Даниел Ейбрахам
Пътят на дракона (40)

Ситрин

Вятър тресеше кепенците и съскаше в прозорците. Утринното слънце беше нетърпимо. Светът беше гаден, гадеше й се от него. Ситрин се обърна в леглото и притисна с ръка гърлото си. Не искаше да става и определено не смяташе да ходи до Големия пазар. Подобно усилие би я убило.

Някъде в прашните кьошета на главата й един гласец мърмореше тревожно. Мрънкаше, че не можела да остане в леглото. Че трябвало да слезе в кафенето, защото…

Защото…

Ситрин изпсува грозно, а после, без да отваря очи, повтори псувнята бавно и високо. Имаше уговорена среща с представител на кожарската гилдия. Трябваше да обсъдят застраховката преди корабите да излязат отново в открито море. Не оставаше много. Броени дни най-вероятно. Най-много две седмици. После трижди проклетите кораби щяха да отплават покрай брега, надпреварвайки се с края на сезона. Щяха да спрат на едно-две от северните пристанища, да договорят някоя и друга сделка и после да пуснат котва за зимата, изчаквайки корабите от Фар Сирамис да стигнат до остров Нарин и всичко да започне отначало. Цикълът се беше повтарял стотици пъти и сигурно щеше да се повтори още сто пъти по толкова, до края на света, без значение дали Ситрин ще стане от кревата.

Надигна се. Стаята беше в пълен безпорядък. Празни шишета и мехове от вино се въргаляха по пода. Нов силен повей блъсна прозорците и въздухът се раздвижи, първо в едната посока, после обратно. Направо да ти се доповръща. Стана бавно от леглото и се огледа за рокля, която да не вони на пот. По някое време през нощта явно беше ритнала цукалото, защото локвичка студена пикня попиваше необратимо в дюшемето. Единствените чисти дрехи май бяха панталоните и грозната блуза на каруцарчето Таг. Но и те щяха да свършат работа. В чантата й бяха останали няколко сребърни монети и Ситрин ги пъхна в джоба на Таг.

Заслиза по стълбите и в края им се почувства почти човешки. Излезе на улицата, свърна към входа на банката и каза:

— Хлебарке.

Дребният тимзин скочи на крака и само дето не й козирува.

— Магистра Ситрин. Капитан Уестер и Ярдем тъкмо излязоха да приберат вноските от пивоварната северно от стената и от двамата касапи на крайбрежната. Барт и Корисен Моут отидоха с тях. Енен спи отзад, щото беше нощна смяна, а Ахариел отиде да купи наденички и всеки момент трябва да се върне.

— Искам да ми свършиш нещо — каза Ситрин. — Иди в кафенето и кажи на онзи от кожарската гилдия, че няма да отида. Кажи му, че съм болна.

Прозрачните мембрани в очите на момчето примигнаха смутено.

— Капитан Уестер рече да стоя тук — каза то. — Енен спи и той искаше някой да е тук, в случай че…

— Аз ще остана, докато ти или някой от другите не се върнете — каза Ситрин. — Може и да се чувствам полумъртва, но все ще мога да вдигна тревога при нужда.

Хлебарката явно още се колебаеше и това подразни Ситрин.

— Аз плащам на Уестер — каза тя. — Както и на теб. Така че тръгвай.

— Д-добре, магистра.

Момчето хукна навън. Ситрин постоя на прага, вперила поглед в тъмните му крака, които се отваряха и затваряха като ножици. В края на улицата момчето отскочи от пътя на каруца, натоварена с прясно уловена риба, свърна зад ъгъла и изчезна.

Ситрин преброи бавно до дванайсет, в случай че по някаква причина Хлебарката реши да се върне. После излезе на улицата и затвори вратата. Вятърът духаше насреща й, вдигаше прах и слама, но тя примижа и стигна до кръчмата.

— Добрутро, магистра — поздрави я кръчмарят, докато очите й се нагаждаха към сумрака. — Връщате се вече?

— Така изглежда — каза тя и извади монетите от джоба си. — Ще взема каквото може да се купи с тези.

Кръчмарят взе монетите, претегли ги в шепа и каза:

— Вашите момчета не прощават на виното.

— Не е за тях — каза тя и се ухили. — Всичкото е за мен.

