Даринда Джоунс
Вторият гроб отляво (20)

Глава 19

„Това, че не ме е грижа, не означава, че не разбирам.“

Надпис на тениска

— Не се засягай, но от години се държиш с мен като истинска кучка. — Намигнах на Джема, с която седяхме в бара на татко. Сами ни приготвяше мексикански палачинки с яйца на очи, а татко ни наливаше питиетата. Дениз също беше дошла с нас и дори чичо Боб се измъкна от работа, за да хапнем заедно.

— Конгресменът може да почака — каза той и се ухили. Веднага след това попита: — Имаш ли обяснение за раната от нож на гърба си?

Той поглади корема си и аз казах:

— Да знаеш, че ако продължаваш да ядеш така, ще трябва да те наричам чичо Балон.

А той отвърна:

— Много мило.

Аз пък рекох:

— Знам, затова го казах.

Чибо се ограничи само с едно „О!“.

Джема се размърда на стола си.

— Старая се, разбираш ли? Но имаш ли представа какво е да израснеш като сестра на невероятната Чарли Дейвидсън? Единствената и неповторима Чарли Дейвидсън?

Отпих от студения чай, който ми подаде татко и мигом се задавих. След продължително и старателно кашляне я изгледах с най-смаяния си поглед.

— Шегуваш ли се? Ти винаги си била идеална. И си се чувствала потисната заради мен?

— Аха — каза тя и направи гримаса. Приличали сме си повече, отколкото си мислех. Чак тръпки ме полазиха.

— Но ти дори не ме поздравяваш — продължих да споря. — Не вдигаш поглед, като вляза в стаята.

— Мислех си, че не искаш. — Тя сведе поглед смутено.

— И защо си си помислила нещо толкова абсурдно?

— Защото ти ми каза да не ти проговарям никога повече. Дори да не те поздравявам. И никога, при никакви обстоятелства да не поглеждам към теб.

— Какво? — изобщо не си спомнях подобно нещо. Всъщност имаше един случай. — Стига бе, тогава бях на девет.

Тя поклати глава.

Добре де, трябва да е било другия път.

— На дванайсет?

Ново поклащане.

— Хубаво, все едно, било е много отдавна.

— Ти така и не каза докога. Очевидно не помниш, но за мен сякаш се е случило вчера. Освен това винаги беше толкова потайна. Исках да разбера много повече, но ти нищо не ми каза. — Тя изправи рамене. — Винаги съм била встрани от живота ти.

Сега беше мой ред да се разшавам смутено.

— Джема, просто има неща, които е по-добре да не знаеш.

— Ето я, пак започва — каза тя и отпусна ръце.

Татко седна срещу нас и се засмя.

— И с мен постъпва така. Винаги го е правила.

— Наистина, хора. Не се шегувам — уверих ги аз.

— Чарли е права — каза Дениз. — Тя трябва да запази тези неща за себе си. — Отново навлизахме в зоната на отрицанието, която не беше толкова приятна като зоната на „Маргарита“. Нямаше по-омразна тема за Дениз от темата Чарли.

— Дениз — каза татко и сложи ръката си върху нейната, — не мислиш ли, че настоявахме за това достатъчно дълго?

— Не те разбирам.

— Винаги си я пренебрегвала, като отказваше да приемеш дарбата й, дори когато доказателствата за нея са пред очите ти.

Тя ахна.

— Никога не съм правила подобно нещо.

— Мамо — намеси се Джема. Тя искрено харесваше тази жена. Това ме караше да се чувствам объркана. — Чарли е много специална. Ти го знаеш. Няма как да не го знаеш.

— И точно заради това го направих — каза татко със сведено от срам лице. — Бях сигурен, че ако Карузо те открие, ще се измъкнеш невредима, миличка. Винаги успяваш.

Не бих казала, че бях минала през изпитанието невредима. Гръдният ми кош се крепеше на действието на бързосъхнещо лепило. Е, за няколко минути. Раната заздравя почти веднага, но не ми даде сърце да го споделя с лекаря. Още една страна от природата ми, за която семейството ми бе в неведение — колко бързо оздравявам.

— Татко, защо просто не ми каза за него?

