Даринда Джоунс
Вторият гроб отляво (6)

Глава 5

„Какво става, ако два пъти бъдеш полумъртъв от страх?“

Надпис на тениска

Със замаяна глава си тръгнах от салона на Пари, слисана се шляех безцелно към къщи, преди да се сетя, че имам работа. Работа, която възнамерявах да свърша. Време беше да разбудя моята опашка. На когото и да беше възложил чичо Боб да ме следи, очакваше го тежък ден.

Отворих мобилния си телефон и отговорих, сякаш някой ми бе позвънил. Спрях с невярващо изражение. Огледах се. Започнах трескаво да ръкомахам.

— Да се срещнем? Сега? Е, по дяволите, добре. Ти си в уличката вдясно от мен? Толкова близо? Да не си луд? Ще те хванат. Със сигурност подозират, че може да се свържеш с мен. Със сигурност… да, добре.

Затворих телефона, огледах се и се мушнах между две сгради в пасаж, който водеше до една уличка, като през цялото време крадешком поглеждах през рамо.

След изпълнението ми в стил, представляващ комбинация от „Казабланка“ и „Мисията невъзможна“, се втурнах към контейнер за боклук и приклекнах зад него в очакване опашката ми да се появи.

Както си клечах и се чувствах смешна, си играех наум с името на Рейес, оставях го да се оформи и да се плъзне по езика ми. Рей’азиел. Прекрасният. Хей, ама го бяха уцелили и още как.

Но защо той би наранил Пари? Пресметнах годините. Ако Пари е била на четиринайсет по време на импровизирания спиритически сеанс, Рейес е бил на не повече от осем. Най-много девет. И той я е нападнал? Може да не е бил той. Може погрешка да бе призовала друг, някой зъл.

— Какво правиш?

Стреснах се от гласа зад мен и тъй като се бях наклонила, паднах назад, при което ръцете и задникът ми се топнаха в локва от незаконно изхвърлено автомобилно масло. Страхотно. Стиснах зъби и погледнах нагоре към ухилен мъртъв член на банда, по-нахален от общоприетото.

— Ейнджъл, малък кретен такъв.

Той се изсмя силно, докато оглеждах мръсните си ръце.

— Това беше страхотно.

Шантави тринайсетгодишни.

— Знаех си, че трябва да те подложа на екзорсизъм, когато имах възможност.

Ейнджъл бе умрял, когато най-добрият му приятел беше решил да очисти „наглия копелдак“, навлязъл в територията им, посредством техниката „стрелба от движеща се кола“, която е толкова популярна сред днешните хлапета. Ейнджъл се опитал да го спре и платил най-високата цена. За мое безкрайно огорчение.

— Ти не можеш и котка да подложиш на екзорсизъм, а какво остава за опасен латино тип с барут в кръвта си. Освен това не обичаш да се мориш.

Подсмихвайки се на собствената си шега, той хвана протегнатата ми настрани ръка и ми помогна да се изправя. Трябваше да остана свита зад контейнера, основно положение при засада.

— Ти нямаш кръв — отбелязах услужливо.

— Разбира се, че имам — възрази той, като сведе очи да се огледа. Носеше мръсна бяла тениска и джинси, смъкнати ниско на бедрата му, протрити гуменки, и широка кожена гривна. Мастиленочерната му коса беше подстригана късо над ушите, но все пак лицето му беше бебешко и се усмихваше толкова искрено, че разтапяше сърцето ми. — Само дето сега е прозрачна.

Избърсах ръцете си в стената на контейнера без особен резултат и се зачудих колко ли микроби си лепнах, докато го правех.

— Защо си тук? — попитах, като този път бършех ръцете си в панталоните. Маслото явно щеше да остане по дланите ми, докато не намерех специален обезмаслител.

— Чух, че имаме случай — отвърна той.

Ейнджъл ми беше постоянен спътник от първия клас в гимназията и прие да разследва за мен, когато започнах работа като частен детектив преди три години. Да имаш безтелесен разузнавач бе като да преписваш на приемните изпити за колежа — абсолютно изнервящо и въпреки това ефикасно. Освен това бяхме разрешили доста случаи заедно.