Той се разсмя. Този нов вид лъжа Ситрин беше открила наскоро — да изрича с усмивка голата истина, така че околните да я приемат за шега. „Не е за тях, всичкото е за мен. До зимата току-виж ме турили в пранги. Каквото и да направя ще е без значение.“

Кръчмарят се върна с две тъмни бутилки вино и бъчонка бира. Ситрин прихвана бъчонката под мишница, взе по една бутилка в ръка и изчака кръчмарят да й отвори вратата. Сега вятърът й духаше в гръб, тласкаше я, сякаш я подканяше да се прибере по-бързо вкъщи. Небето над нея беше синьо, прошарено с рехави бели облаци, но във въздуха миришеше на дъжд. Есента в Порте Олива имаше лоша репутация, а лятото определено беше на свършване. Някой и друг облак от време на време определено можеше да се преглътне.

Ситрин не се върна в общото помещение, а вместо това тръгна към своите стаи. Не беше лесно да изкачи тясното стълбище с бъчонката под мишница. На най-горното стъпало си фрасна лакътя в ръба на стената. Пръстите й изтръпнаха от удара, но не изпусна бутилката.

Беше забравила за разлятата по пода пикня, но вече се чувстваше достатъчно добре да отвори прозореца и да изхвърли съдържанието на нощното гърне в уличката отзад. Изтърка разлятото с една мръсна долна риза, после изхвърли и нея през прозореца. Предния ден беше изяла парче мазна наденица и крайшник черен хляб. Знаеше, че трябва да е гладна, но не беше. Изу каруцарските си ботуши, отвори едната бутилка вино и се настани в леглото, опряла гръб на таблата.

Виното сладнееше, но не беше слабо. В първия миг стомахът й се разбунтува, сгърчи се като риба в тиган и Ситрин взе да отпива на малки глътки, докато гаденето премине. Главата й пулсираше зловещо, предвестник на много по-силна болка. Вятърът утихна за миг, потапяйки я в тишина. Някъде отдолу се чуха гласовете на двамата картадами от банковата охрана.

Жената — Енен — се засмя. Топлина и мир плъзнаха в кръвта на Ситрин. Отпи една последна дълга глътка от бутилката, обърна се и я остави на пода. Мракът зад очите й беше уютен и дълбок. Подновеният рев на вятъра идваше сякаш от много далеч, мислите й избиха искра и се хързулнаха. Чудати асоциации се заредиха на случаен принцип.

Обзе я усещането, че магистър Иманиел й е оставил нещо за капитан Уестер. Май беше свързано с ванайските канали, които се вливали в пристанището на Порте Олива, а също с билки и подправки, заринати в сняг. Без да пресича отчетливи граници между бодрост и дрямка и между дрямка и сън, съзнанието й се стопи в мрака. Времето спря, после се раздвижи отново, сритано от смътното впечатление за гневни гласове в далечината, после спря пак.

— Ставай.

Ситрин успя някак да отвори очи. Капитан Уестер стоеше на прага, скръстил ръце. Светлината беше слаба, градът тънеше в здрач под облаци.

— Ставай — повтори той. — Веднага.

— Махай се — каза Ситрин.

— Казах ти да станеш от проклетото легло!

Ситрин се надигна на лакът. Стаята се люшна.

— И какво да правя след това? — попита тя.

— Вече пропусна пет срещи — каза Маркъс. — Хората ще започнат да приказват, а започнат ли, с теб е свършено. Затова ставаш и почваш работа.

Ситрин го зяпна невярващо. В стомаха й се надигна гняв.

— Няма работа — каза тя. — Свърши се. С мен се свърши. Имах своя шанс и го пропилях.

— Говорих с Кахуар Ем. Не си струва да се цупиш заради него. А сега…

— Кахуар? На кого му пука за Кахуар? — повиши глас Ситрин и седна в леглото. Не помнеше да е разливала вино по туниката си, но материята лепнеше неприятно по кожата й. — Заради договора е. Включих се в състезанието и загубих. Държах света за косата, а загубих. Провалих се.

— Провалила си се?

Ситрин разпери ръце, обхвана в жест стаята, града, света. Изтъкваше очевидното. Уестер се приближи. На слабата светлина очите му изглеждаха лъскави като речни камъчета, устата му беше твърда като желязо.

— Гледала ли си как жена ти и дъщеричката ти умират в пламъци? Пред очите ти? Заради теб? — попита той. И кимна, когато тя не му отговори. — Значи има и по-лошо, нали? Жива си. И имаш работа за вършене. Ставай и се хващай със задачите.

— Не мога. Получих писмо от Коме Медеан. Забранява ми да търгувам от негово име.

