Даниел Ейбрахам
Пътят на дракона (18)

Досън

Ако питаха Досън Калиам, Кавинпол беше грозен. Градът клечеше, обкрачил река Адер, къщите му измазани с грапава мазилка в червено и сиво. Местната кухня се състоеше основно от рибни ястия с много чесън, а рибата ловяха в същата вода, в която се оттичаше градската канализация. Честите колебания в температурата, която ту спадаше под точката на замръзване, ту разтапяше снеговете, бяха напукали уличната настилка, отваряйки локви от полузамръзнала кал, точно толкова дълбоки, колкото кон с лош късмет да си счупи крака. И в центъра на всичко това се намираха имението и ловните полета на лорд Терниган, прекрасен парк, отделен от града с високи стени.

Всяка друга година Досън би останал в своето имение с Клара и онези от синовете си, които решаха да зимуват там, вместо да последва Кралския лов тук, в Кавинпол.

Тази зима обаче ловът беше придобил различно значение. Питомният дивеч и грижливо отглежданите пъдпъдъци на Терниган не бяха плячката, която Досън преследваше. А частните аудиенции при краля се уреждаха много по-лесно, когато инициативата за тях е у самия крал.

— Проклятие, Калиам. Аз се опитвам да опазя мира, а ти убиваш хора по улиците?

Таванът в покоите на краля се издигаше толкова високо, че се губеше в опушен и осажден сумрак. Огромни прозорци — безвкусни фукни от стъкло и метал — разкриваха гледка към града. Несъразмерна и крещяща, архитектурата говореше за величие и власт и сякаш казваше: „Можеш да имаш или тях, или спокойствие, но не и двете едновременно.“

Досън гледаше приятеля си от детинство. Зимните месеци бяха вкопали бръчки в ъглите на устата му, по кралските слепоочия се беше появил скреж. Или пък признаците за старост и слабост са били там от години, но Досън е предпочитал да не ги вижда? Досега. Обсипаните със скъпоценни камъни дрехи на Симеон — и дори короната му — някак не бяха толкова убедителни като символи на властта, колкото само допреди няколко месеца. Сега приличаха повече на празна опаковка, на форма, изпразнена от съдържание, на гарафа, която чака някой да налее вино в нея. Досън добре знаеше какъв отговор очаква Симеон и какъв му дължи той според изискванията на дворцовия и политически етикет. „Простете ми, господарю.“

— В Камнипол дори кръвта на закланите прасета е по-благородна — отвърна вместо това Досън. — Онези мутри бяха пратени от Исандриан.

— Имаш ли доказателство за това?

— Нямам, естествено, но и двамата знаем, че се били негови хора. Негови или на Маас, без значение. А и ти нямаше да ми четеш конско, ако смяташе, че са обикновени улични побойници, които са си подбрали плячката погрешно.

Мълчанието натежа във въздуха. Симеон се изправи. Ботушите му изскърцаха по каменния под. Гоблените по стените на залата помръднаха едва доловимо — зад тях охраната на краля стоеше мълчаливо на пост. Досън се подразни — искаше му се да остане очи в очи с краля, насаме, а не така. Войниците от охраната бяха един вид прислуга, но бяха и хора.

— Кралю — каза Досън, — ти, струва ми се, не разбираш докрай лоялността, която те обгражда. Моята включително. Цяла зима водя частни разговори с най-високопоставените мъже на Антеа и мога да те уверя, че се радваш на широка подкрепа, за разлика от Исандриан и неговата глутница.

— Исандриан и неговата глутница също са мои поданици — каза Симеон. — А съществува аргументът, че като подхранваш недоволство, ти всъщност действаш срещу мен.

— Ние действаме за теб, Симеон. Мъжете, с които разговарях, са склонни да се обединят в твое име. Ще ми се и ти да беше с нас.

— Ако започна да обявявам война на части от нобилитета само защото временно печелят влияние…

— Да си ме чул да говоря за война? Симеон, от месеци увещавам и прикотквам всеки, който има дори минимално влияние върху Терниган. Той е готов да изтегли Клин от Ванаи. Просто трябва да му дадеш знак.