Тъй като за него разлятото масло не беше проблем, той седна срещу мен и се облегна на контейнера, а погледът му внезапно бе привлечен от ръката ми, с която изтупвах камъчетата и пръстта от лявата част на дупето си.

— Мога ли да помогна? — попита той, без да откъсва очи от задника ми. Тринайсетгодишните кипят от хормони. Дори и мъртвите.

— Не, не можеш да помогнеш и внезапно се оказахме с два случая, не с един.

Докато Мими ми беше приоритет от професионална гледна точка, Рейес беше такъв от лична. И двата не бяха за пренебрегване и аз обмислях кой да му възложа. Спрях се на Рейес, просто защото не разполагах с други ресурси в тази област. Но на Ейнджъл това нямаше да му хареса.

— Какво знаеш за Рейес? — попитах, като се надявах да не изчезне. Или пък да извади деветмилиметров пистолет срещу мен.

Той ме погледна за момент, разшава се неспокойно, после подпря лакти на коленете си и впери очи в далечината. Или всъщност в един склад. След доста дълго време каза:

— Рей’азиел не е наша работа.

Поех въздух при споменаването на името на Рейес от другия свят. Откъде го знаеше? Или по-скоро откога го знаеше?

— Ейнджъл, знаеш ли какво е Рейес?

Той сви рамене.

— Знам какво не е. — Погледна ме напрегнато. — Той не е наша работа.

С въздишка се отпуснах на тротоара, като пренебрегнах петната от машинно масло и се облегнах на контейнера до него. Имах нужда от Ейнджъл за тази работа. Трябваше ми помощта му, дарбата му. Сложих мръсната си ръка върху неговата и му казах:

— Ако не го намеря, той ще умре.

Недоверчив кикот разтърси гърдите му и в този момент той изглеждаше по-възрастен от своите тринайсет години, на колкото беше починал.

— Де да беше толкова лесно.

— Ейнджъл — смъмрих го аз. — Не може да го мислиш наистина.

Той ме прониза с поглед, изпълнен с такъв гняв, такова недоверие, че едва се сдържах да не се отдръпна от него.

— Няма начин да си сериозна — заяви той, сякаш внезапно ми се беше разхлопала някоя дъска. Можеше ли той да знае, че всичките ми дъски се бяха разхлопали преди цяла вечност?

Знаех, че Ейнджъл не го харесва, но нямах представа, че изпитва такава неприязън към него.

— Има ли причина да седиш в локва машинно масло и да си говориш сама?

Вдигнах очи и видях Гарет Суопс надвесен над мен, мургав следотърсач със сребристосиви очи, който знаеше достатъчно много за мен, за да бъде опасен. Огледах се за Ейнджъл. Беше изчезнал. Естествено. Стане ли напечено, печените отказват да го обсъждат, предпочитат да си плюят на петите и сами да се тормозят от дребнавите си комплекси.

Сред следотърсачите Гарет беше от най-добрите. С него бяхме сравнително добри приятели, докато чичо Боб в момент на слабост, причинен от повечко питиета, не споделил с него с какво се занимавам. Не това, че съм частен детектив — Гарет вече го знаеше — а че Чарли вижда мъртви хора. След този случай лекият ни флирт беше поел курс в посока на враждебност, сякаш той ми бе ядосан, че съм си позволила да извъртя такъв номер.

Месец по-късно Гарет бавно, но сигурно — и определено с нежелание — започна да вярва в способностите ми, след като сам беше станал свидетел на доказателството за това. Не че ми пукаше дали ми вярва или не, особено предвид поведението му през последния месец, но Гарет беше добър в работата си. Беше полезен от време на време. А що се отнасяше до скептика у него, той можеше да ме целуне отзад.

В момента изглежда обмисляше точно това. Наклонил глава, гледаше как изтупвам камъчета и боклуци от долната част на тялото си и ме попита:

— Мога ли да помогна?

— Не, не можеш да помогнеш. — Не бях ли казала същото преди малко? — Стига подражава на Ейнджъл, а ми отговори на въпроса. Чакай! — Истината изплува в съзнанието ми бавно, но сигурно. Челюстта ми увисна за миг, преди да се стегна и да се обърна към него. — Боже мой, ти си опашката.

