Даниел Ейбрахам
Пътят на дракона (4)

Ситрин бел Саркор

Повереница на Медеанската банка

Единственият ясен спомен на Ситрин за родителите й беше как й съобщават за смъртта им. Самите тях не помнеше, все едно са били призраци, че и по-малко. Баща си свързваше с топла прегръдка в дъжда и с аромата на тютюн. Майка си — с вкуса на филия, намазана с мед, и с усещането за фината, изящна ръка на синайка, която я гали по крачето. Не помнеше нито лицата им, нито гласовете им, но помнеше как ги изгуби.

По онова време беше на четири години. Детската й стая беше боядисана в бяло и лилаво. Малката Ситрин седеше до прозореца и пиеше чай с любимата си играчка — тралгунче, ушито от кафява кожа и напълнено с бобчета. Тъкмо му оправяше ушите, когато в стаята влезе бавачката й, по-бледа от обичайното, и каза, че чумата отнесла господаря и господарката, а Ситрин трябвало да се приготви за път. Щяла да ходи на друго място.

Тогава Ситрин не я разбра. За нея смъртта беше нещо, което подлежи на пазарлък, както се пазариш коя панделка да си сложиш в косата или колко сладка каша да изядеш на закуска. Не помнеше да е плакала много, помнеше само раздразнението си заради промяната в плановете.

Чак по-късно, в новото си и много по-тъмно жилище над банката, Ситрин разбра, че няма никакво значение колко силно ще крещи и колко горко ще плаче. Родителите й повече никога нямаше да дойдат при нея, защото, понеже бяха мъртви, вече не се интересуваха от малкото си момиче.

 

 

— Твърде много се тревожиш — каза Безел.

Седеше изтегнат на изтърканите дървени стъпала и явно се чувстваше у дома си. Той навсякъде се чувстваше у дома си. Беше на двайсет и една, значи четири години по-голям от Ситрин, косата му беше тъмна и къдрава, а широкото му лице беше създадено за усмивки. Плещите му бяха широки като на работник, но ръцете му бяха меки. Туниката му, също като нейната рокля, беше в цветовете на банката — червено и кафяво. На него тези цветове му отиваха. Ситрин знаеше, че Безел си има половин дузина любовници, и тайничко го ревнуваше от всички тях.

Седяха над Кривия площад и зяпаха шумното оживление на седмичния пазар за пресни стоки, стотиците сбутани нагъсто сергии с яркоцветни навеси, напъпили в основите на сградите и по краищата на площада като нови клонки на старо дърво. Зеленикавата вода в големия канал на Ванаи се плискаше в кея вдясно от тях, кръстосвана от тесни лодки и баржи. Пазарът гъгнеше с гласовете на рибопродавци и касапи, фермери и билкари, които хвалеха един през друг стоката си.

Повечето бяха първокръвни и чернохитинови тимзини, но тук-там Ситрин зърваше светлите стройни фигури на чистокръвни синаи, широките глави и подвижните хръткоподобни уши на тралгуни, тромавата походка на някое йему. Понеже беше израснала във Ванаи, беше виждала поне по един представител на почти всички човешки раси. Веднъж дори беше видяла удавен в един канал. Никога нямаше да забрави как мъжът я гледа отдолу нагоре с тъжни черни очи.

— Не разбирам как е възможно банката да вземе страната на Имперска Антеа — каза Ситрин.

— Не взимаме тяхна страна — възрази Безел.

— Но не взимаме и страната на принца. А става въпрос за война.

Безел се засмя. Смехът му беше много хубав. Ситрин се ядоса, но веднага му прости, когато той се пресегна и докосна ръката й.

— Не е война, а театрално представление — каза той. — Банда негодяи са си уговорили среща на бойно поле извън града, където да размахат пръчки и мечове пред носовете си, да вдигнат шум, колкото да задоволят чувството си за чест, след което ще отворим портите пред армията на Антеа и ще ги оставим да ръководят парада няколко години.

— Но принцът…

— Ще замине в изгнание. Може и да го затворят, но по-вероятно ще го пратят в изгнание. Така стават нещата. Баронеса от Жилеа се омъжва за принц от Астерилхолд и крал Симеон решава, че Антеа трябва да възстанови равновесието, като нахлуе в Свободните градове. И си намира повод да обяви война на Ванаи.

Ситрин смръщи вежди. Безел изглеждаше толкова развеселен, толкова спокоен. Което правеше нейните страхове да изглеждат наивни. Глупави. Тя се заинати.

— Чела съм за войните. А и учителят по история разказва други неща, не като твоите.

— Истинските войни може и да са различни — каза Безел и сви рамене. — Ако Антеа тръгне в поход към Биранкор или Кешет, тогава да. Това обаче? Това е нищо работа, буря в чаша вода, пиленце.

Женски глас извика Безел. Търговска щерка с дълбоко изрязан кафяв корсаж и широка пола от небагрен лен. Безел се надигна от мястото си до Ситрин.

