Даринда Джоунс
Вторият гроб отляво (5)

Глава 4

„Ако има колела или тестиси, ще береш ядове с него.“

Стикер върху броня на кола

Заключих вратата след себе си, като на практика оставих сина на Сатаната в апартамента си. Сам. Раздразнен. И много вероятно — сексуално разочарован. Дълбоко в себе си таях надеждата, че не съм го ядосала. Много гадно би ми станало, ако вземеше да подпали апартамента ми.

Ама пък той се държеше нелепо. Абсолютно нелепо. Цялата тази история ми припомни времето в началното училище, когато най-добрата ми приятелка каза: „Момчетата са гадни и трябва да ги замеряме с камъни“.

Прекосих скоростно паркинга, та вятърът да охлади разтърсващото ме желание и минах напряко през бара на татко към вътрешните стълби. Баща ми беше полицай в Албукърки, който също като чичо Боб получаваше повишение след повишение, докато и двамата станаха детективи. С моя помощ, естествено. Разрешавах случаите им от петгодишна, въпреки че разрешавах може би е пресилено. Предавах им информация от мъртвите, за да им помогна да разрешат случаите, от петгодишна. Така е по-добре. Докато чичо ми все още работеше за полицейското управление на Албукърки, татко се пенсионира преди няколко години и купи бара, през който минавах в момента. Офисът ми е на втория етаж. Също така живея на две крачки от задния вход. Много е удобно.

Татко беше подранил. Светлината от кабинета му се процеждаше в тъмното фоайе, така че заобиколих масите, завих зад бара и надникнах вътре.

— Здрасти, татко — стреснах го аз. Той подскочи от гласа ми и се обърна към мен.

Изучаваше една снимка на отсрещната стена. Дългата му слаба фигура напомняше върлина, облечена в смачкани дрехи на куклата Кен. Явно беше работил цяла нощ. На бюрото му имаше отворена бутилка „Краун Роял“, а в ръката си държеше почти празна чаша със столче.

Чувствата, които струяха от него, ме изненадаха. Нещо не беше наред, като онзи път, когато сервитьор ми донесе студен чай, а аз бях поръчала диетична кока-кола. Обикновено баналното действие на отливане на първата глътка шокира целия ми организъм заради неочаквания вкус и аромат. Вярно, понякога татко си имаше вкиснати дни, но този път излъчването му беше различно. Неочаквано. Дълбока печал, примесена със смазваща безнадеждност, ме лъхнаха и оставиха дробовете ми без въздух.

Напрегнах се разтревожена.

— Татко, какво се е случило?

Насилена и измъчена усмивка мина през лицето му.

— Нищо, скъпа, просто върших малко канцеларска работа — излъга той и несполучливото измъкване отекна в ушите ми. Но щях да се включа в играта. Щом не искаше да каже какво го тревожи, щях да го оставя на мира. Засега.

— Прибирал ли си се вкъщи? — попитах го.

Той остави чашата и вдигна жълто-кафявото си яке от облегалката на стола.

— Тъкмо съм тръгнал натам. Имаше нужда от нещо ли?

Боже, изобщо не умееше да лъже. Сигурно от него го бях наследила.

— Не, от нищо. Поздрави Дениз от мен.

— Чарли — изрече той с предупредителен тон.

— Какво? Не мога ли да пратя поздрави на любимата си мащеха?

С уморена въздишка облече якето си.

— Имам нужда от един душ, преди да нахлуе обедната тълпа. Сами трябва да се появи скоро, ако поискаш закуска.

Сами, готвачът на татко, приготвяше мексикански палачинки с яйца на очи и чили, за които умирах.

— Може да си взема нещо по-късно.

Бързаше да се измъкне оттук. Или вероятно да се спаси от мен. Мина покрай мен, като избягваше да срещне погледа ми, а отчаянието бликаше от него като гъста лепкава пара.

— Скоро се връщам — подхвърли весело като душевноболен пациент, когото пазят от самоубийство.