— Ако взема страна в този негласен спор, ще се стигне до кръвопролитие.

— А ако не го направиш, кралството ще тъне във вечен мир и светлина? Знаеш, че нещата не са толкова елементарни.

— Драконите…

— Драконите не са паднали заради войната. Стигнало се е до война, защото не е имало силен водач. Едно кралство се нуждае от своя крал, така както едно семейство се нуждае от баща. Твой дълг е да водиш и ако се провалиш в това, ще дойде ден, когато хората ще тръгнат след някой друг. И тогава наистина ще поемем по драконовия път.

Симеон поклати глава. Пламъците на камината се отразяваха в очите му. Навън студен вятър вдигаше вихрушки и миришеше на зима. Сняг се въртеше пред прозорците като пепел.

— Едно семейство се нуждае от баща — каза кралят, сякаш думите бяха едновременно забавни и горчиви. — Когато Елеора почина, й обещах да се грижа за сина ни. Не за принца, а за нашия син.

— Астер е принц, единственият принц на кралството.

— И да не беше принц, пак щеше да е мой син. Ти имаш деца. Разбираш какво имам предвид.

— Имам трима синове и една щерка. Бариат е капитан на кораб под командването на лорд Скестинин, Висариан се подготвя за свещеник, а Джори е във Ванаи. Елисия се омъжи за най-големия син на лорд Анерин преди три години и оттогава почти не съм я виждал. Ала нито едно от децата ми, Симеон, не ме е направило плах — каза Досън. А после, по-меко: — Какво е станало с теб?

Симеон се изсмя.

— Станах крал. Всичко беше много хубаво и много лесно, когато си играехме на крале, първо в градинките като деца, после на бойните полета като младежи, но после баща ми почина. И играта свърши. Кликата на Исандриан не е единственият ми проблем. Холскар отново се превръща в свърталище на пирати и разбойници. В Северобреж се задава нова война за наследство, а Астерилхолд поддържа и двете страни. Данъчните приходи от Естинфорт са по-слаби от нормалното, значи или някой краде, или чифлиците там срещат сериозни затруднения. А след няколко години Астер ще трябва да поеме в ръцете си управлението на цялото кралство.

— Не ще да е толкова скоро — каза Досън. — Не сме млади, вярно, но още имаме живот пред себе си. А ти знаеш отговора на проблемите си не по-зле от мен. Намери хора, на които вярваш, и им повярвай.

— Тоест теб и твоята клика вместо Исандриан и неговата? — попита сухо кралят.

— Да. Точно това имам предвид.

— Бих предпочел да не се месиш. Изчакай малко и движението на Исандриан ще се препъне само.

— Не, няма.

Крал Симеон вдигна поглед. В очите му може би имаше гняв, или смях, или отчаяние. Досън се смъкна тържествено на едно коляно като човек, който се врича във вярност на своя крал. Ала ъгълът, под който държеше брадичката и раменете си, превръщаше поклона в предизвикателство. „Ето я моята вярност. От теб зависи да я заслужиш.“

— По-добре си тръгвай, стари приятелю — каза кралят. — Искам да си почина малко преди банкета. Да помисля.

Досън се изправи, поклони се мълчаливо и тръгна към своите стаи.

Имението на лорд Терниган имаше десетки крила, резултат от дострояване в течение на векове от незнаен брой архитекти, всеки, изглежда, със свое собствено виждане, противоречащо на всички останали. Резултатът беше лабиринт. Вътрешните дворове се появяваха на най-неочаквани места, коридорите завиваха внезапно, за да заобиколят препятствия, които отдавна бяха премахнати. Идеален мизансцен да ти забият безшумно нож в гърба откъм сенките.

