Даринда Джоунс
Вторият гроб отляво (2)

Глава 1

„Жътварите на души са сладури.“

Надпис на тениска, често носена от Шарлот Джийн Дейвидсън, жътвар на души, уникум по рода си

— Чарли, бързо, събуди се.

Пръсти с остри нокти, забити в рамото ми, се мъчеха всячески да разсеят мъглата на съня, в която се бях потопила като в марината. Разтърсиха ме достатъчно силно, за да предизвикат леко земетресение в Оклахома. Това си беше сериозно, като се има предвид, че живеех в Ню Мексико.

Съдейки по тембъра и гръмкия глас на натрапника, бях сигурна, че ми говори Куки, най-добрата ми приятелка. Изпуснах въздишка на раздразнение и се предадох пред обстоятелството, че животът ми беше поредица от прекъсвания и изисквания, отправени към мен. Най-вече изисквания. Може би защото бях единственият жътвар на души отсам Марс, единственият портал към отвъдното, през който мъртвите можеха да преминат. Поне онези, които не се бяха прехвърлили там веднага след смъртта си и бяха останали на Земята. А те бяха плашещо много. Бях жътвар на души по рождение и не си спомнях и миг, в който мъртви хора да не тропат на вратата ми — метафорично, тъй като мъртвите рядко тропат — с молба да помогна за някаква недовършена работа. Изненадвах се колко много от покойниците бяха забравили да изключат печката.

Повечето от преминаващите през мен просто имат чувството, че са били на Земята достатъчно дълго. Влез в Жътваря. В мен, с други думи. Мъртвите могат да ме видят от всяко кътче на Земята и могат да преминат през мен от другата страна. Казвали са ми, че светя като фар, че съм ярка като хиляди слънца, което не е много добре за мъртъвците с махмурлук от мартини.

Аз съм Шарлот Дейвидсън: частен детектив, консултант на полицията и универсален бабаит. Или щях да съм бабаит, ако се бях задържала в курса по смесени бойни изкуства. Записах се, водена от желание да се науча как се убиват хора с хартия. И — о, да — да не забравяме жътваря на души. Честно казано, изобщо не беше лошо да си жътвар на души. Имах няколко приятели, заради които бих убила — някои от тях живи, други недотам — семейство, за което бях благодарна, с някои живи членове и други недотам, и връзка с едно от най-могъщите същества във вселената, Рейес Алегзандър Фароу — отчасти човек, отчасти супермодел, син на Сатаната.

И така, като жътвар на души разбирах мъртвите. Усетът им за време хич го нямаше. Но да ме събуди посред нощ живо, дишащо същество, което редовно си точи ноктите в ножарска работилница, направо си беше нередно.

Плеснах ръцете й и продължих да удрям във въздуха, когато натрапницата се отдалечи, за да вилнее в дрешника ми. Очевидно в гимназията Куки е била избрана за „Личност, за която има най-голяма вероятност да умре всеки момент“. Въпреки огромното желание да й се намръщя, не можех да събера смелост да отворя очи. Така или иначе ярката светлина проникваше до тях през затворените клепачи. Силните електрически крушки ми бяха голям проблем.

— Чарли…

От друга страна, може би бях умряла. Нищо чудно да бях ритнала камбаната и да се носех нерадостно към светлината като по филмите.

— … не се шегувам…

Нямах усещането да съм особено безтегловна, но опитът ме беше научил никога да не подценявам способността на смъртта да ти дойде до главата в най-неподходящия момент.

— … наистина, ставай.

Стиснах зъби и събрах цялата си енергия, за да се закотвя на Земята. Не биваше… да отивам… към светлината.

— Слушаш ли ме изобщо?

Сега гласът на Куки беше приглушен, тъй като ровеше из нещата ми. Голяма късметлийка беше, че инстинктите ми на убиец не се бяха събудили, та да я запратя с един ритник на пода. Да я оставя насинена и потрошена. Стенеща в агония. Потрепваща от време на време в конвулсии.

— Чарли, за бога!

Изведнъж ме обгърна тъмнина, когато някаква дреха ме шляпна по лицето. С нищо не бях предизвикала такова отношение.

— Дръпни се, за бога — изрекох с немощен глас, като се борех с растящата купчина дрехи върху главата ми. — Какво правиш?

— Обличам те.