— Какво? — Той направи крачка назад, а веждите му бяха сключени в отрицание.

— Кучи син! — След като го гледах възмутена цяла минута — слава богу, че наскоро бях упражнявала възмутения си поглед пред огледалото — забелязах как се опитва да прикрие вината в изражението си. После го ударих с юмрук, който се стовари върху рамото му с тъп звук.

— Ох! — Той прикри рамото си отбранително. — Защо беше това, по дяволите?

— Като че ли не знаеш — троснах му се и тръгнах да си вървя. Не можех да повярвам. Просто не можех да повярвам. Всъщност можех, но все пак. Чичо Боб беше пратил Гарет Суопс да ме следи. Гарет Суопс! Същият човек, който през последния месец се присмиваше и подиграваше на способностите ми, заричаше се, че ще уреди да ме затворят някъде или да ме изгорят като вещица. Скептиците бяха такива царе на драматизма. И чичо Боб беше пратил тъкмо него да ме следи?

Що за несправедливост! Що за безобразие! Що за… чакай. Спрях рязко и премислих възможностите. Всички прекрасни, бляскави възможности.

Гарет ме следваше плътно и когато спрях, бавната му реакция едва не ме повали.

— Да не си спряла пак лекарствата си, Чарлс? — попита той, докато ме заобикаляше, в опит да смени темата. Наскоро беше започнал да ме нарича Чарлс. Вероятно за да ме ядоса, така че не се поддадох. А и лекарствата ми не го засягаха.

Обърнах се, удостоих го с най-кръвнишкия си поглед и отсякох:

— А, не, никакви такива.

— Какви?

Той се отдръпна. Аз пристъпих към него.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно, приятелче — заплаших го и го ръчнах с показалец.

Обърканото му изражение щеше да ми е смешно, ако не бях толкова разярена, че чичо ми беше избрал точно него да ме следи. А и отчаяно се нуждаех от следовател, който бе на заплата към полицията на Албукърки. Безплатен труд.

— Приятелче ли ме нарече?

— Точно така, и ако си знаеш интереса — додадох, като направих още една крачка към него, — няма да ме обиждаш с първите глупости, които ти дойдат на ум.

— Добре — каза той и вдигна ръце в знак, че се предава. — Никакви обиди, заклевам се.

Изобщо не му повярвах. Щеше да ме обиди при първа възможност. По дяволите.

— Откога ме следиш?

— Чарлс… — рече той, докато се чудеше как да ме баламоса.

— Дори не се опитвай — сръчках го превантивно. — Откога?

— Първо… — Той ме хвана за раменете и ме избута към сградата, защото по улицата минаваше кола.

Когато бяхме вън от опасност, аз скръстих ръце и зачаках.

С въздишка на примирение той призна:

— От деня, в който Фароу изчезна от санаториума.

Рязко поех въздух, изпълнена с негодувание.

— Това беше преди една седмица. Следил си ме цяла седмица? Не мога да повярвам, че чичо Боб ми го е погодил.

— Чарли — подхвана Гарет със съчувствен тон. Не ми трябваше неговото съчувствие.

— Недей. Чибо няма да получи коледна картичка тази година. — Той разпери ръце в знак, че прекалявам и аз добавих: — Твоето име също няма да присъства в списъка.

— Аз какво съм направил? — попита и ме последва, когато тръгнах да прекосявам паркинга към улицата.

— Не е хубаво да дебнеш хората, Суопс.

— Не е дебнене, когато ти плащат за това.

Спрях и го погледнах намръщено.

— Във всеки случай, когато ти плаща полицията. А и чичо ти Боб нищо не ти е направил. Прецени, че е възможно Фароу да се свърже с теб и по необясними причини не искаше осъден престъпник да се закача с племенницата му.

Винаги се измъкваха с обяснението за осъдения убиец.

— Ще сключа сделка с теб.

— Добре — каза той с тон, в който се долавяше подозрение.

— На мен ми е нужно да открия Рейес, колкото и на теб, или по-скоро на чичо Боб. Ако ми помогнеш, и аз ще ти помогна.