Той бе погълнат от толкова дълбоко съжаление и срам, че се протегнах да хвана ръката му от страх да не изчезне.

— Искаше ми се, ако може, изобщо да не узнаеш за Карузо. За стореното от мен. Надявахме се да го заловим, преди да изпълни заплахите си.

— Татко, на нас можеш да доверяваш всичко — каза Джема.

— Вие не разбирате. Той имаше право. — Лицето на татко съвсем посърна. — Дъщеря му умря заради мен. Беше преследване с висока скорост, аз бях по петите му. Колата му занесе, удари се в мантинелата, преобърна се през насипа отвъд, при което дъщеря му изхвърча навън.

— Татко… Боже мой — възкликнах ядосана. — Значи вината е била негова. Ами така де, участвал е в гонка с висока скорост, докато е возил дете в колата си.

Той въздъхна и кимна.

— Знам, но от това не ми олеква. — Обърна се отново към мен. — Просто не можех да ти го кажа. Но го направих. Сега е твой ред.

— Човече, това си беше истинска клопка.

Чичо Боб изсумтя.

— Той е прав. Трябва да ни осветлиш поне малко.

Майко мила, само ако знаеха, че съм жътварят на души…

Не. Нямаше начин да стигна дотам.

— За начало сподели — настоя татко — как направи това онази нощ.

— Какво съм направила? — попитах и в този момент Дони, барманът индианец на татко, ни донесе храната. Загледах се в гърдите му за момент, а после се подсмихнах, като видях, че Джема прави същото. Плеснахме си дланите под масата. — Здрасти, Дони.

Той вдигна поглед и се намръщи.

— Здрасти — отвърна намусено. Никога не си беше падал по мен.

— Онова — каза татко, когато Дони си тръгна. — Как само се движеше. — Той се наведе по-близо и прошепна: — Чарли, ти се движеше съвсем не по човешки.

Очите на Джема станаха огромни като палачинки.

— Какво? Как се е движила?

Дори Дениз неочаквано силно се заинтригува, докато смесваше яйцата си с чилито.

Татко се залови да обяснява какво съм направила и как съм се движила, а през това време до мен неочаквано изникна Ягодовото сладкишче. Сбутах Джема, за да й направя място.

— Здравей, мъниче — казах, докато тя се настаняваше до мен.

Татко млъкна и всички на масата се втренчиха в мен.

— Добре, нали всички присъстващи знаят, че мога да говоря с мъртвите.

— Знаем — каза Джема, — просто се опитвахме да подслушваме.

— О, ами добре.

Дениз се преструваше, че храната й е много интересна. Донякъде очаквах да започне да сумти или да изпадне в истерия, но май беше осъзнала, че е малцинство. За пръв път в живота си.

— Какво става? — попитах Ягодка. — Да не би брат ти пак да се вижда с някоя от занаята?

— Чарли — смъмри ме Джема.

— Той наистина го прави — обясних аз. — Може да има нужда от намеса.

— Не знам. — Ягодка сви рамене, русата й коса се разстла върху тях. — Бях в къщата на Блу. Онази стара сграда наистина е много забавна. Ракетата е голяма скица.

Сърцето ми подскочи, когато тя спомена Ракетата.

— Значи той е добре?

— Да. Казва, че е тип-топ.

С въздишка на облекчение се запитах дали Блу не е открила тялото на Рейес. Не ми се искаше да питам на глас, но…

— Намерила ли го е? Открила ли е Рейес?

Чичо Боб замръзна. Единствено той на тази маса знаеше нещо за Рейес и за това, че е избягал от затвора, така да се каже.

Ягодка сви рамене.

— Не, тя каза, че само ти можеш да го откриеш. Но не използваш правилната част на тялото си за това.

Преди да се усетя, стрелнах поглед към слабините си.

— Какво означава това?

— Нямам представа.

— А тя не ти ли каза… — Наведох се напред и прошепнах: — Коя част на тялото трябва да използвам?

Всички на масата също се наклониха напред.

— Тя каза само да слушаш.

— О! — Облегнах се сконфузена. — Уточни ли за какво точно да се ослушвам?

— Не знам. Тя говори странно.