— Вече съм облечена както искам… — Погледнах към светещите цифри на часовника върху нощното шкафче. — По дяволите, два през нощта е. Ти сериозно ли?

— Сериозно. — Тя хвърли още нещо. С нейния неточен мерник събори нощната лампа. Абажурът падна на крака ми. — Облечи това.

— Абажура?

Но тя си беше отишла. Странно. Излетя през вратата и остави зловеща тишина зад себе си. Тая, от която клепачите ти натежават, а дишането ти става ритмично, дълбоко и равномерно.

— Чарли!

Подскочих до тавана от пронизителния вик на Куки и при това движение едва не се изтърсих от леглото. Какви дробове имаше само. Беше изкрещяла от апартамента си отсреща.

— Ще събудиш и мъртвите — извиках в отговор. Не ми беше до мъртъвци в два през нощта. То на кого ли му беше?

— И нещо повече ще направя, ако не си вдигнеш задника от леглото.

За най-добра приятелка, тире съседка, тире рецепционистка срещу нищо и никаква заплата, Куки се държеше доста нахално. И двете се нанесохме в апартаментите си, разположени един срещу друг, преди три години. Тъкмо се бях върнала от Корпуса на мира, а тя тъкмо се беше развела и останала сама с дете. Бяхме от онези, които още при първата си среща се чувстват като стари познати. Когато започнах бизнеса си на частен детектив, тя предложи да вдига телефона, докато намеря някого за постоянно, и туй то. Оттогава ми робува.

Огледах дрехите, пръснати из спалнята, и вдигнах няколко със съмнение.

— Пантофи със зайци и кожена мини пола? — провикнах се към нея. — Заедно? В комбинация?

Тя влетя разгневена в стаята с ръце на кръста, късата й коса стърчеше във всички посоки, само не и надолу, и ме погледна кръвнишки, същия кръвнишки поглед като на мащехата ми, когато й отправях нацистки поздрав. Жената много се докачаше от намеци за приликата й с Хитлер.

Въздъхнах раздразнено.

— Да не би да отиваме на някое от онези смахнати партита, където всички са облечени като плюшени животни? Защото такива хора ме плашат.

Тя зърна клин за фитнес и го метна към мен, заедно с тениска с надпис „Жътварите на души са сладури“. После пак изфуча навън.

— Това „не“ ли ще рече? — зададох неадресиран въпрос.

Като отметнах с драматичен жест пухеното си юрганче с десен „Бъгс Бъни“, се изсулих от леглото и взех да се боря да нацеля крачолите на клина за фитнес — типично за човешките създания, когато им се налага да се обличат в два през нощта — преди да сложа един от онези повдигащи бюста сутиени, към които се бях пристрастила напоследък. Момичетата ми заслужаваха цялата подкрепа, която можех да им дам.

Осъзнах, че Куки се е върнала, докато намествах сутиена с движения като за кючек и я погледнах въпросително.

— Нагласи ли двете куклички? — попита тя, тръсна тениската и ми я надяна през главата. След това тикна в ръцете ми яке, което не бях обличала от гимназията, грабна чифт домашни пантофи и ме повлече за ръката навън.

Куки беше като портокалов сок върху бели панталони. Можеше да бъде и вбесяваща, и забавна, в зависимост от това кой носи белите панталони. Скочих в пантофите зайци, докато тя ме влачеше надолу по стълбите и още се борех с якето, когато ме избута от входа. Протестите ми от рода на „чакай“, „ох“ и „кутрето ми“ не помогнаха. Само леко разхлаби хватката си, когато попитах:

— Бръснарски ножчета ли имаш на върховете на пръстите си?

Хладната черна нощ ни обгърна, докато бързахме към колата й. Беше минала седмица, откакто разрешихме един от най-сензационните случаи за всички времена в Албукърки — убийството на трима адвокати, което беше свързано с организация за трафик на хора — и се наслаждавах на спокойствието след бурята. Очевидно то беше на път да приключи.

Като се опитвах с всички сили да приема чудатото й поведение за забавно, търпях Куки да ме малтретира, докато — по причина, която още не бях разбрала — тя не се опита да ме натъпче в багажника на колата си. Тутакси изникнаха два проблема. Първо, косата ми се заплете в ключалката. Второ, там вече имаше мъртвец, духът му изглеждаше монохромен на слабата светлина. Канех се да уведомя Куки, че има мъртвец в багажника й, но размислих. Тя се държеше достатъчно налудничаво и без да замесваме покоен гратисчия. Слава богу, че не можеше да вижда мъртви. Обаче нямаше начин да се возя в багажника с него.

