Даринда Джоунс
Вторият гроб отляво (13)

Глава 12

„Хубаво де, а ако животът ми поднесе туршия?“^[1]

Стикер върху броня на кола

В мига, когато би трябвало да умра от остър като бръснач нож, забит в сърцето ми, във вените ми нахлу адреналин и светът около мен сякаш забави темпото си. Наблюдавах как острието наближава сантиметър по сантиметър. Погледнах към мрачното и гневно лице на мъжа. О, да, със сигурност желаеше смъртта ми. Което беше истинска гадост, защото аз дори не го познавах. После хвърлих поглед настрани. Баща ми седеше вързан и със запушена уста на кухненския под. Поредната доза адреналин нахлу в тялото ми, когато видях отстрани по главата му да се стича кръв. Очите му бяха разширени от страх, но не за него самия. За мен.

Ножът се приближаваше. Отново погледнах към него точно когато върхът му разкъса кожата в областта на сърцето ми. Преди да осъзная какво върша, се наведох и реалният свят рязко се завърна. Мъжът, неспособен да спре инерцията си, полетя към стената зад мен. Докато се разминавахме, вдигнах моя нож и като комбинация от собственото му тегло и силата ми при движението нагоре се получи така, че го забих в шията му.

Той се препъна в някакви кашони и се заби с глава в стената, при което загуби контрол и изпусна ножа си. Изритах го под една от стоманените маси за подготовка на храна и се втурнах към баща ми, без да изпускам от поглед онзи, който за малко не се беше превърнал в мой убиец. Мъжът притисна врата си с ръка, а между пръстите му се стичаше кръв. Издаваше бълбукащи звуци.

Почувствах се малко зле, но той беше започнал пръв.

Горе-долу в този момент чух сирените. Може би татко беше успял да задейства тайна аларма, преди онзи да го завърже. Опитах да махна превръзката от устата му, но пластовете бяха много, човекът не беше пестил лепенката. Изведнъж изпитах усещането сякаш падам от голяма височина, всичко около мен потъна в мрак и, изгубила равновесие, се озовах в шкафа до мен. Поех дълбоко въздух, изправих се на крака и продължих да търся края на лепенката, който явно беше неуловим като дъгата. Това, че пръстите ми трепереха неконтролируемо, не помагаше.

Чух как двама униформени се втурнаха през задната врата.

— Тук сме — извиках и заоглеждах нападателя си. Той се мяташе като риба на сухо в опит едновременно да се измъкне от купа с кашони и да спре кървенето от вената си.

Полицаите влязоха в кухнята предпазливо, а после единият приближи до мен, за да помогне, а другият се обади за подкрепление и линейка.

— Този човек се опита да ме убие — заявих пред полицая потресена. Не го познавах. Беше млад и вероятно новак.

Той хвърли поглед през рамо, докато размотаваше лепенката от главата на баща ми, а после отново погледна към мен.

— Мисля, че сте победили — каза с намигване.

В този миг ме изпълни чувство на гордост.

— Да, победих. — Отново насочих поглед към нападателя. — Ще замахваш към мен с остър нож, а?

Другият полицай му беше сложил белезници и притискаше кухненска кърпа към врата му. Надявах се да не кърви до смърт. Никога не бях причинявала нечия смърт директно.

Новакът най-накрая се справи с лепенката.

— Толкова съжалявам, миличка — проговори баща ми с дрезгав глас.

Аз го прегърнах, а полицаят продължи да се труди над освобождаването на баща ми. Лепенката покриваше почти всеки сантиметър от тялото му. Двамата с баща ми треперехме, а очите ни бяха насълзени.

— Ранен ли си? — попитах точно когато чичо Боб влетя в помещението с медицински екип по петите си.

— Лиланд! — извика и коленичи. Отправи леден поглед към човека риба, а после се обърна към нас. — Не получихме сигнала.

— Какъв сигнал? — попитах предпазливо.