— Добре — отговорих също толкова жизнерадостно. Той миришеше на бонбони против кашлица с лимон и мед, миризма, която се беше задържала и в офиса му. Когато си тръгна, пристъпих навътре и погледнах снимката, в която се беше загледал той. На нея бях аз, на около шестгодишна възраст. Бретонът ми беше крив и двата ми предни зъба липсваха. Въпреки това ядях диня. Сок капеше от пръстите ми и по брадичката ми, но това, което привлече вниманието ми, което беше привлякло вниманието на баща ми, бе тъмната сянка, надвиснала над рамото ми. Отпечатък от пръст върху стъклото доказваше, че татко беше изучавал точно това място.

Наведох поглед към лавицата за книги под колажите със смешни семейни моменти. Беше отделил няколко мои снимки — на всяка от тях се виждаше тъмна сянка някъде във фона и навсякъде точно на това място имаше отпечатък от пръст. Нямаше как да не се зачудя какво е правил татко. Също и какво означаваше тъмното петно, защото дори аз не знаех. Беше ли свързано с това, че съм жътвар на души? Или може би, само може би, е бил Рейес, с тъмната му мантия, почти видима, почти уловена от обектива. Тази мисъл ме заинтригува. Като малка го бях виждала едва няколко пъти. Дали е бил край мен по-често? За да ме наглежда? За да ме защитава?

 

 

В офиса си наистина заварих двама мъже в идеално изгладени тъмносини костюми. И двамата се изправиха и ми подадоха ръка.

— Госпожице Дейвидсън — каза единият. Показа служебната си карта и я скри обратно в сакото си. Точно като по телевизията. Беше дяволски готино и си дадох сметка, че ако искам да ме вземат на сериозно, ми трябваше сако с вътрешен джоб. Аз обикновено държах ламинираната си карта на частен детектив в задния джоб на джинсите, където тя се беше изкривила и напукала и беше напълно обезобразена.

Другият агент направи същото, като с една ръка пое моята, а в същото време с другата показа за миг картата си. Двамата действаха в синхрон. И си приличаха като братя. Въпреки че единият беше няколко години по-възрастен, имаха еднакви руси, късоподстригани коси и прозрачно сини очи, които в друга ситуация не биха изглеждали така зловещи, както ми се струваха сега.

— Аз съм агент Фостър — представи се първият, — а това е специален агент Пауърс. Разследваме изчезването на Мими Джейкъбс.

При споменаването на Мими Куки събори моливника. Не беше болка за умиране, докато в опита си да го вдигне, не бутна една лампа. Моливи и други канцеларски материали се пръснаха наоколо, лампата стигна половината разстояние до пода, удари се в предната страна на бюрото и увисна на кабела. Стресната от звука, Куки го дръпна твърде силно и лампата подскочи нагоре, блъсна се в гърба на монитора на компютъра й и събори виенската порцеланова фигурка на куче, която Амбър й бе подарила за Коледа.

Сръчно.

След петминутния трейлър на „Пазете децата от домашни злополуки“ — месеци наред щях да се хиля при спомена за това — се обърнах към нашите посетители.

— Елате в кабинета ми, моля.

— Разбира се — каза агент Фостър, докато гледаше Куки, сякаш трябваше да бъде държана под ключ.

Докато ги водех, й хвърлих възможно най-изумения си поглед. Тя сведе очи. За щастие виенското куче се приземи в кошчето за боклук върху купчина хартии и не се счупи. Тя го извади, като продължаваше да извръща поглед.

— Съжалявам, но мисля, че не познавам никаква Мими Джейкъбс — казах аз, докато си сипвах кафе, а те се настаняваха на столовете пред бюрото ми. Куки беше винаги на линия с прясно кафе и топла прегръдка. Или беше с топло кафе и прясна прегръдка. И в двата случая си беше чисто злато.

— Сигурна ли сте? — попита Фостър. Той беше от наперените младоци. Не си падах по наперени младоци, но с всички сили се опитвах да преодолея първото си впечатление. — Изчезнала е преди близо седмица, а на бюрото й е намерен единствено тефтер с надраскани вашето име и номера ви.