— Спри — казах, като вдигнах ръка в знак, че се предавам, докато с другата дръпнах дълъг кичур кестенява коса от ключалката на багажника. — Не забравяш ли някого?

Тя удари рязко спирачките — метафорично — и ме погледна озадачено. Беше забавно.

Още не бях майка, но си мислех, че е трудно да забравиш нещо, което си изтласкал между краката си след трийсет и седем часа убийствени болки. Реших да й подскажа.

— Започва с А и завършва с ммм-бър.

Куки мигна и се замисли за миг.

Опитах отново.

— Хм, плодът на утробата ти.

— О, Амбър е с баща си. Влизай в багажника.

Пригладих разрошената си коса и огледах вътрешността на багажника. Умрелият изглеждаше, сякаш приживе е бил бездомник. Лежеше в ембрионална поза и не ни обръщаше никакво внимание, докато стояхме надвесени над него. Което беше странно, защото се предполагаше, че съм ярка и искряща. Светла като хиляда слънца. Присъствието ми трябваше да предизвика най-малкото разпознаване. Но той не реагираше. Пас. Нула. Дупка от геврек. Вкиснах се в качеството си на жътвар на души. Определено ми трябваше коса за авторитет.

— Няма да стане — отсякох и се зачудих къде ли се продаваха земеделски сечива. — И кое бе това място, до което трябваше да пътувам в багажника на кола в два часа през нощта?

Тя се пресегна през мъртвеца и грабна одеяло, след което затвори капака.

— Добре, качвай се отзад, но дръж главата си ниско и се покрий.

— Куки — казах аз, като хванах здраво раменете й, за да я накарам да поспре, — какво става?

Тогава ги видях. Сълзи изпълваха сините й очи. Само две неща можеха да накарат Куки да заплаче: филмите на Хъмфри Богарт и неин близък в беда. Дишането й стана бързо и неспокойно и страх надвисна над нея като мъгла над езеро.

Сега, след като бях привлякла вниманието й, я попитах отново.

— Какво става?

След тревожна въздишка тя отвърна:

— Приятелката ми Мими изчезна преди пет дни.

Челюстта ми увисна.

— И ми казваш чак сега?

— Току-що разбрах.

Долната й устна се разтрепери, от което усетих стягане в гърдите. Не ми беше приятно да виждам най-добрата си приятелка да страда.

— Качвай се — наредих й тихо. Взех ключовете и се мушнах на шофьорската седалка, а тя заобиколи и седна от другата страна. — Сега ми кажи какво се случи.

Тя затвори вратата и избърса влажните си очи, преди да започне.

— Мими ми се обади миналата седмица. Звучеше уплашена и ме разпитваше разни неща за теб.

— За мен? — попитах изненадана.

— Искаше да знае дали можеш… да направиш така, че да изчезне.

Това носеше надпис „лошо“, откъдето и да го погледнеш. С дебели букви. Главни. Изскърцах със зъби. Последния път, когато се опитах да помогна на някого да изчезне, което си беше миналата седмица, нещата завършиха по най-гадния възможен начин.

— Казах й, че какъвто и да е проблемът, можеш да помогнеш.

Мило, но за съжаление преувеличено.

— Защо не ми каза, че се е обаждала? — попитах.

— Не беше приключила случая, по който работеше с чичо си, всякакви хора се опитваха да те убият, беше страшно заета.

Куки беше права. Наистина разни хора се опитваха да ме убият. Един след друг. Слава богу, че не успяха, иначе сега щях да седя тук в мъртъв вид.

— Каза, че ще дойде и ще говори лично с теб, но така и не се появи. Преди малко получих това съобщение. — Тя ми подаде телефона си.

„КУКИ, МОЛЯ ТЕ ДА СЕ СРЕЩНЕМ В НАШЕТО КАФЕ ВЕДНАГА ЩОМ ПОЛУЧИШ СЪОБЩЕНИЕТО. ЕЛА САМА.“

М.

— Дори не знаех, че е изчезнала — продължи Куки.

