Даниел Ейбрахам
Пътят на дракона (39)

Клара Анналий Калиам

Баронеса на Остерлингов хребет

— Милейди — поздрави я портиерът тралгун и се поклони.

— Добро утро, Андраш — каза Клара и се разкърши да отпусне схванатия си гръб. — Представа си нямаш колко се радвам да се върна в града. Много обичам имението, но през лятото там е непоносима жега. Винсен ще се… Помниш Винсен, нали? Той ще се погрижи за багажа ни, но не е лошо някой да му помогне.

— Да, милейди. Ако не бъркам, синовете ви са в лятната градина.

— Синовете?

— Капитан Бариат пристигна преди няколко дни — каза робът.

— Джори и Бариат в една и съща къща? Представям си как са ви измъчили.

Портиерът роб се усмихна.

— Хубаво е, че отново сте тук, милейди.

Клара потупа стареца по ръката, сетне побърза да избяга от затисналата площадчето жега в прохладата и сумрака на къщата. Признаците на немара се виждаха с просто око. Цветята във вазите бяха повехнали. Подът в преддверието не беше пометен, макар вятърът да беше навял мръсотия и боклуци. Въздухът беше задушен като в къща, където прозорците не са отваряни отдавна. Джори явно бе твърде снизходителен с прислугата. Или пък беше започнал да става разсеян като баща си. И в двата случая нещо трябваше да се направи.

Чу гласовете на момчетата още преди да е стигнала до градината. Гласът на Джори беше по-висок, по-пронизителен, по-настоятелен. Бариат, както винаги, изплюваше доводите си, все едно му горчат в устата. Още от деца двамата бяха като огън и дъжд, което не им пречеше да се обичат. Клара бе имала същите отношения със сестра си. „Ще я убия, но никой освен мен да не я закача.“ Любовта често е такава.

На стъпалата към по-ниската лятна градина Клара спря.

— Защото това е опростенчество, затова — тъкмо казваше Джори. — Случват се сто неща и всички те са свързани помежду си. Няма да има селски съвет, хубаво, но това заплашва ли ни с нов зърнен бунт? Ако Северобреж наистина е на крачка от поредната война за наследството, това ще отклони ли вниманието на Астерилхолд от нас? До какво ще доведе новият модел кораби на Холскар — до повече пиратство в Естинпорт и до по-малко в Тауендак? Не можеш да награбиш всичко това и да го смачкаш в едно. Светът не е устроен толкова просто.

— Вариантите за избор са по-малко, отколкото ти се иска, братко — отвърна Бариат. — Няма да намериш и един, който хем да е против селския съвет, хем да подкрепя Астерилхолд. Ако искаш едното, ще трябва да се примириш с другото. Никое семейство няма хем да се обяви против кръвосмешението между расите, хем да продължи търговията си с Боржа. Кралят не е скулптор с недокоснат камък пред себе си, който да извае по свой вкус. Не, той е като човек, който влиза в работилницата на скулптор и трябва да избере между статуите, които вече са там.

— И смяташ, че принцът е единственият начин, по който Симеон може да покаже благосклонността си към един или друг?

— Единственият значим начин — каза Бариат. — Ако негово величество отрупа Даскелин с всички възможни привилегии, но въпреки това изпрати сина си за повереник на Маас, това ще означава, че в дългосрочен план кралството ще бъде оформено според възгледите на Маас. Точно затова Исандриан…

— Но ако кралят…

Гласовете им се преплетоха, никой не слушаше какво казва другият и нишките на доводите им се вързаха на грозен възел. Клара слезе в градината, сложи демонстративно ръце на кръста си и каза високо:

— Ако така ще посрещате бедната си майчица, по-добре да ви бях дала за отглеждане на вълците.

