Даниел Ейбрахам
Пътят на дракона (41)

Досън

— Не искам да чувам — каза крал Симеон. Изминалите месеци не му бяха простили. Кожата му сивееше, устните му имаха нездрав син оттенък. Капчици пот оросяваха челото му, макар в стаята да не беше топло. — За бога, Досън. Чуй се само. Върна се от изгнание едва вчера — вчера, — а вече подхващаш старата история.

— Но ако Клара е права и Маас крои планове да убие Астер…

Симеон удари с длан по масата. Заседателната зала изкънтя, а мълчанието, което последва, се нарушаваше само от птича песен и тихия плисък на фонтана отвън. Стражите покрай стената в дъното стояха като статуи, както винаги, безразлични статуи с брони в цветовете на града и с мечове на кръста. Досън се зачуди какво ли биха казали тези мъже, ако някой си направи труда да ги попита. Все трябваше да има някой, който да вразуми Симеон. Това, уви, явно не беше по неговите сили.

— Ако се бях вслушал в съвета ти — каза кралят, — Исандриан щеше да вдигне народа на въстание. А ето, че вчера беше тук, преви коляно пред мен, помоли за прошка и се закле в живота си, че наемническият бунт не е бил негово дело.

— Все е бил нечие дело, ако не негово — каза Досън.

— Аз съм твоят крал, барон Остерлинг. И съм напълно в състояние да управлявам кралството.

— Симеон, ти си мой приятел — каза тихо Досън. — Познавам кога си уплашен до смърт. Не можеш ли да го отложиш за следващата година?

— Какво да отложа?

— Настойничеството. Избора на настойник за принца. Дворът затваря след три седмици. Просто кажи, че събитията са отклонили вниманието ти другаде и още не си взел решение. Спечели си време.

Симеон стана. Ходеше като старец. Листата на дърветата зад прозореца още бяха зелени, но вече губеха лятната си свежест. Лятото умираше, много скоро зеленото щеше да отстъпи пред червеното и златното на есента. Красиви цветове и все пак цветове на смъртта.

— Маас няма причина да мисли злото на Астер — каза кралят.

— Той е в контакт с Астерилхолд. Заговорничи с тях…

— Ти заговорничеше с Макиа по време на Ванайската кампания. Лорд Даскелин танцуваше със Северобреж. Лорд Тремонтер е подозрително близък с посланика на Боржа, а миналата година лорд Арминин прекара повече време в Холскар, отколкото в Антеа. Какво, да екзекутирам всеки благородник, който поддържа връзки с чужбина, това ли искаш? Значи трябва да екзекутирам и теб. — Симеон дишаше на пресекулки. Облегна се на прозоречния перваз. — Когато умря, баща ми беше една година по-млад, отколкото съм аз сега.

— Помня.

— Маас има съюзници. Всички, които харесваха Исандриан и Клин, се стекоха под неговото знаме.

— А моите — под знамето на Даскелин.

— Ти нямаш съюзници, Досън. Ти имаш врагове и почитатели. Дори момчето на Палиако не можа да задържиш при себе си, когато то беше героят на деня. Лерер предпочете да го прати на края на света, вместо да го остави под твоята опека. Врагове и почитатели.

— А ти от кои си, кралю?

— И от двете. Още откакто ми отне онова синайско момиче на турнира. Бяхме на дванайсет.

Досън се засмя. Кралят се усмихна предпазливо, а после и той избухна в смях. Обърна гръб на прозореца и се отпусна тежко на стола си.

— Знам, че не одобряваш действията ми — каза той. — Но вярваш или не, аз правя всичко по силите си. Само че има страшно много неща, с които да жонглирам, а съм много уморен. Непоносимо уморен.

— Поне не давай Астер на Маас. Не ме интересува, че бил най-влиятелният човек в двора понастоящем. Намери някой друг.

— Благодаря ти за съвета, стари приятелю.

— Симеон…

— Не. Благодаря ти. Това е всичко.

