Даниел Ейбрахам
Пътят на дракона (24)

Ситрин

Новината за опожаряването на Ванаи заля Порте Олива. На Големия пазар и на пристанището, в кръчмите и в хановете, на стъпалата пред губернаторския дворец — сградата беше истински лабиринт от тухли и стъкло — подробностите се трупаха една връз друга, новините пристигаха с кораби по море, с коне по пътя или се раждаха във въображението на хората. Градът горял три дни. Антийската войска залостила портите и избивала всеки, който успеел да се прехвърли през стената. Каналите били пресушени, за да няма вода, с която да гасят пожарите. Преди да напуснат града, антийците разлели варели с масло по улиците. Горещината била такава, че камъните се пукали. Вятърът отнесъл миризмата на изгоряло чак до Макиа, а от дима залезите почервенели. Обгорени тела още задръствали язовете на Новипорт.

Ситрин чакаше всяка новина така, както просяците се оглеждат за изпусната монета. Отначало не повярва. Градовете не умират за една нощ. Нямаше начин улиците и каналите, които познаваше и обичаше, да са се превърнали в руини само защото някой е казал така, дори ако въпросният човек е антийски генерал. Това беше нелепо. Ала новините продължиха да пристигат, една и съща вест идваше от различни източници и постепенно неверието й увехна.

Ванаи беше мъртъв.

— Как си? — попита я Сандр.

Ситрин се наведе напред. Краката й се люлееха през ръба на актьорския фургон като на дете, което са настанили на висок стол. Обедната тълпа мърдаше край тях като бавна река. Ситрин се загледа в почти безцветната коса на кльощаво синайско момче, което си пробиваше път през навалицата. Миризмата на морска сол освежаваше въздуха и създаваше фалшиво впечатление за хладинка. Не знаеше как да отговори на въпроса, но се опита.

— Не знам. Трудно е да проумееш смъртта, когато наоколо гъмжи от хора. Тоест, знам, че магистър Иманиел го няма. Сигурно и Кам е загинала. Дечурлигата, които играеха по улиците, също са мъртви и това много ме натъжава. Но помисля ли си, че всичко е изчезнало — зеленчуковият пазар, големите къщи, баржите и всичко… Не знам. Всичко става някак… абстрактно?

— Това е добра дума — каза Сандр и кимна, сякаш знаеше за какво му говори.

— Не е останал никой, който да ме познава. Целият ми съзнателен живот мина във Ванаи. Там сякаш всички ме знаеха, така се чувствах. Знаеха каква съм. А сега, когато Ванаи го няма, сякаш и аз съм различна. Капитан Уестер, Ярдем Хейн, ти, майстор Кит и другите от трупата сте хората, които ме познават най-добре сега. В целия свят.

— Трудно е — каза Сандр и хвана ръката й.

„Напротив, това е единственото хубаво нещо в целия ужас — помисли си тя. — Когато никой не те познава, можеш да си всякакъв.“

— Сандр! — извика майстор Кит. — Време е.

— Да, сър — каза Сандр и скочи на крака. Погледна надолу към Ситрин и я дари с нежна усмивка, като онази, с която излизаше на сцената. — Тук ли ще си, като приключим?

Тя кимна. Нямаше къде другаде да иде. А и внезапната промяна в поведението на Сандр й беше интересна. Сигурно някое по-привлекателно момиче го беше отрязало и той беше решил да поухажва нея, докато самочувствието му заздравее. Явно смяташе, след случката край воденичния вир, че Ситрин е лесно завоевание. Дали наистина беше такава? И по-скоро, дали искаше да е такава? Смъкна се от фургона и се смеси с тълпата.

Микел вече беше там и се преструваше на местен. Май не си даваше много зор обаче. Улови погледа й и се ухили. Тя му кимна в отговор и се обърна да види как Смит и Хорнет подготвят сцената. Когато веригите се опънаха и всичко бе закрепено здраво, майстор Кит се изстъпи на дъсчения под. Вече не носеше костюма на демонския крал Оркус. След като изгубиха Опал, историята на Алерен Човекоубиеца и Драконовия меч беше свалена от репертоара на трупата. Вместо костюма на Оркус сега майстор Кит носеше лъскава синя туника и късо наметало в същия цвят. Чорапите му бяха зелени, стегнати с жълти панделки под коленете, а на краката му се мъдреха най-смешните обувки, които Ситрин беше виждала.