Трябва да беше записала номера и името ми, когато е говорила с Куки. Обърнах се към тях, като бърках невинно кафето си.

— Щом Мими Джейкъбс е изчезнала преди почти една седмица, защо идвате чак сега?

По-възрастният, Пауърс, се напрегна, вероятно заради това, че отговорих на въпроса с въпрос. Очевидно беше свикнал на въпросите си да получава отговори. Глупав заек.

— Не обърнахме голямо внимание на бележката, докато не разбрахме, че сте частен детектив. Мислехме, че ви е наела.

— Да ме е наела за какво? — попитах в опит да се сдобия с информация.

Той се размърда на стола си.

— Точно това искаме да разберем.

— Да не би да е имала неприятности? Може би във фирмата, в която е работела?

Двамата мъже се спогледаха. В друг случай бих извикала еврика. Наум поне. Но имах чувството, че им подхвърлих идеалната изкупителна жертва. Знаеха нещо, което нямаше да ми кажат.

— И ние мислихме за това, госпожице Дейвидсън, но ще ви бъдем признателни, ако тази информация си остане между нас.

Значи не беше фирмата. Една възможност отпадна, оставаха още двайсет и седем хиляди.

Очевидно доволни, двамата се изправиха. Фостър ми подаде визитна картичка.

— Ще ви помолим да ни се обадите, ако тя се опита да се свърже с вас. — В тона му се долавяше съвсем бегла предупредителна нотка. Опитах се да сдържа кикота си.

— Непременно — отвърнах, докато ги изпращах. Спрях се, преди да отворя вратата, която отделяше офиса на Куки от моя. — Съжалявам, че не ви бях от голяма полза и вече трябва да тръгвате.

Фостър прочисти гърло неловко, когато аз се поколебах още малко.

— Добре. Ще ви потърсим, ако имаме нужда от още нещо.

Те чакаха зад мен, докато бавно завъртях топката на бравата, поразклатих я малко и отворих вратата. Куки пишеше на компютъра. Доколкото я познавах, сигурно беше слушала разговора ни по интеркома.

— Госпожице Дейвидсън — рече Фостър и докосна въображаема шапка на излизане.

След като агентите си отидоха, Куки ме изгледа нервно.

— Да трополиш с топката на бравата беше хитро.

— О, да, грациозна моя. А ти не можа ли да събориш още нещо?

Тя цялата се сгърчи при това напомняне.

— Мислиш ли, че подозират нещо?

Сетих се за доста възможни отговори: „Ъхъ. Мислиш ли? Стига да не бяха пълни идиоти“.

— Да — казах вместо това и директния ми тон включваше горното.

— Но не трябва ли да работим с тях, вместо срещу тях? — попита тя.

— Точно сега не.

— Защо не?

— Най-вече, защото не са федерални агенти.

Тя пое бавно дъх.

— Откъде знаеш?

— Честно ли? — попитах я. Най-малко ми се искаше да обяснявам как разбирам, че някой лъже. За хиляден път.

— Ясно — поклати глава тя, — извинявай. — После ахна. — Знаела си, че не са истински федерални агенти?

— Имах известни съмнения.

— И въпреки това ги пусна в офиса си? Остана сама с тях?

Съмненията ми невинаги се оправдават.

Тя поразсъждава над това за момент и се успокои.

— Вярно. Помниш ли, като се спречка с пощальона и…

Вдигнах ръка, за да я накарам да спре. Някои неща бе по-добре да останат неизречени.

— Спираме да се занимаваме със службата й — казах, като разсъждавах на глас. — Готова съм да заложа фермата си във фейсбук, че това е задънена улица. Ще се съсредоточим в търсенето на връзка между Мими и Джанел Йорк.

— Освен факта, че са били съученички? — попита тя.

— Не. Ще започнем оттам. Ще се разровим в миналото на двете и ще видим дали ще изникне нещо.

Точно тогава в офиса влезе чичо Боб. Или по-скоро нахлу в офиса. Винаги беше толкова стресиран. Май беше време да проведем разговора. Трябваше му приятелка, преди да е получил удар. Или поне надуваема кукла.

