Даниел Ейбрахам
Пътят на дракона (13)

Гедер

Мразовитият предутринен вятър се промъкваше през стените на палатката и подмяташе пламъка на лампата. Гедер се наведе по-близо до светлината, после изруга тихо и увеличи фитила. Пламъкът просветля, после взе да пуши. Той намали внимателно фитила, докато димът не изчезна. На по-силната светлина избледнялото мастило стана малко по-четливо. Гедер мушна ръце под мишниците си да ги стопли и се наведе още по-близо.

„И стана така, че в последните дни трите велики фракции започнаха война кръвопролитна и подмолна едновременно, война, в която исполински каменни кораби летяха в небесата и убиваха дракони с острите си железни шипове, а също бидоха скрити гнезда надълбоко в изчакване, докато враговете не забравят за склонността им да нападат противника, когато е най-слаб, а също имаше отровени мечове, които убиваха и господари, и роби. Могъщият сребролюспест Морад, най-свирепият и най-силният сред воюващите братя по люпило, измисли инструмент, какъвто светът не познаваше дотогава, и във високите планини южно от Хаакапел (сигурно ставаше въпрос за днешния Холскар, реши Гедер) и източно от Самер (Гедер беше почти сигурен, че това е петополисното име на Кешет) създаде Праведния слуга, пред когото никой не можел да излъже и пред който неверието не траело дълго, и чийто знак показвал осемте посоки на света, кардиналните и междинните, в които не можело да се скрие нищо измамно, и откъдето великият Морад черпел най-тайната си сила.“

Гедер потърка очи. Дебелите пожълтели страници на книгата миришеха на прах, на плесен и на онова сладникаво лепило, което никой книговезец не използваше вече от половин хилядолетие. Много се бе зарадвал, когато откри книгата в най-тъмното кьоше на един вехтошарски дюкян във Ванаи. Колкото повече напредваше с превода, уви, толкова повече отслабваше ентусиазмът му.

Авторът твърдеше, че е преписал и превел много по-стар документ, отдавна изгубен, който датирал още от времето на първите поколения след падането на Драконовата империя. От философска гледна точка, този изходен материал беше толкова банален и често предъвкван, че разочарованието на Гедер нямаше край. Колкото до историческата част, тя не представляваше интерес за него. На всичкото отгоре авторът се беше оплел в дълги изречения и сложна граматика, явно в опит да придаде на текста си по-автентично звучене, и това превръщаше всяка страница в изпитание за нервите. Докато стигне до глагола във всяко изречение, Гедер често откриваше, че е забравил за какво иде реч в началото, и волю-неволю се връщаше назад, за да се подсети.

Ако беше във Ванаи, сигурно щеше да зареже книгата. Ала сър Алан Клин, протекторът на Ванаи, беше чул за някакъв керван, който изнасял контрабандно тайното богатство на града, и беше решил да върне заграбеното на всяка цена. За тази цел протекторът бе изпратил фаворитите си по драконовите пътища към Карс, а след това отрядът на всеки от тях, според статута на водача си, бе поел в различна посока, разширявайки периметъра на търсенето. На Джори Калиам се бе паднала Сухата пуст, Фалон Брут тръгна по морския път към Еласе, а Гедер Палиако поведе своите две дузини недоволни тимзински войници през ледената кал на юг от Свободните градове.

През седмиците, откакто стъпиха на черните пътища и дивечовите пътеки, Гедер и хората му настигнаха три кервана. И трите — малки, от по две-три каруци, превозващи зимни стоки между местните градчета и села. Калните дни и мразовитите нощи измъчваха Гедер до смърт. И колкото и скучна компания да беше есето върху способността на драконите да разкриват лъжите, пак беше за предпочитане пред компанията на войниците от отряда му. В края на деня Гедер се свиваше на топка в леглото си и заспиваше, докато другите пиеха, пееха и псуваха снега. Сутрин ставаше рано заедно с готвача, четеше, превеждаше и се преструваше, че е някъде другаде. Където и да е, само не тук.

Някой подраска дискретно на платнището, което служеше за врата. В палатката влезе оръженосецът му, придружен от тимзина, който беше заместник на Гедер. На таблата на оръженосеца имаше овесена каша със стафиди в костена паница и глинено шише с гореща тъмна мазна вода, която се преструваше на кафе. Тимзинът поздрави по военному. Гедер затвори книгата, спря поглед на оръженосеца, който сервираше храната пред него, и попита:

— Какво докладват съгледвачите?

— Каруците не са помръднали — отговори заместникът му. — Бивакът им е на не повече от два часа път.