— И ти какво, свиваш се на топка като сритано пале? Заради някакво писмо? Големият шеф със сигурност ще се впечатли дълбоко. Ставай, хайде.

Ситрин се отпусна в леглото и прегърна възглавницата. Калъфката миришеше гадно, но какво от това.

— Не можеш да ми нареждаш, капитане — каза тя. Постара се последната дума да прозвучи като обида. — Плащам ти, така че ще правиш каквото ти кажа. Махай се.

— Няма да ти позволя да захвърлиш всичко, за което се стара толкова.

— Постарах се да опазя парите на банката и го направих. Значи си прав. Аз печеля. А сега се махай.

— Това не ти е достатъчно. Искаш още.

— Камъните искат да летят — каза тя. — Но нямат криле.

— Намери начин — каза той, нежно почти.

Това преля чашата. Ситрин изкрещя в пристъп на нечленоразделен гняв, надигна се и хвърли с всички сили възглавницата по него. Не искаше да плаче повече, а ето че той я беше разплакал отново.

— Казах ти да се махнеш! — изкрещя тя. — Никой не те иска тук! Прекратявам договора ти. Вземи си надницата и хората, излез и заключи вратата след себе си.

Уестер се дръпна. Сърцето на Ситрин се сви, закънтя на кухо, но вече не можеше да върне думите си. Капитанът се наведе, вдигна възглавницата с два пръста и я метна леко към нея. Възглавницата падна на леглото до Ситрин с мек звук като от удар в корема. Уестер побутна с крак един от празните мехове, после въздъхна и каза:

— Помни, че съм се опитал да те вразумя.

Обърна се. Тръгна си.

Ситрин бе очаквала болката, стегнала се бе да я посрещне, затова не мисълта, че го вижда за последно, я изненада. Изненада я, че макар да бе знаела какво ще стане, макар да се беше подготвила, отчаянието въпреки всичко я заля. Сякаш нещо бе умряло на половината път между гърлото и сърцето й, свило се беше там, в тялото й, и гниеше. Чу го да слиза по стълбите, всяка стъпка — по-тиха от предишната. Грабна мръсната възглавница и задуши в нея вика си. Крещя сякаш с дни, тресеше се цялата от глад и изтощение, от отровата на виното и бирата. Мускулите на гърба и корема й се гърчеха в спазми, но да спре писъците и хлиповете й беше невъзможно. Със същия успех би мога да спре да диша.

Долу се чуваха гласове. Маркъс Уестер и Ярдем Хейн. Ярдем избоботи нещо. Началото и краят се изгубиха, само в средата Ситрин различи познатото „да, сър“, не като думи, а като мелодика. После се чу по-слаб, по-тънък глас. Хлебарката сякаш.

Всички щяха да си тръгнат. Всички.

Нямаше значение.

Нищо нямаше значение. Родителите й бяха умрели толкова отдавна, че не ги помнеше. Магистър Иманиел, и Кам, и Безел, и те също бяха мъртви. Градът на детството й беше станал на пепел. А банката, единственото, което беше постигнала сама, щеше да й бъде отнета веднага щом пристигнеше ревизорът. На фона на всичко това раздялата с няколко прости охранители едва ли имаше значение.

Но имаше.

Бавно, много бавно бурята в нея утихна. Навън се беше стъмнило и по прозореца барабанеше ситен дъждец. Ситрин посегна към бутилката до леглото си и с изненада установи, че е празна. Какво пък, имаше още една. И бъчонката с пиво. Всичко щеше да се нареди. Само трябваше да си върне някак силите. Още няколко минутки — и готово.

Още събираше сили, когато чу стъпките. Първо ритмичен тропот в долния край на стълбището, а после, преди първият чифт стъпки да е стигнал догоре, се чу още един, по-тежък. Нещо се удари в стената на къщата и Ярдем изсумтя. Долетя мокър звук, все едно дъждовна вода се стича от улука, но този идваше от по-близо. Появи се светлина. Фенер в ръката на Уестер. А зад него — Ярдем Хейн и двамата охранители картадами, помъкнали медна вана, дълга четири стъпки, ако не и повече.

— Трябваше да я донесем, пък после да я пълним — каза Енен с напрегнатия глас на човек, който носи нещо тежко.

— За следващия път ще знаем — отвърна Маркъс.

Ситрин ги видя как слагат ваната на пода. Висока беше до коляното на Маркъс и нещо се плискаше в нея.