Изчака, докато слугата му помогне с палтото и нагласи черния вълнен плащ на раменете му, после излезе навън, право в лапите на снежния вятър. Винсен Коу излезе след него. Досън не го заговори. Ловджията, от своя страна, изглежда, нямаше какво да докладва. В тишина, разчупвана от скърцането на кожа и приглушените им стъпки в снега, двамата прекосиха вътрешния двор, минаха през серия покрити алеи и оттам по широк плосък мост, където вятърът беше толкова силен, че като нищо можеше да ги издуха все едно са врабчета в буря. Имаше и други алеи, по които да минат, алеи на завет, където не беше така мразовито, но там имаше повече хора, следователно беше по-опасно. Ако Исандриан и Маас искаха да ударят Досън, той нямаше намерение да ги улеснява.

Гостоприемството на Терниган към дом Калиам включваше частна вила, принадлежала някога на любимата наложница на краля. Каменната зидария носеше отпечатъка на просташка чувственост, а градинката отпред — несъмнено тучна през пролетта и лятото — сега беше тъжна гледка. Но пък вилата беше лесна за отбрана и затова Досън я харесваше. Заряза плаща и телохранителя си при входа и влезе в топлите вътрешни стаи, където го посрещнаха уханието на ментов чай и звуците на хлипаща жена.

За миг кръвта му изстина, но с годините се беше научил да разпознава всеки звук, излязъл от гърлото на съпругата си, и бързо съобрази, че не Клара хлипа така сърцераздирателно. Тръгна с тихи стъпки по посока на звуците, скоро различи утешителния глас на жена си и го проследи до една от гостните стаи, където отдавна споминалата се кралска наложница бе полагала морни телеса. Сега там седеше Клара, на едно ниско канапе, а братовчедка й Фелиа — баронеса на Ибинлес и съпруга на омразния Фелдин Маас — седеше на пода до нея, положила глава в скута й. Досън улови погледа на съпругата си, която поклати глава, без да прекъсва тихата си утешителна литания. Досън отстъпи назад. Отиде в кабинета си, изпуши една лула, изпи чаша уиски и поработи върху една незавършена своя поема. Час по-късно Клара влезе при него, тръсна се безцеремонно в скута му и въздъхна:

— Горката Фелиа!

— Домашни проблеми? — попита Досън и я погали по косата. Клара измъкна лулата от устата му, дръпна дълбоко от ароматния дим и каза:

— По всичко личи, че моят съпруг прави нейния съпруг крайно нещастен.

— Нейният съпруг се опитва да убие твоя.

— Знам, но едва ли би било любезно да изтъкна това пред съкрушената му съпруга. А и ти печелиш, нали? Ако топлите ветрове вееха към Ибинлес, Фелиа едва ли би дошла да моли за милост.

— А тя за милост ли беше дошла да моли?

— Нещо такова — каза Клара и заряза скута на Досън, но не и лулата му. — Не би могла да го каже в прав текст, нали? Би било адски неуместно, а и мисля, че дойде без знанието на Фелдин, така че не си прави труда да я включваш в кроежите си. Понякога една изплашена жена е просто изплашена жена.

— Въпреки това не смятам да й облекчавам живота — каза Досън. Клара вдигна рамене и отклони поглед. В следващите думи на Досън вече нямаше закачливост. — Виж, съжалявам. За теб и за нея. Ако това ще помогне.

Клара мълча дълго. Мълчеше и си дърпаше от лулата. На слабата светлина изглеждаше по-млада от истинската си възраст.

— Световете ни се раздалечават, съпруже — каза тя накрая. — Твоят и моят. Твоите малки войни и моите опити за помирение. Войната побеждава.

— Има времена, когато войната е неизбежна — каза Досън.

— Сигурно — отвърна тя. — Сигурно е така. Ала не забравяй, че войните рано или късно свършват. И че е добре нещо смислено да оцелее и след края им. Не всичките ти врагове са ти врагове.

— Това е безсмислено, любима.

— Не, не е — каза тя. — Просто ти не си в състояние да погледнеш на света по този начин. Нито аз, нито Фелиа, сме част от враждата ви с Фелдин. Но сме нейни заложници — аз, Фелиа и децата ни. Фелиа е твой враг заради обстоятелствата, а не защото сама е избрала да ти бъде враг. И когато войната свърши, помни, че мнозина от противниците ти са изгубили много в противоборство, което ги е засмукало против волята им.

— Искаш да спра ли? — попита той.