В преддверието слугите върнаха на Досън меча и кинжала му. Симеон от години не беше спазвал старата традиция посетителите му да влизат в стаята за частни аудиенции невъоръжени, а сега я беше възродил. Лош знак, знак за падение. Досън нагласи в движение токата на колана с оръжията и излезе навън. Въздухът беше топъл, слънцето тежеше в небето, но вятърът хапеше. Меката задушлива топлина на лятото си беше отишла. Досън не прие подадената за помощ ръка на портиера и се качи в каретата си.

— Милорд? — извика въпросително слугата на капрата.

— Към „Великата мечка“ — каза Досън.

Камшикът изплющя и каретата се юрна напред, обърнала гръб на четвъртитите кули и яките порти на Кралски шпил. Досън се облегна. Друсането на каретата пращаше болезнени шипове по протежение на гръбнака му. Първо пътуването от Остерлингов хребет, после и часовете чакане, докато негово величество го вмести в програмата си. Нищо особено на пръв поглед, но ето че беше уморен и го мъчеха болежки.

Когато беше млад, изминаваше разстоянието от Остерлингов хребет до столицата на кон, спираше само колкото да смени конете, пристигаше броени минути преди да започне балът на кралицата и танцуваше до сутринта. Най-вече с Клара. Звучеше му като история от житието на друг човек, само дето още помнеше роклята на любимата си и аромата на парфюма й. Прогони спомена преди въображаемият образ на младата Клара да го е възбудил. Искаше да влезе с изправен гръб в клуба, а макар да беше вече стар, още не беше мъртъв.

„Братството на Великата мечка“ възправи фасадата си от черен камък и позлатени метални орнаменти, цветовете на Неумиращия град. Карети и файтони задръстваха улицата, файтонджиите викаха и плющяха с камшици в опит да се доберат до място, което ще съкрати до минимум разстоянието, което господарите им трябва да изминат пеша. Въздухът вонеше на пресни конски фъшкии, стъпкани и размазани по паважа от стотици копита. Досън се замисли дали да не слезе тук и да измине оставащото разстояние пешком, но това би било под достойнството му, затова се задоволи да наругае водача на впряга си, че се бави и не си разбира от работата. Когато най-сетне стигнаха до клуба и портиерът притича със стъпенката, Досън се чувстваше значително по-добре.

Клубът го посрещна с обичайната си атмосфера от тютюнев дим, горещина и музика, на която никой не обръщаше внимание, защото хората идваха тук да разговарят. Досън даде куртката си на едно слугинче, което я взе, поклони се и изтича нанякъде. Когато влезе в голямата зала, неколцина мъже се обърнаха да аплодират завръщането му с различна степен на задоволство и сарказъм. Врагове и почитатели. Досън се сгъна в поклон, който можеше да се чете и като признателност, и като насмешка — според случая, — после си взе чаша подсилено вино и тръгна към по-малките зали вляво.

В средата на една от залите имаше голяма кръгла маса. Десетина мъже бяха насядали около нея и говореха един през друг. А сред тарапаната от тела и остроумие се мъдреха дългата коса на Исандриан и грубоватото лице на сър Клин. Исандриан го видя и се изправи. Поклонът му приличаше повече на кимване. Може да беше заради светлината, но на Досън му се стори, че Исандриан изглежда някак по-слаб, при това не само физически. Сякаш изгнанието действително го беше смирило. Разговорите около масата взеха да затихват, сякаш сътрапезниците бяха усетили, че нещо се случва, дори онези от тях, които бяха твърде подпийнали или тъпи, за да разберат какво. Досън извади кинжала си в дуелистки поздрав и Исандриан се усмихна почти одобрително.

В дъното на залата имаше стаи за частни срещи, най-малката от които беше с размерите на карета. Тапицираните с тъмна кожа скамейки поглъщаха малкото светлина от свещите. Даскелин си беше избрал един ъгъл, откъдето да вижда кой влиза в залата и кой излиза. Седеше с гръб към стената, мечът му почиваше в ножницата си, но достатъчно близо, за да го грабне при нужда.

