъпките се чуха отново, а гласовете бяха само два. Когато жените влязоха в стаята, Джори се изправи да ги посрещне. Басрахип последва примера му. На банкета в своя чест Гедер беше танцувал с баронесата на Остерлингов хребет, но оттогава бяха минали месеци, а и по онова време беше в плен на смут и силно вино, така че едва ли би я познал днес, ако я срещнеше на улицата. Джори приличаше на нея, особено в очите. Гедер видя изненада да сковава за миг изражението й и да отминава без следа. Жената зад нея, с нездрав тен, напрегнато лице и тъмни очи, трябва да беше Фелиа Маас.

— О, моля да ме извините — каза Клара Калиам. — Не исках да се натрапвам, скъпи.

— Изобщо не се натрапваш, майко. Надявахме се да дойдеш при нас. Помниш Гедер Палиако, нали?

— Как бих могла да забравя човека, който удържа източната порта? Не ви видях в двора това лято, сър, и разбрах, че сте пътували надалече. Нещо като експедиция? Позволете да ви представя братовчедка си Фелиа.

Тъмнооката жена влезе в стаята и протегна ръка на Гедер. Усмивката й говореше за облекчение, сякаш се е опасявала от нещо и сега вярва, че го е избегнала. Гедер се поклони и видя как лейди Калиам вдига вежди, забелязала свещеника в ъгъла.

— Дами — каза Джори, — това е Басрахип. Той е свещеник, когото Гедер е довел със себе си от Кешет.

— Така ли? — каза лейди Калиам. — Не знаех, че колекционирате жреци, лорд Палиако.

— Самият аз също бях изненадан — каза Гедер. — Но, моля ви, няма ли да седнете?

Точно според плана си, Гедер настани Фелиа Маас на дивана с гръб към Басрахип, а сам седна срещу нея. Джори се върна зад писалището, а майка му, за щастие, си избра място, където не пречеше на Гедер да вижда свещеника.

— Маас — каза Гедер, сякаш внезапно си е спомнил нещо. В действителност беше планирал репликата си грижливо. — Имах един Алберит Маас под свое командване във Ванаи. Дали не ви е роднина?

— Племенник — каза Фелиа. — Племенник на съпруга ми. Алберит често ви споменава след завръщането си.

— Значи вие сте баронесата на Ибинлес? — попита Гедер. — Сър Клин ми беше командир във Ванайската кампания. Той и съпругът ви са приятели, нали?

— О, да — каза с усмивка Фелиа. — Сър Клин е много близък и скъп приятел на Фелдин.

Зад нея Басрахип впери поглед в празното пространство с неподвижно лице, сякаш се ослушваше за нещо, което само той може да чуе. Поклати глава. „Не.“

— Но май са се скарали, нали? Сигурен съм, че чух нещо такова — подхвърли небрежно Гедер, макар че не беше чувал нищо от сорта. Лицето на жената застина, с изключение на очите й, които се местеха от Гедер към лейди Калиам и обратно. В ъгъла на устата й и в начина, по който държеше ръцете си, имаше страх. Гедер усети приятна топлинка да се разгаря в гърдите му. Получаваше се. Майката на Джори го наблюдаваше с интерес.

— Сигурно не сте разбрали правилно — каза Фелиа. — Алан и Фелдин са в чудесни отношения.

„Не.“

— Винаги съм харесвал сър Клин — каза Гедер заради едното удоволствие да излъже жена, която не би могла на свой ред да го излъже успешно. — Стана ми много неприятно, когато чух, че са обвинили него за бунта на наемниците. Надявам се, че вашият съпруг не е пострадал заради това.

— Да, така е, благодаря. Извадихме голям късмет.

„Да.“

— Сър Палиако — каза лейди Калиам, — на какво дължим удоволствието на компанията ви днес?

Гедер погледна Джори, после и лейди Калиам. Възнамерявал бе да зададе няколко безобидни въпроса, колкото да придобие представа за нещата. Смятал бе да действа бавно и предпазливо. Начинът, по който жената на Маас се затваряше, крехката й усмивка, ароматът на страх, който се излъчваше от нея като сладост от роза, го подтикваха да промени стратегията си. Не биваше да я плаши толкова, че да я прогони, но можеше да я стресне сериозно. Усмихна се на лейди Калиам.