— Имате си собствено кафене? — попитах.

— Как може да не съм разбрала? — пое си тя дъх развълнувано.

— Чакай, а сега откъде знаеш, че е изчезнала?

— Щом получих съобщението, опитах да се обадя на мобилния й телефон, но тя не вдигна, така че позвъних у тях. Обади се мъжът й.

— Предполагам, че той би трябвало да е наясно.

— Той се побърка. Искаше да знае какво става, къде е жена му, но в съобщението пишеше да отида сама. Така че му обещах да му се обадя, щом разбера нещо. — Тя прехапа долната си устна. — Не му стана никак драго.

— Обзалагам се. Не са много причините, поради които една жена ще иска да изчезне.

Тя примигна замислено насреща ми и пое дъх толкова рязко, че се закашля. Когато й размина, каза:

— Не, ти не разбираш. Тя е много щастливо омъжена. Уорън боготвори земята, по която тя стъпва.

— Куки, сигурна ли си? Все пак…

— Сигурна съм. Повярвай ми, ако има тормоз във връзката им, то той е спрямо банковата сметка на Уорън. Не би повярвала как трепери на жена си. А и на децата.

— Имат деца?

— Да, две — рече тя, още по-унило.

Реших да не настоявам за възможен тормоз, докато не узная повече.

— Значи той няма представа къде е тя?

— Никаква.

— И тя не ти обясни какво става? Защо иска да изчезне?

— Не, но беше уплашена.

— Е, да се надяваме, че скоро ще открием някакъв отговор. — Запалих колата и подкарах към „Шоколадово кафе“, което за жалост не беше собственост на Куки. Без майтап? Шоколад и кафе? Заедно? Този, на когото е хрумнала подобна комбинация, би трябвало да е удостоен с Нобелова награда за мир. Или поне с абонамент за „Рийдърс Дайджест“.

След като пристигнахме на паркинга, се завряхме в един тъмен ъгъл, така че да можем да наблюдаваме, без самите ние да бъдем наблюдавани. Не бях много сигурна как Мими ще приеме присъствието ми, особено след като беше поискала Куки да дойде сама. Въз основа на малкото, което знаех, направих въображаем списък на тези, които биха могли да я преследват, и мъжът й беше начело. Трудно е да пренебрегнеш статистиката.

— Защо не ме изчакаш тук? — попита Куки и посегна към дръжката на вратата си.

— Защото в офиса ни чакат цял куп книжа, които няма сами да се подредят по папките, госпожичке. За нищо на света не поемам риска да те изгубя точно сега.

Тя се обърна към мен.

— Чарли, всичко ще бъде наред. Тя няма да вземе да ме нападне. Все пак аз не съм ти. Мен не ме нападат и не се опитват да ме убият през ден.

— Е, няма що! — възкликнах, като се опитвах да изглеждам обидена. — Но този, който я преследва, може да е на друго мнение. Идвам. Съжалявам, малката. — Слязох от колата и й подхвърлих ключовете. След като огледахме още веднъж почти празния паркинг, тръгнахме бавно към заведението. Изпитвах леко неудобство заради заешките си пантофи.

— Виждаш ли я? — попитах. Нямах никаква представа как изглежда жената.

Куки се огледа. Вътре имаше точно двама души: мъж и жена. Не се учудих, че кафенето е толкова слабо посетено, като се имаше предвид ненормалния час. Мъжът носеше мека шапка и тренчкот и имаше вид на филмова звезда от четирийсетте, а жената приличаше на проститутка, поработила доста през нощта. И двамата обаче не се брояха, защото бяха мъртви. Мъжът ме забеляза веднага. По дяволите искренето ми. Жената така и не се обърна.

— Естествено, че не я виждам — каза Куки. — Вътре няма никой. Къде може да е тя? Да не би да се забавих много? Може би не трябваше да се обаждам на мъжа й и да губя време да измъквам кльощавия ти задник от леглото.

— Моля?

— Ох, станало е нещо лошо. Знам, че е така. Чувствам го.

— Куки, трябва да се успокоиш. Сериозно. Нека поразузнаем малко, преди да се обадим на националната гвардия, става ли?

— Добре. Разбрах. — Тя сложи ръка върху гърдите си и направи усилие да се успокои.

— Добре ли си? — попитах, без да мога да устоя на желанието да я подразня поне мъничко. — Искаш ли едно валерианче?