Баща ми заби поглед в пода, а Чибо обясни:

— През последните седмици Карузо отправяше заплахи към баща ти, което до голяма степен е в нарушение с условията по освобождаването му. Поставихме хора да наблюдават, но също така се уговорихме за сигнал, в случай че се появи.

— Може да се каже, че ме изненада — включи се баща ми с нотка на сарказъм в гласа.

— О, мен също — добавих в подкрепа на баща си. — Мен също ме изненада.

— Знаех, че ще се справиш с него — заяви баща ми, а новакът освободи ръцете му. Изражението му излъчваше респект. — Как го направи?

Погледнах самоуверено.

— Какво как съм направила?

— Движението, което направи — поясни баща ми със слаб глас. — Беше… нечовешко.

— Добре, да му дадем нещо за пиене — обърна се чичо Боб към новака.

— Разбира се, сър. — Новакът ми отправи гримаса, преди да се отдалечи. Страхотно. Половината от служителите в полицейския участък вече ме смятаха за откачалка. Време беше да включим и другата половина.

— Лиланд — смъмри го Чибо, докато му помагаше да седне на един стол, — не можеш да говориш така пред други хора.

— Ти не я видя — възрази баща ми, а аз внезапно се почувствах отново като грозното пате. Мислех, че съм се простила с този персонаж преди години. Очевидно не беше така. — Начинът, по който се движеше, беше…

— Като този на добре трениран частен детектив? — предположи Чибо.

Татко примигна в опит да се фокусира върху нещо друго, но взорът му не спираше да се връща обратно към мен и там се четяха милиони въпроси.

Спешният медицински екип вече буташе на носилка човека риба с внимателни, но бързи движения — едва ли му беше останала още много кръв — а втори екип се зае с мен и баща ми. Когато един от тях започна да опипва областта около Опасност и Уил Робинсън, осъзнах че имам голям прорез в гърдите заради това, че се бях навела със стърчащ от мен нож. Другия път, когато предприема такова движение, първо ще отстраня ножа.

— Ще са нужни шевове — заяви медицинското лице.

За щастие точно по това време Куки премина през полицейската лента и тя ме откара до болницата. Какво беше имал предвид татко, като каза как бил сигурен, че ще се справя? Уплашеното изражение на лицето му, когато бях нападната, не създаваше такова впечатление. Заяви го така, като че беше пресмятал шансовете ми дълго преди самата случка. И как само ме гледаше! Никога преди не ме беше гледал така. Физиономията му тревожно напомняше изражението на мащехата ми, когато се озовяхме лице в лице.

Това обаче не беше единственото, което ме тревожеше. За първи път в живота ми Рейес не се появи, за да ме спаси. Това означаваше или че ми е наистина бесен, или че е мъртъв.

 

 

След дълго чакане седях в спешното отделение, събрана в едно цяло чрез бързосъхнещо лепило, макар персоналът да го наричаше хирургическо лепило. Прорезите вече бяха започнали да зарастват за изненада на не един лекар и няколко сестри. Така че нямаше шевове. Само бързосъхнещо лепило.

— Подушвам бързосъхнещо лепило — казах на Куки, която седеше до мен. Попълването на документите отне много повече време от двете минути, които им бяха нужни да ме слепят отново в едно цяло.

— Просто не мога да повярвам — заяви тя, разстроена, че баща ми не беше споменал за бившия затворник, заплашващ живота му. — Ако не друго, трябваше да те предупреди за твоя собствена безопасност, вместо да те държи в блажено неведение относно намеренията на някакъв луд да избие него и цялото му семейство.

Чичо Боб се приближи към нас.

— Как си?

— Дори не си прави труда — обърна се Куки към него, а устата й се превърна в тънка линия от разочарование. — Ти имаш участие в това точно колкото него. — Тя посочи към баща ми, който спеше в другия край на помещението с превързана глава. Той трябваше да прекара нощта в болницата за наблюдение. Което вероятно беше добре. Куки се беше развилняла.