— Защо? — попита той все още изпълнен със съмнения. Човек би си помислил, че никога не изпълнявам своята част от сделката. А аз почти винаги, с близо стопроцентов успех, се стараех с всички сили и при всякаква ситуация да изпълня своето задължение в сделката.

Сега следваше трудната част с обяснението: „Да, знам, че е осъден за убийство и че е създание, сътворено от чистото зло, но дълбоко в себе си е много свестен“.

— Какво ти каза чичо Боб за Рейес?

Гарет свъси вежди замислено, сивите му очи контрастираха смайващо с тъмната му кожа.

— Накратко, осведоми ме, че Фароу е прекарал последните десет години в затвор в Ню Мексико за жестокото убийство на собствения си баща, докато случайно не бил прострелян в главата, докато се опитвал да спаси друг затворник, вследствие на което бил в кома от месец, но като по чудо се събудил и си тръгнал от медицинското заведение, без никой да го усети.

Позабавих се да осмисля казаното, преди да го коментирам.

— Хубаво. Добро начало. Но има много неща, които чичо ми не знае.

Като сви уста скептично, той попита:

— И какви са те?

Супер. Пак се превръщаше в Гарет Недоверчивия.

— Рейес Фароу е спасявал живота ми няколко пъти. И продължава да го прави.

— Наистина ли? — подхвърли той с неприкрит сарказъм. Нямаше да се спазарим лесно.

— Да, наистина.

Една кола, която искаше да спре на мястото, на което стояхме, свирна зад нас. Отправих се отново към улицата.

— Осъден за убийство те спасява?

— Да. — Когато стигнахме до тротоара, спрях и съсредоточих цялото си внимание върху него. — И той е свръхестествено създание.

Пак сви уста по същия начин, но този път реши да ми угоди.

— Имаш предвид свръхестествен дух или свръхестествен супергерой?

Добър въпрос.

— Всъщност, по малко и от двете.

Той въздъхна и зарови пръсти в косата си.

— Виж, нямам време да навлизам в пълните подробности — казах, като продължавах напред. — Можеш ли за първи път в живота си да направиш нещо щуро, което е в противоречие с всяка клетка на тялото ти, и да ми се довериш?

След дълъг миг, той кимна неохотно.

— Добре, защото трябва да го открия спешно.

Тръгнах към апартамента си. Чистите джинси бяха задължителни за всеки частен детектив. А и за здравия разум на въпросния частен детектив.

— Чакай.

— Не. Ти ме следвай.

— Добре — съгласи се той, като подтичваше, за да ме настигне. Тръгна до мен с моето темпо. — Значи Фароу е свръхестествен? Искаш да кажеш като теб? Жътвар на души?

Въпросът му ме изненада. Не мислех, че бе повярвал и на дума от онова, което му бях казала при последната ни среща. Онази, на която той наистина се опитваше да разбере това, което му говорех, вместо постоянно да ми се подиграва.

— Не е жътвар на души. Той е нещо повече.

— Колко повече? — Внезапно в гласа му се появи съмнение.

— Той е човек, Суопс, точно като теб. Само дето притежава суперсили.

— Що за суперсили?

Спрях, колкото да го смразя с поглед.

— Ще спреш ли с хилядите си въпроси?

— Просто искам да знам какво имам насреща.

— Виж, искам от теб само да разузнаеш малко. Да поразпиташ дали някой не е чул нещо. Нещо странно.

— Добре. Имам само още един въпрос.

— Хубаво.

Погледът му стана напрегнат.

— Как мога да го убия? — попита той.

Това не беше мило. През цялото време се бях надявала, че еволюцията е подкопала мъжката кръвожадност. Очевидно не беше така.

— Не можеш — отсякох и се обърнах, за да продължа по пътя си. Но се наложи да спра рязко, тъй като тъмна мъгла, гъста и на кълба, се разстла пред мен и придоби очертанията на човешка фигура.

Рейес ми беше препречил пътя, а махагоновите му очи блестяха гневно.

— Какво правиш, Дъч? — попита той с мек, но заплашителен тон.