— Няма нужда, добре съм — отвърна тя, докато упражняваше техниката за дишане, която научихме от един документален филм за раждане във вода. — Много ти знае задникът.

Това беше незаслужено.

— И като спомена задника ми, трябва хубавичко да си поговорим относно представата ти за него. — Вървяхме към кафенето. — Кльощав? Сериозно ли? — Ретро закусвалнята беше обзаведена с тюркоазни кръгли бар столове и розови плотове. Сервитьорката тръгна към нас. Униформата й беше в тон със светлотюркоазното на столовете. — Ще ти кажа аз…

— Здравейте.

Обърнах се към сервитьорката и й се усмихнах. На баджа й пишеше „Норма“.

— Искате ли кафе, момичета?

С Куки се спогледахме. Беше все едно да попиташ слънцето иска ли да грее. Седнахме на бара и закимахме като кукличките на таблото на микробус фолксваген. Освен това ни нарече „момичета“, което беше сладко.

— Имате късмет значи — заяви ухилена тя, — защото правя най-доброто кафе отсам Рио Гранде.

В този миг се влюбих. Мъничко. Като положих усилие да не ми потекат лигите, когато наситеният аромат се донесе до мен, казах:

— Всъщност търсим някого. Отдавна ли започна смяната ти?

Тя ни наля и остави каната настрани.

— Мили боже — възкликна и примигна изненадано, — очите ти имат най-прекрасния цвят, който съм виждала. Те са…

— С цвят на злато — допълних и се усмихнах отново. — Често ми го казват. — Явно златистите очи бяха рядкост. Определено предизвикват доста коментари. — Е…

— О, не, не съм тук отдавна. Вие сте първите ми клиенти. Но готвачът беше тук цялата вечер. Може би ще ви помогне. Брад! — Тя се провикна към готвача, както само сервитьорка в закусвалня го умее.

Брад се облегна на прозорчето зад нея. Очаквах да видя мърляв застаряващ господин, който отчаяно се нуждае от бръснене. Вместо това срещу мен стоеше хлапе на не повече от деветнайсет с дяволит поглед и флиртаджийска усмивка, отправена към по-възрастната сервитьорка.

— Викаш ли ме? — каза той с най-прелъстителното мъркане, което успя да докара.

Тя извъртя очи нагоре и го погледна майчински.

— Тези жени търсят някого.

Погледът му се насочи към мен и интересът в изражението му беше съвсем неприкрит.

— Е, слава богу, че ме откриха.

Леле. Стараех се да не се изкискам. Това само би го окуражило.

— Виждал ли си една жена — попита Куки с делови тон, — малко под четирийсет, с къса кестенява коса и светла кожа.

Той повдигна вежди развеселен.

— Всяка вечер, госпожо. Може ли малко повече подробности?

— Имаш ли снимка? — попитах я аз.

Тя отпусна рамене с разочарование.

— Дори не помислих за това. Имам една в апартамента си, сигурна съм. Защо не се сетих да я взема?

— Не започвай да се самобичуваш. — Обърнах се към хлапето. — Може ли да ми дадеш името и номера ти? — попитах го аз. — А също и на сервитьорката от предишната смяна — добавих към Норма.

Тя наклони глава колебливо.

— Мисля че трябва да я питам, преди да дам такава информация, мила.

Обикновено носех съвсем истинско ламинирано удостоверение за частен детектив, което размахвах, за да развързвам езиците на хората, но Куки ме измъкна от апартамента ми толкова бързо, че дори не се сетих да го взема. Мразех да съм лишена от шанса да го размахвам.

— Мога да ви кажа името на сервитьорката — обади се хлапето с дяволит блясък в очите. — Изи. Номерът й е в мъжката тоалетна, втора кабинка, точно под трогателно стихче за нещастието на мъжете с цици.

Това хлапе си беше сбъркало призванието.

— Мъжките цици са си нещастие. Ами ако дойда утре вечер? На смяна ли си?

Разпери ръце, като сочеше обстановката.

— Изживявам мечтата си, скъпа. Не бих пропуснал за нищо на света.