— Е — каза Досън и седна на скамейката срещу него. — Виждам, че докато мен ме нямаше в Камнипол, ти си пропилял с лека ръка всичките ни ресурси.

— И на мен ми е приятно да те видя — отвърна Канл Даскелин.

— Как паднахме толкова ниско? Преди няколко месеца защитихме успешно столицата от чуждестранни мечове, а сега яздим след Фелдин Маас. Имаш ли отговор на това?

— Дългия отговор ли искаш, или краткия?

— Дългият по-малко ли ще ме ядоса?

Даскелин се наведе напред.

— Маас има финансова подкрепа, а ние нямаме. Всичко бях уредил. Или така поне си мислех. А после нещо в сметководните книги се промени и Кларк отпраши за Биранкор.

— Така ти се пада, като работиш с банкери.

— Няма да се повтори — мрачно отвърна Даскелин.

Досън знаеше, че по-многословно извинение от това няма да получи, затова реши да не дълбае повече. Вместо това си допи чашата, наведе се към вратата и потропа с пръсти по нея. След миг едно от слугинчетата дотича да му я напълни.

— Как точно стоят нещата в момента? — попита той, след като момичето си тръгна.

Даскелин поклати глава и изсъска през зъби:

— Ако се стигне до бойни действия, ще удържим своето. Все още има достатъчно земевладелци, които мразят Астерилхолд и ще се стекат под знамената ни.

— А ако Астер умре преди да се е възкачил на трона?

— Тогава не ни остава друго, освен горещо да се молим кралският скиптър на негово величество още да върши работа, защото един нов наследник от мъжки пол ще е единствената ни надежда. Накарах генеалога си да прегледа архивите. Оказва се, че Симеон има братовчед в Астерилхолд, който може да предяви законни претенции към трона.

— Законни? — повтори Досън и се наведе напред.

— Боя се, че да. На всичкото отгоре въпросният братовчед е привърженик на селските съвети като принципна част от управлението. Стигне ли се дотам, ще загубим онази четвърт от поддръжниците си, които имат повече здрав разум, отколкото смелост. Другите ще се съберат около Ойер Веренин или евентуално около Умансин Тор, всеки от които може също да предяви претенции. Астерилхолд ще подкрепи своя човек с помощта на групичката около Исандриан и Маас, ще се стигне до гражданска война и ние ще я изгубим.

Даскелин плесна с ръце. Свещта над него изпращя. Слугинче извика в съседната зала, мъж се разсмя. Виното изведнъж се стори на Досън кисело и той остави чашата и попита:

— Възможно ли е точно това да е бил планът от самото начало? Маас да е използвал Исандриан, Клин и цялата шумотевица около селските съвети, за да докара нещата дотук? Дали през цялото време не сме се целели в грешната мишена?

— Не е изключено — отвърна Даскелин. — Или пък Маас е видял шанс да излезе напред и се е възползвал. Ще трябва да го питаме, макар че едва ли ще ни каже истината.

Досън плъзна пръст по ръба на чашата си и кристалът звънна нежно.

— Астер не трябва да умира.

— Всичко умира. Хора, градове, империи. Всичко — каза Даскелин. — Въпросът е кога.

 

 

Досън вечеря със семейството си в неофициалната трапезария. Печено свинско с ябълки и мед, прясно изпечен хляб с цели скилидки чесън в него. Ленена покривка на масата. Керамични съдове от Фар Сирамис и излъскани сребърни прибори. Със същия успех можеше да са му поднесли пепел върху ръждясала тенекия.

— Гедер Палиако се е върнал — каза Джори.

— Сериозно? — възкликна Клара. — Къде изобщо е бил? Едва ли е било на юг, там има твърде много хора, които загубиха близки и приятели във Ванаи. Не можеш да очакваш нечие гостоприемство, ако си причинил смъртта на любимата братовчедка или нещо такова. Така де, не е реалистично. В Холскар ли е бил?

— В Кешет — каза Джори с пълна уста. — Довел си е личен хитрец.