Момчетата се ухилиха и скочиха да я прегърнат. Вече бяха големи, ръцете им бяха силни, миришеха на мъже и си бяха наклепали косите с масло за блясък. А сякаш само преди седмица ги беше люляла на ръце. А после момчетата й пак се разпалиха, говореха един през друг, само че този път в центъра на словесното меле беше тя и внезапното й пристигане, а не политиката на двора. Клара ги дари с по една широка усмивка и пристъпи сред пищната зеленина и светлите цветчета на лятната градина. Поне фонтанът беше в добро състояние и плискаше щедро вода по снагата на замислената, пък макар оскъдно облечена синайка от лят бронз. Клара приседна на ръба на фонтана и съблече пътния си жакет.

— Баща ви, бедничкият, си гризе ноктите у дома и аз, като услуга към него и към себе си, дойдох тук с доброто желание поне малко от малко да оправя нещата. Това идиотско заяждане на дребно вече ми провали половината сезон, а и непременно трябва да се видя със скъпата Фелиа.

Джори се облегна на една обрасла с бръшлян стена. Както бе скръстил ръце и смръщил вежди, беше образ и подобие на баща си. Бариат седна до Клара и се засмя.

— Липсваше ми. Никоя друга жена не би нарекла първия въоръжен конфликт по улиците на Камнипол от пет поколения насам „идиотско заяждане на дребно“ — каза той.

— И аз като всички съжалявам за кончината на скъпия лорд Фаскелан — каза остро Клара. — Но на идиотското държа.

— Мир, майко, мир. — Бариат вдигна ръце. — Права си, разбира се. Просто никой друг не го нарича с такива епитети.

— Ами да го наричат — каза Клара.

— Татко знае ли, че ще се срещаш с Маас? — попита Джори.

— Знае, и преди да си ме подхванал, да ти кажа, че ще ме охраняват през цялото време, така че бъди така добър и ми спести страшните приказки за лорд Маас и всичките ужасни неща, които щял да ми стори.

Двете й момчета се спогледаха.

— Майко — започна Джори, но тя го прекъсна с жест и се обърна любезно към най-големия си син.

— Явно си си взел отпуск от флотата, Бариат, скъпи. Как са бедният лорд Скестинин и онази нагримосана вещица, за която той има неблагоразумието да се ожени?

 

 

Улиците бяха пълни с хора. Карети тракаха по калдъръма. На пазара месари продаваха месо, пекари — хляб. Осъдени за дребни престъпления затворници чистеха улиците под надзора на въоръжени мъже в цветовете на краля. Черешите по протежение на улиците бяха натежали от зелен плод, който се зачервяваше сякаш пред очите на Клара. Работници висяха над Прореза и поправяха мостовете. Клара не можеше да повярва, че един град може да изглежда, да звучи и да мирише като в доброто старо време — и едновременно с това да се е сгънал на две от страх. Не беше за вярване, но беше факт.

Страхът личеше в малките неща. Търговци, които се смееха твърде шумно и с прекомерна готовност, караници кой е по-напред на опашката и чия карета е с предимство на пресечката, и каменните физиономии, които хората си надяваха несъзнателно, когато мислеха, че никой не ги гледа. Дори конете, изглежда, надушваха нещо, защото големите им влажни очи бяха някак по-опулени от нормалното, а стъпката им — едва доловимо по-нервна.

Решила бе да излезе с открита стол-носилка. Винсен Коу вървеше до четиримата носачи. Нещо бе сполетяло едното око на бедния човечец точно преди да тръгнат от Остерлингов хребет и червенеещата синина се разтичаше в зеленикавожълти отсенки по бузата му. Носеше доспехи от варена кожа със стоманени капси, на колана му имаше и меч, и кинжал. Ловджиите рядко запасваха толкова оръжие и това, заедно с насиненото око, придаваше на Коу вид на побойник.