Гарет пристъпи напред и спря отново. Погледна към мен и после към улицата, като се опитваше да разбере в какво съм се втренчила.

Реших засега да игнорирам и неговото любопитство, и гнева на Рейес.

— Жив ли си още?

Той се приближи застрашително, тялото му излъчваше топли вълни.

— Уви, да. Какви ги вършиш?

— Чарлс, какво става? — попита Гарет разтревожен.

Облекчение заля тялото ми от признанието на Рейес. Той можеше да умре всеки момент и аз се притеснявах да не би вече да се е случило. Опитах се да успокоя дишането си, но осезаемият му гняв ме затрудняваше. Трябваше да се досетя, че е още жив. Иначе нямаше да е толкова ядосан. Не би му пукало, ако намерех тялото му, след като е починал. Само при мисълта за това усетих още по-силно стягане в гърдите.

Тревогата явно се беше изписала по лицето ми. Гарет се наведе към мен.

— Чарли, какво става?

Рейес го стрелна с поглед и отново погледна към мен.

— Кажи на това нещо да млъкне.

Това също беше грубо. Тези момчета никак не се спогаждаха. Рейес ревнуваше от Гарет без причина. Между нас нямаше съвършено нищо.

— Той не е „това нещо“, Рейес — възразих, което си беше покана за спор. — Той е най-добрият следотърсач в щата и ще ми помогне да те намеря.

Хвърлих му ръкавицата и това ме накара да прозвуча като третокласничка на детската площадка, която предизвиква училищния побойник за схватка. Пази се от люлките вляво!

Лека усмивка плъзна по лицето на Рейес, когато се обърна към Гарет, измери го с поглед, след което насочи вниманието си към мен.

— Как му е гръбнакът на това нещо?

Въпросът спря дъха ми. Беше открита заплаха, такава, която знаеше, че ще приема присърце. Неведнъж беше скършвал гръбначен стълб заради мен, защо не и един заради себе си? Отстъпих бавно назад, но той се приближи и запази минималното разстояние от петнайсет сантиметра помежду ни. Нямаше да се предаде. Знаеше как да ме уплаши, как да реже с хирургическа точност.

— Няма начин наистина да го мислиш — промълвих и спрях на място, като реших, че отстъплението не помага.

— Ако той дори си помисли да ме търси, последните години от живота му на земята ще бъдат… изпълнени с трудности.

Заплахата му беше толкова враждебна, толкова окончателна, че сякаш ме преряза. Нямах представа, че може да бъде толкова жесток. Изправих рамене и го погледнах с решително вдигната брадичка.

— Добре. Той няма да те търси — заявих аз и очите му блеснаха победоносно. — Но аз няма да спра.

Самодоволството му бързо се изпари и той пак ме погледна намръщено.

Пристъпих смело напред, право в ръцете му. Той ме допусна, прие ме, като за миг свали гарда.

— Ще скършиш ли и моя гръбнак? — попитах, гледайки очите му, спрели се на моята уста. — Рей’азиел?

Сега беше негов ред да бъде стъписан. Той настръхна, чертите му се смразиха, но аз усещах смущението, вълнението, което се надигаше у него. Точно както той можеше да усеща емоциите ми, аз усещах неговите и точно сега те можеха да разтърсят земята под краката ни.

Гарет каза нещо, но аз бях потънала в смута, изпълнил бистрите кафяви очи на Рейес. Чувствах се сякаш съм го предала, сякаш съм забила нож в гърба му. Но нали преди това и той направи същото с мен? А и освен това обикновено не нося ножове у себе си.

— Откъде знаеш това име? — попита той, гласът му беше мек, опасен и прозвуча повече като заплаха, отколкото като въпрос.

Събрах цялата смелост, на която бях способна, за да му отговоря.

— От една приятелка — казах, като се молех да не излагам живота на Пари на риск. — Тя каза че те е призовала, когато била малка и ти едва не си откъснал крака й.

— Чарли, полагам усилия, но може би трябва да се преместим на друго място.