— Работата ме зове — каза с блясък в очите. — А и ти по-добре се прибирай, преди старата Кам да е откачила. Колкото до другото, имай вяра на магистър Иманиел. Той се занимава с това отдавна, много по-дълго от теб и мен взети заедно, така че знае какво прави.

Ситрин кимна, после се загледа след Безел, който слизаше на бегом по стъпалата към тъмнокосата девойка. Поклони й се, тя пък се сгъна в реверанс, но всичко това се стори фалшиво на Ситрин. Официалности, които служат вместо любовна игра. Безел сигурно си мислеше, че Ситрин не знае какво е любовна игра. Гледаше ги намусено как тръгват под ръка по светлите улици и мостове на Ванаи. Подръпна ръкавите си и за стотен път си помисли, че Медеанската банка е можела да избере цветове, които да й отиват повече. Нещо зелено например.

Ако и двамата й родители бяха първокръвни или синаи, сигурно щеше да има семейство, което да я приеме. Вместо това кралицата беше отнела бащините й титли в Биранкор и ги беше дала другиму. Майчиният й клан в Принцеп С’Аналде учтиво беше отказал да вземе под крилото си полукръвно дете.

Ако не беше банката, Ситрин щеше да се озове на улицата. За щастие баща й беше вложил част от златото си при магистър Иманиел и като негова единствена наследница Ситрин бе поверена на банката, където да живее, докато навърши необходимата възраст, за да подпечатва с окървавен палец договори от свое име. Още две лета и това щеше да стане. Видеше ли веднъж деветнайсетото си слънцестоене, Ситрин щеше да се превърне в състоятелна жена и да се изнесе от малката къща близо до Големия площад, където местният клон на Медеанската банка въртеше бизнеса си.

Стига, разбира се, имперската армия междувременно да не сринеше Ванаи със земята.

Вървеше през пазара и не виждаше никакви признаци за тревога по лицата наоколо. Така че Безел можеше и да е прав. Бог й бе свидетел, че изглеждаше напълно сигурен в себе си. Но пък той си изглеждаше така по принцип.

Замисли се дали Безел ще я погледне с други очи след две години, когато тя вече няма да е малкото момиче, което банката е взела под крилото си. Спря пред една сергия, където първокръвна жена продаваше парфюми, масла и шарени забрадки. На неогладен дървен кол беше закачено огледало, та клиентките да могат да се насладят на образа си. Ситрин спря пред огледалото и вдигна брадичка, както би го направила жена с истинско семейство.

— О, бедничката ми — каза продавачката. — Била си болна, нали? Да ти дам нещо за устните?

Ситрин поклати глава и побърза да отстъпи назад, но жената я хвана за ръкава.

— Не бягай, миличка. Половината ми клиентки идват при мен, защото са били болни. Като нищо ще прикрием тази твоя бледност, девойче.

— Не съм била… — успя да каже Ситрин.

— Не си? — прекъсна я жената и я задърпа към едно столче от вътрешната страна на сергията. Ароматът на рози и пръхкава земя беше толкова силен, че въздухът се дишаше трудно.

— Не съм болна — каза Ситрин. — Майка ми беше синайка. Това е… просто съм си такава.

Жената я изгледа жалостиво. И с право. Ситрин не притежаваше нито деликатната изваяна красота на майчиния си народ, нито солидния топъл земен чар на първокръвните момичета. Бяло муле, така й викаха другите деца, когато беше малка. Не беше нито едното, нито другото.

— Нищо де. То не пречи — каза утешително жената. — Седни, миличка, пък да видим какво може да се направи.

Накрая Ситрин си купи бурканче руж за устни само и само да се махне от сергията.

 

 

— Добре де, защо не му отпуснеш малко? — каза Кам. — Той е принцът все пак. Не е като да не знаеш къде да го намериш.

Магистър Иманиел вдигна поглед от чинията си. Изражението му бе любезно и неразгадаемо. Светлината на свещите се отразяваше в очите му. Беше дребен мъж с обрулена кожа и рехава коса, който при желание можеше да бъде безобиден като котенце или страшен като демон. Ситрин го познаваше от години, но още не можеше да прецени кое от двете е маска и кое — истинската му същност. В момента гласът му беше мек като очите.

— Ситрин? — каза той. — Защо няма да заема пари на принца?

— Защото ако реши, че не иска да ги върне, не можеш да го накараш.

Магистър Иманиел погледна Кам и вдигна рамене.

— Видя ли? Момичето знае. Банката има политика да не заема пари на хора, които смятат, че е под достойнството им да си връщат дълговете. А и кой казва, че имаме излишни пари за даване?

Кам поклати глава с престорено отчаяние и се пресегна да вземе солницата. Магистър Иманиел лапна хапка от агнешкото в чинията си и попита:

— А и защо не поиска заем от своите барони и дукове?