— Браво на него — каза Клара. Разклати звънчето да повика слугинята, която им сервираше, после смръщи вежди. — Не се налага да му организираме поредния банкет, нали?

— Не — отвърна Досън.

Знаеше какво правят, разбира се. Джори насочваше разговора към стари и незначителни теми. Клара ги подхващаше многословно и превръщаше всичко във въпрос, на който той да отговори. Това беше обичайната стратегия, с която го изваждаха от мълчанието му в трудни моменти. Но тази вечер мислите му тежаха твърде много.

Мислил бе дали да не убие Маас. Би било трудно, разбира се. Не можеше да го нападне директно. Първо, защото Маас със сигурност очакваше нещо такова и вероятно бе взел мерки. Второ, при провал симпатиите към Маас в двора щяха да нараснат неимоверно. Идеята да го предизвика на дуел и после уж по погрешка да го убие имаше своите добри страни. Двамата се бяха дуелирали достатъчно често, за да не изглеждат нещата нагласени, а грешки ставаха постоянно. Остриета потъваха по-надълбоко от предвиденото. С лекота загърби факта, че Фелдин е по-млад, по-силен и че изгуби последния им дуел само защото той успя да го надхитри. Идеята продължаваше да му допада.

— Истината е — каза Бариат, когато слугинята влезе, — че тази лодка потъва, а ние се опитваме да изгребем водата със сито.

— Какво имаш предвид? — попита Джори.

— Симеон е моят крал и аз бих жертвал живота си за него като всеки друг — каза Бариат, — но той все по-често губи контрол върху ситуацията. Татко успя да спре онази лудост с Едфортската харта, сега пък в Астерилхолд плетат козни. Дори да сложим край на това, ще възникне нова криза, после още една и така до безкрай.

— Не мисля, че това е подходяща тема по време на вечеря, скъпи — каза Клара и взе чаша разредено вино от слугинята.

— Нищо, нека си говори — каза Досън. — И без това всички си го мислим същото.

— Поне пред прислугата се въздържайте — каза Клара. — Иначе кой знае какво ще си помислят хората ни.

Слугинята побърза да излезе, изчервена до уши. Клара я изчака да затвори вратата, после кимна на най-големия си син.

— Антеа има нужда от крал — каза Бариат. — Но вместо крал има добър чичко. Не ми е приятно аз да съобщавам лошата новина, но във флотата само за това се говори. Ако лорд Скестинин не натискаше капитаните да наблягат на камшика и да хвърлят размирниците в морето при рибите, досега да е избухнал бунт. Най-малко един, ако не и повече.

— Не го вярвам — каза Клара. — Бунтовете са нещо много просташко и много късогледо. Сигурна съм, че мъжете в кралския флот не биха се унижили дотам.

Бариат се засмя.

— Майко, ако искаш разговорът да стане съвсем неподходящ за вечеря, мога да ти разкажа това-онова за униженията, на които се подлагат моряците един друг.

— Но Симеон е кралят, а Астер е още дете — каза Джори. Смел опит от страна на момчето, помисли си Досън, да удържи разговора встрани от поредния обрат. — Едва ли очаквате да са нещо по-различно от това, което са.

— Съгласен съм с теб, момчето ми — каза Досън. — Ще ми се да не бях, но уви.

— Най-добре би било — каза Бариат — Симеон да намери на принца такъв настойник, който да е достатъчно непреклонен да го опази и достатъчно почтен да абдикира, когато му дойде времето. Едно регентство може да трае осем или десет години и когато Астер седне на трона, ще завари кралство в добър ред.

Джори изсумтя присмехулно и Бариат стисна зъби.

— Я стига — каза Джори. — Регент, който е способен да реши всичките проблеми на кралството за десет години, едва ли ще сдаде властта с готовност. По-скоро ще сложи короната на собствената си глава.

— Прав си — каза Бариат. — И това би било ужасно, нали?

— Започваш да ми звучиш точно като хората, срещу които се борим, братко.