Това беше Гарет. Той очевидно се опитваше да вземе участие, така че да изглежда, сякаш водехме разговор, вместо случаен наблюдател да ме приеме за ненормална, която говори на въздуха. За части от секундата успях да фокусирам периферното си зрение и забелязах озадачени погледи и неодобрително смръщени вежди тук-там. Но повечето хора не ни обръщаха внимание. Намирахме се на „Сентрал“, насред Албукърки. Не беше необичайно за местните да виждат нещо подобно.

Когато почувствах две ръце да ме побутват леко, насочвайки ме към тухлената стена на близкото кафе, отправих вниманието си към създанието пред мен.

— Ти ли беше? — върнах се към разговора ни. — Ти ли нарани Пари?

Той подпря двете си ръце на стената зад мен и притисна тялото си в моето. Така правеше той. Когато биваше упрекван и застрашаван, атакуваше. И избираше най-уязвимите точки на противника си. Всеки път се хвърляше към сънната артерия. Използваше срещу мен слабостта ми към него със сръчността на фокусник. Беше нечиста игра, но не можех да го виня. С това беше отраснал. Друго не знаеше.

— Беше си направо нищо — произнесе с измамно спокоен тон. — В сравнение с това, което можех да направя.

— Ти си я наранил? — попитах отново, като не желаех да го повярвам.

— Вероятно, Дъч — прошепна той в ухото ми, сякаш някой друг можеше да го чуе. — Не обичам да бъда призоваван.

И точно когато устата му се приближи към моята, точно когато вълнението от жизнената му сила ме повдигна от тялото ми, за да бъда обгърната от топлината му, той изчезна. Студът на късния октомври се блъсна в мен и когато вдишах ледения въздух, мигом дойдох на себе си.

Той беше наранил Пари. Бях шокирана както от това, така и от факта, че заплашваше да нарани невинен човек, а именно Гарет, за когото внезапно осъзнах, че е пред мен и си дадох сметка, че се бях отпуснала в ръцете му. Вкопчих се в него, за да намеря сигурност, докато той ме отвеждаше настрани от любопитните минувачи.

— Това беше интересно.

— Обзалагам се — промърморих, като с всички сили се опитвах да разгадая Рейес Фароу. Беше ли ядосан, че знам името му? Истинското му име? Защо имаше значение това, че го знам? Освен ако… може би това ми осигуряваше някакво предимство. Може би имаше начин да го използвам срещу него.

— Значи да разбирам, че той не иска да го търся? — попита Гарет.

— Меко казано.

Заобиколихме бара на татко и се озовахме пред сградата, където живеех. Бях все още вкопчена в ръката на Гарет, защото не можех да се доверя на краката си, когато стигнахме до апартамента ми на втория етаж.

Гарет чакаше, докато намеря ключовете в джоба си.

— Видях снимката му — каза той с внезапно унил тон.

Мушнах ключа в ключалката и го завъртях.

— Снимката от ареста му? — попитах, като предположих, че още сме на темата за Рейес.

— Да, също и няколко други снимки.

В това имаше логика, след като той трябваше да следи за него.

— Ще влезеш ли? Само трябва да се преоблека набързо.

— Виж, разбирам всичко — каза той, като влезе след мен и затвори вратата.

— Така ли? Е, слава богу, че някой разбира. — Точно сега никак не ми се говореше с него за Рейес, за все още здравия му гръбнак и прочие. — Има безалкохолно в хладилника.

Оставих ключовете на барплота и се отправих към спалнята си.

— Здравейте, господин Уонг.

— Привлекателен е, нали?

Спрях и се обърнах към него.

— Господин Уонг ли?

Погледнах към неизменния си съквартирант, с абсолютната му сивота, застанал в ъгъла на дневната ми. Беше там, откакто наех апартамента, и след като беше тук по-отдавна, така и не ми даде сърце да го изгоня. Не че имах идея как. Но така и не бях виждала лицето му. През абсолютно цялото време стоеше с гръб към мен, с нос забит в стената, и се рееше на няколко сантиметра от пода. Приличаше на нещо средно между китайски военнопленник и имигрант от началото на деветнайсети век.

— Кой е господин Уонг? — попита Гарет. Така и не бях ги запознала.