— Добре, тогава ми повтори точно думите й.

— Тя каза да се вслушаш в това, което само ти можеш да чуеш.

— О — повторих пак и сбърчих вежди.

— Ще играем на дама.

— Добре.

— А, да, тя каза да побързаш.

— Чакай! — Но Ягодка вече си беше отишла. — Шантави мъртъвци.

— Какво? — попита Джема с изострен докрай интерес.

Имаше нещо много приятно в това да не се прикриваш. Погледнах многозначително към чичо Боб.

— Тя каза, че ако искам да открия Рейес, трябва да се вслушам в това, което само аз мога да чуя. Не знам как да го тълкувам.

— Чарли — каза Джема. — Ясна си ми.

Тъкмо да зяпна, се усетих и се въздържах. Огледах се наоколо притеснено.

— Джема, никой на тази маса не знае каква съм.

— А защо е така? — попита татко.

Джема се ухили.

— Знам, че си влюбена в някого — изтърси тя.

След това ми намигна заговорнически и аз разбрах, че замазва нещата. Тя наистина знаеше каква съм. Кога беше разбрала, по дяволите?

— Знам също и че имаш възможности, за които никога не си споменавала пред нас.

Татко се облегна и ни погледна и двете. Той очакваше отговори, за които не бях готова. Поне не още.

— Достатъчно ли е да кажа, че използвам дарбата си само за добри дела?

Той стисна плътно устни.

— Какво ти подсказва сърцето да сториш? — попита Джема.

Подпрях брадичка на дланта си и взех да чопля палачинката с вилица.

— Сърцето ми е твърде влюбено, за да мисля трезво.

— Тогава се спри и слушай. Виждала съм те да го правиш. Когато бяхме малки. Затваряше очи и слушаше.

Така правех. Раменете ми се сковаха при спомена. Тя беше права. Понякога, когато виждах Големия злодей в далечината — който в последствие се оказа Рейес — спирах, за да слушам как бие сърцето му. Но в такива моменти той беше до мен. Затова можех да го чуя. Или не беше така?

Джема ме стрелна укорно.

— Затвори очи и слушай. — Тя се наведе и прошепна в ухото ми. — Ти си жътварят на души, за бога.

Прикрих изненадата си зад гримаса на неохота.

— Откъде разбра това? — изшептях й.

— Чух те да го казваш на онова хлапе Ейнджъл, когато го видя за първи път.

Да му се не види, съвсем бях забравила.

— Сега се стегни — нареди тя и ме погледна, като че ли в нея се беше събрала цялата вяра на света.

Поех дълбоко въздух, започнах да издишам бавно и затворих очи. Усетих го почти веднага. Слабо туптене в далечината. Съсредоточих се върху него, насочих всичко към този звук. Колкото повече се концентрирах, толкова по-силен ставаше звукът, ритъмът беше познат, успокояващ. Това наистина ли беше Рейес? Беше ли още жив?

— Рейес, къде си? — прошепнах.

Долових топлина, огнен прилив; тогава усетих уста до ухото си и чух плътен, дрезгав глас, чиито вибрации пратиха чувствени тръпки по цялото ми тяло.

— Там, където последно би потърсила — промълви той почти закачливо.

Отворих очи и ахнах.

— Боже мой, знам къде е.

Погледнах лицата на всички около мен. Бяха в очакване.

— Чичо Боб, ще ме придружиш ли? — попитах и се изправих. Той натъпка още една хапка в устата си и ме последва.

Татко също.

— Татко, ти няма нужда да идваш.

Той ме погледна язвително.

— Само се опитай да ме спреш.

— Може да се окаже фалшива тревога, честно.

— Добре.

— Хубаво, но яденето ти ще изстине.

Той се засмя. Погледнах пак към Джема и не можех да повярвам, че знае каква съм. Но от мисълта, че татко може да разбере, ми се сви сърцето. Аз бях малкото му момиченце. И исках да си остане така колкото се може по-дълго. Наведох се към нея, преди да изляза.

— Моля те, не казвай на татко каква съм — прошепнах.

— Няма. — Тя се облегна и ми се усмихна окуражително.