— Е, значи няма да бързаме — каза Гедер с бодрост, която не чувстваше. — Кажи на хората, че първо ще закусим, а до обяд ще сме приключили с кервана.

— А след това?

— След това — на югозапад — отвърна Гедер с пълна уста. Кашата не беше лоша. — Натам върви пътят.

Заместникът му кимна, козирува отново и излезе от палатката. Гедер остана с усещането, че в поздрава на тимзина се крие доза презрение, но не беше изключено да му се привижда онова, което очаква да види. Докато се хранеше, ръбовете на палатката му започнаха да просветляват. Надигнаха се гласове, мъже крещяха, коне протестираха, скърцаха дъските на разглобяемата походна кухня. Небето навън изсветля до сиво, после до синьо-бял ден, който носеше повече светлина, отколкото сгряваше. Докато зимното слънце успее да отнеме мраза от въздуха, Гедер вече се бе качил на коня си, а хората му бяха готови да тръгнат. Според съгледвачите този керван бил доста по-голям от предишните.

Въпреки това Гедер не очакваше нищо по-различно — поредното безрезултатно претърсване под смръщените погледи на местни търговци, — докато не видя тралгуна.

Съществото седеше на най-външната каруца, ушите му се бяха изпънали напред в израз на интерес, който отсъстваше в останалата част на лицето му. Според донесенията заместникът на Уестер бил тралгун. Гедер обхвана с поглед останалите каруци и фургони около старата воденица и взе да ги брои наум. Информацията беше оскъдна, на хорските спомени по правило не можеше да се разчита, а каруци в група беше трудно да се преброят с точност, но бройката им се приближаваше до тази, която търсеха, и сърцето на Гедер изведнъж се разхлопа.

Тимзин с дебело вълнено палто тръгна по пътя към тях. Гедер даде знак и шестимата стрелци в отряда му се разгънаха във ветрило зад него. Тралгунът проточи врат на капрата и помръдна ухо.

— Ти ли си водачът на кервана? — попита Гедер.

— Аз съм — отвърна троснато тимзинът. — А кой, по дяволите, си ти?

— Аз съм лорд Гедер Палиако от Ривънхолм, представител на крал Симеон и Имперска Антеа — каза Гедер. — Откъде идвате?

— От Макиа. И пак там се връщаме. Проходът при Белин е затворен заради снега.

Гедер впери поглед в черните му очи. Прозрачните вътрешни мембрани се затвориха и отвориха, очите примигнаха, без да мигат. Гедер не можа да прецени дали мъжът го лъже. Възможно беше, разбира се, в Свободните градове да има и друг керван с тралгун в охраната. Не беше изключено тревогата да се окаже фалшива.

— И сте спрели тук?

— На една от каруците й се счупи ос. Преди малко я оправихме. Какво искате?

— Кой е капитанът на охраната ви? — попита Гедер.

Водачът на кервана се обърна, изплю се ядно на земята и посочи някакъв мъж, облегнат на една каруца. Първокръвен с приятно дружелюбно лице и излъчване на овладяна агресивност. Пясъчноруса коса, леко прошарена. Широки плещи. Можеше да е Маркъс Уестер. Можеше да е и хиляда други мъже.

— Как се казва?

— Таг — каза водачът на кервана.

Един от войниците на пътя зад него се обади, но твърде тихо, та Гедер да чуе какво казва. Друг му отвърна. Гедер усети как червенина пълзи от врата към страните му. Керванджията или го лъжеше, или не го лъжеше, и колкото по-дълго се колебаеше Гедер, толкова по-глупаво изглеждаше в очите на всички.

— Изкарай охраната си на пътя — каза той. — Коларите да застанат всеки при колата си.

— И защо да го правя?

Някой се изкиска. Смущението на Гедер премина в гняв.

— Защото ако не го направиш, ще заповядам да те убият — извика той. — И понеже имаш наглостта да ме разпитваш, искам да съберете всичките си оръжия и брони и да ги струпате на пътя на десет крачки от охраната си. А ако намеря и ножка за дялкане у някой колар, ще оставя трупа ти за угощение на враните.

Прозрачните мембрани се затвориха и отвориха отново. Водачът на кервана се обърна и тръгна към каруците. Гедер махна на заместника си да се приближи.

— Развърни хората си около каруците. Ако някой опита да се измъкне, върнете го. Жив, по възможност. Или мъртъв, ако се наложи. Ще претърсим до последния пирон.

— И воденицата ли? — попита заместникът му.

— Всичко — отвърна Гедер.