Всичко това беше ново за Суопс и аз осъзнах, че трябваше да го въведа бавно, да го оставя да възприеме новата информация и да запазя за после гръмките фанфари.

— Той е мъртвецът, който обитава ъгъла на дневната ми. Въпреки че никога не съм виждала лицето му. Не и в анфас, така че не знам дали изглежда добре.

— Не говорех за него — каза Гарет, — а за Фароу. Чакай, в апартамента ти живее мъртвец?

— Живее е силна дума, Суопс, а и той не заема кой знае какво пространство. Значи питаш за Рейес?

— Да, за Фароу — каза той, като хвърляше погледи към ъгъла, а лицето му изразяваше смесица от любопитство и ужас.

— О, тогава си напълно прав, привлекателен е. — Проверих съобщенията на телефона си. — Я чакай, да не би да си падаш по него?

Той изпъшка, а аз влязох в спалнята си и затворих вратата. Беше забавно.

— Не съм гей, Чарли — извика той. — Опитвам се да разбера.

— Да разбереш какво? — попитах, въпреки че бях съвсем наясно какво имаше предвид. Как може момиче като мен да се замеси с тип като Рейес? Само ако знаеше цялата история. Това не беше добра идея, щеше да ме освидетелства, задето се бях влюбила в сина на Сатаната.

— Виж, разбирам да си падаш по лоши момчета, но осъден убиец…?

Изненадващо, машинното масло не се беше просмукало напълно в панталоните ми, така че можех и да не си взимам душ отново. Стаята ми още изглеждаше като след торнадо, така че разрових купчината на пода и намерих джинси, които бяха приемливи, обух ги с чифт фантастични ботуши и се отправих към банята да се освежа.

— Май трябва да полееш цветята си — провикна се Гарет.

— О, те са изкуствени. — Той гледаше цветята на перваза на прозореца ми. Или пък проблема с плесента ми беше излязъл извън контрол.

След доста дълга пауза чух:

— Тези са изкуствени?

— Да, исках да ги направя да изглеждат истински. Малко боя на спрей, малко течност за запалки и готово. Изкуствени умиращи растения.

— Защо са ти изкуствени умиращи растения? — попита той.

— Защото ако изглеждаха свежи и добре гледани, всеки, който ме познава, ще разбере, че са изкуствени.

— Ясно, но наистина ли това е била идеята?

— Аха.

Чух потрепване по вратата на банята, която водеше към дневната и я отворих бавно.

— Да? — обърнах се аз към Гарет, който стоеше там и четеше надписа. Онзи, който гласеше „Вход забранен за мъртъвци“. Все пак това си беше моята баня, моята светая светих. Не че надписът винаги вършеше работа. Господин Хабършам, мъртвецът от апартамент 2Б, най-редовно го пренебрегваше.

Гарет се протегна и бутна вратата.

Аз я бутнах обратно.

— Какво правиш?

— Проверявам дали не съм мъртъв.

— Чувстваш ли се мъртъв?

— Не, но мислех, че имаш надпис, който само мъртвите да виждат.

— Как точно бих могла да направя надпис, който само мъртвите на тази планета да виждат?

— Хей, това си е твоят свят — сви рамене той.

Излязох от банята, готова пак да се изправя пред този свят. Или поне пред малка част от него.

— Виж, Рейес е моя грижа, разбра ли? — казах, като взех отново ключовете и тръгнах към вратата.

— В момента той е избягал затворник. А това го прави и моя грижа. Да не би да те заплаши?

Трябваше да организирам нещата така, че Гарет да няма нищо общо с Рейес, и трябваше да го направя бързо. Доколкото знаех, Рейес не беше наранявал невинен човек — или поне не трайно — но не си струваше да рискувам гръбнака на Суопс.

— Имам нужда от помощта ти за един случай.

— Да, но се предполага, че трябва да те следя.

— Сделката ни още важи. — Заключих апартамента и тръгнах надолу по стълбите.

— Здравейте, госпожо Алън — извиках, когато чух скърцането на вратата в дъното на коридора.

— И тази ли е мъртва? — попита Гарет.

Спрях и отвърнах с тежка въздишка:

— Уви, не.