— Здрас-ти! — извика с комичен фалцет майстор Кит. — Здрасти, рекох! Да, ти, с хубавата шапка. Защо не спреш за мъничко? Бог ми е свидетел, че нямаш нищо по-интересно за вършене. Ти също, там отзад. Приближи се, може пък да видиш нещо, дето да ти хареса. Какво? Можело, викаш? И…

Майстор Кит изведнъж млъкна, лицето му се изопна в потрес. Ситрин се уплаши и се обърна да види накъде гледа.

— О, ти не, скъпа — продължи майстор Кит със същия фалшив глас, размахал ръце като лястовичи крила. — Ти си върви по пътя, умолявам те.

Хората се разсмяха. Ситрин и Микел уж имаха задачата да ги нахъсват, но и без тяхна помощ десетина души вече се бяха спрели пред фургона и неговата импровизирана сцена. „Проклятието на булката“ беше комедийно-еротична пиеса с половин дузина смени на костюмите, която можеше да се изпълнява само с една жена в актьорския състав. Майстор Кит беше променил сценария, напасвайки го към местната специфика — закачките с краля бяха преработени в закачки с кралицата, а вместо да изскочи на сцената с фалшивите бивни на злия земевладелец йему, Смит се появи с овча кожа на раменете и множество вплетени в нея мъниста като най-неубедителния картадам в историята на театъра. Ситрин се разсмя и плесна с ръце, не за да нахъсва публиката, а заедно с нея.

Когато пиесата свърши и актьорите излязоха да се поклонят под скромен дъжд от монети, Ситрин неохотно се отърси от магията и пое товара на истинския си живот — заседнала в Порте Олива, чакаща кога следващите крадци ще си пробват късмета с нападение в нощта.

А Ванаи беше мъртъв.

Сандр се смъкна от каруцата. Триеше грима от лицето си с мокър парцал. Изглеждаше още по-млад с размазания около очите и устата грим. Или пък това беше истинската му възраст, а иначе нарочно се правеше на врял и кипял.

— Добре мина — каза той с усмивка.

— Да — съгласи се Ситрин.

— Да те черпя една вечеря, ако искаш — каза той. Над рамото му Ситрин мярна Кари, която ги гледаше намръщено от фургона. Представи си какво вижда актрисата — Сандр, актьорът в главната мъжка роля, и Ситрин, наивното момиче, с което Сандр да се утеши. Или пък виждаше Сандр, член на трупата, и Ситрин, причината Опал да я няма. Стиснатите на черта устни и навъсеното чело на жената можеха да изразяват неодобрение към нея или към Сандр поотделно. Нямаше представа кое от двете отговаря на истината.

„Ами разбери“ — каза магистър Иманиел от спомените й. Или от гроба си навярно.

Ситрин вдигна леко ръка, малко над нивото на кръста си, и помаха дискретно на Кари. Кари й махна в отговор, после посочи Сандр и килна глава. „Ти сериозно ли?“ Ако й беше ядосана заради Опал, щеше най-много да се усмихне и да й махне. Ситрин вдигна рамене, изненадана от залялото я облекчение. Кари завъртя очи и хлътна обратно във фургона.

— Какво? — каза Сандр и погледна през рамо. — Пропуснах ли нещо?

— Не. Махнах на Кари — отвърна Ситрин. — Спомена нещо за вечеря?

Близо до новата квартира на Ситрин имаше гостилница, чийто специалитет — пилешко с мариновани моркови — вървял чудесно, според твърденията на персонала, с тъмната местна бира. Сандр плати пет монети отгоре за привилегията да ги настанят на самостоятелна маса, отделена от другите с окъсано перде. Настани се до нея на пейката и поръча халба тъмна бира за себе си и голяма чаша подсилено вино за Ситрин. Кракът му се лепна преспокойно за нейния, сякаш подобна близост бе съвсем в реда на нещата. Ситрин понечи да се дръпне, но така и не го направи. Вместо това отпи от виното. Силният му вкус беше прекрасен. Сандр се усмихна и надигна бирата си.