Тимзинът кимна и тръгна, като раздаваше заповеди. Гедер наблюдаваше каруците. Гледаше ги и усещаше как гневът и смущението му отстъпват пред чувство на тревога. Капитанът и керванджията си казаха нещо, после капитанът вдигна поглед, изгледа намръщено Гедер, сви рамене и се отдалечи. Ако имаше съпротива, тя щеше да дойде сега и щеше да е ожесточена. Гедер се размърда на седлото. Недозаздравялата рана на крака му се обади, пригласяше сякаш на тревогите му. Настана раздвижване при воденицата, при каруците. Колко ли войници имаше в охраната на кервана? Ако златото на Медеанската банка пътуваше в тези каруци, значи всеки колар щеше да е я мечоносец, я лъкометец. Мравки плъзнаха по гръбнака на Гедер и се разшаваха в косата му. Ако във фургоните имаше скрити стрелци, бедното му тяло скоро щеше да заприлича на игленик. Страх се размърда в корема му, все едно е ял развалена риба. Уж небрежно, Гедер обърна коня си и се оттегли зад линията на своите стрелци.

Ако се съдеше по изражението на хората му, не беше успял да заблуди никого.

Първият войник от охраната на кервана тръгна по пътя към тях. Беше жена и носеше в ръце десетина меча, както се носи наръч дърва. Остави ги на земята там, където беше наредил Гедер. После се приближи тънко момче — недорасляк, едва ли годен за военна служба, — и остави на купа два незапънати лъка и колчан със стрели. Нелепият парад продължи още известно време, без бързане, тъжната купчина оръжия и брони постепенно растеше. Накрая десетима охранители и хитрец с рошава коса излязоха на пътя без доспехи, отброиха десет стъпки от купчината и се подредиха зъзнещи на студа.

— Действайте — нареди Гедер.

Войниците тръгнаха напред с извадени мечове. Коларите стояха до колите си, някои се усмихваха, други се мръщеха, трети се оглеждаха смутено. Гедер поведе коня си в бавен кръг около малкия лагер. Звуците на претърсването сякаш го следваха — сърдити гласове, скърцане на дърво, дрънчене на метал. Гледаше как хората му вадят блокчета чугун от един фургон и ги хвърлят на земята. Един от войниците драсна с меч по чугуна, за да е сигурен, че отдолу не се крие злато, изръмжа разочаровано и продължи с претърсването.

Пладне наближи и превали. Надигна се студен вятър, подхвана снега и го завъртя около глезените им. Войниците бяха разтоварили всички каруци и фургони, огледали бяха конструкцията им и впрегатните животни. Ред беше на воденицата. Гедер се смъкна от коня си на брега на възголемия вир и плъзна поглед по празните каруци, замръзналите колари и безполезното слънце във воднистото небе. Един от коларите — болнаво на вид момиче със светла коса и кожа — клечеше край нахвърляните топове вълнен плат до каруцата си и се правеше, че не го вижда. Той обаче си даваше сметка какво вижда: дебел благородник, който ги тормози без причина. Прииска му се да иде при нея и да й обясни, че не е така. Че той не е такъв.

Вместо това й обърна гръб. Снежният прах навяваше по леда като вълни по вода. Гедер тръгна покрай брега в опит да се отърси от погледа на момичето. Някой идиот се беше пързалял с кънки — по леда имаше бели следи. Имали бяха късмет, че ледът не се е пропукал. Беше чел есе на тема колко време всяка от тринайсетте раси може да оцелее в ледена вода, преди да умре. Е, дванайсет всъщност. Удавените не бяха…

Спря още преди да осъзнае какво го е заковало на място. В края на езерото имаше дълга, не много дълбока снежна пряспа, вдадена в леда. Белите бразди от кънки изчезваха в нея, после се появяваха от другата й страна, сякаш кънкьорът е прелетял над пряспата. Или все едно пряспата не е била там, когато кънкьорът е минал оттам. Гедер се приближи. Снегът не изглеждаше нормално. Нямаше си заледена корица като другите преспи, а беше гладък като преметен с метла. Гедер вдигна поглед. Охранителите стояха на пътя от другата страна на кервана. Собствените му войници се тълпяха пред входа на воденицата. Той сведе отново поглед и бавно обиколи странната пряспа.