Мащехата ми вдигна поглед, когато Куки се захвана с чичо ми. Сериозно. Човекът нямаше никакви шансове.

— Ти първи трябваше да я предупредиш. — Куки заби пръст в гърдите му, за да подчертае казаното и имах усещането, че на Чибо може също да му дотрябва лепило. Огледах се наоколо за всеки случай.

Вместо това той наведе глава виновно.

— Ние просто не мислехме…

— Именно — отсече тя и тръгна да търси кафе.

— Може ли да сте малко по-тихи? — попита мъжът от съседното легло. — Простреляха ме с деветмилиметров в главата и пулсирането е нетърпимо.

Нямах съмнения в това. Никога не бяха стреляли в главата ми, но сигурно болеше. Отново погледнах към чичо Боб.

— Затова ли накара Гарет да ме следи?

Той стисна устни.

— Това беше причина номер едно.

— А другата — в случай че Рейес Фароу случайно се появи.

— Това е причина номер две.

В този миг бях отвратена от всички мъже.

— И си могъл да кажеш на Суопс, но не и на мен?

— Чарли, нямахме представа дали ще предприеме нещо или просто дрънка глупости. Той вини баща ти за смъртта на дъщеря си. Умряла е, когато Карузо е блъснал колата си при полицейско преследване. Баща ти е бил зад волана на полицейската кола. След като излезе от затвора, започна да звъни на баща ти и да заплашва, че ще избие семейството му. По тази причина прикачихме по някого към всеки от вас. Баща ти не искаше да причинява тревоги.

Краят на това изречение можеше да бъде „на малката ти красива главичка“. Това беше най-шовинистичното изявление, излизало някога от устата на Чибо.

Стоях лице в лице с него, гневна, че всички мъже, дори онези, с които имах само бегъл контакт, ме лъжеха през последните две седмици. Надигнах се на пръсти и прошепнах:

— Майната ви на всички.

С или без попълнени документи тръгнах да търся Куки, известна още като транспорта ми до вкъщи. Когато минавах покрай асансьора, вратата се отвори и отвътре излезе сестра ми.

— Ще оживееш ли? — попита.

— Както винаги.

— Как е татко?

— Лекарите казаха, че ще се оправи. Има сътресение и няколко натъртени ребра, но нищо счупено. Скоро ще го изпишат.

— Чудесно. Ще дойда пак утре сутринта. — Тя се обърна и закрачи по коридора малко пред мен, като че не искаше да бъдем видени заедно на обществено място. В този случай щях да й дам основателна причина.

Изохках, хванах се за гърдите и се облегнах немощно на стената, като започнах да дишам бързо и учестено. Имитацията на учестено дишане, без всъщност да го правиш, не е толкова лесна, колкото човек би си помислил.

Джема се обърна и ме стрелна с гневен поглед.

— Какво правиш? — процеди през зъби.

— Споменът ми се върна — промълвих и поставих ръка на темето си с болезнено изражение. — Когато бях в болница, за да ми вадят сливиците, се опитах да избягам. Капките от системата ми ги доведоха право при мен и бях заловена.

Разтревожена, че някой може да ни наблюдава, тя хвърли бърз поглед наоколо и после насочи вниманието си към мен.

— Никога не са ти вадили сливиците. Дори не ти се е налагало да оставаш в болница за през нощта.

— О! — Изправих се. Пълна излагация. — Я почакай! Останах цяла нощ, когато умря леля Селена. Останах с нея и й държах ръката.

Тя направи отегчена гримаса.

— Леля Селена е мисионер в Гватемала.

— Наистина ли? Тогава коя беше онази възрастна жена?

След шумна и продължителна въздишка тя отново пое към изхода и извика през рамо:

— Сигурно е била истинската ти майка, защото не е възможно да имаме кръвна връзка.

Усмихнах се и забързах след нея.

— Май се опитваш да ме накараш да се почувствам по-добре.