Леле, това беше страхотно. Малко в стил семейство Адамс.

 

 

Кое беше мястото, където не бих потърсила Рейес? В моята сграда, разбира се.

Прекосих паркинга почти тичешком, колкото бързо ми позволяваха жестоките ми ботуши, без да чакам татко и чичо Боб, и направо се запрепъвах по стълбите към сутерена. Това беше единственото логично обяснение. Всички апартаменти бяха наети, тъй като бе учебно време за колежите. Рейес трябваше да е в мазето.

Когато най-накрая се приземих на циментовия под, вратата горе се затвори и аз осъзнах, че бях забравила нещо. Лампата. Ключът беше в горния край на стълбите. Тръгнах да се качвам обратно, но спрях. Странно усещане накара кожата ми да настръхне, сякаш статично електричество се срещаше с оголен нерв. Първият сигнал бе пратен към обонянието ми. Остра миризма бе изпълнила въздуха. От киселинните изпарения ми запари на гърлото и очите ми се насълзиха.

Запуших носа и устата си с ръка и примигнах в тъмнината. Започнах да различавам разни предмети. Пред очите ми изникнаха разни фигури. Когато очите ми свикнаха, си дадох сметка, че те се движат и пълзят една върху друга като огромни паяци, спускащи се от тавана и тъпчещи се един друг, борейки се за по-горна позиция.

Започнах да се препъвам назад, но осъзнах, че те са навсякъде. Завъртях се в кръг и бях напълно обградена.

— Изпратиха двеста хиляди.

Извърнах се рязко и видях Рейес — свиреп, с изваден меч, тъй див и зашеметяващ, че потръпнах.

Толкова много искаха да го докопат, че лигите им течаха. Буквално. Тъмна течност капеше от острите им като бръснач зъби и образуваше локвички по пода. Тъкмо тогава зърнах материалното му тяло, жалка черупка от това, което бе представлявало преди, и коленете ми омекнаха. Сграбчих парапета на стълбите, за да не падна, преборих се с пристъпа на замайване с тръсване на глава, и отново фокусирах зрението си. Той беше в безсъзнание, потопен в смесица от собствената си кръв и гъстата черна слюнка на демоните.

— Само тези са успели да проникнат — додаде той.

Само тези? Мазето никак не беше малко, а в него имаше двеста, може би и триста от тях. Демони. Приличаха на сажди и пепел със зъби.

Лампата светна и в този миг разбрах. Те бяха прокудени от светлината. И в нея изчезваха.

— Изгасете лампата! — извиках, защото вече не можех да ги виждам.

— Какво? — попита чичо Боб от най-горното стъпало.

— Загаси лампата и остани отвън.

— Не, остави лампата светната — чух Рейес да казва. — Ако ги виждаш… — добави, повтаряйки предишните си предупреждения.

Но чичо Боб ме послуша.

Рейес изръмжа недоволно. Стоеше пред мен, загърнат с мантията си, черната материя се стелеше на вълни около него, а острието на меча му блестеше, независимо от тъмнината в мазето. Заобикаляха го и продължаваха да прииждат, пъплеха един върху друг, изпълзяваха от пролуки и цепнатини, падаха от тавана и се бореха да се доберат до по-предна позиция от другите в армията.

Сърцето ми заблъска в гърдите, докато оглеждах заобикалящите ме същества. Забелязаха ме в мига, в който Рейес ме предупреди. Една по една кокалестите им глави започнаха да се извръщат към мен. Изглеждаха — някак кошмарно, подобно на оптическа измама — сякаш се усмихват, широките им усти и острите като бръснач зъби образуваха обърнат нагоре полумесец, снишаваха глави, докато се подготвяха да нападнат.

— Светни лампата — повтори Рейес с напрегнат глас и замахна с огромния си меч, когато един демон ме приближи твърде много. — Ще ги заслепи и ще спечелиш време.

— Чарли, какво става? — извика Чибо от другата страна на вратата. Погледнах нагоре. Стълбите бяха вече напълно блокирани, задръстени с десетки и десетки истински първокачествени демони.

Трябваше ми момент, за да осъзная реално какво се случваше около мен. Стоях като закована, съвсем вцепенена.