Отне ми няколко секунди да огледам района. Закусвалнята беше разположена на натоварено кръстовище в центъра. Натоварено в работно време. Мъртвата филмова звезда с меката шапка продължаваше да ме гледа, аз продължавах да не му обръщам внимание. Сега не беше моментът да говоря с някого, когото само аз виждах. След няколко големи глътки от най-доброто кафе, което някога бях опитвала — Норма не се шегуваше — се обърнах към Куки.

— Хайде да поогледаме тук.

Тя за малко да се задави с кафето си.

— Разбира се. Дори не ми дойде на ум. Да поогледаме. Знаех си, че има защо да те доведа. — Тя скочи от стола си и наистина взе, че се огледа. Трябваше да впрегна всички сили, за да не се разсмея.

— Какво ще кажеш да надникнем в тоалетната, Магнум — предложих, преди волята да ме е напуснала и да прихна.

— Точно така — одобри тя и насочи поглед към сервизните помещения. — Добре, можем да започнем оттам.

След секунди влязохме в дамската тоалетна. За щастие, Норма само повдигна вежди, когато започнахме претърсването. Някои хора биха се разтревожили, особено когато проверихме и мъжката тоалетна, която беше най-вече за мъже, но Норма беше печена.

Тя продължи да пълни захарниците и да ни наблюдава с крайчеца на окото си. След подробен оглед на цялото заведение разбрахме, че Елвис не е в сградата. Нито Мими, приятелката на Куки.

— Защо я няма тук? — попита Куки. — Какво мислиш, че е станало?

Пак започваше да изпада в паника.

— Виж написаното пред очите ти.

— Не мога! — изкрещя тя, притеснена докрай.

— Използвай вътрешния си глас.

— Не съм като теб. Не мисля като теб и не притежавам твоите способности — заяви тя, като размахваше ръце. — Не мога да разследвам публично, още по-малко частно. Приятелка ме моли за помощ, а аз не мога дори да следвам единственото й простичко указание, не мога…

Мислех да й ударя шамар, докато разглеждах ясните наскоро написани букви, украсяващи едната стена на дамската тоалетна, но тя беше във вихъра си. Не ми се щеше да я прекъсвам.

След малко тя сама млъкна и погледна към стената.

— О — промълви смутено, — говорела си в буквален смисъл.

— Знаеш ли коя е Джанел Йорк? — попитах я.

Името беше изписано твърде старателно, за да е дело на тийнейджър, вандалстващ на обществено място. Отдолу имаше надпис ХАНА Л2-СЗ-Р27 със същия отчетлив почерк. Това не бяха графити. Беше съобщение. Откъснах едно парче тоалетна хартия и взех химикалка от Куки, за да запиша информацията.

— Не, не познавам Джанел — отвърна тя. — Мислиш ли, че Мими е писала това?

Погледнах в кошчето и извадих оттам наскоро отворена опаковка от перманентни маркери.

— Бих казала, че е твърде вероятно.

— Но защо ще иска да се срещнем тук, а после ще оставя съобщение на стената? Защо да не ми го прати на телефона?

— Не знам, скъпа. — Взех друго парче хартия, за да разровя боклука, но не открих нищо интересно. — Мисля, че наистина е имала намерение да те изчака тук, но нещо или някой я е накарал да размисли.

— О, боже. И какво ще правим сега? — попита Куки с отново нарастваща паника. — Какво ще правим сега?

— Първо — отбелязах аз, докато миех ръцете си, — ще спрем да се повтаряме. Започваме да звучим нелепо.

— Добре — кимна тя със съгласие. — Извинявай.

— След това ще узнаеш колкото може повече за фирмата, в която работи Мими. Собственици. Членове на борда. Директори. Планове на сградата… за всеки случай. И провери това име — подхвърлих, като посочих през рамо към стената.

Тя стрелна замислен поглед към пода, и почти можех да видя как в главата й се завъртяха колелцата, умът й се движеше в хиляди посоки, когато преметна чантата през рамото си.

— Аз ще се обадя на чичо Боб, когато отиде в службата и ще разбера на кого е поверен случаят на Мими. — Чичо Боб е брат на баща ми и детектив в полицейското управление на Албукърки, какъвто беше и баща ми преди. Работата ми с него като консултант на полицията носеше голяма част от приходите ми. Бях решила много от случаите му, както правех и за баща ми. Престъпления се разкриват много по-лесно, когато можеш да попиташ мъртвите кой ги е очистил. — Не съм сигурна кой отговаря за случаите на изчезнали хора в участъка. Ще трябва да говорим и със съпруга. Как се казва?