— Ако ще се правиш на мечето сърдитко — казах, посочвайки към вратата, — можеш да си тръгнеш по пътя, по който дойде, господин Мъжкар. — Изписах с пръст кръгове, като му давах знак за кръгом и излизане.

Той се закова на място и ме погледна със смесено изражение на объркване и яд.

— Не съм сърдитко. — Звучете, сякаш е обиден. Беше забавно. — Просто искам да знам в какво си се забъркала този път.

Сега беше мой ред да се обидя.

— Какво? — попитах. — Е, чак пък толкоз…

— Не е моментът да ми разиграваш театър — размаха пръст той. Даде ми да се разбера. — Откъде познаваш Уорън Джейкъбс?

Да му се не види! Вестите се разнасяха бързо в света на борещите се с престъпността.

— Запознах се с него едва тази сутрин. Защо?

— Защото пита за теб. Не само, че жена му е изчезнала, но и продавач на коли, когото той е следил и е заплашил с убийство, е бил открит мъртъв снощи. Можеш да ме наречеш луд, но мисля, че двете може да са свързани.

Мамка му, рекох си и въздъхнах тежко.

— Вместо просто Лудия, може ли да те наричам Лудия Боб?

— Не.

— ЛБ съкратено? — Когато получих само кръвнишки поглед, попитах: — Тогава може ли да го видя?

— Сега го разпитват и сигурно адвокатът му ще се появи всеки момент. Какво става?

С Куки се спогледахме, после си изпяхме всичко като славейчета.

Разказахме на чичо Боб всичко, дори за написаното по стената. Той извади телефона си и нареди на един от подчинените си да провери закусвалнята.

— Трябваше да ми кажеш — смъмри ме той, като затвори телефона.

— Да не би да имах възможност? Но докато сме на темата, двама се представят за агенти на ФБР, за да се доберат до нея. И много я искат.

Разтревожен, чичо Боб или Чибо, както обичах да го наричам, въпреки че го правех рядко пред него, записа описанието им.

— Това е сериозна работа — подсвирна той.

— На мен ли го казваш? Трябва да намерим Мими преди тях.

— Ще се свържа с местните федерални, за да им кажа, че имаме двама самозванци. Но вие трябваше да ми се обадите, когато започна всичко това.

— Е, мислех, че няма нужда, след като така или иначе си ми прикрепил опашка.

Челюстта му увисна. Беше тотално изобличен. С мрачен поглед се приближи, надвеси едрото си тяло над мен и внимателно повдигна брадичката ми.

— Рейес Фароу е осъден за убийство, Чарли. Правя го, за да те защитя. Ако той се свърже с теб, ще ми кажеш ли, моля те?

— Ще отзовеш ли опашката? — попитах аз на свой ред. Когато след кратко колебание той поклати отрицателно глава, заключих: — Тогава нека по-добрият детектив победи.

Излязох от стаята, осъзнавайки колко нелепо изявление бях направила, след като чичо Боб, детектив ветеран от полицейското управление на Албукърки, беше най-добрият сред най-добрите, що се отнасяше до разследвания. Аз бледнеех пред него.

Докато отивах към студиото за татуировки на приятелката си Пари, огледах улицата за отредената ми от Чибо опашка, но без резултат. Трябва да беше някой добър. Чичо Боб не би пратил новак да ме наглежда.

Спрях се пред студиото на Пари не защото бях приритала за татуировка, а защото Пари имаше дарбата да вижда аурата. Аз също можех да виждам аурата, но реших, че може да съм пропуснала нещо през годините. Как беше възможно да виждам, аура, мъртъвци и сина на Сатаната, а през живота си да не бях зървала демон? Дори не знаех за съществуването на демоните, докато Рейес не ми каза за тях, а те се канеха да се борят със зъби и нокти да стигнат до мен. Да минат през мен. Дъхът ми спря от едно друго заключение. Ако демоните съществуваха, ако и самият Сатана съществуваше, то тогава със сигурност имаше и ангели. Сериозно, как е възможно да съм била толкова непосветена?