— Не може — каза Ситрин.

— Защо?

— О, я остави детето на мира — спря го Кам. — Не може ли поне веднъж да си поговорим, без да превръщаш разговора в изпит?

— Защото златото им е при нас — каза Ситрин. — Всичкото им злато е в банката.

— Сериозно? — каза магистър Иманиел и очите му се разшириха уж в потрес. — Така ли?

— Идват от месеци. Издали сме менителници на половината високопоставени семейства във Ванаи. Започнаха със злато, после бижута, коприна, тютюн… всякакви неща с търговска стойност.

— Сигурна ли си в това?

Ситрин завъртя очи.

— Всички са сигурни. Само за това говорят. Как богаташите отплуват като плъхове от горяща баржа, а банките им съдират по две кожи от гърба. Когато представят менителниците си в Карс, Киаря или Столборн, няма да получат и половината от стойността им.

— Пазарът се диктува от купувача, вярно е — каза доволно магистър Иманиел. — Но може да възникне проблем с наличността.

След вечеря Ситрин се качи в стаята си и отвори прозореца да позяпа вдигащата се над каналите мъгла. Въздухът миришеше на есенното ленено масло, с което мажеха дървените сгради и мостове като защита срещу предстоящите дъждове и снегове. Усещаше се и богатият зелен аромат на водораслите, които растяха в канала. Понякога Ситрин си представяше големите къщи като кораби, които се носят по гигантска река, а каналите — като единна неизбродна мрежа, чиито дълбини са недостъпни за нейния взор.

В края на улицата една от железните порти се беше отворила и скърцаше под поривите на вятъра. Ситрин потръпна зиморничаво, затвори прозоречните капаци, съблече се за лягане и духна свещта.

Събудиха я крясъци. А после на вратата се потропа тежко — като с тояга с оловен накрайник.

Ситрин отвори капаците и се наведе през прозореца. Мъглата се беше вдигнала и улицата се виждаше ясно. Десетина мъже с ливреите на принца, половината с вонливи факли в ръце, се тълпяха пред вратата. Гласовете им бяха високи, развеселени и коравосърдечни. Един от войниците погледна нагоре, видя я и се ухили. Ситрин не знаеше какво става, затова се усмихна смутено и се дръпна назад. Кръвта й изстина още преди да е чула гласовете — тревожния тон на магистър Иманиел, смеха на капитана, а после и сърцераздирателния вик на Кам.

Хукна надолу по стълбището. Слабият светлик на далечен фенер къпеше коридорите в по-светла отсянка на черното. Дълбоко в себе си Ситрин разбираше, че да тича към входната врата е лудост, че би трябвало да тича в обратната посока. Но беше чула гласа на Кам и трябваше да разбере какво става.

Когато стигна до вратата, стражарите си бяха тръгнали. Магистър Иманиел стоеше като истукан с фенер от метал и стъкло в ръка. Лицето му беше безизразно. Кам бе коленичила до него, притиснала юмрук към устата си. А Безел — съвършеният Безел, Безел красавецът — лежеше на каменния под, окървавен, но некървящ. Ситрин усети как вик се надига в гърлото й и спира там като в капан.

— Доведи хитрец — каза магистър Иманиел.

— Късно е — каза Кам със задавен от сълзи глас.

— Не съм те питал. Доведи хитрец. Ситрин, ела. Помогни ми да го внесем.

Надежда нямаше, но въпреки това направиха каквото им беше казано. Кам наметна вълнен плащ и излезе на бегом. Ситрин хвана Безел за краката, магистър Иманиел го хвана за раменете. Внесоха младежа в трапезарията и го положиха на голямата дървена маса. По лицето и ръцете на Безел имаше порезни рани. Дълбок срез започваше от едната му китка и свършваше малко под лакътя, ръкавът бе съдран от острието. Безел не дишаше. Не кървеше. Изглеждаше спокоен, все едно спи.

Хитрецът дойде, втри някакви прахчета в празните очи на Безел, притисна длани към неподвижните му гърди, призова духовете и ангелите. Безел си пое дъх дълбоко и накъсано, но магията се оказа недостатъчна. Магистър Иманиел плати на хитреца три тежки сребърни монети и го отпрати. Кам запали огън в камината и пламъците заиграха по лицето на Безел: създаваха лъжлива илюзия за живот там, където живот нямаше.

Магистър Иманиел стоеше до масата и гледаше пода. Ситрин пристъпи и хвана ръката на Безел — студена, вкочанена почти. Стонове напираха в гърдите й, но сълзи нямаше. Страх и болка вилнееха в нея, но не намираха изход. Не можеше да повярва, не можеше да повярва. Вдигна очи и видя, че магистър Иманиел я гледа.

— Трябваше да отстъпим — обади се Кам. — Да дадем на принца каквото иска. Това са само пари.