Къщата на Фелдин Маас делеше общ площад с дома на Исандриан. Портите и на двете имения бяха от ковано желязо с изобилие от главозамайващи врътки, а мазилката, цветовете и декоративните елементи на къщите сякаш бяха дело на изпаднал в умопомрачение сладкар със слабост към пищната глазура. Къртин Исандриан беше в заточение, също като нейния Досън, и беше отвел в провинцията цялото си семейство с все прислугата. Чичото на Клара, Милус, си беше ударил силно главата на млади години и оттогава половината му лице беше отпуснато и празно. Споделеният площад на двете градски имения й напомняше за него — оживен в лявата си половина и мъртвешки празен в дясната.

Фелиа спря на стъпалата пред входа. Роклята й беше от лилаво кадифе със сребърно везмо на ръкавите и яката. Такава рокля би трябвало да й стои добре. Клара даде шала си на притичалия слуга и тръгна към братовчедка си. Фелиа хвана ръцете й и се усмихна напрегнато.

— О, Клара. Нямаш представа колко много ми липсваше. Ужасна година, ужасна. Заповядай, влез.

Клара кимна на портиера — ясуру със свиреп поглед, а не дартинката, която беше свикнала да вижда на вратата. Мъжът не отвърна на поздрава й. Клара пристъпи в сравнително прохладните сенки на преддверието.

— Хей! Я спри бе!

Клара се обърна, изненадана от грубия тон, и откри, че не тя, а Винсен Коу е обект на навикването. Ясуруто беше скочил на крака и стоеше настръхнал, опрял длан в гърдите на ловджията. Винсен го гледаше нетрепващо.

— Той е с мен — каза Клара.

— Никой не влиза въоръжен в къщата — изръмжа портиерът.

— Можеш да изчакаш тук, Винсен.

— С цялото ми уважение, милейди — каза ловджията, все така без да сваля поглед от ясуруто, — но не.

Клара вдигна ръка към бузата си. Фелиа беше пребледняла и кършеше ръце.

— Остави оръжията си тогава — каза Клара на Винсен. После се обърна към братовчедка си: — Надявам се можем да разчитаме на гостоприемство в дома ти.

— Разбира се — каза Фелиа. — Естествено, че… Разбира се, че можете.

Винсен Коу помълча още миг. Клара трябваше да признае, че Фелиа щеше да е по-убедителна, ако не беше повторила уверенията си три пъти. Винсен разкопча колана си и го връчи заедно с меча и кинжала на портиера. Ясуруто го взе и му кимна да влезе.

— Отслабнала си, откакто се видяхме за последно — каза Клара на братовчедка си. — Добре ли си?

Усмивката на Фелиа беше толкова крехка, че се пропука по краищата.

— Много е трудно. Откакто кралят отпрати Къртин и Алан, и вас, разбира се. Много е трудно, повярвай ми. Фелдин почти не спи. Ще ми се всичко това изобщо да не се беше случвало.

— Мъже — каза Клара и потупа Фелиа по ръката. Тя се дръпна инстинктивно, после, изглежда, съобрази, че не би трябвало да го прави, и кимна извинително. — И Досън не се побира в кожата си. Сякаш светът е свършил. Чака със затаен дъх всяка клюка от столицата.

— Обичам краля и Бог знае, че съм вярна на короната — каза Фелиа, — но Симеон забърка голяма каша, не мислиш ли? Не може да пращаш хора в изгнание заради някаква улична свада. Сега всички имат усещането, че се случва нещо ужасно. А не е така.

Тръгнаха по широкото стълбище от лъскав черен мрамор. От дъното на коридора зад тях се чуха мъжки гласове. Спореха за нещо, но Клара не различи думите. Единият глас беше на Фелдин Маас, другият й изглеждаше познат, но Клара не се сещаше чий е. Улови погледа на Винсен Коу и му кимна към коридора.

„Иди и разбери какво става.“

Ловджията поклати леко глава. „Не.“

Клара вдигна вежди. Вече бяха стигнали до горния етаж и Фелиа ги въведе в просторната дневна.