Дано Пари знаеше нещо, което аз не знаех, освен настройките за синхрон на спортен плимут с усилена мощност. Аз дори и не знаех, че на колите им трябвал синхрон. В тази връзка, не се бях сетила да се синхронизирам с работното време на студиото и се изненадах, че макар и още твърде рано, входната врата на Пари беше отворена. Влязох вътре.

— Трябва ми малко светлина — чух я да се провиква някъде от дъното.

— Действам по въпроса — каза мъжки глас.

После чух някакви шумове в задната стая и се приближих в гръб на Пари. Тя се беше навела под разглобен зъболекарски стол, а върху коленете й имаше купчина кабели.

— Благодаря — рече тя и се зае да разплита кабелите.

— Какво? — извика мъжът от задната стая.

Стресната, Пари скочи и удари главата си в седалката на стола, преди да се обърне към мен.

— По дяволите, Чарли — каза тя, като засенчи очи с едната си ръка, а с другата разтриваше удареното място. — Не можеш да се промъкваш така зад гърба ми. Светиш като прожектор на полицейска кола нощем.

Засмях се, а тя взе да търси слънчевите си очила.

— Каза, че ти трябва светлина.

Пари беше графичен дизайнер, но се беше насочила към боди-арта, за да може да плаща сметките си. За щастие беше открила призванието си и беше истинска гордост за професията с изящните линии, пищните цветя и всевъзможните гербове, които правеше. Също и по някой и друг череп, колкото да впечатли клиентелата.

Тя измисли дизайна на жътваря на души, който носех на лявата си плешка. Представляваше миниатюрно същество с огромни невинни очи и неясно очертана мантия, подобна на дим. Напълно непонятно ми беше как го постигна с мастило за татуировки.

Тя си сложи слънчевите очила и се обърна отново към мен с въздишка.

— Казах, че ми трябва светлина, а не експлодирала звезда. Кълна се, че някой ден ще ме ослепиш завинаги. — Както казах, Пари може да вижда аури, а моята беше наистина много ярка.

Тя взе бутилка вода от плота и седна на счупения зъболекарски стол, като стъпи с ботушите си на щайги от двете си страни и подпря лакти на коленете си. Аз си извадих вода от малкия хладилник и отново се обърнах към нея, като се стараех да не прихна при твърде неизисканата й поза.

— Е, как е, жътварю?

— Не мога да открия фенера! — извика мъжът от задната стая.

— Няма значение — отвърна му тя и ми се ухили. — Красавец е, но няма капка мозък.

Кимнах. Тя си падаше по красавците. Но с кого ли не беше така?

— Добре, преструваш се на спокойна и хладнокръвна — прецени тя, като ме изучаваше с опитно око. — Но си спокойна колкото пиле върху дръвника за клане. Какво става?

Леле, биваше си я. Реших да мина направо на въпроса.

— Някога виждала ли си демон?

Дишането й се забави, докато осмисляше въпроса ми.

— Имаш предвид демон от ада с пламъци и сяра?

— Да.

— Демон в смисъл пазач в ада?

— Да — потвърдих отново.

— Като…

— Да — казах за трети път. От тази тема ми стана зле на стомаха. И мисълта, че такъв изтезава Рейес… не че гадинката не заслужаваше да бъде изтезавана поне мъничко, ама все пак…

— Значи наистина ги има?

— Ще приема това за „не“ — казах и надеждите ми се изпариха. — Просто мисля, че неколцина от тях ме преследват и се надявах да знаеш нещо, което аз не знам.

— Мамка му. — Тя извърна замислен поглед към пода и после пак ме погледна. Поне така си мисля. Беше трудно да преценя заради слънчевите й очила. — Чакай, преследват те демони?

— Нещо такова.

След като седя втренчена дълго време, достатъчно дълго, за да изглежда безразлична, тя наведе глава.

— Никога не съм ги виждала — каза тихо, — но знам, че има нещо там. Нещо блъска нощем. И не е само съседката проститутка. Страшни неща. Неща, които не можеш да забравиш.