— Донеси ми негови дрехи — каза магистър Иманиел. — Чиста риза. И онзи червения жакет, който той не харесваше.

Очите му вече не гледаха в една точка, а се стрелкаха все едно четат думи, написани във въздуха. Кам и Ситрин се спогледаха. Първата налудничава мисъл на Ситрин бе, че магистърът иска да изкъпе и облече тялото за погребение.

— Кам? — каза магистър Иманиел. — Не ме ли чу?

Старата жена до камината се надигна и забърза във вътрешността на къщата. Магистър Иманиел се обърна към Ситрин. Лицето му беше почервеняло, но дали от гняв, срам или нещо по-дълбоко, Ситрин не смееше да гадае.

— Можеш ли да караш каруца? — попита я той. — С малък впряг? От две мулета.

— Не знам — каза Ситрин. — Може би.

— Събличай се — каза той.

Ситрин примигна.

— Нощницата — продължи магистърът. — Съблечи я. Трябва да видя с какъв материал ще работим.

Смутена, Ситрин посегна към връзките на раменете си, развърза ги и остави нощницата да се свлече на пода. Настръхна от студения въздух. Магистър Иманиел я обиколи бавно, като издаваше тихи гърлени звуци. Оглеждаше я преценяващо, макар че какво точно преценяваше, беше загадка. Трупът на Безел не помръдваше. Ситрин се засрами. Осъзна, че за пръв път стои гола пред погледа на мъж.

Кам се върна, очите й се ококориха, а ченето й провисна. А после, след няма и миг, лицето й се втвърди като камък.

— Не — каза тя.

— Дай ми ризата — нареди магистър Иманиел.

Кам не реагира. Магистърът отиде при нея и взе от ръцете й дрехите на Безел. Тя не понечи да го спре. Без да каже и дума, магистър Иманиел нахлузи ризата през главата на Ситрин. Материята беше мека и топла, ухаеше на Безел. И беше достатъчно дълга, за да възстанови поне отчасти благоприличието. Магистър Иманиел се дръпна назад, огледа я изпитателно и бръчките в ъгълчетата на очите му се позагладиха. Подхвърли жакета на Ситрин и й даде знак да го облече.

— Ще трябва да играе иглата тук-там — каза той, — но иначе става.

— Не го правете, сър — обади се Кам. — Тя е момиче.

Магистър Иманиел не й обърна внимание. Вместо това се приближи отново и прибра косата на Ситрин назад. Потърка пръсти, сякаш се опитваше да си спомни нещо, после се наведе към камината и прокара палец по нагара от сажди. Натърка брадичката и страните на Ситрин с чернилката, която миришеше на стар дим.

— Ще ни трябва нещо по-добро, но… — каза очевидно на себе си. — Така… как ти беше името?

— Ситрин — каза тя.

Магистър Иманиел се изсмя хрипливо.

— Това не е име за каруцарче като теб. Таг. Ти си Таг. Кажи го.

— Аз съм Таг — каза тя.

Магистър Иманиел изкриви презрително лице.

— Говориш като момиче, Таг.

— Аз съм Таг — повтори Ситрин, този път с по-дебел глас.

— Става — каза той. — Горе-долу. Но ще трябва да поработим още.

— Не го правете — обади се Кам.

Магистър Иманиел се усмихна. Усмивката не стигна до очите му.

— Принцът премина границата — каза той. — Политиката на банката е категорична. Той няма да получи нищо.

— Вие сте политиката на банката — възрази Кам.

— И съм категоричен. Таг, момче? След седмица ще отидеш при майстор Уил в Стария град. Той ще те наеме за каруцар в керван, който потегля към Северобреж. Товарът е от небагрени вълнени платове, които Уил се надява да спаси от войната.

Ситрин нито кимна, нито поклати глава. Виеше й се свят, имаше чувството, че е част от нечий ужасен кошмар.

— Като стигнете в Карс — продължи магистър Иманиел, — ще закараш каруцата при холдинговата компания. Ще ти дам карта и указания. И писмо, в което се обяснява всичко.

— Ама това са седмици път! — развика се Кам. — Или месеци, ако е паднал сняг в прохода.

Магистър Иманиел се обърна към нея. В очите му пламтеше гняв. Гласът му беше тих и студен.

— И какво искаш да направя? Да я задържа тук? Наистина ли вярваш, че ще е на по-сигурно място в нашата къща, отколкото като каруцарче в търговски керван? А и няма просто така да приема загубата, няма!

— Не разбирам — каза Ситрин. Чу гласа си някак отдалече, сякаш крещеше да надвика прибоя.

— Хората на принца ни наблюдават — обясни магистър Иманиел. — Вероятно наблюдават всички служители на банката. Както и повереницата на банката, Ситрин полусинайката. Каруцарчето Таг, от друга страна…

— Каруцарче? — каза Ситрин, повече като ехо на неговите думи, отколкото като плод на собствени размисли.