— Уорън — отвърна Куки, следвайки ме навън.

Направих списък наум, докато излизахме от тоалетната.

След като платихме кафето си, се усмихнах на Брад и тръгнах към вратата. За беда разгневен въоръжен мъж ни блъсна обратно вътре. Вероятно би било прекалено смело да се надявам, че е дошъл просто да обере заведението.

Куки се закова на място зад мен и ахна.

— Уорън — промълви тя изумена.

— Тя тук ли е? — попита той. Ярост и страх разкривяваха приятните му черти.

Дори на най-печеното ченге на света му омекват коленете, когато се озове откъм дулото на револвер 38-ми калибър. Но Куки очевидно не бе надарена с мозък колкото и на пиле.

— Уорън Джейкъбс! — възкликна тя и го шляпна по главата.

— Ох. — Той разтри мястото, където Куки го удари, а тя му взе пистолета и го натъпка в чантичката си.

— Да не искаш някой да умре?

Той повдигна рамене като дете, смъмрено от любимата си леля.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— След като се обади, отидох до сградата, в която живееш, после те проследих дотук и чаках да видя дали Мими ще се появи. Когато това не се случи, реших да вляза.

Изглеждаше малко раздърпан и измършавял след дни притеснение. И беше толкова виновен за изчезването на жена си, колкото бях и аз. Можех да отгатвам човешките емоции като никой друг, а той излъчваше невинност. Имаше угризения за нещо, но не беше свързано с незаконни действия. Вероятно се чувстваше виновен за въображаемо прегрешение, поради което според него жена му си бе тръгнала. Каквото и да ставаше, сериозно се съмнявах, че имаше нещо общо с него.

— Хайде — обадих се аз и поведох двамата обратно навътре. — Брад — извиках.

Главата му се показа от отвора, на лицето му играеше дяволита усмивка.

— Липсвам ли ти вече?

— Ще проверим колко те бива, красавецо.

Той повдигна вежди, готов за предизвикателството и завъртя шпатулата както барабанист от рок-група върти палка.

— Само седнете и гледайте — каза, преди да се завърти и да запретне ръкавите си.

Този хлапак щеше да разбие сума ти сърца. Потреперих, като си представих купищата жертви, които свалячът щеше да натръшка подире си.

Три порции мучо гранде бурито за закуска и седем чаши кафе по-късно — само четири от тях мои — седях с човек, дотолкова поболял се от тревога и съмнения, че правех залози колко дълго ще задържи закуската си. По-голяма бе вероятността да не успее.

Разказа ми как се е променило поведението на Мими напоследък.

— Кога забелязахте тази рязка промяна? — попитах, като това беше приблизително сто и дванайсетият ми въпрос. Горе-долу де.

— Не знам. Толкова съм погълнат от работата си. Понякога се чудя дали ще забележа, ако собствените ми деца пламнат. Мисля, че преди три седмици.

— Като стана дума — казах аз и вдигнах поглед към него, — къде са децата?

— Какво? — попита той и срещна погледа ми. — О, при сестра ми са.

Това определено беше плюс. Човекът беше развалина. Благодарение на Норма се издигнах с едно стъпало нагоре от водене на записки върху салфетки към водене на записки върху кочан за сметки.

— И жена ви не е споделила нищо? Не е задавала необичайни въпроси? Не ви ли е казвала, че се притеснява, защото се чувства, сякаш я следят?

— Прегори един печен бут — съобщи той, пооживен, че може да отговори на някой от въпросите ми. — След това всичко отиде по дяволите.

— Значи взема готвенето много присърце.

Той кимна, после поклати глава.

— Не, нямах предвид това. Тя никога не прегаря печеното. Особено бутовете.

Куки ме ощипа под масата, като видя, че се двоумя да се изкискам или не. Стрелнах я кръвнишки, след което възвърнах загриженото си и разбиращо изражение.

— Вие сте професионален детектив, нали? — попита Уорън.

Примигнах бързо.

— Дайте определение на „професионален“. — Той продължаваше да гледа втренчено, потънал в мислите си и аз добавих: — Наистина, не съм като другите частни детективи. Нямам етичен кодекс, нито правила за поведение и не си падам по почистването на оръжията.