Наклоних глава въпросително.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато бях на четиринайсет, с група приятелки си бяхме спретнали кротък купон и като повечето деца на четиринайсет години решихме да викаме духове.

— Добре. — Това не означаваше нищо.

— Така че отидохме в мазето ни, напявахме и призовавахме духове от отвъдното, когато усетих нещо. Нещо като присъствие.

— На починал?

— Не. — Тя поклати глава, докато си припомняше. — Поне си мисля, че не беше това. Те са студени. Това същество сякаш беше там. Усетих как се отърка в мен като куче. — С едната си ръка стискаше другата над лакътя и докато си припомняше, тялото й леко потреперваше. — Разбира се, никой друг не го усети, докато аз не го споменах. — Тя ме погледна, погледът й беше изпълнен с тревожно предупреждение. — Никога не казвай на група четиринайсетгодишни момичета, викащи духове в тъмно мазе, че си усетила нещо да се допира до теб. Заради твоята собствена безопасност.

Засмях се.

— Няма. Какво стана?

— Скочиха с писъци и се втурнаха по стълбите. Това ме уплаши, така че, естествено, и аз побягнах.

— Естествено.

— Само исках да се махна от нещото, което се беше материализирало в мазето ни, така че хукнах, сякаш имах причина да живея, напук на склонността си към самоубийство.

Пари е била представител на готическата субкултура по време, когато тя не е била на мода, не както е сега.

— Мислех, че съм се измъкнала, докато не стигнах най-горното стъпало. Тогава чух ръмжене, дълбоко и гърлено. Преди да се усетя, бях паднала до средата на стълбите с навехната китка и натъртени ребра. Скочих и се измъкнах оттам, без да поглеждам назад. Трябваше ми малко време, докато осъзная, че не бях паднала. Някой беше дръпнал краката ми и ме беше влачил. — Тя вдигна крачола на панталона си и разкопча ципа на високите си ботуши, за да ми покаже назъбен белег на прасеца си. Приличаше на следи от нокти. — Никога не съм била по-уплашена.

— Леле майчице, Пари. Какво стана после?

— Когато татко разбра защо крещим, засмя се и слезе да ни докаже, че там няма нищо.

— И?

— Там нямаше нищо — каза тя и сви рамене.

— Показа ли му раната?

— О, не, по дяволите. — Тя поклати енергично глава, като че ли я бях попитала дали не е яла деца за закуска. — И без това вече ме бяха нарочили за откачалка. Не ми се искаше да потвърдя подозренията им.

— Леле майчице, Пари — повторих аз.

— На мен ли го казваш.

— И какво те кара да мислиш, че е бил демон?

— Не мисля така. Не беше демон. Или поне не вярвам да беше. Беше нещо повече.

— Откъде знаеш?

Тя заусуква кожените каишки на китката си.

— Най-вече защото знаех името му.

Замръзнах за миг, преди да кажа:

— Я повтори?

— Спомняш ли си какво ти казах за катастрофата ми? — Тя ме погледна със събрани вежди.

— Разбира се, че си спомням. — Пари беше умряла на шестгодишна възраст в автомобилна катастрофа. За щастие, старателните лекари в спешното отделение я бяха върнали. След този случай беше започнала да вижда аурите на хората, също и на починалите. Беше открила, че когато види аура в сиво, без тяло прикачено към нея, това е душата на някой, който е починал. Това беше дух.

— Когато умрях, дядо ми ме чакаше.

— Спомням си — казах — и за щастие, те е изпратил обратно. Дължа му кошница с плодове, когато стигна на небето.

Тя се протегна и стисна ръката ми в рядък миг на признателност. Беше неловко.

— Виждала съм го само веднъж — каза тя, стиснала бутилката си с вода с две ръце. — Единственото, което си спомням за него, беше, че имаше немски дог, по-висок от мен, и все пак знаех, без сянка от съмнение, че това е дядо ми. А когато ми каза, че не ми е дошло времето и трябва да се върна, последното, което исках, беше да го оставя.