— Каруцата е фалшива — каза Кам, гласът й бе натежал от отчаяние. — Безел трябваше да я откара. Да пренесе тайно толкова пари, колкото успеем да измъкнем от града.

— Златото? — попита Ситрин. — Искаш аз да откарам златото до Карс?

— Част от него, да. — Магистър Иманиел кимна. — Но златото е тежко. Затова е по-добре да изпратим скъпоценни камъни и бижута. Те са с по-висока стойност. Подправки. Тютюн на листа. Коприна. Неща, с които да напълним каруцата, без да строшим осите й. И счетоводните книги също. Истинските. Колкото до монетите и златните слитъци… е, все ще измисля нещо и за тях.

Усмихна се като изрисувана маска. Трупът на Безел сякаш помръдна рамене на треперливата светлина. Студено течение ужили голите бедра на Ситрин, а възелът в стомаха й се стегна толкова, че в устата й загорча на повръщано.

— Можеш да се справиш, мила моя — каза магистър Иманиел. — Вярвам в теб.

— Благодаря — промълви тя и преглътна.

 

 

Ситрин вървеше по ванайските улици със стегнат на топка стомах. Фалшивият й мустак беше от онези тънки рехави нещица, които съзряващите момчета си отглеждат с гордост. Дрехите й бяха сбиротък от ризи и жакети на Безел, преправени в уединението на банката, и каквито там евтини закърпени дрипи успяха да намерят с Кам. Не бяха посмели да й купят нищо ново. Косата й бяха боядисали с чай — резултатът беше безцветно мишо кафяво — и я бяха сресали напред, за да й скрива максимално лицето. Ситрин вървеше с широки крачки, както й беше показал магистър Иманиел, а в гащите си усещаше овързаната топка плат, напъхана там да й напомня, че би трябвало да има пишка.

Чувстваше се като последната глупачка, че и по-лошо. Чувстваше се като актьор с клоунска маска и огромни обувки. Чувстваше се като най-непохватния измамник в града, в целия свят. А всеки път, когато затвореше очи, трупът на Безел я чакаше. Викнеше ли някой на улицата, сърцето й подскачаше. Убедена бе, че всеки момент ще я застигне нож, стрела, тояга с оловен край. Ала улиците на Ванаи не й обръщаха внимание.

Ванаи беше зает с подготовката за война, навсякъде. Търговци заковаваха с дъски витрините си. Фургони и каруци задръстваха улиците — семейства, смятали да останат в града, сега бяха променили решението си и бързаха да се изнесат към провинцията, а други, които вече бяха заминали, се връщаха, решили, че тук ще е по-безопасно, отколкото на село. Викачи на служба при принца уведомяваха на висок глас гражданите за подкреплението, което новият съюзник на Ванаи е пратил насам, а престарелите тимзини, които по навик клечаха край кея, се смееха и казваха, че ще е по-добре да ги завладеят антийците, отколкото да ближат задника на Макиа. Хората се пръскаха пред плъзналите групи по мобилизацията като кокошки пред глутница вълци. А в Стария град високите тъмни богато резбовани врати на майстор Уил бяха отворени широко. Улицата беше пълна с каруци и фургони, с мулета, коне и волове. Керванът се събираше на площадчето. Ситрин си проби път през навалицата към майстор Уил.

— Сър — каза тя с тих глас. Майстор Уил не й отговори, затова тя го подръпна несмело за ръкава.

— Какво? — Старецът я погледна.

— Казвам се Таг, сър. Магистър Иманиел ме праща да карам неговата каруца.

Очите на майстор Уил за миг се разшириха и той хвърли поглед наоколо да провери дали някой не ги слуша. Ситрин се ощипа мислено. Не каруцата на магистър Иманиел. Банката нямаше каруца в кервана. Тя щеше да кара каруца с вълнени платове. Първата й грешка. Майстор Уил се изкашля и я хвана за рамото.

— Закъсня, момче. Помислих, че няма да дойдеш.

— Съжалявам, сър.

— За бога, дете, по-добре не говори.

Поведе я бързо през навалицата към една тясна висока каруца. Вехтите дъски изглеждаха яки, а на извити железни пръчки беше опънат насмолен брезент, който да пази от дъжда топовете сив плат. Осите бяха железни и дебели, колелетата — обковани със стомана. Твърде яка каруца за някакви си топове плат. Двете мулета във впряга едва ли можеха да теглят нещо толкова тежко, помисли си с ужас Ситрин. Цялата схема беше повече от прозрачна. Стражите на принца щяха да се досетят за измамата дори без нейното позорно пелтечене и смехотворна маскировка. Стомахът й се надигна. Добре, че не беше яла нищо тази сутрин — фалшивите й мустаци едва ли щяха да издържат на повръщането. Майстор Уил се наведе към нея и прошепна в ухото й:

— Най-отгоре има два реда плат. Отдолу са подредени запечатани кутии и сандъчета. Ако брезентът пропусне и товарът се намокри, няма страшно.