Това, даде си сметка Ситрин, беше нещо като сделка. Преговори за сделка. Сандр искаше да направи с нея някои от нещата, които беше имитирал допреди малко на сцената, а в замяна й предлагаше храна, алкохол, внимание и съчувствие. И без значение дали го съзнаваше, или не, опит. Магистър Иманиел неведнъж й беше говорил за договорките на сляпо, без гаранции, и винаги говореше за тях с презрение. Но пък той беше човек прецизен дотам, че да измерва теглото на монетите. Тук обаче, в уютната кръчма, стоплена от вкуса на соленото месо и подсиленото вино, Ситрин се пръв път се усъмни в преценката му. Понякога сделките на сляпо имаха своите предимства.

— Съжалявам за Ванаи — каза Сандр; прибягваше до същата тактика, която й беше приложил преди представлението.

Какво целеше с тези си думи? Сигурно се надяваше да й напомни колко много е изгубила и как трябва да замести старите връзки с нови. Повишаваше относителната стойност на стоката, която й предлагаше. Само че вече беше използвал този трик. Повторната му употреба беше грешка. Виж, ако го беше разнообразил, включвайки и друга тактика… Би могъл например да обезцени нейната стока. Да намекне, че роклята или прическата й не му харесват, или че да легне с нея не е голяма работа. Разбира се, това криеше риска Ситрин да се обиди и да прекрати преговорите. Или да се престори на обидена и така да го принуди да вдигне офертата си.

— Ситрин — каза Сандр и тя се отърси от мислите си.

— Извинявай. Мислех за нещо друго.

— Бирата е хубава. Идвала ли си тук преди?

— Смятах да дойда, но всеки път изникваше нещо — отговори тя.

— Искаш ли бира?

— Може.

Очакваше Сандр да й даде от своята, но той вдигна ръка да повика келнерката и поръча да донесат още една халба. Пивото беше гъсто и много ароматно, букетът му успешно криеше високото алкохолно съдържание. Не притежаваше острата бистрота на подсиленото вино. Как го беше казал капитан Уестер? „Наливаш я, докато си разтвори краката.“ Нещо такова.

Хрумна й, че Сандр очевидно не е човек с богат набор от стратегии.

— Не помня родителите си — каза тя. — Отгледа ме банката. Тя ми купуваше дрехи, тя ми осигуряваше частни учители.

— Сигурно много си ги обичала. Хората в банката — каза Сандр с утешителен глас и допълнителен натиск на бедрото си в нейното. Въпреки това Ситрин се замисли над въпроса му.

Обичала ли бе магистър Иманиел? Сигурно. Със сигурност беше обичала Кам и беше копняла по Безел. Плакала беше за всички тях, когато новината за пожара стигна до Порте Олива. Но вече не плачеше. Скръбта още беше с нея, но имаше и още нещо. Имаше някакво ужасяващо чувство за откриваща се възможност.

— Сигурно съм ги обичала — каза тя.

Сандр я хвана, уж съпричастно, за ръката. Смръщи чело и се наведе към нея.

— Толкова съжалявам, Ситрин — каза той и Ситрин с изумление установи, че в очите й напират сълзи. Това не можеше да е редно.

Сандр се наведе още по-близо и попи сълзите й с крайчеца на ръкава си. Изтриваше сълзите, които сам бе предизвикал. Негодуванието, прерязало я заради това дребно двуличие, даде отговор на много въпроси.

— Капитан Уестер! — ахна тя и Сандр пусна ръката й, все едно го беше ухапала. Наведе се да погледне покрай окъсаното перде.

— Къде? — попита той.

— Току-що влезе в другата стая — каза Ситрин. — Тръгвай, Сандр. Преди да те е видял!

Сандр преглътна, кимна, изниза се от пейката и тръгна към задната врата. Ситрин го проследи с поглед, после се пресегна и придърпа халбата му.