— Искам да ви наема — заяви той, без да се притесни от признанието ми за почистването на пистолета.

Канех се да му разиграя сценката как заради Куки ще работя безплатно — особено при положение, че й плащах само колкото да може да се храни човешки — но парите щяха да са от полза, когато започнеха да пристигат сметките.

— Хонорарът ми е много висок — казах, стараейки се да звуча като кръчмарска проститутка.

Той се наведе напред.

— Аз пък съм много богат.

Погледнах към Куки за потвърждение. Тя повдигна вежди и кимна.

— Е, добре тогава, изглежда, ще работим заедно. Един момент — вметнах, като мислите ми препускаха една през друга, — колко богат?

— Мисля, че достатъчно.

Ако отговорът му беше още малко по-смътен, щеше да напомня консистенцията на храна в ученически стол.

— Имах предвид дали някой е искал пари от вас напоследък?

— Само братовчед ми Хари, но той винаги ми иска пари.

Може братовчедът Хари да се бе отчаял повече. Или да бе станал по-нагъл. Обмислих информацията за Хари и попитах:

— Сещате ли се за още нещо? Нещо, което да обяснява поведението й?

— Не, няма друго — отвърна той и подаде кредитната си карта на Норма. И двете с Куки нямахме с какво да платим допълнителните кафета, още по-малко порциите мучо гранде, и вече кроях план да предложа пантофите зайци в замяна…

— Господин Джейкъбс — казах, придавайки си вид на сериозен човек, — трябва да ви призная нещо. Много съм добра в преценяването на хората и, без да се обиждате, вие премълчавате нещо.

Той започна да хапе долната си устна, вина и разкаяние се излъчваха от порите му. Не чак като „убих жена си и зарових тялото й в задния двор“, а от сорта „знам нещо, ама не ща да го кажа“.

С шумна въздишка наведе глава и я обхвана с ръце.

— Мислех, че тя има връзка.

Бинго.

— Е, това е нещо. Може ли да ми обясните кое ви накара да мислите така?

Твърде изтощен за големи усилия той едва-едва повдигна рамене.

— Просто държанието й. Беше станала толкова отчуждена. Попитах я, а тя се изсмя и каза, че съм единственият мъж в живота й, защото нямала намерение да търпи и друг.

При това положение беше нормално да подозира изневяра, предвид голямата промяна у Мими напоследък.

— О, и една нейна приятелка умря наскоро — добави той след кратък размисъл. Сбърчи вежди, като че се опитваше да си припомни подробности. — Съвсем бях забравил. Мими каза, че е била убита.

— Убита? Как? — попитах аз.

— Съжалявам, не си спомням. — От него се понесе нова вълна на вина.

— Близки ли бяха?

— Тъкмо там е работата. Били са съученички в гимназията, но не са поддържали връзка. Мими не беше споменавала за нея, докато не умря, затова се изненадах, че толкова се разстрои. Беше съкрушена, въпреки че…

— Въпреки че? — подканих го, когато отново се замисли. Тъкмо започваше да става интересно. Не можеше да млъкне точно сега.

— Не знам. Беше затормозена, но не точно защото е загубила приятелката си. Беше различно. — Челюстта му се движеше, докато ровеше в спомените си. — Тогава не му придадох голямо значение, но честно казано, тя не беше изненадана от факта, че приятелката й е била убита. Тогава я попитах дали иска да отиде на погребението, и, боже, какво беше изражението й. Все едно й бях предложил да удави котката на съседите.

Да си призная, това с удавянето на съседската котка не ми помогна много.

— В смисъл, че беше сърдита ли?

Той примигна и се втренчи в мен. За дълго. Достатъчно дълго, че да ме накара да проверя с език дали по горните ми зъби не се е закачило нещо.

— Беше ужасена — каза най-сетне той.

По дяволите, искаше ми се да може да си спомни името на жената. И защо Мими не се е изненадала, че е била убита? Обикновено убийствата силно изненадват хората.

Като стана дума за имена, реших да попитам за това, написано на стената в тоалетната. След като не открих нищо по зъбите си, рекох:

— Мими споменавала ли е Джанел Йорк?

— Това е тя — каза той изненадан. — Това е убитата приятелка на Мими. Откъде знаете?

Не знаех, но това, че той си мислеше, че знам, ме караше да изглеждам добра.