— Книгите… — промълви тя.

— Книгите са опаковани в толкова овчи кожи и восък, че можеш да вкараш каруцата в морето. За тях нямай грижа. Не мисли какво има отзад. И в никакъв случай недей да ровиш в товара.

Ситрин се подразни. Той за глупачка ли я имаше, или какво?

— Можеш да спиш отгоре, върху платовете — продължи майстор Уил. — Никой няма да се усъмни. Слушай какво ти казва водачът на кервана, грижи се за мулетата и недей да си общуваш много-много с другите.

— Да, сър — каза тя.

— Добре тогава. — Старецът я потупа по рамото. Усмивката му беше насилена и напрегната. — Желая ти късмет.

Обърна й гръб и тръгна към магазията си. Ситрин с мъка потисна желанието си да извика след него. Указанията му бяха толкова оскъдни… Сигурно имаше още нещо, някаква задача за нея, подготовка някаква и съвет, който да й даде. Преглътна, сгърби рамене и обиколи каруцата. Мулетата я погледнаха тъпо. Поне те не бяха уплашени.

— Аз съм Таг — представи им се тя, после прошепна в дългите им меки уши: — Е, всъщност съм Ситрин. — Жалко, че не им знаеше имената.

Видя войниците чак когато се покатери на капрата. Мъже и жени с доспехи от дебела кожа и с мечове на кръста. Всичките бяха първокръвни с изключение на един тралгун с халки на ушите и гигантски лък на рамо. Капитанът на охраната, тралгунът и един възрастен мъж с дълга роба и прибрана назад коса разговаряха енергично с тимзинския водач на кервана. Ситрин стисна юздите, кокалчетата на ръцете й побеляха от напрежение. Капитанът кимна към нея, а водачът на кервана вдигна рамене. Ситрин гледаше с ужас как тримата войници тръгват към нейната каруца. Трябваше да бяга. Щяха да я убият.

— Момче! — каза капитанът, впил в нея светлите си очи. Беше суров мъж, по-млад от магистър Иманиел и по-стар от Безел. Пясъчнорусата му коса беше твърде къса според антийската мода и твърде дълга според модата на Свободните градове. Наведе се напред и вдигна вежди. — Момче? Чуваш ли ме?

Ситрин кимна.

— Не си малоумен, нали? В договора ми не пише, че ще охранявам момчета, които не могат да спазват елементарни указания.

— Да. Не — изграчи Ситрин. Изкашля се, като внимаваше да удебелява гласа си по момчешки. — Да, сър.

— Добре — каза капитанът. — Ти ли ще караш тази каруца?

Ситрин кимна.

— Ясно. Идваш последен, затова изпусна инструкциите. Ще карам накратко. Аз съм капитан Уестер. Това е Ярдем. Той ми е заместникът. А това е нашият хитрец, майстор Кит. Ние ще охраняваме кервана и ще съм ти задължен, ако правиш каквото ти кажем и без бавене. Ние имаме грижата керванът да стигне без проблеми до Карс.

Ситрин кимна отново. Капитанът я изгледа преценяващо — явно още се съмняваше, че може и да е малоумна.

— Така — каза той и й обърна гръб. — Да тръгваме.

— Както кажете, сър — обади се тралгунът с дълбок тържествен глас.

Капитанът и тралгунът тръгнаха към водача на кервана и гласовете им бързо потънаха в уличната врява. Хитрецът — майстор Кит — пристъпи към Ситрин. Беше стар, в косата му имаше повече сиво, отколкото черно. Лицето му беше издължено и смугло. Усмивката му беше изненадващо топла.

— Добре ли си, синко? — попита той.

— Притеснявам се — каза Ситрин.

— За пръв път ли тръгваш с керван?

Ситрин кимна. Чувстваше се като идиот, който кима постоянно. Глухоням идиот. Усмивката на хитреца беше мека и успокоителна като на свещеник.

— Подозирам, че най-неприятна ще ти се стори скуката. След три дни на капрата гледката става крайно досадна.

Ситрин се усмихна, този път почти наистина.

— Как се казваш? — попита хитрецът.

— Таг — отвърна тя.

Той примигна и усмивката му сякаш изгуби част от топлотата си. Ситрин наведе глава, така че бретонът да покрие очите й. Сърцето й препускаше като лудо. Майстор Кит кихна и поклати глава. Когато проговори, гласът му бе все така утешителен като мека фланела.

— Добре дошъл в кервана, Таг.

Тя кимна отново и хитрецът се отдалечи. Сърцето й забави ритъма си до по-нормални стойности. Ситрин преглътна, затвори очи и съзнателно отпусна мускулите на раменете и врата си. Не я бяха разкрили. Всичко щеше да е наред.