Пилето наистина вървеше добре с бирата. Пиеше и размишляваше. Не беше сърдита на Сандр, но и не откриваше в него нищо, което да заслужава уважението й. При други обстоятелства сигурно би го оставила да си доиграе играта, пък, било и само за да провери колко далеч е готов да стигне. Ала по всичко личеше, че майстор Кит смята да се позадържи още известно време в Порте Олива. А Ситрин не знаеше как ще се измъкне от града и предпочиташе да не усложнява положението си с връзка от този вид. Ами ако забременееше? Това би провалило всичко. По-добре да не започва нещо, от което след време ще трябва да се измъква по трудния начин. Въпреки това се запита какво ли би било. Спомни си нощта край воденичния вир, снега по кожата си, тежестта на младежа отгоре й.

Изпи втората бира и се върна на подсиленото вино. Алкохолът уж трябваше да размеква мозъка, на тя изобщо не се чувстваше размекната. Или най-малкото не по начин, който да притъпи сетивата й. Е, определено й беше станало по-леко на душата. Вездесъщият възел в стомаха й се беше разхлабил, чувстваше се по-добре в собствената си кожа. Мислите й обаче бяха ясни както винаги. По-ясни дори. Имаше усещането, че някакви исполински неща се нареждат току под повърхността на съзнанието й, че мозъкът й сравнява, претегля и крои планове със скорост и елегантност, които обикновено не й бяха присъщи. Хапна от маринованите моркови, допи виното и си поръча още една халба бира.

Когато излезе от кръчмата, слънцето беше залязло. Порте Олива се изтягаше лениво в сивкавия здрач. Уличните фенери грейваха един след друг. Мъже и жени крачеха по улиците, нетърпеливи да се приберат у дома, преди мракът да ги е похлупил съвсем. Беше студено, но не и мразовито. Не толкова мека зимна вечер, колкото студена вечер през пролетта. Ситрин тръгна бавно по улицата, умът й захапваше някоя мисъл, предъвкваше я набързо и я изплюваше. Колко зрял изглеждаше Сандр на сцената — и колко млад извън нея. Празнотата, която смъртта на магистър Иманиел и Кам беше оставила в сърцето й, и почти шеметната нужда да я запълни, както и нездравото й въздържание от болката. Предстоящото пътуване до Карс, необходимостта да прекара контрабанда богатство, което не беше откраднала. Счетоводните тефтери, баланси и числа, които разказваха историята на банката от основаването й до последните трескави депозити на бягащите от Ванаи аристократи. Предателството на Опал и лоялността на капитан Уестер. Майстор Кит беше казал нещо за формата на душата му, спомни си Ситрин, и се зачуди каква ли форма може да придобие нейната душа.

Синайка я подмина забързано, дрехата й — разбухната с воал в розово и оранжево, лицето й — бледо като луната. Куче се разлая в една пресечка. Трима картадами минаха край Ситрин, мънистата в козината им тракаха и звънтяха. Казаха си нещо, което Ситрин не разбра, и се разсмяха. Тя не им обърна внимание. Светлините в прозорците на квартирата й грееха съвсем наблизо. Ако някой я нападнеше сега, трябваше просто да извика и капитан Уестер и Ярдем Хейн щяха да се притекат на помощ. Мисълта беше приятна и й вдъхна чувство за сигурност, пък било то и фалшиво.

Още от стълбището чу как дъските в стаята скърцат равномерно под стъпките на капитана. Отвори вратата и я посрещна навъсената му физиономия.

— Много се забави — каза той.

Ситрин сви рамене.

— Колко си изпила?

Ситрин отиде при кревата и седна до тралгуна. Ярдем миришеше на открити поля и мокри кучета. Прииска й се да го почеше по широкия гръб. Капитан Уестер я гледаше и чакаше отговор.

— Не помня точно — каза тя. — А и не го платих аз всичкото.

Уестер вдигна вежда.

— Топенето наближава. Трябва да вземем решение — каза тя съвсем членоразделно, без заваляне и фъфлене.

— Вярно — каза капитанът и скръсти ръце. Последната светлина на деня нахлуваше през прозореца, смекчаваше острите ръбове на сърдитата му гримаса и затопляше сивото по слепоочията му. Изглеждаше млад. Ситрин си спомни, че Опал го беше обявила за привлекателен, и се зачуди дали и тя го намира такъв. От седмици живееха заедно. От месеци, ако се броеше и времето им с кервана. Сега за пръв път се запита дали устата му ще има същия вкус като устата на Сандр, после се срита мислено, отвратена от собственото си залитане.