— Ами, откровено казано, надявах се да ме представите на баронеса Ибинлес. Исках да й задам няколко въпроса. Не целия сезон прекарах в пътувания — обясни любезно той. — Размишлявах за бунта, опитах се да го анализирам. Да стигна до корените му. Да преценя последствията от него.

Лицето на Фелиа Маас пребледня съвсем. Тя дишаше бързо и плитко като уловено врабче, чието сърце ще се пръсне от страх.

— Не виждам какво толкова има да се анализира — каза тя с изтънял гласец.

Гедер откри, че му е по-лесно да се усмихва любезно, когато любезността му е фалшива. Някакви вятърни камбанки навън звънтяха както им падне, като идиот, комуто са дали детско барабанче. Джори и майка му не помръдваха. Гедер сплете пръсти на коляното си.

— Знам всичко, лейди Маас — каза той. — Принцът. Бунтът. Ванайската кампания. Жената.

— Каква жена? — прошепна Фелиа.

Гедер изобщо нямаше представа, но все някъде в тази каша трябва да беше замесена и жена. Това нямаше значение.

— Кажете нещо, каквото и да е — подкани я той. — Изберете си някоя подробност. Дори такава, която никой освен вас не би могъл да знае, и аз ще позная дали казвате истината.

— Фелдин няма нищо общо с това — каза Фелиа. Гедер дори не си направи труда да поглежда към Басрахип.

— Това не е вярно, лейди Маас. Знам, че се страхувате, но аз съм тук, за да помогна на вас и на семейството ви. Мога да го направя. Но трябва да знам дали мога да ви вярвам. Разбирате, нали? Кажете ми истината. Няма голямо значение, защото аз така или иначе знам всичко. Кажете ми как започна, да речем. Само това.

— Беше заради посланика на Астерилхолд — каза тя. — Той дойде при Фелдин преди година.

„Не.“

— Лъжете ме, баронесо — каза Гедер, много нежно. — Опитайте отново.

Фелиа Маас потръпна. Приличаше на фигурка от карамелизирана захар, толкова деликатна, че беше чудо как още не се е строшила под собствената си тежест. Отвори уста, затвори я, преглътна.

— Имаше един мъж. Той щеше да е част от селския съвет.

„Да.“

— Да. Знам кого имате предвид. Бихте ли го назовали по име?

— Уктер Анинлес.

„Не.“

— Не е вярно. Бихте ли го назовали по име?

— Елис Новипорт.

„Не.“

— Мога да ви помогна, баронесо. Вероятно съм единственият човек в Камнипол, който наистина може да ви помогне. Кажете ми името му.

— Торсен. Торсен Естилмонт.

„Да.“

— Ето — каза Гедер. — Не беше толкова трудно, нали? Сега разбирате ли вече, че със съпруга си нямате никакви тайни от мен?

Жената кимна. Брадичката й започна да трепери, страните й поруменяха и след миг Фелиа се разрева като бебе. Майката на Джори се спусна към нея и я прегърна. Гедер седеше и ги гледаше. Сърцето му биеше бързо, но иначе беше спокоен и отпуснат. Когато бе скрил от Алан Клин тайното съкровище на Ванаи, беше изпитал възторг. Възторгът на злорадството. Когато бе взел решение да опожари Ванаи, се беше изпълнил със справедлив гняв. Може би със задоволство също. Но не мислеше, че когато и да било в живота си се е чувствал емоционално заситен. Досега.

Стана и отиде при Джори. Младежът го гледаше опулено. Гледаше го като човек, който е толкова силно впечатлен, че не вярва на очите и ушите си. Гедер разпери ръце. „Видя ли?“

— Как го направи? — прошепна младият Калиам. — Откъде знаеше? — В гласа му се долавяше страхопочитание.

Басрахип седеше на няма и три крачки от тях. Голямата му глава беше все така сведена. Дебелите му пръсти — преплетени. Хлиповете на Фелиа Маас бяха като морска буря, а тешащият, почти приспивен шепот на лейди Калиам още не се бе увенчал дори с минимален успех. Гедер отиде при Басрахип и се наведе толкова близо, че устните му забърсаха ухото на гиганта.

— Ще ти построя всички храмове, които поискаш, приятелю. Кълна се.

Басрахип се усмихна.