След час фургоните потеглиха. Най-отпред се движеше голямата кола на походната кухня, втори в колоната беше покрит фургон, който дрънчеше толкова силно, че Ситрин го чуваше от мястото си в кервана. Водачът тимзин обикаляше напред-назад покрай колоната, яхнал едра бяла кобила, и потупваше фургони, фургонджии и животни с дълга гъвкава пръчка, нещо като камшик. Когато стигна до нея, Ситрин тръсна юздите и извика на мулетата, както я беше учил Безел, когато още беше жив, когато още се усмихваше и флиртуваше с нея, бедната банкова повереница. Мулетата дръпнаха напред и водачът й се разкрещя ядосано:

— Не толкова бързо, момче! Това да не ти е състезание, мамка му!

— Съжалявам — измрънка Ситрин и дръпна юздите. Едното муле изпръхтя и я погледна през рамо. Ъгълът на ушите му, реши смутено тя, определено изразяваше раздразнение. Подкара ги по-бавно. Водачът поклати глава и препусна към следващия фургон в колоната. Ситрин стискаше ожесточено юздите, но истината бе, че нямаше нужда да прави нищо. Мулетата си знаеха работата — просто следваха колата отпред. Бавно, с цената на викове и ругатни, керванът влезе във форма. Напуснаха широките улици на Стария град, минаха покрай каналите, които водеха към реката, минаха и по Моста на покровителя в сянката на двореца, кацнал високо над тях.

Ванаи, градът на детството й, се точеше покрай нея. Ето го пътя към пазара, където Кам й беше купила медена питка за рождения ден. Ей там пък беше сергията, където един обущарски чирак си открадна целувка от нея, а магистър Иманиел се ядоса и го наби. Беше забравила онази случка, но сега си я спомни. Минаха покрай къщата на учителя, където Ситрин ходеше да се учи на четмо и писмо като малка. Някъде в града бяха гробовете на майка й и баща й. Никога не беше ходила на гробовете им и сега съжаляваше.

Като се върнеше, щеше да отиде, каза си тя. Когато войната свършеше и светът се успокоеше, щеше да се върне и да види къде са погребани.

Скоро, твърде скоро, градската стена издигна снага пред тях, зид от светли камъни, висок два човешки ръста. Портата стоеше отворена, но пътят беше задръстен и това ги забави. Мулетата явно имаха опит с подобни престои, защото спряха и зачакаха търпеливо водачът на кервана да разчисти пътя, налагайки с камшика си хора и животни. Високо на кулата при портата стоеше мъж с лъскава гвардейска броня. Ситрин изтръпна, защото й се стори, че мъжът е същият, който беше погледнал ухилен към нея от улицата в нощта, когато донесоха трупа на Безел. Гвардеецът извика, но не на нея, а на капитана.

— Ти си пъзльо, Уестер!

Ситрин затаи дъх, смаяна от тежката обида.

— Чумата да те тръшне, Досен — отвърна със същия тон капитанът и се ухили. Може би бяха приятели, което едва ли говореше добре за капитана, помисли си Ситрин. Но важното беше, че гвардеецът на принца не ги спря. Фургоните потеглиха отново, напуснаха със скърцане и друсане ванайския калдъръм и стъпиха на широкия зелен път от драконов нефрит. Карс се намираше на северозапад от Ванаи, но тук пътят се виеше на юг, успоредно на далечния морски бряг. Разминаха се с няколко каруци, пътуващи към града. Ниските хълмове се бяха окичили с есенната окраска на дърветата — червено, жълто и златно. Когато слънцето ги огрееше под определен ъгъл, все едно горяха пожари. Ситрин се изгърби на капрата. Ръцете й се бяха схванали, ставаше й студено на краката.

След няколко дълги и бавни мили тревогата й взе да отслабва, залъгана от полюшването на каруцата. Почти не се сещаше коя е, какво е оставила зад себе си и какво има във фургона. Докато светът й се състоеше от мулетата, фургона отпред и дърветата отстрани, беше все едно е сама. Слънцето се спусна. Грееше право в очите й, заслепяваше я. Водачът на кервана се развика, фургоните забавиха и спряха. Тимзинът препусна покрай колоната, както го беше направил при потеглянето, и посочи на всеки от каруцарите място на равното поле отстрани. Щяха да лагеруват. За щастие мястото на Ситрин беше близо до пътя и не изискваше виртуозни каруцарски умения. Тя обърна мулетата, закара фургона на посоченото й място и скочи от капрата. Разпрегна животните и ги заведе до близкия поток. Те потопиха муцуни във водата и пиха толкова дълго, че тя започна да се изнервя. Можеше ли едно муле да изпие толкова вода, че да се разболее? Дали не трябваше да ги спре? Но другите животни правеха същото. Ситрин наблюдаваше предпазливо другите каруцари и се опитваше да не привлича внимание с нищо.