— Ако ще се карате, ставайте от масата — смъмри ги Клара. Джори и Бариат сведоха поглед към чиниите си и измърмориха по едно: „Извинявай, мамо.“ Клара кимна доволно. — Така е по-добре. Освен това е безполезно да се карате за проблеми, които не са ваши, вместо да обсъдите онези, които ви засягат пряко. Просто трябва да убедим Симеон, че бедният Фелдин се е забъркал много сериозно с онези ужасни хора в Астерилхолд.

— Не е толкова лесно — каза Досън.

— Напротив — възрази Клара. — Фелдин все трябва да пази някакви писма, нали? Точно това спомена Фелиа. Че вечно се занимавал със срещите и писмата си.

— В писмата до чуждестранните му приятели едва ли фигурират доказателства за държавна измяна, майко — каза Бариат. — „Скъпи лорд Еди-кой-си, радвам се, че ще ми помогнете да убия принца.“

— Не е нужно да го има черно на бяло всъщност — каза Джори. — Ако намерим доказателства, че си пише с онзи братовчед, който има законни претенции за трона, това може да се окаже достатъчно.

— Винаги можеш да съдиш за хората по това с кого си пишат — доволно заяви Клара. — Остава да се доберем някак до писмата, разбира се, но пък Фелиа така се зарадва да ме види, че лесно ще я убедя да ме покани пак. А за всеки случай уредих онзи майстор бродирач да дойде и да ни покаже моделите си. Бродерията изглежда простичка на пръв поглед, но по-сложните бодове могат да вбесят човек. Което ми напомня, Досън, скъпи, че за утре ще ми трябва задната гостна с хубавата светлина. Поканила съм още три жени, общо ставаме пет, защото би било твърде подозрително, ако поканя само Фелиа. Няма да те затрудня, нали?

— Какво? — каза Досън.

— Задната гостна с хубавата светлина — повтори Клара, като обърна глава към него и вдигна вежди, без да отделя поглед от месото, което режеше в чинията си. — Бродерията изисква силна светлина, повярвай ми. Ако…

— Коткаш Фелиа Маас?

— Тя живее с Фелдин — изтъкна Клара. — А дворът скоро затваря, така че излишното чакане е неразумно, нали?

Имаше блясък в очите й, а ъгълчетата на устата й се бяха извили опасно. Съпругата му съвсем определено се забавляваше, реши Досън, и сръга мислите си да настигнат нейните. Ако Клара успееше да убеди братовчедка си да пусне някои хора в къщата на Маас…

— Какво си намислила, майко? — попита Бариат.

— Да спася кралството, скъпи — каза тя. — Яж си гарнитурата. Какво само я местиш в чинията и ровиш като кокошка. Не ти се получаваше като беше малък, така че не ми пробутвай същия номер сега.

— Той няма да ни повярва — каза Досън. — Маас ще ме обвини във фалшифициране и Симеон ще повярва на него. Ще реши, че това е поредният ми опит да окалям Фелдин. Но току-виж се оказало достатъчно да промени решението му за настойника на Астер.

— Поредният завой в кралското мнение? — каза Бариат. — От това ли имаме нужда наистина? Какво искаме от краля — да го тласнем към решителни действия или да го спъваме на всяка крачка?

— А не може ли да използваме някой друг? — каза Джори. — Някой, който не е обвързан нито с нас, нито с Маас.

— Какво ще кажете за момчето на Палиако? — попита Клара. — Знам, че изглежда малко заплеснат, но пък с Джори се разбират добре, а и нищо не го свързва с твоя вътрешен кръг, скъпи.

Досън лапна поредната хапка свинско. Дъвчеше бавно, даваше си време за размисъл. В интерес на истината месото не беше лошо. Солено и сладко, с малко огън от черен пипер за фон. Доста вкусно всъщност. Усети усмивка да разтяга устните му и си даде сметка, че от доста време не се е усмихвал.

— Не знам, да ти кажа — поклати глава Джори, но Досън махна с ръка да го прекъсне и каза:

— Палиако ни беше полезен във Ванаи. После помогна да потушим наемническия бунт. Досега се показа като удобен инструмент. Не виждам защо да не ни послужи и сега.