— Какво правите? — попита Ситрин. Гласът й прозвуча треперливо.

Ярдем не й обърна внимание. Вместо това подаде на капитана кръгла каменна купичка и почна да пали свещите и лампите в голямата стая. Двамата картадами й кимнаха и заслизаха обратно по стълбите. Ситрин се надигна на лакът. Маркъс тръгна към нея и преди тя да реагира, я сграбчи за косата и я измъкна от леглото. Коленете й се удариха в пода и болката я прониза чак до мозъка.

— Какво правиш?! — извика тя.

— Опитах с добро — каза Уестер и я натика във ваната. Водата беше топла. — Съблечи тия дрипи, иначе аз ще го направя.

— Изобщо няма да се…

На усилващата се светлина в стаята изражението му беше сурово и неумолимо.

— И преди съм виждал момичета. Няма да ме стреснеш. Ето ти сапун — каза и тикна каменната купичка в ръката й. — И гледай да си измиеш косата. Толкова е мазна, че може да се запали самичка.

Ситрин сведе поглед към купичката. Беше неочаквано тежка, капачето й прилепваше плътно. Вече не помнеше кога се е къпала за последно. Когато Уестер заговори отново, в гласа му се четеше примирение:

— Виж, или ти ще го направиш, или аз.

— Не гледай — каза тя и докато го казваше, разбра, че се съгласява на сделка, чиито условия не познава. Ала в главата й нямаше място за друго освен за облекчението, че не са я изоставили.

Маркъс изсумтя пренебрежително, но въпреки това се обърна с лице към стълбите. Ярдем се изкашля дискретно и влезе в спалнята. Ситрин съблече каруцарските дрехи и клекна във ваната. Въздухът студенееше върху мократа й кожа. Във водата плуваше дървена паничка и Ситрин я използва да се изплакне. Не си беше давала сметка колко е мръсна, докато не се изми.

Откъм стълбището се чу познат глас:

— Тя там ли е? — попита Кари.

— Тук е — отвърна Маркъс. — Просто ги метни.

Актрисата изсумтя, а Маркъс пристъпи напред и улови във въздуха някакъв вързоп.

— Ще изчакаме долу — каза Кари, после вратата към улицата се отвори и затвори. Маркъс развърза въжето, стегнало вързопа, и протегна зад себе си мека хавлия. Ситрин я взе от ръката му.

— Има и чиста рокля — изсумтя той. — Кажи, като се покриеш.

Ситрин излезе разтреперана от ваната и бързо се избърса.

Водата във ваната беше потъмняла, по повърхността й плуваше мръсна пяна. Навлече роклята. Беше от Карините и миришеше на театрален грим и прах.

— Облякох се — каза тя.

Ярдем излезе от спалнята. Беше събрал в одеялото й цял куп празни мехове и бутилки. Бъчонката и второто шише с вино също бяха там, при труповете. Ситрин му махна да ги остави, защото не е приключила с тях. Тралгунът обаче само кривна ухо и обиците му звъннаха. Ситрин го проследи мълчаливо с поглед как излиза.

— Сега ще ти донесат храна — каза Маркъс. — Всичките ти банкови книжа ли са тук?

— Държа един тефтер в кафенето — отвърна тя. — И копия на част от договорите.

— Ще пратя някой да ги донесе. На стълбището долу и пред прозореца ти ще сложа охрана. Никакви напитки няма да влизат тук, най-много кафе. Ще стоиш заключена, докато не измислиш какво да направим, за да си запазиш банката.

— Нищо не може да се направи — каза тя. — Забранено ми е да преговарям и да сключвам сделки.

— А Бог ми е свидетел, че ние не искаме да нарушаваме правилата — каза Маркъс. — Потрябва ли ти нещо, само кажи. Всекиму се случва да изпадне в самосъжаление и да удари по една-две бири, но ти прекали. Край. Няма да близваш алкохол и ще си свършиш работата. Ясно?

Ситрин пристъпи към него и го целуна. Устните му бяха неподвижни и неуверени, четината край тях — твърда. Беше й третият мъж, когото целува. Сандр, Кахуар и капитан Уестер.

— Дъщеря ми щеше да е кажи-речи на твоите години.

— Би ли направил това с нея? — попита Ситрин и кимна към ваната.

— Бих направил всичко за нея — отвърна той. И добави: — Ще ги пратя да изнесат ваната, магистра. Искаш ли да ти донесем кафе, щом така или иначе ще ходим до кафенето за документите?