В този момент Рейес застана пред мен. Предупредителният му тон беше изпълнен с такова отчаяние и решителност, че засмука и малкото въздух, останал в дробовете ми. Държеше меча си в готовност, наведе се напред и каза:

— Не ме карай да те убивам.

Те прииждаха. Рейес стоеше пред мен, готов да замахне. Ейнджъл се появи до мен с разширени от ужас очи. Само за миг осъзнах цялата обреченост на ситуацията си. Трябваше да послушам Рейес. Трябваше да се съобразя с предупрежденията му.

И все пак не. Ако го бях послушала, ако бях стояла настрана, колко щеше да продължи това? Колко време щяха да го измъчват? На колко парчета щяха да го разкъсат, докато умре?

— Дъч — изрече Рейес предупредително. Вдигна меча си. — Моля те.

Нямаше ли да ме открият така или иначе? Нямаше ли при всички положения да бъда въвлечена в тази битка? За беда, беше битка, в която не можех да победя. Те просто бяха ужасно много. Рейес беше прав. Ако успееха да преминат, ако намереха път към рая, щеше да започне друга война и тя щеше да бъде по моя вина. Не можех да допусна да бъда причина за война. Порталът трябваше да бъде затворен.

Затворих очи за последен път и Рейес не се поколеба. Чух движението на острието във въздуха, сякаш разцепваше атомите. Всичко отново се забави. Сърцето ми спря, аз реших да посрещна съдбата си с високо вдигната глава. Отворих очи в мига, в който един от демоните скочи към мен, втренчен във вената на врата ми. Въздухът около мен се раздвижи, когато Рейес завъртя меча си с всички сили. След части от секундата стоях там цяла и невредима, а демонът беше на парчета. Рейес го беше обезглавил във въздуха.

Действителността се завърна с нови и нови атаки на демоните. Рейес се завърташе и безпогрешно ги разполовяваше, нямаше съмнение в сръчността му с меча. Подсъзнателно се радвах на факта, че той не ме уби, че ги отблъскваше, биеше се с тях заради мен. Те падаха един след друг, но все пак имаха превес. Продължаваха да прииждат. И знаеха слабото място на Рейес.

Един от демоните стоеше неподвижен насред суматохата. Гледаше как се развива битката. Имаше вид на по-умен от другите, на по-решителен. Изучаваше начина, по който се сражаваше Рейес, чистотата, с която убиваше, а после погледна материалното му тяло в краката си и нанесе удар. Дългите му ръбести пръсти се промушиха в гърдите на Рейес и богът пред мен залитна. Мантията, която го предпазваше, се изпари и той се хвана за гърдите, а десетки демони се спуснаха към него като лешояди, възползвайки се от моментната му слабост.

Изключително със силата на волята си той се изправи, отърси се от тях, размаха острието и отново поде боя. Мантията му отново го скри, като се разстла около контура на мускулите му и се изду над широките му плещи.

Ала в момента, в който се материализира, демонът нанесе нов удар, като заби хищните си нокти в раменете му. Мантията пак се изпари, той падна и се подпря на ръцете си. Гледката на това могъщо създание, принудено да коленичи, ме потресе до дъното на душата ми. Устремих се напред, но той се обърна и ме прикова на място с поглед. Раменете му бяха приведени и звярът у него вилнееше с пълна сила.

— Тръгвай — изръмжа той, докато изчезваше в морето от демони. Дъхът ми спря при тази гледка, а коленете ми съвсем омекнаха. Паднах на земята в пълен шок и гледах как купчината от демони-паяци расте. Всяка клетка от тялото ми се изпълни с мъка. В този момент останалите се обърнаха към мен едновременно. Тъмна течност се стичаше от зъбите им, докато се приближаваха, без да бързат, защото единственото им препятствие бе ангажирано.

— Чарли, бягай — каза Ейнджъл и ме изправи на крака. Несигурно тръгнах напред, но тутакси отново се заковах от острия дъх в тила си.

Обзе ме толкова силен страх, че ми се зави свят и ми притъмня. Осъзнах нещо, което бе достатъчно да извика сълзи в очите ми. Щях да умра.