— Както и да тръгнем към Карс — каза тя, — рискуваме някой да ни убие и да вземе парите.

— Добро утро — каза капитан Уестер.

— Затова трябва ние да вземем парите — каза тя и като го каза, разбра с какво са се занимавали мислите й цяла вечер. — Да ги използваме.

— Това вероятно е най-разумното нещо, което можем да направим — каза капитанът. — Да вземем колкото можем и да си плюем на петите.

— Не — каза тя. — Ще вземем всичко.

Ярдем размърда ухо и обиците му звъннаха. Капитан Уестер облиза устни и сведе поглед.

— Ако вземем всичко, ще се озовем в същата ситуация като сега — каза той. — Пак ще трябва да крием парите или да ги охраняваме. Само че в добавка ще трябва да се крием и от банкерите в Карс, които ще тръгнат след нас. Което с нищо няма да подобри положението ни. Като изтрезнееш, пак ще говорим за това.

— Не, чуйте ме. Държим се като контрабандисти. А не сме. Ти все повтаряш, че няма начин да опазим в тайна толкова много пари. Опал доказа, че си прав. Значи не трябва да ги пазим в тайна.

Уестер и Ярдем се спогледаха мълчаливо и капитанът въздъхна. Ситрин стана и отиде при разпечатаните книги. Стоеше съвсем стабилно на краката си. Ръцете й не трепнаха, когато издърпа онази с черната кожена подвързия, отвори я на първите страници и я подаде на капитана.

— Документите за основаването на банковия клон — каза тя. — Ще направим копие, но вместо Ванаи ще впишем Порте Олива като място на дейността. Имаме стотици документи с подписа и отпечатъка от палеца на магистър Иманиел. Ще вземем някой от по-маловажните документи и ще го използваме, за да фалшифицираме лицензионен договор. Ще подадем документите в градската управа, ще платим таксите, ще подкупим когото трябва, а след това аз ще инвестирам парите и стоките.

— Ще ги инвестираш — повтори капитанът, все едно Ситрин беше казала „ще ги изям“.

— Коприната, тютюна и подправките мога да дам на консигнация. Дори някой да ги открадне след това от търговците, банката ще си получи заплащането. Можем да направим същото с бижутата и скъпоценните камъни, или на консигнация, или да ги продадем директно, а получените средства ще раздадем като кредити. Или ще купим с тях дялове в местния бизнес. Някаква част ще трябва да запазим все пак. Пет процента, да речем. Но с името на Медеанската банка зад гърба си лесно и бързо — още преди търговските кораби да пристигнат от остров Нарин — ще обърна девет десети от нещата в тази стая в документи, които не биха имали никаква стойност за другиго освен за нас. А петте процента, които ще задържим, едва ли ще са толкова привлекателна плячка, че да ги вардим денонощно.

— Ти си много, много пияна — каза Уестер. — Не се краде така. Крадците взимат нещо и после духват.

— Няма да го крада. Ще го пазя — каза Ситрин. — Така работят банките. Никога не държат всичките си пари в сейфа като примамка за крадците. Влагат ги. Дори да загубиш някаква част от парите си в неуспешна сделка или някой да открадне оперативните ти наличности, пак ти остават приходите от лихви и по другите договори. Винаги можеш да си стъпиш на краката. А дори всичко да се обърка, какво? Ще ни тикнат в затвора?

— В затвора е лошо — изръмжа Ярдем.

— Не толкова лошо, колкото да те убият и да те хвърлят в морето — възрази Ситрин. — Ако направите каквото ви кажа, шансовете ни да опазим парите се подобряват, а последствията от евентуален провал няма да са толкова страшни.

— С други думи — каза с тих глас капитан Уестер, — ти искаш да вземеш огромна сума пари, които не са твои, и да основеш клон на същата банка, от която крадеш парите? Ще те погнат.

— Естествено, че ще ме погнат — каза Ситрин. — И ще открият, че съм умножила парите им. Ако го направя както трябва.

Видя как изумлението му се колебае на ръба между присмеха и гневния изблик. Видя го и тропна с крак по пода.

— Чуй ме — каза тя. — Чуй гласа ми, капитане. Мога да го направя.