— Е, аз поне съм доволна, че те е пратил обратно. Щеше да им разкажеш играта в рая като шофьор.

Тя се усмихна.

— Може и да си права. Но не съм ти разказвала странната част.

— Повечето хора намират допира със смъртта за странен.

— Така е — съгласи се тя с усмивка.

— Нима става и по-странно?

— Много по-странно. — Тя се поколеба, пое дълбоко дъх и ме погледна. — Когато се връщах, нали се сещаш, към Земята, чух разни неща.

Това беше нещо ново.

— Какви неща?

— Гласове. Чух разговор.

— Подслушвала си? — попитах, леко зашеметена, че такова нещо бе възможно. — Небесните създания?

— Предполагам, че можеш да ги наречеш така, но не го направих нарочно. Чух целия разговор в един миг, сякаш просто се появи в главата ми. И въпреки това знаех, че не е редно да слушам. Знаех, че това е опасна информация. Научих името на създание, достатъчно могъщо, за да предизвика края на света.

— Края на света? — промълвих преглъщайки.

— Знам как звучи, повярвай ми. Но те говореха за създанието, което избягало от ада и било родено на Земята.

Пулсът ми се ускори съвсем мъничко, колкото да предизвика трептене в стомаха ми.

— Те казаха, че е способен да унищожи света, че може да причини апокалипсис, ако пожелае.

Познавах само едно създание, избягало от ада. Само едно, родено на Земята. Доколкото знаех, беше могъщ, но не можех да си представя, че е в състояние да предизвика апокалипсис. Тогава кое беше в състояние? Трябваше повече да внимавам по време на уроците по катехизис.

— И през нощта, в която викахме духове, с цялата си тийнейджърска мъдрост реших да призова именно него.

Зяпнах, но само лекичко.

— Ясно. Защото това е целта ни. Да призовем създание, способно да унищожи всяко живо същество на Земята.

— Именно — потвърди тя в тон със сарказма ми. — Мислех си, че мога да го убедя да не го прави. Да събудя някакъв здрав разум у него.

— И получи ли се?

Тя спря и нацупи устни срещу мен.

— Бях на четиринайсет години, умнице.

Направих опит да се засмея, но буцата, заседнала в гърлото ми, ми попречи.

— Сериозно? Това създание ще причини апокалипсис?

— Не, ти не слушаш. — Тя стисна плътно устни, преди да ми обясни. — Казах, че е достатъчно могъщ, за да може да причини апокалипсис.

Добре, това беше плюс. Не ставаше въпрос за пророчество за масово унищожение.

— И така, в нощта, в която викахме духове, го призовах. По име.

Краката и ръцете ми настръхнаха от напрегнатото очакване. Или пък Мъртвеца от багажника ме беше открил отново. За всеки случай се огледах.

— Но както ти казах — продължи тя, — той не е това, за което го мислиш. Не е демон.

— Е, това е успокоително и променя всичко.

— Съдейки от разговора, той е нещо много повече.

Беше нещо повече и още как.

— Пари — казах с нарастващо нетърпение, — как е името му?

— Няма начин да ти кажа — отговори тя със закачлив блясък в очите.

— Пари!

— Не, наистина. — Тя пак стана сериозна. — Не го изричам на глас. Никога. Не и от онзи ден насам.

— Хубаво. Добре…

Преди да успея да кажа нещо, тя взе лист хартия и надраска нещо на него.

— Това е, но не го произнасяй. Струва ми се, че не му харесва да го призовават.

Взех листа, а ръката ми трепереше повече, отколкото ми се искаше и ахнах тихо, когато прочетох името. Рей’азиел. Рей’аз… Рейес. Синът на Сатаната.

— Означава „прекрасният“ — обясни тя, докато го четях отново и отново. — Не знам какво е той — продължаваше тя, без да забелязва вцепенението ми, — но е създал голям смут от другата страна, разбираш ли? Хаос. Катаклизъм. Паника.

Да. Явно се отнасяше за Рейес. Проклятие.