Нощта се спусна бързо и донесе студ. Докато Ситрин нахрани мулетата и ги изчетка, полето потъна в мъгла. Водачът беше напалил огън и миризмата на печена риба внезапно и болезнено върна стомаха на Ситрин към живот. Тя се нареди на опашката за храна. Другите каруцари се смееха и приказваха. Ситрин чакаше с наведена глава. Опиташе ли се някой да я включи в разговора, изсумтяваше нечленоразделно или отговаряше едносрично. Готвач на кервана беше ниска тимзинка, толкова дебела, че хитиновите люспи едва удържаха напора на телесата й. Ръцете й приличаха на натъпкани до пръсване наденици. Когато дойде ред на Ситрин, готвачката й връчи тенекиена чиния с тънко филе от пъстърва, черпак варен боб и филия черен хляб. Ситрин благодари с кимване и отиде да седне при огъня. Студената влага се беше пропила в панталона и жакета й, но тя не смееше да седне по-близо до топлината на пламъците. По-добре да стои назад.

Докато хората се хранеха, водачът на кервана извади от фургона си ниско столче, стъпи на него и започна да им чете откъс от една свещена книга на светлината от огъня. Ситрин го слушаше с половин ухо. Магистър Иманиел също беше религиозен или поне смяташе, че е добре да се прави на религиозен. Тя много пъти беше слушала свещените текстове, но Бог и ангелите така и не успяха да подпалят въображението й.

Остави чинията и ножа и се измъкна тихо към потока. Мисълта как ще се справя с телесните си нужди, без да се издаде, я измъчваше от самото начало, а отговорът на магистър Иманиел — „И мъжете клякат, когато са по голяма работа“ — с нищо не бе успокоил страховете й. Сама в мрака и мъглата, със смъкнати на коленете панталони и маскировъчната топка плат в ръка, Ситрин получи облекчение в повече от един смисъл. Едно на нула за нея. Този път й се беше разминало. Сега оставаше да кара в същия дух още няколко седмици, докато стигнат в Карс.

Докато се връщаше към огъня, видя, че някакъв мъж е седнал до нейната чиния. Беше от охраната, но не капитанът, слава богу, нито заместникът му тралгун. Ситрин седна на мястото си. Мъжът й кимна с усмивка. „Дано не е от приказливите“, помисли си тя.

— Умее да говори нашият водач — подхвърли охранителят. — Бива го. Би могъл да стане добър актьор, само дето няма много свестни роли за тимзини. Орман от Огнения цикъл, но това кажи-речи е всичко.

Ситрин кимна и лапна лъжица от изстиналия боб.

— Сандр — каза охранителят. — Аз де. Казвам се Сандр.

— Таг — отвърна Ситрин с надеждата, че покрай мърморенето й с пълна уста е прозвучала убедително по мъжки.

— Радвам се да се запознаем, Таг — каза Сандр. Размърда се в мрака и дръпна към себе си един мях. — Ще пийнеш ли?

Ситрин вдигна рамене с надеждата, че така вдигат рамене каруцарите, Сандр се ухили и измъкна запушалката на мяха. Ситрин беше пила вино в храма и на празници, но винаги разредено с вода и по малко. Течността, която се изля в устата й сега, беше коренно различна. Опари езика и бузите й, хързулна се в гърлото й, разцъфна като пламък в стомаха й. Имаше чувството, че се е пречистила.

— Хубаво е, нали? — каза Сандр. — Взех го от запасите на майстор Кит. Той няма да има нищо против.

Ситрин надигна още веднъж меха, после го върна неохотно на мъжа. Сандр отпи на свой ред точно когато водачът на кервана прочете последните редове на откъса и половин дузина гласове изрекоха напевно ритуалния финал. Луната бе мека, обвита в лека мъгла. Ситрин с изненада установи, че виното е отпуснало възела в стомаха й. Не докрай, но достатъчно, за да се усети разликата. Топлината се бе разпростряла в гърдите и корема й. Запита се колко ли трябва да изпие, за да стигне това чувство до раменете и врата й.

Трябваше да внимава обаче. Би било адски глупаво да се напие. Някой извика Сандр и той скочи на крака. Не си взе меха с виното.

— Тук съм, сър — каза Сандр и тръгна към огъня. Уестер и тралгунът събираха войниците си. Ситрин плъзна поглед по менливите сенки наоколо, погледна към огъня, после уж небрежно придърпа малкия мях и го пъхна под жакета си.

Стана и тръгна с бърза крачка към своя фургон. Някой запя, после още един глас се включи в изпълнението. Нощна птица нададе вик. Ситрин се покатери на капрата. Топовете вълнен плат се бяха покрили с роса, малки капчици, които улавяха лунния светлик. Зачуди се дали не трябва да смъкне брезента, но беше тъмно и вместо да се занимава с брезента, тя се сгуши между топовете, измъкна меха от пазвата си и го надигна. Само една глътка — и малка при това.

Трябваше да внимава.