— Сигурно вече е затворено. Много е късно.

— За мен ще направят изключение.

— Тогава да.

Той кимна и слезе по стълбите. Ситрин седна на малкото писалище. Трополенето на дъжда се смесваше с гласовете долу. Нищо не можеше да се направи, разбира се. И най-добрите намерения не можеха да променят и едно число в нейните тефтери. Въпреки това ги разгърна. Ярдем и двамата картадами се качиха да изнесат ваната. Хлебарката й донесе паница рибена чорба, която миришеше на черен пипер и на море. Халба бира би вървяла чудесно с чорбата, но Ситрин не се осмели да поиска. Знаеше, че ще е напразно. Засега щеше да се задоволи с бистра водица.

Мислите й бяха чупливи и крехки, сякаш мозъкът й можеше да се пръсне на парченца при най-лекото сътресение, но въпреки това тя направи опит да влезе в кожата на ревизора от Карс. Какво щеше да види той в счетоводните й книги? Прегледа първоначалния инвентарен списък на наличностите, който беше съставила. Коприна, тютюн, скъпоценни камъни, бижута, подправки, сребро и злато. Антийският дебеланко при воденичния вир беше откраднал няколко шепи от скъпоценните камъни и Ситрин беше включила в сметките приблизителната стойност на откраднатото. Числата се кипреха в черно върху хартията с кремав цвят и рисуваха картинката на началото. Оставаше да се види какво е направила по-нататък.

Разлистваше страниците с чувство на носталгия. Всяко сухо прошумоляване разкриваше нов артефакт от златната ера на магистра Ситрин. Договорът и разписката за помещенията, които беше купила за офис на банката. Подпечатаното разрешително, което й даваше право да развива банкова дейност на територията на града. Плъзна пръсти по тънката хартия. Не беше минал и един пълен сезон, откакто беше започнала. А й се струваше повече. Струваше й се като цял един живот. Ето ги и договорите за консигнация с търговеца на подправки и с търговците на платове. Нейната цена, тяхната надценка и окончателният приход от продажбите. Бижутата се бяха оказали най-проблематични. Зачуди се дали не е имало по-добър начин да ги пласира. Може би — ако беше изчакала да се върнат корабите от остров Нарин. Или ако ги беше дала на консигнация в някоя търговска къща, която работи за износ. Тогава не би наводнила вътрешния пазар, подбивайки собствената си цена. Е, следващия път.

Далечна гръмотевица се търкулна меко през ритмичното трополене на дъжда. Хлебарката, мокър като кокошка, донесе малкия сейф от кафенето заедно с бележчица от маестро Асанпур, който й пожелаваше скорошно оздравяване и казваше, че кафенето било пусто без любимата му клиентка. Това едва не я разплака отново, но сълзите й щяха да смутят подгизналия младеж, затова Ситрин се стегна и преглътна хлиповете.

Най-много се гордееше с частичния монопол, който беше постигнала, изкупувайки дялове в пивоварната, една от големите бъчварски работилници в града и няколко пивници. Всеки участник в процеса на производство беше обвързан с банката и от момента, в който зърното и водата пристигнеха в пивоварната, Ситрин печелеше от всяка сделка и едновременно с това гарантираше доставките към следващия етап, което отново й носеше печалба. Ако успееше да договори споразумение с неколцина фермери за гарантирани количества от зърнената им реколта, щеше да затвори цикъла и да удвои печалбите си. Да постигне хоризонтална и вертикална интеграция едновременно.

Но това щеше да остане за следващия управител на банката, който и да беше той. Ситрин отпи от кафето. Все пак идеята беше добра и тя успешно беше поставила основите й. След година, когато получеше останките от парите, които родителите й бяха инвестирали в банката, трябваше да се огледа за някакъв по-малък вариант на номера със затворения цикъл на производство. Никак нямаше да е приятно да се сбогува с магистра Ситрин бел Саркор и отново, макар и само за година, да се върне към битието си на банкова повереница. Но навършеше ли веднъж пълнолетие и получеше ли пари, с които да развие свой собствен бизнес…

Изведнъж настръхна. Студен огън сякаш подпали гръбнака й. Тя затвори книгите, които беше водила, и се върна към по-старите, водени от ръце, които вече бяха мъртви. Архивите от Ванаи. Откри краткото вписване с червено мастило, бележещо пристигането й в банката. Затвори книгата с треперещи ръце.

Капитан Уестер беше прав.

Имаше начин.