— Изчакай тук — каза Клара от прага.

— Както желаете, милейди — отвърна Винсен Коу и застана с гръб към стената като страж на пост, без ни най-малкия намек, че смята да се върне на долния етаж и да изпълни негласното й нареждане. Поведението му започваше да я дразни.

Дневната беше в нови цветове — оттенъци на червеното и златното, — но ниският диван до прозореца, който Клара харесваше, още беше на мястото си. Като добра домакиня, Фелиа й беше приготвила лула — изящно произведение на изкуството от кост и твърдо дърво. Клара я взе и я напълни с тютюн.

— Вече не знам какво да правя — каза Фелиа и седна на дивана. Наведе се напред с ръце между коленете, като изплашено дете. — Повтарям си, че не е толкова зле, но после се будя посред нощ и повече не мога да заспя. А Фелдин никога не е в леглото. Ляга си заедно с мен, но веднага щом заспя става и се захваща с писмата и срещите си.

— Времената са трудни — каза Клара. Запали лулата с тънката сребърна свещ, оставена за тази цел, и дръпна дълбоко.

— Симеон щеше да даде принца за повереник на Къртин. Сега обаче, когато Къртин е в изгнание, всички се борят със зъби и нокти за настойничеството. Мисля, че… мисля, че Симеон може да избере Фелдин. Току-виж на мен се паднало да възпитавам принц. — Фелиа се изкиска. — Можеш ли да си ме представиш как възпитавам принц?

— Астер е момче — каза Клара. — Аз съм отгледала три момчета. Възпитанието им се състои най-вече в това да държиш чупливите предмети на високо.

— То и мъжете са същите — каза Фелиа. — Изобщо не се замислят какво може да счупят.

Клара издиша облаче сладък дим, преди да отговори.

— Точно в това е въпросът, нали? Имаме проблем, който преля от нашия двор и вече залива Северобреж и Астерилхолд. Бас държа, че Саракал и Холскар също са нащрек.

— Така е. Нащрек са.

— В такъв случай, скъпа — каза Клара със съзнателно лековат тон, — какво да направим двете с теб, за да разрешим проблема?

— Изобщо не разбирам защо се впрягат толкова. В миналото Астерилхолд, Антеа и Северобреж са били васални на Върховните крале. Изпоженили сме се помежду си. На практика вече сме едно кралство, като си помислиш.

— Това е много вярно — каза Клара и седна до братовчедка си. Фелиа подръпваше разсеяно роклята си, махаше кончета и прашинки, които не бяха там.

— Не разбирам защо приказват за мечове, лъкове и прочие. Никой не иска война, сигурна съм. Не искат, нали? Защото какво ще спечелят едните или другите? Не е като да не сме едно кралство, нали?

— Да, но докато в Камнипол има един трон, а в Калтфел — друг, ще дрънчат с оръжията, неизбежно е — каза Клара. — Защото те точно това правят, нали?

Фелиа се стресна. Очите й се разшириха повече от нормалното, пръстите се впиха в коленете й до побеляване. Виж, това вече беше интересно. Клара се изкашля и продължи, уж не е забелязала нищо.

— Номерът е да направим така, че всички да си запазят честта ненакърнена и в същото време да склонят на дребни отстъпки. Знам, че Досън няма да се вразуми, освен ако не измислим как да му отворим очите за здравия разум, без да го подлагаме на унижение. Предполагам, че и твоят Фелдин е същата стока.

— Но той печели. Смята, че е спечелил, а и ако принцът наистина дойде да живее при нас…

Клара изчака.

— Знаеш, че се възхищавам на Досън — продължи Фелиа. — Той винаги е толкова непоклатим в убежденията си. И дори когато е бил груб с Фелдин, то е защото вижда света такъв, какъвто той би искал да бъде. А не заради гняв или злоба, сигурна съм.