Клара се засмя — дълбок мъркащ звук. Тютюневият дим се закъдри пред устата й, уловен от светлината на свещите.

— Ами да помоля и слънцето да не залязва?

— Ако поискаш, ще спра — каза Досън.

— Ако го поискам, ще се опиташ, и този опит ще те съсипе — отвърна тя. — Не, направи каквото смяташ за необходимо. Но помисли как би искал Фелдин да се отнесе с мен, ако той спечели.

Досън сведе глава. Около тях гредите и каменната зидария сякаш се наместваха в зимния студ и си шепнеха под нос. Той вдигна отново глава и срещна погледа й.

— Ще се опитам — каза тихо. — А ако забравя?…

— Аз ще те подсетя, любов моя — каза Клара. — Това ми е работата.

 

 

Банкетът започна час преди залез-слънце и щеше да продължи, докато всички свещи догорят. Лорд Терниган седеше на високата маса с жена си и брат си. Симеон седеше в другия й край заедно с Астер. Принцът беше нагизден в червено кадифе и златотъкан плат и се изчервяваше всеки път, когато лейди Терниган го заговореше. Ездачът, спечелил върховните почести в лова — младеж със смесен произход, наполовина ясуру и син на благородно семейство от Саракал, който пътуваше из Антеа Бог знае защо, — седна при тях. Кимаше на всичко и не допринасяше с нищо за разговора.

Най-красивите гоблени от колекцията на Терниган висяха по стените, свещи от пчелен восък горяха в свещници от ваян кристал, а кучетата, които обикаляха между масите, носеха палтенца с цветовете на всички благороднически домове в Антеа — закачка, която да повдигне настроението на гостите. Досън седеше на втората маса, достатъчно близо, за да чува какво се говори, и само на пет души разстояние от Фелдин Маас, когото бяха настанили в другия край на същата маса. Поредният знак от страна на Терниган, че лоялността му подлежи на пазарлък също като добродетелите на курва. Фелиа Маас седеше до съпруга си и стрелкаше Досън със сълзливи погледи. Той пък си ядеше супата. Беше пресолена, лимонът й беше малко, а рибата беше с костите.

— Чудесна супа — каза Клара. — Помня как леля ми — не твоята майка, Фелиа, скъпа, а леля Естрир, която се омъжи за онова ужасно конте от Биранкор — та леля все казваше, че най-добрата подправка за речна риба е лимоновата кора.

— Помня я — каза Фелиа, хващайки се за темата като удавник за сламка. — Върна се за сватбата ми и непрекъснато демонстрираше онзи свой ужасен акцент.

Клара се засмя и за миг атмосферата стана почти поносима.

Зад Досън, крал Симеон се изкашля. Досън не би могъл да каже какво в звука привлече толкова силно вниманието му, но беше факт, че настръхна. А ако се съдеше по обезкървените стиснати устни и застиналата във въздуха чаша с вино на Маас, Фелдин също го беше чул.

— И всичко това идва от твоя човек във Ванаи? — попита уж небрежно Симеон.

— Не, ваше величество. Повечето е в семейството ми от години.

— А, добре. Това по̀ се връзва с новините, които чувам за Клин и неговите данъци. За миг допуснах, че си заделяш част от приходите, преди да са стигнали до хазната.

Лицето на Маас пребледня. Той остави чашата си на масата. Досън отхапа от рибата и реши, че Клара може и да е права. Лимонът подсилваше приятно вкуса й. Крал Симеон току-що се беше пошегувал, че даровете на Клин от завладяния град не биха били достатъчни да украсят дори една банкетна зала. Тонът беше шеговит и предизвика смях, но сър Алан Клин щеше да бъде отзован в Антеа най-късно до началото на пролетта.

— Извинете ме, моля — каза Досън. — Природата зове.

— Не се притеснявай — каза Фелдин Маас, сякаш отхапваше всяка дума. — Знаем, че с възрастта мехурът заслабва.