Дълбоки следи и драскулки бележеха ледената повърхност. На височината на глезена му нещо стърчеше, нещо черно и квадратно. Той клекна и разбута снега. Кутия, заровена до половината в прясно изрязания лед и покрита със сняг. И още кутии до нея, всичките с полепнала тънка ледена корица и грижливо скрити под фалшивата пряспа. Гедер вдигна поглед. Момичето при каруцата с вълна се беше изправило, гледаше го напрегнато какво прави. Гедер извади ножа си и откърти ключалката. Топази, янтари, изумруди и перли в златен и сребърен филигран, изящен като скреж по стъкло в мразовит ден. Той се дръпна назад, все едно скъпоценните камъни го бяха ухапали, а после, осъзнал какво виждат очите му, се изпълни с облекчение и доволство, слънце изгря в гърдите му, развърза възлите по изтерзаното му тяло и разтегли лицето му в широка усмивка.

Беше успял. Намерил беше липсващия керван и скритото съкровище на Ванаи. Дотук с Гедер Палиако, идиота, когото да похарчим с лека ръка. Дотук с извиненията какво обича да чете или защо шкембето му е голямо. О, да. Името му щеше да поеме назад към Камнипол и към крал Симеон на златна каляска и коне с рубини по юздите. Целият двор щеше да говори за него, най-висшите кръгове на кралството щяха да го хвалят, да го почитат и да вдигат наздравици в негова чест.

Само дето нямаше да стане така, разбира се. Не неговото име щяха да празнуват в Камнипол, а това на Алан Клин.

Алан Клин, който го бе унижавал многократно. Който му беше изгорил книгата.

Гедер си пое дъх — дълго и дълбоко, — после бавно издиша и затвори капака на кутията. След миг го вдигна отново, загреба две шепи скъпоценни камъни и ги пусна в пазвата си. Прекрасните камъчета натежаха приятно на кръста му, където коланът пристягаше здраво ризата. Гедер затвори кутията и я покри със сняг. Когато се изправи, гърдите му се изпълниха с безкрайна черна радост, пред която доволството му отпреди миг бледнееше. А когато тръгна назад към каруците, го направи с високо вдигната глава.

Момичето го гледаше. Гедер му се ухили, все едно поздравяваше стар приятел или любима. Или съучастничка. Вдигна за миг пръст пред устните си. „Не казвай никому.“

Момичето се ококори. И след миг кимна. „Няма да кажа.“ Идеше му да я разцелува.

Войниците вече бяха претършували воденицата под надзора на тимзина. Гедер забеляза, че разговорите замряха, когато той влезе в стаята, но този път, като никога, това не го притесни. Във воденицата миришеше на дим и мухъл, каменният под носеше следи от нощувката на керванджиите. При стената в дъното имаше метла. Беше още влажна, а на пода около нея имаше тъмно петно от вода. Гедер съзнателно не задържа погледа си върху нея, а попита:

— Намерихте ли нещо?

— Нищо, милорд — отговори заместникът му.

— Губим си времето тук — каза Гедер. — Събери хората. Продължаваме нататък.

Заместникът му се огледа. Един от войниците — млад тимзин с черни люспи, които лъщяха, все едно ги е полирал, — вдигна рамене.

— Милорд, още не сме претърсили мазето. Може да…

— Наистина ли мислиш, че има смисъл? — попита Гедер, а когато заместникът му не отговори веднага, добави: — Честно?

— Честно, не.

— Тогава събери хората и да тръгваме.

Водачът на кервана, седнал на ниско столче, изръмжа гърлено. Гедер се обърна към него.

— От името на империята и краля се извинявам за причиненото неудобство. — И придружи извинението с поклон.

— Не бери грижа — отвърна намусено керванджията.

Навън войниците вече се строяваха. Гедер се качи внимателно на седлото. Коланът му удържа. Скъпоценните камъни се впиха в кожата му, доста болезнено на места, но нито един не изпадна. Войниците от охраната на кервана го гледаха с добре изиграно безразличие. Гедер изтегли меча си от ножницата за поздрав, извъртя коня си и потегли в бавен ход. Колкото повече се отдалечаваха от кервана, толкова повече се отпускаше гръбнакът му. Слънцето, което вече се спускаше към хоризонта, грееше право в очите му. Гедер погледна през рамо да преброи войниците си, в случай че някой се е върнал назад или е останал при кервана. Всички бяха налице.

На билото Гедер спря. Заместникът му спря до него и каза:

— Можем да направим бивак на същото място като снощи, милорд. А на сутринта да тръгнем на югозапад.

Гедер поклати глава и отсече:

— На изток.

— Сър?

— На изток — повтори Гедер. — Жилеа не е далеч, а ми се ще да прекараме няколко дни на топло, преди да се върнем във Ванаи.

— Връщаме се? — попита заместникът му с грижливо лишен от емоции тон.

— Защо не? — каза Гедер и потисна напиращата си усмивка. — Така или иначе няма да намерим нищо.