— Е, какво става с нашата сделка? — попита той, докато вървяхме към входната врата.

— Със сигурност участвам. Ти ще провериш кой е мъртвецът, който се вози в колата на Куки, а аз ще ти звънна в момента, в който разбера къде е Рейес.

Той ме гледаше с повече недоверие, отколкото бях свикнала да срещам. А бях свикнала да срещам доста голямо недоверие.

— Е, поне тялото му. Този кретен го е скрил от мен.

— Фароу е скрил тялото си от теб?

— Да, така направи. Този кретен. И ние трябва да го намерим, преди да е умряло.

Гарет разтърка лицето си с върховете на пръстите си.

— Съвсем се обърках.

— Добре. Остани си така. Гръбнакът ти ще ти е благодарен.

На път към офиса разказах на Гарет за нелегалния пътник на Куки и когато стигнахме до нейната кола на паркинга той си записа марката, модела и регистрационния номер. Можеше да проследи предишните собственици на колата, докато аз търсех двамата изчезнали — Мими и Рейес. Всъщност имах нужда от Ейнджъл за тази работа, но можех най-малкото да накарам Куки да провери по болниците за ранени мъже — мургави, малко над трийсетгодишни, много секси — приети през последните няколко часа. Може вече да е бил открит, а да не е искал да знам. Но трябваше да го направя дискретно.

След като Гарет си тръгна, аз се качих по стълбите до бара на татко, спрях да огледам района, преди да вляза в офиса на Куки, после хлътнах вътре.

Куки вдигна поглед към мен и аз мигом й направих знак с показалец пред устата си да мълчи. Свикнала с мъртвите, които се появяваха когато си щат, тя застина, огледа стаята предпазливо и се обърна към мен с въпросително извити вежди.

Като продължавах да държа пръста на устата си, отидох до нея на пръсти — и аз не знам защо, така реших — и взех от бюрото химикалка и лист. След като хвърлих още един поглед на стаята, надрасках бележка, в която я молех да провери в болниците за Рейес и й я подадох. Точно тогава чух някой да се прокашля до мен. Без малко да скоча до тавана и напълно да изкарам ангелите на Куки. Обърнах се и видях Рейес, облегнат на стената до бюрото й. Мамка му, биваше си го.

— Детският код с разместените срички? — възкликна той с изумление, изписано по красивото му лице.

Грабнах бележката и му метнах убийствен поглед.

— Това е единственият чужд език, който тя знае.

— И се надяваше да ме затрудниш с този код?

Погледнах надолу към бележката и зажумях. Наистина не беше най-добрата идея, която съм имала. Обърнах се към него.

— Какво? И гръбнака на Куки ли ще скършиш?

Куки ахна гръмко и аз се ощипах по носа. Тя не биваше да чува това, особено след мъртвеца в багажника на колата й.

Само за миг Рейес се дематериализира и се материализира отново пред мен, а лицето му изразяваше неподправен гняв.

— Как да те откажа, Дъч?

— Да спра да те търся? — Не дочаках отговор. — Ти не знаеш какво ще се случи, ако тялото ти умре, Рейес. Няма да спра.

Усещах как нервността му растеше, вреше и кипеше под идеалната повърхност. Той се наведе към мен, но преди да може да направи каквото и да е, спря и се хвана за гърдите, след това ме погледна изненадано.

— Какво? — попитах, но той беше стиснал челюст, тялото му беше напрегнато и вдървено, все едно очакваше нещо. Тогава го видях. Образът му се промени. По лицето и гърдите му се появиха дълбоки рани, разкъсаната му риза мигом се изцапа с кръв. Той беше мокър, пропит с някаква тъмна течност, която не можех да определя. Изръмжа през зъби и се преви на две.

— Рейес — извиках и се устремих към него. В момента, в който погледите ни се срещнаха, той изчезна. За миг се изпари. Затиснах устата си с две ръце, за да спра отчаяния си вик. Куки изскочи иззад бюрото си и коленичи до мен. Агонията, която Рейес изживяваше, бе така ясно изписана върху лицето му. И не искаше да го открия?

Бих пребродила и самия ад, за да го намеря.