Досън разпери ръце в жест, който можеше да бъде разчетен като знак, че оценява шегата, но и като провокация. „Давай, дребно човече. Покажи си зъбките.“

Когато наближи края на банкетната зала, вече имаше опашка — Коу крачеше тихо след него. В широкия каменен коридор, който водеше към частните стаички за уединение, Досън спря и Коу спря до него. Скоро Канл Даскелин, барон на Воденблат, се появи, очертан като тъмен силует на фона на светлината откъм банкетната зала.

— Е — каза Даскелин.

— Да — каза Досън.

— Ела с мен — каза Даскелин. Двамата тръгнаха към една от частните стаички. Коу ги последва, но на разстояние. Досън се запита какво ли ще стане, ако заповяда на Коу да се махне. От една страна, ловджията едва ли можеше да му откаже. От друга, той всъщност отговаряше пред Клара, а не пред него. Доста неловка ситуация, като си помислиш. Нещо пакостливо в духа на Досън го изкуши да пробва и да види накъде ще скочи ловджията, но в същия миг Канл Даскелин заговори и отклони вниманието му в друга посока.

— Успях да стигна до Терниган. Считай, че е на наша страна.

— Докато приливът се обърне — каза Досън.

— Да, затова трябва да действаме бързо. Може да издигнем кандидат за мястото на Клин. Но…

— Знам.

— Говорих с нашите приятели в Камнипол. Граф Хирен щеше да е приемливият за всички кандидат, ако не беше загинал.

— Братовчедът на Исандриан? Какво толкова са му харесвали? — попита Досън.

— Далечен братовчед — каза Даскелин. — И най-вече мъртъв братовчед, така че… Най-силният аргумент в негова полза щеше да е, че не се погажда с Исандриан, но нищо не го свързва пряко с нас.

— Как толкова бързо стигнахме дотук? — изсумтя Досън. — Не искаме да издигнем свой враг, но не искаме да издигнем и някой от своите хора?

— Това са присъщите рискове на конспирацията — каза Даскелин. — Всеки заговор поражда недоверие.

Досън скръсти ръце. В сърцето си искаше Джори да седне на овакантения от ванайския принц трон. На собствената си кръв можеше да разчита много повече, отколкото на менливите политически съюзи. И точно затова се беше заклел да не предлага Джори за поста. Трябваше да отнемат Ванаи от ръцете на Исандриан. Но градът не можеше да бъде предаден на никого от собствения им невръстен съюз, без това да доведе до разцепление отвътре. Досън беше предвидил този проблем и имаше решение.

— Чуй ме, Канл. Ванаи винаги е бил дребна фигурка в голямата игра.

— Вярно.

— Отстраним ли Клин, Исандриан безспорно ще изгуби част от влиянието си, но Ванаи все пак ще си остане негов проект. Маас беше най-върлият привърженик на кампанията. Клин участва в превземането му и после пое управлението на града. Ако не издигнем на негово място човек, който е пряко свързан с нас, всички ще продължат да смятат Ванаи за града на Исандриан.

— Но кого от нашите бихме могли да предложим?

— Никого — каза Досън. — Там е работата. Не можем да отнемем града от Исандриан, защото дворът вече го смята за негов. Но можем да контролираме мнението на двора за Исандриан и политиката му във Ванаи. Какво ще стане, ако управлението на града се превърне в катастрофа? Ако се провали поради въпиюща некомпетентност? Няма ли и репутацията на Исандриан да пострада от това?

Даскелин го гледаше. Лицето му беше смугло, а светлината откъм банкетната зала беше останала далеч зад тях, затова Досън не успя да разчете изражението му. Реши да рискува.

— Моят най-малък син е там — продължи Досън. — Праща ми редовни доклади. Синът на Лерер Палиако също е във Ванаи. Казва се Гедер. Клин му възлага всички неприятни задачи. Никой не го харесва, присмиват му се.

— Защо? Глупав ли е?

— По-лошо от глупав. Книжен плъх. От онези, дето четат разказ за морско пътешествие и решават, че са капитани.

— И искаш Терниган да посочи Гедер Палиако като заместник на Клин?

— Ако и половината от информацията ми е вярна — каза с усмивка Досън, — той е най-подходящият, ако искаме управлението на Ванаи да се провали.