— Е, аз не бих стигнала чак дотам, че да нарека скъпия си съпруг незлоблив, но разбирам какво искаш да кажеш.

Фелиа се изкиска нервно. Раменете й бяха сгърбени като на човек, който се е стегнал да поеме удар.

— Чу ли, че Раниа Хирен е бременна? — попита тя. Клара проведе кратък вътрешен спор със себе си и реши да угоди на Фелиа. Нека смени темата, щом иска.

— Пак ли? За кой път й е?

— За осми, ако броиш само живородените. Иначе — за единайсети.

— Не знам откъде намира сили — каза Клара. — Но явно и мъжът й си го бива. Раниа е най-милото същество, което познавам, но след като роди близнаците, съвсем провисна, горката. Не е тя виновна, разбира се. Просто кожата й е такава.

— И моята е същата, между другото — вметна Фелиа. — Страх ме хваща като си помисля как ще изглеждам след първото си дете.

— Ти си млада, миличка. Сигурна съм, че лесно ще влезеш във форма. Нали няма да се обидиш, ако те попитам имате ли напредък по този конкретен проект?

Фелиа се изчерви, но се и поотпусна. Креватните клюки и потайностите на женската плът може да не бяха най-деликатната тема за разговор, но бяха по-безопасни от политиката и слуховете за война. Близо час Клара остави разговора да се върти около дреболии, като грижливо оставяше на братовчедка си отворени вратички към темата за мъжете им и за заплахата, надвиснала над града като дим от пожар. Фелиа нито веднъж не се възползва от предоставената възможност. Това само по себе си беше красноречиво.

Когато дойде време да си тръгва, Клара завари Винсен Коу там, където го беше оставила, прав до стената и зяпнал намусено празния въздух. Тръгнаха по стълбите и Фелиа я хвана под ръка. С всяка крачка все повече се облягаше на нея — явно разговорът я беше успокоил толкова, колкото беше притеснил Клара. При входната врата Винсен си взе оръжията от ясуруто, а Фелиа прегърна Клара за довиждане. Носачите притичаха със стола-носилка, Клара се уви с шала си и малката им процесия потегли. Тъкмо излизаха на малкия частен площад, когато лулата в ръката й угасна, останала без тютюн, и Клара си даде сметка, че неволно я е взела със себе си. Изтръска пепелта от чашката, като внимаваше да не изцапа Винсен, който вървеше пеша до носилката.

— Подслушвал си, предполагам? — каза тя, повишила глас, за да надвика шума на улицата.

— Разбира се, че не, милейди.

— О, моля те, Винсен — каза тя. — Не съм тъпа. Каква част от разговора ни чу?

След кратка пауза ловджията вдигна рамене.

— Почти всичко, милейди. Тя говореше тихо, докато ви разказваше за оплодителните си проблеми, вие пък се смеехте на коментарите относно любовницата на лорд Сонен.

— Но първата част си я чул значи. За моя съпруг и за нейния?

— Да.

— Според теб защо Фелиа се е вторачила до такава степен в общата история на Астерилхолд и Антеа? И защо все повтаряше, че са „на практика едно кралство“?

— Ако трябва да гадая, милейди, навярно защото очаква въпросният исторически епизод да се повтори.

Погледна я и от изражението му — овладяно, спокойно и сурово — Клара отсъди, че са на едно мнение. Без значение какви връзки по права и съребрена линия свързваха двете кралства, какви исторически прецеденти съществуваха и каква политика се водеше, Антеа и Астерилхолд никога нямаше да се обединят под една корона, докато Симеон и Астер са живи. А Фелиа неволно се беше издала, че смята обединението им за възможно. За вероятно дори. А всичко сочеше, че принц Астер скоро ще заживее под нейния покрив.

Логичното заключение беше, че Фелдин Маас и чуждестранните му поддръжници планират да убият принца.

— Е — каза Клара с въздишка. — Значи край на надеждите ми да ги помиря.